Ан Лоурънс
Господарят на замъка (18)

17

Необходимостта принуди Жил да прояви находчивост и умело да отбягва Ема до края на деня. Намираше си всевъзможни задачи в селото. Освен това разбра с няколко кратки въпроса, че пратениците всъщност не знаят за какво се отнасят документите. Щяха да останат през нощта и да си заминат на сутринта. Без отговор. Жил им каза, че няма нужда от отговор, без да им дава обяснения.

Когато остана сам в стаята, където с Томас и Ролан обсъждаха деловите въпроси за владенията, Жил прочете няколко пъти документа за годежа. В другите се уточняваше брачния договор. Бяха цял куп, изготвени, с цел да подтикнат Жил да се ожени отново. Бащата на Мишел д’Амбри бе влиятелен барон от Марчър, на когото Ричард дължеше услуга. Освен Мишел, д’Амбри имаше още шест дъщери. Управляваше няколко далечни владения, превзети от Уилям Завоевателя. За да си осигури предаността на бароните си на определени места, Ричард бе сгодил Жил за най-голямата дъщеря на д’Амбри. В личното си писмо Ричард пишеше, че силно се надява Жил да се подчини.

Мили боже, мислеше си Жил. Ричард искаше да го ожени за дете. Но когато осъзна черната ирония, той отметна глава и се разсмя. Смееше се толкова силно, че Ролан и Марк Тревейлин дотичаха притеснени в стаята. Жил махна към книжата.

— Това е лудост — каза той и вдигна документите. — Четете, господа, вижте какво пише и ми кажете как да се оженя за жената, която обичам, и същевременно да спазя волята на краля.

 

 

Ролан се бе облегнал на стената и гледаше как Жил хвърля ножове. Не му бе трудно да го открие. Щом не беше на кулата да оглежда замислено залива, значи беше тук, далеч от любопитни погледи, отдаден на мислите си. Всеки нож се забиваше право в целта.

— Какво ще правиш с този годеж? Каза ли на Ема?

Жил стрелна с поглед приятеля си. Подхвърли един нож от едната си ръка в другата, после го запрати в мишената.

— Това е смехотворно. — Ролан поклати глава. — Ричард знае, че не искаш да се жениш.

— Да. Мислиш ли, че може да промени плановете си?

— Не и ако не говориш лично с него. Ти беше човек на Хенри, не негов. Няма да помогне просто да му откажеш. Можеш да прекосиш канала, да потърсиш пленения ни крал и, когато го намериш, да преговаряш за откупа му. Може да ти е толкова благодарен, че да те освободи от годежа, без да загубиш нищо.

— По дяволите — изруга Жил и изгледа приятеля си кръвнишки.

— Или пък можеш да се ожениш и за двете. Разбира се, на човек на твоята възраст може да му е трудно да задоволява две съпруги.

— Искаш ли да ти забия този нож в гърба? — изръмжа Жил. Той тръгна лениво към Ролан. Крачките му се забавиха.

— Значи мислиш, че е крайно време да кажа на Ема за тази ужасна бъркотия.

— Със Сара мислим, че чака прекалено дълго.

Жил прибра ножа в калъфа и кимна.

— Освен това Сара предложи да говориш с отец Бернар. Може да е досадник, но за разлика от абата, който е политическо животно, отец Бернар не се интересува много от държавните машинации. Може да намери начин да осуети плановете на краля — и то без да разгласява из кралството за годежа.

Двамата отидоха заедно да потърсят добрия отец. Свариха го да си хапва овнешко месо.

Отец Бернар премига смутено срещу лорд Жил и прочисти гърло:

— Вие изявихте намерение да се ожените за госпожица Ема пред целия двор, милорд. Може ли да попитам, искам да кажа, вие с нея, имам предвид…

— Какво ние с нея, човече? — Жил се опитваше да прикрие нетърпението си.

— К-к-консумирахте ли любовта си, милорд? — Отец Бернар потри веждата си с ръба на ръкава си. По закръглените му бузи се появи руменина.

Жил се усмихна на лицемерното му притеснение. Отецът споделяше постелята си с една пищна хубавица.

— О, да. Доста пъти.

Отец Бернар поклати глава:

— Наистина трябва да се покаете. — Той пак се покашля. — После трябва да разкажете на архиепископа за трудното си положение. Неговата воля може да натежи пред желанията на краля.

— Може ли? — Жил повдигна вежда. — И защо би рискувал да си навлече гнева на краля заради такава дреболия като моя брак?

Свещеникът хвърли поглед на вечерята си. Взе парче овнешки бут и го загриза:

— Тогава намерете подходящ кандидат за детето. Трябва да е не по-лоша партия от вас — що се отнася до краля, не до момичето — някой, за когото си струва да я сгоди, равен на вас.

— Бог да ви благослови! Вие сте невероятен! — Жил скочи на крака и тупна Ролан по рамото. — Трябва просто да намерим друг жених. Чудесно. Ролан, заеми се с това. Веднага. Аз трябва да се видя с Ема.

След миг вече бе излязъл и тичаше по стълбите към стаята си. Влетя вътре и стресна Ема, която плискаше лицето си с вода. Той я грабна и я притисна към себе си.

— Какво става? — задъха се тя, докато той я въртеше наоколо, пръскайки вода навред.

— Просто се радвам, любов моя. Просто се радвам. — Той я целуна звучно и я подхвърли на леглото.

След един час, когато бяха утолили страстта си, Жил се надигна на лакът. Пое си дълбоко дъх и въздъхна бавно:

— Крал Ричард ме е сгодил за дъщерята на един влиятелен барон.

Ема го погледна зашеметена. Доста време стоя така, с отворена уста. Когато успя да проговори, думите й бяха гневни и остри:

— Предложи ми да се омъжа за теб, а си сгоден за друга? Що за отвратителна шега е това? — Тя го отблъсна и затърси дрехите си.

— Почакай. — Той скочи от леглото и я сграбчи за раменете. — Няма да се оженя за момичето.

Ема се отскубна от ръцете му. Облече се бързо, седна на масата и се опита да се успокои.

— Ще ми обясниш ли какво става? Любиш ме, после ми изтърсваш тази новина, както си в прегръдките ми. Ще започна да изпитвам ужас, от каквато и да е близост!

Жил навлече халата си и седна до нея. Хвана ръката й — пръстите й бяха студени.

— Сещаш ли се за кралските пратеници, които пристигнаха днес?

Тя кимна.

— Донесоха годежните документи, изготвени от крал Ричард. С този брак цели да намали влиянието на брат си Джон. Аз няма да се оженя за нея.

— Как ще се противопоставиш на краля? — Очите й се напълниха със сълзи.

— Няма да му се противопоставям. Ще му предложа друг жених, който ще бъде също толкова подходящ за целта. — Лицето й се проясни. Той преглътна.

— Ами ако не намериш такъв човек? — Обзе я страх. Тя се хвърли в обятията му.

— Ако има проблеми, ще избягаме заедно и наистина ще се противопоставим на крал Ричард. — Той я притисна силно.

Ема се вгледа изпитателно в лицето му, за да се увери, че е искрен.

— И би поел такъв риск? Заради мен?

— Да — прошепна той в устните й. — Да. Тук не ме задържа нищо, ако ти не си до мен.

— Обичам те, Жил. — Тя притисна бузата си до неговата и почувства успокояващата мекота на брадата му. Ала дълбоко в себе си трепереше от страх.

 

 

На следващия ден ловните соколи не бяха по стените, тъй като много мъже от замъка се възползваха от хубавото време и отидоха на лов. Всъщност залата бе почти пуста. Слънчевата светлина се процеждаше през отворите за стрелба и образуваше златни петна по дървения под. Въздухът бе изпълнен с аромата на хляба, който се печеше в кухнята. Жил гледаше замислено шахматната дъска. Най-накрая взе една от пешките на Ролан.

— Не мога да предложа който и да е. Трябва да е подходящ за целта. Мисли.

— Мисля. — Ролан си отмъсти, като взе единия офицер на Жил. Доста важен ход, помисли си той. — Изброих ти всички младежи, вече не остана никой!

— Всички младежи, вярно е. — Жил изпъшка, тъй като Анджелика се хвърли на коляното му. Той я остави да се качи в скута му, но държеше ръчичките й, за да не вземе някоя от шарените дървени фигурки от дъската. — Малка милейди. — Той се наведе и целуна ръчичката й. — Вие можете ли да ни предложите някой младеж?

Анджелика поклати главица, като че ли разбираше въпроса му, открадна една пешка и я лапна.

— Обичаш това дете — каза Ролан. Жил кимна. — А Уилям? Той обича ли я?

— Той отхвърли Ема и детето. Така че Анджелика си е моя — отвърна Жил и сложи на мястото на пешката един костен пръстен, който някога беше на Никълъс.

— Доколкото познавам Уилям, ако те чуе, ще иска детето с невероятна жар.

— Да, но и аз го познавам. Мога да му затворя устата с купчина сребро, сигурен съм.

— Щом казваш. — Ролан отново насочи вниманието си към шахматната дъска. Премести коня си. — Харолд от Мидълсекс — каза той след продължителна тишина. — Той има син. Доста обикновено момче, но перспективите му са не по-лоши от твоите.

— Да. — Лицето на Жил светна. Той целуна бързо Анджелика и я свали на земята. — Мога да отида до Мидълсекс и после да се видя с правния съветник на Ричард и да му кажа, че предлагаме друг жених. Харолд не може и да си мечтае за такава добра партия като Мишел д’Амбри за момчето си. Самият Харолд притежава важни земи по границата с шотландците. Ще бъдат такава умопомрачителна двойка. Правният съветник ще си умре от смях. — Жил скочи на крака и закрачи неспокойно.

Ролан вдигна вежди, видимо развеселен.

— Жалко, че Никълъс е женен. Щеше да е идеален. Може би трябва да признаеш Уилям и да предложиш него.

— Проклятие. Това не е шега. — Изведнъж застина. — Сетих се! Съпругата на Никълъс, Катрин д’Анжу. Какво ще кажеш за брат й Габриел?

Ролан вдигна ръце с престорен ужас:

— Габриел д’Анжу? И кой ще го завлече до олтара? Ти? Аз? Държа на главата си — и най-вече на това, че все още е на раменете ми.

— Но той е идеален. Няма никакви земи, значи ще се облагодетелства от този брак, но при все това има много връзки. Ричард ще получи каквото иска — съюз, който да попречи на интригите на Джон. Габриел д’Анжу е съвършен! Ще създаде съюз, с който Джон няма да може да се бори. В същото време ще помогне на Никълъс и на мен да укрепим позициите си в онези земи, които принадлежат на д’Амбри.

— Габриел д’Анжу никога няма да се съгласи. Той върти любовници от единия бряг до другия.

— Но все някога трябва да се ожени. Както ти каза, Мишел е още дете. Той може… — Жил млъкна. Щеше да каже, че д’Анжу може да си бъде женкар още години, преди да се укроти и да създаде деца с жена си. Преди няколко години не би си помислил, че в това има нещо нередно. Допреди няколко месеца изобщо нямаше да му направи впечатление. Вместо това добави: — Ричард много ще се зарадва. Протестите на д’Анжу ще му доставят удоволствие. Най-накрая и двамата ще осъзнаят колко е подходяща комбинацията. — Жил се протегна и премести царицата си. — Шах.

Ролан погледна шахматната дъска.

— Изглежда си убеден в това.

— Убеден съм. Предусещам го. Този съюз е предопределен от Бога. Всичко ще мине чудесно! — Той стана и излезе от залата.

Ролан въздъхна.

— Съжалявам, друже — каза той тихо. — Не видя откъде може да дойде заплахата. — Вдигна офицера си и взе царицата на Жил.

 

 

Жил изскочи от залата и премрежи очи на ослепителното слънце. Отвори със замах вратата на тъкачницата. Като че ли забравил всякакво благоприличие, той дръпна Ема от стана и я повлече, смеейки се, след себе си по стълбите към стаята си.

— Да разбирам ли, че си така щастлив, защото си намерил подходяща жертва за брака? — Ема го докосна леко по бузата.

— Да. Габриел д’Анжу. Той е чудесен. Красив, млад, с добро обществено положение. Той е брат на снаха ми. Утре ще отида до Сийсуепт — д’Анжу често гостува там. Ако не е там, поне ще ме упътят къде да го намеря. Тогава ще убедя Габриел, че бракът с Мишел д’Амбри ще му даде чудесни възможности.

Ема въздъхна тежко. Имаха толкова малко време. Тя обви лицето му с длани и погали с палци късо подрязаната му брада. Вгледа се в лицето му и се опита да запомни всяка точица от чертите му.

— Защо си толкова сериозна, Ема? Да не би да съжаляваш, че ще се жениш за мен? — Усмивката му изчезна.

Тя зарови ръце в косите му и наведе главата му към себе си:

— Не. Не съжалявам ни най-малко. — Тя го целуна нежно по устата. — Люби ме, Жил. — Той я вдигна на ръце и я сложи внимателно на леглото. Възнамеряваше да я обладае бавно и нежно, но само след мит се впуснаха в страстта си. Малко преди края, той придърпа пръстите й към устните си и я помоли да му прости страданията, които й бе причинил. Тя го увери, че му прощава всичко и двамата достигнаха разтърсващ екстаз, прелестен като всичките им любовни преживявания досега.

Ема остана будна още няколко часа. Искаше й се да е така уверена като Жил. Но това, че не познава нито един от хората, за които бяха говорили, нито крал Ричард, нито Габриел д’Анжу, я притесняваше още повече. В един момент се унесе, но спа неспокойно. Непрекъснато се въртеше в завивките, а имената се въртяха в обърканите й мисли.

 

 

Жил се събуди от бълнуването на Ема. Тя ръкомахаше и стенеше в съня си. Той я притегли към себе си, прегърна я и приглади косите й. Погали я нежно и я събуди от кошмара й. Беше потна. Сви се разтреперана до него и зарови лице в гърдите му.

— Какво те тревожи? — прошепна той в косите й.

— Нищо. — Ема не искаше да говори за съня си. Искаше да го пропъди от съзнанието си.

— Кажи ми. Ще ти олекне и ще можеш да заспиш спокойно.

Не желаеше да си признае, че бе сънувала кошмар, и отклони въпросите му, като го притегли в обятията си. Мисълта за съня избледня пред усещането, че Ема го докосва, прегръща го и го обича.

Когато задоволиха желанието си, тя си притисна силно към Жил. Престори се, че заспива, за да не я попита отново за съня. Лежа така, докато той задиша дълбоко и тя разбра, че вече е заспал. Остана будна до зори, изплашена от това, което бе сънувала.

 

 

На Жил му отне цял ден да приготви хората си за дългото пътуване. На Ема денят й се стори невероятно кратък. Самата тя изобщо не бе готова да се раздели с него, когато той дойде да се сбогува.

— Пази се, Ема. Изпратих Уилям да нагледа укрепленията в едно мое владение до Селси. Ще отсъства доста по-дълго от мен и няма да те безпокои. Марк Тревейлин и Сара ще ти помагат, ако имаш нужда от нещо. Не се притеснявай да искаш съвет от тях.

— Жил, не заминавай. — Ема се хвърли в обятията му. — Сънувах сън — ужасен кошмар.

— Чудех се, какво те е разстроило така. — Жил потри гърба й. — Не говори. Сънят не е истина. — Той смени темата. — Ще си мислиш за мен всеки ден, нали? — Жил не по-малко от Ема искаше да остане.

— Съня, Жил, трябва да ти го кажа. — Очакваше на лицето му да се изпише нетърпение или насмешка. Но той изглеждаше загрижен.

Жил я отведе до една беседка и я сложи да седне на една дълга, тапицирана пейка.

— Разкажи ми — каза той и взе ръцете й в своите.

— Беше много тъмно. Помислих си, че огънят е загаснал, защото нямаше никаква светлина. После осъзнах, че сънувам. Бях в една тъмна стая, нямаше нито огън, нито лампа, пълен мрак. Беше ми толкова студено. — Тя стисна ръката му, докато я заболя. — Събудих се в тъмното, болеше ме гърло, не ми стигаше въздуха, задушавах се. После всичко изчезна. Теб те нямаше. Беше истинска агония.

— Ема, това е просто сън. Тревожиш се за нашето бъдеще. — Той я притегли към себе си и я притисна пламенно. — Обичам те. Ще се върна при теб свободен и ще се венчаем. Престани да се страхуваш.

— И аз те обичам. — Ема потисна притесненията си. Той трябваше да тръгва. А тя искаше да го задържи. Страхуваше се.

Жил стана и дръпна и нея да се изправи. Той направи една крачка и се натъкна на Анджелика, която ги бе проследила до уединената беседка. Той я прегърна силно и вдъхна аромата й.

— Да слушаш, детето ми.

Много му харесваше да я нарича свое дете, тъй като в сърцето му тя наистина беше такава.

Отидоха заедно в двора. Когато Жил се качи на коня си, Уилям се приближи, яхнал великолепен сив жребец, и му пожела лек път. Ема бе безкрайно благодарна, че Жил се погрижи да го отпрати надалеч. Сега, когато го видя в доспехи, следван от своите хора, отново я обзе страх от него.

Между конете дотича позната фигура.

— Сър Уилям — извика Беатрис. Той се обърна леко към нея. — Приготвих ви това. — Тя протегна един вързоп. Ема я бе видяла да го стяга сутринта. Усмихна се, като си спомни как Беатрис грижливо избираше плодове и сирена за пакетчето.

Уилям хвърли бегъл поглед на вързопа. Без да каже и дума, той се обърна отново към Жил, поклони се и пришпори коня си.

Ема възкликна смаяно, когато калта от копитата на коня му изпръска снежнобялата престилка на Беатрис. Втурна се да й помогне, тъй като Беатрис стоеше сред конете, с все още вдигнати ръце, замръзнала на мястото си като статуя.

— Ела — подкани я Ема, а Жил се намръщи. После пришпори коня си и поведе хората си към изхода. Навъсеното му изражение на тръгване беше още една лоша поличба.

Беатрис стоеше като вцепенена в ръцете на Ема. Отпусна тромаво вързопа и проплака:

— Той не ме видя.

Разсеяна от изражението на Жил, Ема каза като че ли на себе си:

— Видя те.

Беатрис изви рамене и се отскубна от Ема:

— Ти не знаеш нищо! Той ми даде знак за вярност снощи. За вярност! Кичур от косата му. Щеше да ми проговори, ако ме беше видял. — Тя присви очи. — Ти се перчеше тук пред всички рицари и те те бяха зяпнали. Как да ме види Уилям — тя се удари с юмрук в гърдите, — когато ти въртиш поли под носа му?

Ема бе смаяна от яростта и злобата на Беатрис. Беше свила юмрук и като че ли бе готова да я удари. Ема стисна Анджелика до гърдите си и отстъпи.

 

 

Сара и Ема се разхождаха бавно на двора. Тревейлин ги следваше на дискретно разстояние. Сара въздъхна.

— Мина една седмица и смея да си призная, че моят Ролан доста ми липсва. Зная, че трябваше да замине с лорд Жил, но въпреки това ми липсва.

Ема се обърна към приятелката си:

— Отново сънувах онзи сън. Така искам Жил да се върне.

— Да, сънищата са силно нещо. — Сара потрепери от собствените си тревоги. На лицето на Ема се бе запечатало безпокойство. Имаше сенки под очите, кожата й бе бледа. — Ела, да видим какво можем да свършим на стана, преди да се върнат. Можеш да ми разкажеш за съня си и ще го пропъдим от мислите ти. Може би ще успеем да се отървем от тази сянка. — Тя посочи с палец към Тревейлин.

Ема не се интересуваше много кой ги следи, наблюдава или слуша разговорите им. Нямаше желание да върши каквото и да било, освен да се грижи за Анджелика. Седнаха на тъкачните машини. Мей дойде и помоли да си почине малко. Остави им Анджелика. Седяха мълчаливо, кросното на Сара се движеше в плавен ритъм, а Ема премяташе копринените нишки, от които щеше да направи украса за една от туниките на Жил. Най-накрая, обезсърчена от бъркотията от конци, тя захвърли работата и взе Анджелика в скута си. Подпря брадичка на главицата на дъщеричката си.

— Не мога да се отърся от лошите предчувствия.

— Тогава ми разкажи още веднъж за съня си и изчисти ума си от тази отрова. — Сара остави кросното.

— Всеки път сънувам същото — започна Ема. — Стоя в едно тъмно, много тъмно помещение. Дали е нощ или ден — не мога да кажа. Зная само, че е тъмно и аз спя. И всеки път се будя от болка. Такава ужасна, пронизваща болка, че искам да изпищя, но не мога да си поема дъх. Нито звук не излиза от гърлото ми, защото не мога да дишам. Опитвам се, хващам се за шията, съпротивлявам се, но все напразно. После болката изчезва, също така внезапно, както се е появила. В съня си лежа на нещо твърдо и зная, че тази болка означава нещо ужасно, нещо страшно. Толкова ме е страх, Сара. Искам Жил.

Анджелика се разшава в ръцете на Ема в отговор на тревогата й.

— Успокой се — рече й Сара, протегна се и взе Анджелика от скута й. — Не се оставяй някой друг да те види тъй притеснена. Нали не искаш да тръгнат клюки? Скоро ще станеш съпруга на лорд Жил.

Съпруга на лорд Жил. Ема кимна, видя любопитните погледи на другите тъкачки и се опита да потисне страха си. Хвана конците и наведе глава над тях, като недоволстваше, когато се преплитаха.

— Този сън е доста обезпокоителен, вярно е — каза Сара, когато Ема притихна. — Но не мисля, че вещае нещо лошо за нашите мъже. Така че се опитай да не мислиш за него.

Ема разбра, че въпросът е приключен. Огледа другите тъкачки. Нямаше кой да й помогне. Бе съвсем сама.