Ан Лоурънс
Господарят на замъка (22)

21

Големият салон в замъка на херцог Норфолк беше облицован с английски дъб. Купища оръжия свидетелстваха от стените за военните подвизи на херцога.

Даниел Такър, вратарят на Хокуоч, прехапа устни и се огледа, зашеметен от разкоша. Избягваше погледа на Ема. Всъщност не смееше да вдигне очи и към хората, наредени на съдийската маса.

— Какви доказателства имате? — Адвокатът крачеше пред съдиите. Изглеждаше отегчен. Махна едно конче от панталона си и намести богато украсения си колан. Наближаваше обед и мислите му се въртяха около задушено агнешко с розмарин.

— Видях тъкачката да тича към замъка, милорд.

— И как изглеждаше тя?

— Изглеждаше? — Дан облиза устни и намести кепето си.

— Изглеждаше, да. Разстроена ли беше? Забеляза ли нещо необичайно по дрехите й?

— О, разбрах. Беше разстроена. Тичаше. Седна за момент и това ме накара да я погледна. Седна на парапета. Май че да си поеме дъх.

— А дрехите й? — напомни му адвокатът.

— Полата й беше скъсана. — Вратарят се изчерви. Истината беше, че точно разголените крака на Ема бяха привлекли вниманието му. — Краката й се виждаха.

— Нещо друго?

— Отпред, върху… — Дан млъкна смутено.

— Гърдите й? — подсказа му адвокатът.

— Да, върху гърдите й, роклята й беше в кръв.

— Не е вярно! — скочи Ема. Цял ден бе слушала свидетелските показания, повечето от които се въртяха около воинските умения на Уилям. Според нея те нямаха нищо общо с трагедията. Ала не й позволяваха да говори. Никой не я попита какво се бе случило според нея. Не издържаше повече да мълчи. — Не, беше кал, кал!

— Изведете затворничката, щом не можете да я накарате да мълчи — обади се един съдия. Стоящият наблизо войник от охраната пристъпи към нея и Ема загуби самообладание.

— Искам да говоря, трябва да обясня. Аз не съм го убила. По роклята ми нямаше кръв!

— Изведете я — нареди съдията. Охраната изпълни заповедта. Ема беше сигурна, че ще я признаят за виновна. Не можеше да разбере този парадокс на съдебната система, че една жена няма право да говори пред съда и да се защити.

Войникът, който я повлече по коридора, съвсем не беше галантен. Фактът, че дори не беше окована, говореше колко малко се страхуват от нея. Хвърлиха я в килията и залостиха вратата.

В мизерната стаичка имаше само отходна кофа и мухлясал сламеник. Не разполагаше с прозорец. Единственото раздвижване на въздуха идваше от пролуката под дъбовата врата. Нямаше дори свещ. Добра се пипнешком до сламеника и се изтегна върху него. Заплака и се замоли, първо на Господ, а след това на Жил. Последната й надежда беше той да се върне и да дойде да я спаси.

 

 

Покоите на херцог Норфолк можеха да съперничат по разкош на кралските. Стените бяха старателно боядисани, за да наподобяват мрамор. Кожените канапета бяха изрисувани на ръка.

— Много неприятна история, лорд Жил. — Херцогът стана да посрещне госта си. — Моля ви, седнете да си отдъхнете. — Той посочи едно кресло пред камината.

Жил остана прав. Херцогът беше твърд човек и той нямаше намерение да се поставя в по-неизгодна позиция. На ръст превъзхождаше с цяла глава господаря на Норфолк и знаеше, че ще му вдъхне смелост, ако седне.

— Не съм дошъл тук да отдъхвам. Задържали сте една от моите тъкачки.

— Да, убийцата — кимна херцогът мрачно.

— Тя не е убила Уилям Белфур. — Жил полагаше огромно усилие да се държи спокойно.

— Преди около час кралският съд реши, че го е сторила — рече Норфолк и погледна със съчувствие събеседника си. Беше чул, че тъкачката е била любовница на д’Аржан.

— Преди час? — Жил се отпусна в креслото, което досега бе избягвал. Нямаше да го понесе. Беше закъснял. Дъхът му секна от ужас.

— Разбрах, че ви е била любовница. Съжалявам. — Херцогът се поколеба. — Екзекуцията ще бъде след седмица.

— Екзекуция? — повтори Жил като слабоумен.

— Сър Уилям беше уважаван човек. Стараеше се да се харесва, на когото трябва. Знаете, че сега на власт са хората на Ричард. — Това беше елегантно предупреждение, че приближените на Хенри са в немилост и не могат да очакват специални привилегии.

Херцогът наля вино в сребърна чаша. Подаде я на Жил и го наблюдава как я надига, макар че се съмняваше дали изобщо гостът му отпи. Цветът постепенно се върна в пребледнялото лице на Жил.

— Закъснях. — Жил стовари чашата на масата и, противно на всякакво благоприличие, стана и изхвърча от стаята.

Ролан го чакаше в предверието. Щом видя изражението на приятеля си, той отгатна, че нещата са се развили по възможно най-лошия начин.

— Жил, какво да ти кажа? — Ролан протегна ръка към приятеля си, но той се дръпна.

— Веднага да повикат Никълъс. Прати човек у дома, за да провери няма ли доказателства, които да спасят Ема. Няма да се предам. — Жил изправи снага и изгледа Ролан. — Ще измисля нещо.

— Жил. Нищо не… — започна Ролан.

— Не може да няма никаква улика. Подбери най-добрите си войници — но без Тревейлин, той изпрати Ема тук. Трябва да намерите някой или нещо. Каквото и да е. Стига да може да прекрати това безумие.

Ролан се поклони и забърза навън. За миг Жил остана сам с мъката си. Затвори очи и се опита да пребори пулсиращата болка, която замъгляваше погледа му.

— Боже, не му позволявай да се провали — прошепна той.

 

 

Звън на метал я предупреди, че някой приближава. Вратата се отвори и Ема закри с ръце очите си срещу светлината, която не беше зървала от три дни. В следващия миг тя вече тичаше към силуета на прага, защото той й бе познат.

— Жил — извика тя.

Той я прегърна, притисна я и затърси устните й. Всичко останало престана да съществува за тях в тъмното. Зловонието от отходната кофа, мухълът и влагата изчезнаха. Ема виждаше само Жил и неговата сила.

— Хм — изкашля се глас отвън, но те не му обърнаха внимание и продължиха страстно да се целуват. Когато той отдели устни от нейните, страните му бяха мокри от сълзи.

Жил отметна назад главата й и я огледа на слабата светлина на факлата зад гърба му. Видя едно съсипано лице. Прочете по него страх и отчаяние.

— Милорд? — Свещеникът отново опита да ги прекъсне. — Не разполагам с много време.

— Разбира се. — Жил се обърна към Ема и пак я притисна в обятията си. — Този свещеник ще ни венчае.

— Ще ни венчае? — Ема се задърпа в ръцете му. — Не можеш да се ожениш за убийца.

— Остават ни още четири дни, Ема. Опитвам се да сложа край на това безумие. Имай ми доверие. А сега… искам да се венчаем.

— Не те разбирам. — По изцапаното й лице потекоха сълзи. Той се пресегна и ги изтри с ръка.

Заговори й със спокоен, привидно безгрижен тон:

— Повече няма да се отделям от теб. — Целуна я нежно по бузата.

— Това е невъзможно. — Ема го погледна внимателно в очите.

— Мислиш ли, че ще се облека така, ако просто ти идвам на посещение?

Ема плъзна ръка по сребристата му туника — нейния невероятен подарък.

— Спомням си всяка нишка от тази туника, Жил. Изтъках я с цялата си любов, вплетох в нея всичките си мечти.

Той я обърна към светлината. Едва овладя емоциите си. Накара я да застане на колене. И двамата не забелязваха нито влагата, нито отвратения поглед на свещеника. Имаха очи само един за друг. Тъмничарите се приближиха, за да свидетелстват на венчавката.

— Кажи клетвата за вярност, Ема. — Жил я прегърна през кръста. Продължаваше да се преструва, че е спокоен, ала отвътре бе съсипан и на края на силите си. Беше си я представял такава, каквато я остави. Не беше готов за сегашното й състояние — пребита, с лилави отоци по лицето, мръсотия по кожата и дрехите, сплъстена коса. Не искаше да издаде изумлението си. Трябваше да й вдъхва надежда.

С едва доловим шепот Ема изрече обета, отдавайки се на единствения мъж в сърцето си. Жил нахлузи халката на пръста й — блестящо злато, преплетено с матов метал.

— Това е знак на моята любов, на моята вечна любов — каза той. — Златото си ти, единствена и неповторима, а другото — аз не съм нищо повече от прост метал, защото съм недостоен за теб. — Свещеникът ги прекръсти и ги обяви за съпруг и съпруга.

— Върви си. — Жил го избута вън от килията, подхвърли кесия с пари на тъмничарите и тръшна вратата. Притегли я в обятията си и подпря брадичка на главата й.

Никаква плътска наслада нямаше в тази прегръдка. Тя беше по-скоро прегръдка на безнадеждността. Той я притискаше, а тя ридаеше на гърдите му и на пресекулки му обясняваше какво бе станало.

— Жил, няма да понеса ти да се съмняваш, че аз съм извършила това ужасно нещо.

— Шшт, познавам те, любов моя. Зная, че и на мравката правиш път. Не се тревожи.

Тя опря юмруци в гърдите му:

— Те не ми позволиха да говоря. Само можех да гледам. Беше толкова ужасно. Да не бях изгорила мантията си, щях да докажа, че по нея нямаше кръв, а кал. Моля те, любов моя, помогни ми.

— Ще ти помогна. Тук си само временно, любима, докато успея да се видя с херцога. Скоро ще те изведа от това място. Платих на тъмничаря, за да се погрижи за теб.

Жил я милваше, успокояваше я с нежни думи, а знаеше, че я лъже. Протестира, бунтува се, заплашва, вдига скандали, ала не можа да отмени присъдата. Оказа се, че Уилям се беше постарал да се подмаже на силните на деня. А Ема беше обикновена тъкачка, господарска любовница. Бесилото я чакаше след четири дни.