Ан Лоурънс
Господарят на замъка (19)

18

Уилям Белфур успя на няколко пъти да се промъкне тайно в замъка, откакто преди три седмици лорд Жил го прати да провери крепостния зид на имението Селси. Лорд Жил нямаше намерение да допусне и там да се случи подобна трагедия като в Хокуоч. Двете укрепления бяха на едни и същи години.

Уилям бързо установи, че строителите си знаят работата и реши, че няма смисъл да им виси над главите. Ала истината беше, че Селси не предлагаше достатъчно девойки за развлечение.

Не му се слизаше от коня, затова се подпря на седлото и търпеливо изчака животното да пие вода от езерцето зад воденицата. Очертаваше се един мързелив ден и мислите му се въртяха само около предстоящите удоволствия. Неочаквано нещо се размърда в сянката и привлече вниманието му. Заключи, че момичето идва по-рано от нетърпение. Това обещаваше добро развитие на срещата.

От горичката до езерото се появи жена. Уилям смръщи вежди. След миг обаче го напуши смях. Слезе от коня, метна юздите на една клонка и клекна зад храстите, за да наблюдава.

Спомни си за един друг ден, в който също бе видял Ема да събира треви и корени за боите си. Стана му смешно, че тя още ходи в гората. Все пак на бъдещата господарка на замъка повече й подхождаше да поръчва бижута и панделки, а не да рови из калта.

Ема свали тежката раница от рамото си и седна на твърдата земя. Внимателно огледа придобивките си.

— Имаш ли нужда от помощ? — обади се Уилям, излизайки от прикритието си.

— Уилям! Така ме стресна. — Ема скочи и припряно започна да прибира тревите в торбата.

— Нима? Навремето изобщо не се стряскаше, когато се срещахме на това място.

Ема метна товара на рамо и се дръпна. Хвърли поглед към притихналата воденица.

— Не ми казвай, че си тръгваш, Ема. Ти току-що дойде. — Уилям я спря с ръка.

— А ти защо не си в Селси? — сопна му се тя. Измъкна се от него и го изгледа разтревожено. Изглеждаше невероятно красив, русата му коса блестеше на слънцето, а обшитата с кожа мантия бе отметната назад и разкриваше широките му, мускулести гърди. Точно потрепването на тези мускули я изплаши, защото си спомни на каква сила бяха способни.

Уилям й се усмихна презрително. Гримасата му сякаш засенчи с лошо предчувствие ясното утро:

— Аз си знам задачите — рече той. — Не е твоя работа как ги изпълнявам.

Ема отстъпи към заледения бряг на езерото, за да се отдалечи от него.

— Мен ли чакаше? Доколкото си спомням, тук те обладах за първи път. Може би си подобрила уменията си под вещото ръководство на лорд Жил. Разбира се, той не е в първа младост, че да се представя като голям любовник… А може би си дошла да упражняваш професията си? Примерно да предлагаш тялото си срещу отстъпка във воденицата? — попита Уилям и се изхили.

Говореше тихо, ала думите му бяха грозни. Тръгна дебнешком след нея по брега. Настигна я и я сграбчи през кръста. Нахвърли се върху нея светкавично като змия, докопа гърдата й и я стисна.

— Пусни ме, негоднико! — извика Ема, борейки се да се отскубне.

Уилям я повали на земята и я възседна.

— Покажи ми тези меки, бели крака. — Той я притисна към земята с ръка на гърдите и вдигна полите й.

Ема обезумя. Замята се под тежестта му, заудря го с юмруци, но без успех. Протестите й само го разсмяха.

— Добре, удряй ме. Удряй ме, надута господарска уличнице. — Той се наведе, стисна със зъби зърното на гърдата й и удари ръцете й в земята, сякаш биеше мухи.

Щом усети захапката му върху гърдата си, Ема разбра, че той смята да й причини болка. Жестът му не беше милувка, а жестоко ухапване. Уилям се отпусна върху нея и с това сложи край на упорството й. Огромната му тежест й изкара въздуха. Без да може повече да се бори, тя се опита да го разубеди с думи. Махна полепналите по устата й негови коси и го замоли:

— Уилям, престани, моля те. Жил никога няма да ти прости това. Моля те. — Задави се от ридания. Уилям вече бе вдигнал полите й до кръста.

Той силно заби коляно между краката й. Ема изпадна в истерия. Хвърли се да се бори с него, докато той се подпря на лакти, за да свали панталона си.

— Той успява ли да те изпълни, както аз го правех, сладка Ема? — ухили се той, впи устни в нейните и пипнешком се опита да проникне в нея.

Ема понечи да напълни шепите си с пръст, за да я хвърли в очите му. Твърдата, заледена почва не поддаде. Напипа камък. Грабна го и без да мисли, го тупна с него по рамото. Ала сякаш удари канара.

Въздухът се изпълни с нейните викове и неговите похотливи стенания. Уилям не успя да я обладае, защото тя не спря да се дърпа. Накрая той брутално я блъсна и й разтвори краката. Ема го удари с камъка по челото.

Той се изтърколи настрани и тя най-сетне успя да си поеме въздух. Задъхана и разплакана, прибра разкъсаните си фусти.

— Проклет да си, Уилям. — Ема изпълзя на четири крака, докато той се опитваше да стане. От челото му капеше кръв.

— Кучка такава! — Уилям побесня от яд. Посегна да я хване, но тя се измъкна, запретна поли и хукна да бяга с всички сили. Ема се скри в гората и той изруга: — Скоро ще ми паднеш в ръцете, обещавам ти — изкрещя злобно. — Въобразяваш си, че печелиш, но помисли пак. Следващия път ще те сваля в неговото легло. — Уилям измърмори под носа си, изправи гръб и изтри кръвта от лицето си. — Да, и ти ще ме молиш.

Тя изчезна зад дърветата. Той я проследи с поглед и накрая сви рамене. Внимателно си оправи дрехите, загърна се с туниката и приглади косата си, проклинайки, че ръката му е изцапана с кръв.

Върна се при коня си, откъсна парче от стара риза, наведе се и го намокри в леденостуденото езеро. Изтри раната на челото си и даде воля на яда си с порой от цветисти ругатни.

Неочаквано върху му падна нечия сянка. Уилям понечи да се обърне. Болка проряза слепоочието му и той рухна по гръб на земята.

Нащърбеният камък се стовари още няколко пъти върху лицето му. Ала той нито се бореше, нито ругаеше. Не усещаше нищо, докато ударите превръщаха главата му в пихтия. Още първият го бе убил.