Ан Лоурънс
Господарят на замъка (32)

31

— Няма как да го докажем. Единственото ни доказателство са думите на едно момче, но те не стигат — въздъхна Жил.

Ема обгърна коленете си с ръце. Тази среща, час преди изгрев-слънце, беше толкова различна от предишната. И двамата гледаха да са далеч от сламеника. Той стоеше прав; тя седеше на пръстения под с гръб към вратата.

— Нито можем да потвърдим, нито да отречем, че Беатрис се е скрила от Уилям — каза Ема.

— Коя жена ще тръгне да се крие от Уилям?

— Не всички сме глупачки, които могат да бъдат заслепени от едно хубаво лице! — Ема едва сдържа гнева си. — Изглежда лошото отношение на Уилям му се е върнало десетократно, ако Беатрис говори истината. Каквото посееш, това ще ожънеш.

— Никой ли не помни да я е виждал онзи ден?

Тя сви рамене:

— Усещам със сърцето си, че е Тревейлин. Той страда. Измяната му е изписана на лицето. Трябва да го принудим да си признае.

— И как ще го направим? — Жил се подпря на тояжката и отпусна брадичка върху ръцете си. — Нямаме примамка, с която да му заложим капан.

— Щом искаш справедливост, Жил, убий го — прошепна тя. — Нека Бог да го съди. Предложи му да се дуелирате, ако трябва, но сложи край на тази история.

Тя вдигна очи към него. Колко много го обичаше. Така страдаше, че той не желае да изостави разследването си. А сега, след като вече имаха надежда да узнаят убиеца на Уилям, той изобщо нямаше да се откаже — поне не заради нея.

— Тревейлин може да не си признае дори при смъртна заплаха. Аз ще бъда осъден цял живот да остана скитник, или пък ще ме намерят и пак ще ме обесят.

— Тогава трябва да престанем да се срещаме. Повече не желая да рискувам да ни хванат заедно. Ами ако те открият чрез мен?

Той като че ли въобще не я слушаше:

— Тази история ще приключи само когато Тревейлин си признае — и то пред свидетел. — Жил изправи гръб и захвърли гневно тояжката. — Освен това нека да погледнем истината в очите. Той е два пъти по-млад от мен. Какъв шанс имам да го победя в двубой? Той е изключителен воин — един от най-добрите. Лично аз съм го обучавал.

— Два пъти по-млад от теб — ядоса се тя. — Господ да ни е на помощ! — Тя стана и изтупа полите си. — Отивам си. Не мога да понеса да те заловят! И пак да те обесят. Едва не умрях от мъка предния път. Помисли поне за детето ни, остави ме мен!

Той не отвърна нищо.

Тя затвори очи, за да спре напиращите сълзи:

— Ти си направил своя избор. Довърши начинанието си без мен.

— Ема. — Той понечи да я хване за ръката, но тя я мушна в полата си. — Толкова сме близо до…

— Смъртта. Нечия смърт — на Тревейлин, или твоята… Няма да го понеса. В Линкълн никой не ни познава, можем да отидем там. Аз ще тъка, ти можеш… — Гласът й замлъкна. По изражението му разбра, че няма смисъл да го убеждава. — Не. Виждам, че ти си избрал друг път. Всъщност ти вече дори не си отегчен. Преследването те забавлява, нали?

Той не каза нищо.

Когато тя си отиде, Жил се облегна на вратата и се вгледа в сламеника. Камъните между завивките сега бяха леденостудени. Защо не искаше да разбере, че Тревейлин може да бъде накаран да си признае? Тогава щяха да могат да отгледат децата си в мир, вместо да се крият в Линкълн. А той искаше точно този мир.

Щом затвореше очи, си представяше допира на кожата й, топлия й дъх на устните си. Очите му горяха. Тя имаше право. Мъжете се интересуваха само от секс и кръвопролитие. И защо имаше чувството, че е държал нещо безценно на върха на пръста си и го е изпуснал?

Една дума непрестанно я преследваше в мислите й по обратния път към замъка. Нощем използваше задната врата на замъка. Примамка. Каква примамка можеше да подлъже Тревейлин? Любов. Ако бе убил Уилям от любов, той щеше да се отзове на повикването на Беатрис, нали?

Ала не можеше да помоли Беатрис да бъде примамка, за да изтръгне признание от Тревейлин. „Аз ще бъда Беатрис“, каза на глас тя. Думите й проехтяха по каменния коридор, който извеждаше от складовите помещения на Хокуоч. „Ще изплета капан за Тревейлин и аз ще бъда примамката. И може би като уловя Тревейлин, ще мога да си върна и сърцето на Жил.“

 

 

Ема не желаеше да намесва Беатрис в плана си, затова повика момичето след обяд. Бе дочула нещо за разговора на Никълъс, Катрин и Беатрис преди два дни.

— Пращам те в Лин, Беатрис. На самия бряг има странноприемница, „Лебеда“. Ще отседнеш там.

— Но защо… милейди? — Беатрис я изгледа от главата до петите.

— Нахалството ти ме изумява. Доколкото си спомням, наскоро се отърва от наказание с камшици, и нещо по-лошо, вече ми противоречиш.

Беатрис пребледня:

— Нямах намерение да ви противореча, милейди. — Тя свърши набързо работата си и се поклони дълбоко.

— Така е много по-добре. Много селяни още нямат дрехи, особено децата. А мъжете няма да се оправят с тази задача. Ще вземеш двама от тях и ще им кажеш какъв плат да купят. Няма да обясняваш на никого къде отиваш, защото мнозина ще ти завидят. — Тя се обърна да излезе, но сякаш се сети за нещо, рече през рамо: — О, Беатрис, докато си там, можеш да си купиш нова рокля. Като награда за малката неприятност, която преживя.

 

 

Ема проследи доволна с поглед как Беатрис потегля с двама мъже на път. Веднага изтича до раклата, където слугинята си държеше вещите. Прерови я и извади роклята, с която Беатрис миеше пода. Уви главата си в една от нейните кърпи, отвратена от мръсотията по нея. С наведена глава излезе на двора, като се придържаше към сградите и сенките. Оглеждаше се за Тревейлин.

— Донеси на негова светлост гарафа с вино, момиче — повика я Сара.

В първия миг Ема не осъзна, че Сара говори на нея. Отиде да изпълни поръчката, като криеше лицето си, за да не я познаят.

Роклята леко зееше на деколтето, а я стягаше на кръста, но Никълъс почти не й обърна внимание, когато тя влезе в покоите на Жил.

— Остави виното на масата.

— Да, милорд. — Ема остави гарафата, приближи се до него и сложи ръка на рамото му. — Какво правите, милорд?

Той скочи на крака като опарен:

— Луда ли си? — Изведнъж се ококори: — Ема! Помислих те за Беатрис.

— Тогава е време да проверим можем ли да прилъжем със същия номер Тревейлин да се изповяда.

Никълъс й се усмихна:

— Виждам накъде биеш, но какво точно смяташ да правиш? — попита той и я покани да седне.

За пръв път Ема не се притесняваше от сина на Жил.

— Жил пуска слухове в селото, че сянката на сър Уилям броди наоколо. Искам вие да се направите на този призрак. Беатрис ще си уреди среднощна любовна среща с Тревейлин, но той ще я свари с Уилям. Може би ще реагира по същия начин като преди — ще нападне. Само че Ролан ще бъде наблизо, за да ви помогне.

— Това е пълна глупост! Поставяш се в опасност и ако смея да ти напомня, носиш детето на баща ми. Забранявам ти! — Той си наля чаша вино и я пресуши на един дъх.

Ема удари с юмрук по масата:

— Искам детето ми да има баща. Какъв смисъл има да съм омъжена за него, след като той е мъртъв? Искам да живеем с него като мъж и жена.

— На мен планът ми харесва — обади се Катрин от вратата и влезе с Ролан. — Тъкмо се канех да повикам палача за бой с камшици, но ти проговори, Ема, и разбрах, че не си Беатрис.

— Невероятна прилика, милейди — каза Ролан и хвана Ема за ръката.

— Тогава ми помогнете. Отпратих Беатрис, а месечината ще бъде пълна тази вечер. Можем да предложим среднощно забавление на Тревейлин. — Ема заговори бързо, за да не я прекъсват: — Никълъс ще се облече в дрехите на Уилям. Той е единственият от нас, който му прилича по ръст и фигура. Ако си сложи ризница и покрие главата си, всеки ще го помисли за Уилям.

— Трябва да кажем на Жил за плана ни — намеси се Ролан.

— Не — каза Никълъс. — Той няма да ни разреши.

— Веднъж да сме на едно мнение — рече Ема. — Така поставяме в опасност всичките му близки. Теб, мен, детето му.

Сара дойде с Анджелика и зяпна, когато видя Ема:

— Ема! Защо си облечена в тези дрехи? — Тя огледа лицата им. — Надушвам някаква конспирация. Какво умувате? Не може да ме държите в неведение.

Ролан въздъхна и набързо обясни на Сара плана. Тя нацупи устни и впери умислено поглед в тавана.

— Достатъчно е да си сложиш мантия като оная, която е носил Уилям в деня на смъртта си — каза тя. — Така ще се създаде илюзия, че е той.

Катрин се съгласи:

— Но задължително трябва да имаш ризница под дрехата. Мога да забъркам смес, която прилича на кръв и ще я размажем по лицето ти…

— Моля ви — възпротиви се Ема. Стомахът й вече се бунтуваше. — Не говорете повече за това. Нека просто да го направим. Тази вечер.

 

 

Жил се чувстваше далеч по-спокойно през нощта. На тъмно нямаше нужда да пази толкова лицето си, можеше да вдигне глава и да не се страхува, че ще го познаят. Запъти се към замъка, а парцалите, с които бе навлечен заради студа, се мятаха в краката му.

Целият ден бе размишлявал, докато скитосваше. Надаваше ухо на клюките, но и наум преживяваше отново прекараните с Ема мигове.

Тя беше права. Харесваше му преследването. То му даваше чувство, че е полезен — преглеждането на сметки никога нямаше да му донесе удовлетворение. Но Ема имаше право, че с това той може би се отказваше от нещо по-хубаво. Докато обикаляше селото през деня, видя семейства — бащи, майки и деца — които се бореха с трудностите на живота, но изглеждаха в мир със себе си.

Като господар той можеше да оправи някои от нередностите в селото — шумните алеи, споровете за земята.

Ако обаче не харесваше преследването, щеше ли да се съгласи с плана на Катрин и Ролан да го обесят само наужким? Усещаше, че мотивите му са доста мътни.

Ема го бе принудила да се вгледа в сърцето си. Само желанието за справедливост го задържаше в Хокуоч. Но дали не беше и жажда за отмъщение, както твърдеше тя? А мъстта не стопляше леглото му. Загубата на Ема пронизваше сърцето му с непоносима болка. Ако вече бе заминала за Линкълн, той щеше да я последва. Иначе бе готов дори сам да я заведе. Изведнъж спря да го интересува дали името му някога ще бъде изчистено от позора. Вълнуваше го само да си върне Ема и децата. Искаше да изживее земните си дни с нея.

Забеляза, че подвижният мост не беше вдигнат, но сви рамене. Вече не отговаряше той за тези неща. Съвсем скоро щеше да стане един обикновен човек от Линкълн. Щом синът му искаше портите на замъка да са отворени през нощта, това си бе негова работа.

Когато се озова във вътрешния двор, той си придаде пак вид на скитник и закуцука сред хората, които още не си бяха легнали. Сви се до конюшнята и отправи поглед към оръжейницата. Оглеждаше се за Малкия Роби, защото той можеше да предаде бележка за Ема от него.

Нямаше никакво движение. Той откъсна една клонка и зачерта фигури по пръстта.

Нечие възклицание го накара да захвърли пръчката и да се изправи. Сара се бе надвесила над него. Сега го сграбчи за рамото:

— Какво правите тук?

Жил се ухили:

— Толкова ли е лесно да ме разпознае човек?

— Не, но безброй пъти съм ви виждала да ровите така в прахта. Сигурно ще има и други, които са запомнили това.

Жил вдигна рамене и отново клекна.

— Чаках Малкият Роби, за да му дам бележка за Ема, но след като ти ме намери, ще предам съобщението по теб.

Луната се показа иззад облаците и на двора светна като бял ден. Сара се скри в сянката на конюшнята.

— Съобщение?

Жил я погледна:

— Кажи й, че я чакам тук.

— Защо? — Тя закърши ръце. — Имам предвид, че тя сигурно спи. Защо искате да я тревожите?

— Трябва да я видя.

— Не може ли да почакате до сутринта?

— Случило ли се е нещо? — Жил се изправи. Полазиха го тръпки. — Увърташ. Защо?

— Без причина. Просто Ема има нужда да поспи.

Жил я измери с поглед:

— Заповядвам ти като твой господар, да я доведеш тук. Веднага.

Месечината отново се скри и ги потопи в мрак. Издигна се вятър.

— Не мога. Тя не е тук.

Прониза го болка. Ема си бе отишла. Пак бе закъснял. Заради упорството му да открие убиеца на Уилям тя го бе напуснала.

— В Линкълн ли отиде? — Щеше да я намери там и да й докаже любовта си.

— Линкълн? — учуди се Сара, но бързо отвърна: — А, да. В Линкълн е.

Жил моментално разбра, че тя лъже. Възможно ли бе Ема да му е говорила за Линкълн, а всъщност да се е скрила на друго място? Но защо ще го прави? За да се отърве от него и всичките мъки, които й причини?

— Лъжеш. Щом не е в Линкълн, къде е? Трябва да зная. Не мога да живея без нея.

Сара отстъпи:

— Моля ви, не мога да ви кажа.

Той я последва в сенките.

— Напротив. Ще ми кажеш. Заповядвам ти.

Ала Сара вече не гледаше него. Погледът й се насочи към оръжейницата. Жил се обърна, за да види кое може да е по-важно от неговата любов към Ема.

Със скръстени на гърба ръце, Марк Тревейлин обсъждаше нещо с Малкия Роби. Каквото и да каза детето, думите му предизвикаха мигновена реакция. Тревейлин хукна нанякъде. Профуча покрай Жил и Сара и влетя в конюшнята.

Малкият Роби също се завтече, но към тях.

— Не — извика Сара и вдигна ръце, за да го накара да замълчи. — По-късно, момче. Не сега!

Зъбите на хлапето просветнаха на мижавата светлина от луната.

— Предадох съобщението. Както поискахте. Къде ми е пенито? — Роби протегна мърлява ръка към нея.

— По-късно, момче. По-късно.

— Вие обещахте пени и аз си го искам.

Жил премести поглед от заинатеното изражение на детето към Сара:

— Ще ти дам две пенита, ако ми кажеш какво съобщение предаде току-що — каза той.

— Не! — Сара сграбчи хлапето за рамото и го блъсна да си върви.

— Шест пенса — прошепна Жил. Малкият Роби се измъкна от ръцете на Сара.

— „Ела при езерото до воденицата. Беатрис“ — изпя момчето. — Това е всичко. Той много се зарадва.

Жил веднага се досети къде е Ема в момента. Разбра защо не е на път за Линкълн.

— Дявол да ви вземе всичките! — извика той на Сара.

Тревейлин се появи на вратата на конюшнята с коня си. Яхна го и тръгна към вътрешната порта. Тъкмо я затваряха. Поспори малко с вратаря и накрая портата се отвори широко за него.

— Плати му, Сара. Още сега. — Жил се втурна в конюшнята. Забеляза липсващите коне. Бяха жребците на Ролан и Никълъс. С треперещи ръце сложи юздите на една бърза кобила.

Ловко се метна на животното, стискайки тояжката в ръце. Двама коняри се появиха на стълбите, забързани да видят кой смее да краде коне от Хокуоч. Жил размаха тояжката като меч и отблъсна единият от пазачите, който се опитваше да хване юздите.

Сара влезе вътре.

— Не мърдайте от местата си, ако не искате да ви отрежа палците! — изкрещя тя, сочейки с пръст конярите. Те се свиха и отстъпиха пред заплахата й. Познаваха добре тази жена — и й се подчиняваха.

— Недейте да ходите там — замоли го тя и го дръпна за ръката.

Жил заби пети в хълбоците на кобилата и я пришпори в галоп.

Прелетя през двора, а копитата на животното трополяха по паветата. Вратарят тъкмо се канеше пак да затваря портата. Жил му изкрещя предупредително и се насочи право към него. Човекът извика и отскочи настрана. След миг Жил премина през тесния отвор и се озова в другия двор. Прекоси подвижния мост и излезе на отъпкания път.

Вятърът свистеше в дрипите му. Луната озаряваше в сребристобяло околността.

Успя да разбере от Сара всичко, от което се нуждаеше. Кой знае защо, Ема прилъгваше Тревейлин към воденицата. Спомни си какво й бе казал. Че нямат примамка, с която да хванат Тревейлин в капан. Кръвта му се смрази във вените. Ема бе намерила примамка. Самата себе си.

Забави ход при горичката, която обграждаше езерото. Слезе от коня и го върза за едно дърво. Излезе от шубрака, като внимаваше да не стъпва по клоните. Самотен кон пиеше вода от езерото.

Огледа се. Тревейлин стоеше на няколко метра от брега, от отсрещната страна, където бе убит Уилям. Воденицата се издигаше тъмна и притихнала зад гърба му. Жил стисна тояжката. Обзе го безсилна ярост, искаше му се да смачка някого, че не са го включили в плана, какъвто и да бе той.

Облаците се разсеяха. Жил ахна от изненада. На един захвърлен воденичен камък стоеше Ема. Беше неподвижна като статуя, със сведена глава. Позата й беше пленителна, като на богиня. Луната осветяваше бялата кърпа на главата й. Не можеше да види обаче лицето й.

Затаи дъх; Тревейлин се бе размърдал. Бавно приближи към нея, спъвайки се на няколко пъти по брега. Дръжката на меча му проблесна на месечината.

Меч! Жил бе готов да се обзаложи, че Тревейлин не е имал меч, когато е убивал Уилям. Любовта няма нужда от оръжие.

Този път Тревейлин не бе дошъл на любовна среща.

Жил вдигна тояжката си и за малко да изкрещи на Ема, когато във въздуха се разнесе стенание. Беше нечовешки стон на агония. Косата му се настръхна.

— Уилям — извика тя от другата страна на езерото. — Уилям, любов моя. Ела при мен. — Думите й бяха тихи, но достигнаха до Жил в гората.

Ела при мен. Как го прониза този зов. Не искаше никой друг мъж да чува тези думи от нейната уста.

Макар че усещаше, че това е някаква игра, той едва не припадна, като я чу да вика Уилям.

— Беатрис! — изкрещя Тревейлин. Спря с протегнати ръце на десетина метра от Ема.

Жил припълзя по-близо. Нямаше да може да я защити, ако останеше в шубраците сред дърветата. Тъкмо излизаше от гората, когато една фигура се откъсна от сянката на воденицата и се насочи към Ема. Ризницата на човека проблясваше на лунната светлина. Ослепително синята му мантия се вееше около мощната му снага. Силуетът се обърна към Тревейлин и Жил трепна — мъжът нямаше лице.

Тревейлин изпищя. Залитна към Ема, но тя не му обърна внимание.

— Ела при мен, любов моя. Люби ме още веднъж — прошепна тя и протегна ръце към кошмарната фигура без лице.

Думите й пронизаха Жил до мозъка на костите му. Тревейлин нададе нечовешки вик.

Призракът разтвори обятия към Ема.

Никълъс.

— Беатрис! — извика Тревейлин. Но вместо да тръгне към нея, както очакваше Жил, той се хвърли към ужасното привидение, размахвайки меча си.

Жил хукна след него. В мига, когато острието се спусна към сина му, той вдигна тоягата.

Мечът посече сопата на две, но ударът все пак беше отклонен. Тревейлин се извърна на другата страна. Задъхваше се с отворена уста и обезумял поглед.

Жил стоеше невъоръжен пред него. Тревейлин замахна с меча.

Жил се хвърли на земята. Острието прониза рамото му, прониквайки през дрипите като нож в масло.

— Не — изкрещя Жил, когато Никълъс се втурна към Тревейлин. Синът му застина на място. — Това е моята битка — прошепна той и отново приклекна, за да избегне втория удар на Тревейлин.

Тревейлин пристъпи дебнешком напред. Лицето му бе изкривено в страховита усмивка.

— Беатрис — нареди той. — Застани зад мен.

Жил се изправи пред него с разперени ръце и напълно беззащитен.

— Жил. Мечът ми — каза нечий глас зад гърба му. Ролан. В ръката му тупна желязо. Стори му се прекрасно да усеща дръжката в ръцете си, благослови тежестта на острието. Старите му инстинкти се събудиха.

Тревейлин го нападна с вик. Мечовете им се сблъскаха. Тревейлин беше по-нисък и по-тежък, но и по-млад. Само за няколко минути Жил плувна в пот. Дрипите затрудняваха движенията му. Рамото го болеше. Ръката му тежеше и лепнеше от кръвта.

Повече се отбраняваше, почти не нападаше. Луната се скри, над земята се спусна непрогледна тъмнина, сенките скриха границата между водата и небето.

Тревейлин го отблъскваше към езерото. Жил играеше защитна игра, подскачаше, измъкваше се всеки път, когато мечът на противника профучаваше на опасна близост до него. Накрая разбра къде е предимството му. Приклекна вляво, леко се завъртя, за да накара и Тревейлин да се премести. Само да можеше да го задържи още няколко секунди. Луната се показа от облаците. Ема стоеше пред очите на Тревейлин, обляна в светлина. Призракът на Уилям беше до нея.

— Беатрис те прави на глупак — извика Жил. Посрещна поредния удар с меча си и остриетата се преплетоха почти до дръжките. Отскочи назад. — Беатрис те прави на глупак — продължи да го ядосва той.

Тревейлин нададе вой и отклони за миг погледа си към Ема. Щом погледна настрана, Жил се хвърли напред и с едно движение изби меча от ръцете му. Оръжието изхвърча и падна върху замръзналата земя. Тревейлин изстена и рухна по гръб.

Жил мигновено се озова върху него и притисна острието в гърлото му.

— Ела, Беатрис — повика я той. — Избери си любовник. Живият ли избираш или мъртвият? Уилям или Тревейлин? Или може би ще предпочетеш мен — поредния мъртвец?

Тревейлин измуча:

— Убий ме. Сложи най-сетне край на това.

— Когато му дойде времето. — Жил натисна леко острието. От гърлото на Тревейлин потече кръв. — Но първо искам да зная кого иска за любовник хубавата Беатрис.

Ема сякаш се носеше по въздуха към тях.

— Уилям — прошепна тя.

Тревейлин застина под меча на Жил. Усмивката му се изкриви в жална физиономия. Той изви гръб и зави срещу луната.

— Уилям — повтори тя.

— Кучко такава — изкрещя Тревейлин. — Ти ми се подиграваш. Аз те защитих. Спасих те от изнасилване!

Жил го държеше заклещен между меча и земята. Обзе го желание да прониже гърлото му, изкушението бе твърде силно. В този миг Ема вдигна поглед от жалкия мъж в краката на Жил и се взря в очите му. Като че ли прочете мислите му. Гледаше го с блестящи очи. Цялата й надежда бе в този поглед.

Тя заговори на Тревейлин, без да откъсва очи от Жил:

— Аз съм Ема, не Беатрис. Уилям не изнасилваше Беатрис онзи ден; аз бях.

— Не — задави се Тревейлин. — Ти беше. Ти. Той се опита да те насили. Аз го убих заради теб. Размазах проклетото му лице! Убих копелето! — Той се разрида.

Жил вдигна меча си. Ала Тревейлин не направи опит да се изправи. Остана да лежи по гръб, с обърнати към небето длани. Ема клекна до главата му. Докосна го по челото.

— Аз съм Ема — каза тя. — Беатрис я няма тук.

Вдигна очи към Жил:

— Той ме изпрати на кралски съд. Задаваше само въпроси, които бяха в негов интерес. Хвърли вината върху друг, за да се отърве. Нека Господ бъде милостив към душата му.

Ролан го хвана за рамото и го изправи на крака.

Тревейлин изруга и се опита да се отскубне от ръцете му. Нададе ужасен писък и се хвърли да стисне Ема през кръста. Пъхна ръка в ботуша си и извади нож:

— Назад. — Камата проблесна на лунната светлина. Върхът й бе опрян в корема на Ема. — Ще я разпоря, ако някой се приближи. Хвърли меча!

Жил разпери ръце в ужас, щом я видя в плен на убиеца. Ала не пусна меча.

Тревейлин разряза в талията роклята на Ема. Тя извика от болка. Жил хвърли меча и той издрънча на заледената земя. Тревейлин го вдигна и го запрати в езерото. Взе своя меч и го прибра в ножницата. Сетне стисна Ема за гърлото с ръката, която държеше ножа.

Жил бе побеснял от писъка на Ема, но не можеше да помръдне. Острието сега бе надвиснало над гръдта й.

Усети от лявата си страна Никълъс, кошмарът без лице, който тръгна към Тревейлин.

— Почакай — прошепна той. — Почакай.

Тревейлин завлече Ема при коня си на брега на езерото. Задрънчаха повои. С опрян в корема й нож, той й нареди да се качва. Миг по-късно се метна зад нея и изчезна в нощта.