Ан Лоурънс
Господарят на замъка (20)

19

Ема се постара да забрави за клетвите на Уилям. Най-важно бе да се спаси, затова тичаше, колкото може, като се препъваше от време на време по камъните. Подхлъзна се на един корен и падна по очи върху купчина изгнили листа. Кърпата се изхлузи от главата й и косата й се разпиля.

В истерия, Ема грабна окаляния шал, хвърли бърз поглед назад и със сетни сили продължи да бяга. По витите алеи на замъка коленете й вече се подвиваха.

Добра се до портата. Едва се държеше на краката си, затова седна да дойде на себе си. Полата й беше скъсана, по цялата предница на роклята й имаше кал. Страните й бяха червени от срам. Срамуваше се, че навремето се бе отдала така лесно на Уилям Белфур, без да се постарае да разбере що за човек се крие зад красивото му лице.

— Зле ли ви е? — извика й пазачът от поста си върху крепостния зид.

Ема не отговори, само събра полите си и тичешком влезе. Завтече се по стълбите към покоите на Жил, като избягваше погледите на околните.

Спусна резето и разкъса роклята си. Разтреперена и гола, тя грабна една от камите на Жил и наряза дрехата на парчета, които хвърли в огъня. Не искаше нищо да й напомня за този страшен ден. Намери робата на Жил и плътно се уви в нея.

Докато наблюдаваше как роклята й става на пепел, тя усети, че дясната й гърда гори от болка. Забрави за ужаса си, скочи и изтри с гъбата следите от пръстите на Уилям. После се сгуши в леглото на Жил, потъна в неговото ухание, заобиколена от спомени за приятни изживявания. Замоли се той да се върне по-скоро вкъщи.

Прехапа края на ръкава, за да не заплаче.

 

 

— Гладна. — Анджелика я дръпна за косата и я събуди. — Гладна! Анджелика гладна!

— О, детето ми. Прости ми. — Ема стана и се облече, мърморейки си под носа. — Нищо няма да спечелим с криене. Трябва да се изправя пред него, защото той със сигурност ме чака долу. — Извади камата на Жил от раклата и я скри под роклята си. — Ако се скрия тук, той ще излезе победител. Ще разбере, че ме е изплашил.

Защо тръгнах сама да събирам треви?

Ема притисна Анджелика до гърдите си и закрачи из стаята на Жил. Не се поддаде отново на желанието да си легне в огромното легло и да се скрие в успокояващите му прегръдки.

— Ще бъда силна. Няма да му позволя да ме уплаши.

— Грах, мамо. Анджелика иска грах.

Ема погледна дъщеря си. Как можеше Уилям да презира такава невинност и красота? Тя зарови лице във вратлето на Анджелика и едва сдържа мъката и гнева си.

— Не мога да се крия, докато се върне Жил. Трябва да се изправя пред Уилям сега.

Премести Анджелика в другата си ръка и провери дали ножа си е на мястото, завързан за крака й. Изправи рамене и сложи ръка на желязното резе.

След миг колебание тя го вдигна. Кимна на часовоя, който пазеше в подножието на стълбите. Преди да слезе от последното стъпало, се спря, но събра сили и влезе в залата. Огледа десетките маси с хора, но не видя човека, когото търсеше. Въздъхна с облекчение и си проправи път към празното място, което я чакаше на масата до Сара.

— Може ли да я взема, Ема? — попита Мей.

Ема й подаде гладната Анджелика и си взе парче месо от дългия поднос с печени яребици.

— Колко бързо привикнах към това изобилие. — Откъсна си комат хляб и го натопи в сос. Задъвка настървено, като не изпускаше от очи всички врати към залата, откъдето можеше да се появи Уилям.

— Виждаш ми се притеснена тази вечер. Добре ли се чувстваш? — попита я Сара и си избра една тлъста птица от подноса.

Ема не смееше да я погледне в очите:

— Не се чувствам съвсем на себе си — обясни тя, но наум си каза, че това е нагла лъжа.

Чувстваше се изплашена и в тревожно напрежение.

— Трябва да се погрижиш…

От двора се чуха викове и Сара млъкна по средата на забележката си. Двете жени станаха и тръгнаха с останалите към голямата порта, за да разберат каква е причината за невероятните писъци.

Завариха страшна суматоха. Воденичарят беше препречил с каруцата си стълбите към замъка. Почти цялото село вече бе успяло да се събере около него. Жените разблъскваха мъжете, за да надникнат какво става, а човекът сочеше нещо в каруцата си.

Слугини скубеха коси и ридаеха. Работници гледаха онемели кървавата картина. Някакъв старец със слабо зрение извиси глас над множеството:

— Какво има? Какво се е случило? — питаше той уплашен и озадачен.

— Убийство! Убили са Уилям Белфур! — извика воденичарят от капрата. Щом проговори хората се умълчаха, макар че мнозина продължиха да плачат. — Намерих го до езерото. Лицето му е обезобразено, кръвта му изтичаше в прахта. Ужасно зло е сторено!

Ема си проправи път през тълпата, ужасена и потресена. Само преди няколко часа бе видяла Уилям жив на съвсем същото място. Добра се до каруцата. Подпря се с ръце на грапавите дъски, надникна и залитна назад. Едва се удържа да не повърне.

Видът му беше кошмарен. Ако не беше синята му мантия и познатата фигура, нямаше да може да го познае. Нищо не бе останало от прословутата красота на Уилям Белфур. Сега лицето му представляваше пихтиеста маса от натрошени кости, счупени зъби и черни съсиреци кръв.

Воденичарят прекрачи отзад в каруцата и вдигна кафява кожена раница.

— Някой да знае на кого е това?

Без да мисли, Ема се обади:

— Мое е.

— Ти била ли си при воденицата днес? — попита я воденичарят с обвинителен тон. Тълпата притихна, всички очи се обърнаха към Ема.

— Да, бях. Събирах треви за боите си. — Тя предпазливо се огледа около себе си. Всички мълчаха застрашително.

— Видях я днес да тича към портата. По роклята й имаше кръв. Мантията й беше скъсана.

Ема се обърна към човека, който говореше. Беше вратарят. Очите му светнаха, щом стана център на вниманието и хората му направиха път да отиде до каруцата.

— Аз не съм… — понечи да обясни Ема.

— Убийца! — изпищя истерично някаква жена. — Убийца!

Тълпата я притисна и тя заотстъпва, докато допря гръб в каруцата. Две жени посегнаха да я оскубят. Ема вдигна ръце да предпази лицето си, защото всички й се сториха обезумели.

— Пребийте я с камъни, както е сторила с него — извика някой. Мъжете стояха и наблюдаваха безмълвно, докато жените се хвърлиха да събират камъни и пръст и да ги хвърлят в лицето й. Ударите насиниха гърдите и корема й. С писък тя се наведе, за да се спаси. Ала натискът на тълпата не й позволи да помръдне, десетки ръце задърпаха дрехите й. Разкъсаха роклята и ризата й и я обърнаха към смазания труп на Уилям.

Примряла от болка и заслепена от стичащата се по лицето й кръв, Ема започна да губи сили. Голото й тяло беше притиснато до каруцата, непрестанно я удряха с камъни. Мръсни нокти оставяха червени следи по ръцете й. Като ранено животно, Ема се свлече на земята.

Сара изтича до замъка и качи на бегом витата стълба. Събра всички от охраната, които видя. Достатъчно бе да спомене името на лорд Жил, за да получи безрезервната им подкрепа. Придружена от трима яки войника, тя разбута тълпата, за да се добере до Ема. Часовоите призоваха към ред и проправиха път към каруцата с дръжките на сабите си и щитовете. Така стигнаха до двамата мъже, които държаха изпадналата в несвяст Ема. Стреснати от оръжията, те веднага я пуснаха и тя рухна.

— Ема, Ема — ридаеше Сара над приятелката си, която лежеше в собствената си кръв до каруцата. — Моля те, не умирай. Помогнете ми да я вдигна — нареди тя на един мъж. Засрамен от поведението на тълпата, оръжейникът с радост се отзова. Искаше му се да компенсира мълчаливото си възхищение от умопомрачението на хората. Вдигна Ема на ръце, без да обръща внимание на протестите, които се разнесоха от всички страни. Тримата войници го обградиха, за да го защитят, а Сара поведе групата към замъка.

 

 

Още при първия допир на студената кърпа до разраненото й лице, Ема изстена и мигновено вдигна ръце, за да се предпази.

Цялата се тресеше от преживяния шок. Нечия сянка падна над очите й. Марк Тревейлин мълчаливо й се поклони. Ема се вкопчи в Сара.

— Госпожо — обърна се той към Сара, вместо към нея, — зная, че ви е трудно, защото тази жена ви е приятелка, но трябва да я разпитам за случилото се. Тълпата отвън настоява тя да бъде изправена пред всички, за да отговаря на обвинение в убийство. Трябва да говоря с нея, ако това е възможно.

— Лорд Жил ще ви отнеме поста, само да посмеете да я нараните! — заплаши го Сара. — Тук си в безопасност, Ема. Никой няма да ти стори нищо лошо.

Марк Тревейлин пребледня.

— Останете при нея, докато я разпитвам. Но първо ще отпратя хората да си вървят. — Той се обърна и излезе.

Ема го чу да дава отвън нареждания. Задрънчаха шпори, избухна малък скандал и накрая всичко утихна.

 

 

Седеше на канапето в стаята на Жил. Пред нея се подредиха Марк Тревейлин и трима войници.

— Да, видях го днес — каза Ема. Лицето й беше подуто и цялото в рани. Очите я смъдяха от непроляти сълзи. Сара я потупа по гърба, за да й даде кураж, но нищо не можеше да й помогне. Животът й се бе превърнал в кошмар. Молеше се Жил да се върне и да я избави; молеше се на Бог да го върне незабавно у дома.

Преглътна с мъка и продължи:

— Събирах треви, когато срещнах сър Уилям до езерото. Поговорихме малко и той се опита да ме целуне. Аз понечих да избягам, но той е… беше много силен. Опита се да ме изнасили. — Пресегна се с трепереща ръка за чашата с вода на масата. Когато вдигна глава, срещна четири чифта очи, които я гледаха с недоверие.

Марк Тревейлин наруши мълчанието:

— Белфур нямаше нужда да насилва която и да било девойка — отбеляза той със зле прикрито презрение.

— Да, но сега му се наложи! — рече Ема. Ужасена осъзна, че страхът й личи в сподавения глас. — Наистина го направи.

— Продължавай — подкани я Тревейлин, но я изчака да отпие отново от чашата.

— Опита се да ме изнасили. — Този път Ема го погледна в очите, което му попречи да се ухили. — Аз докопах едно много малко камъче. — Тя сви юмрук, за да покаже големината. — Ударих го по рамото. Той не спря и аз го ударих по челото. Той ме пусна и аз избягах. Когато се обърнах за последен път, той стоеше прав и крещеше по мен. Чух някои от клетвите му. Викаше, че скоро ще му падна в ръцете. Бях толкова изплашена…

— Значи признаваш, че си го ударила с камък — прекъсна я Тревейлин.

— Не. Признавам, че го ударих с едно много малко камъче, но кълна се в Бога, беше жив, когато оставих! Той ме проклинаше.

— Вратарят твърди, че роклята ти е била скъсана.

— Това не е ли доказателство, че Уилям се е опитвал да я изнасили? — намеси се Сара.

— Ако обичате, госпожо, не се обаждайте или ще се наложи да излезете — строго й каза Тревейлин.

— Да, Уилям ми скъса роклята — отвърна Ема, изчервена от смущение.

— А откъде е кръвта, която човекът е видял по мантията ти?

— Нямаше кръв. Бях изцапана с кал. Паднах по очи, докато бягах през гората.

— Ще ми разрешиш ли да видя дрехата?

Настана мълчание. Лицето й пламна. Имаше чувството, че останалите също го усещаха.

— Не мога да ви я покажа. Изгорих я.

Сара ахна. Това беше единственият звук в стаята в близките няколко минути.

— Ясно. И защо го направи? — Тревейлин отново се постара да покаже, че не й вярва.

— Не исках да я виждам повече. Непрестанно щеше да ми напомня, че Уилям се опита да ме изнасили. Дори да я бях закърпила, пак щеше да ми напомня. Щеше да се наложи да разкажа на лорд Жил. А нямаше да събера сили… да му призная какво стори Уилям.

— Ти мразеше Уилям Белфур, нали?

— Не, не го харесвах, но не съм го мразила.

— Според една от тъкачките, веднъж си казала на Сара, че ти идва да убиеш Уилям. Вярно ли е това?

— Не, нямах намерение да го направя. Това е само израз, който използват много хора, а изобщо не им минава през ума да причинят някому болка. Само така се казва.

— Но Уилям Белфур е мъртъв.

Ема не отговори. Ненадейно й се доспа. Главата й щеше да се пръсне от болка.

— Някои твърдят, че Белфур е баща на детето ти, Анджелика. Така ли е?

Тя вдигна глава към Сара. Само пред нея бе признала, но както обикновено в замъка нищо не оставаше тайно. Сара й кимна и Ема разбра, че приятелката й ще я защити.

— Да… Уилям Белфур е… беше баща на детето ми.

— И ти си се опитала да го накараш да се ожените? В съдебните архиви открих, че чичо ти те е водил при лорд Жил, за да разкриеш името на любовника си. Ала ти си предпочела да платиш глобата от шест пенса за извънбрачно дете.

— Никога не съм се опитвала да накарам сър Уилям да се ожени за мен. Това беше желанието на чичо ми, а не моето. Аз не исках да имам нищо общо с него, след като разбрах що за човек е.

Господи, моля те, доведи Жил у дома.

Тревейлин стана. Другите мъже около масата не смееха да я погледнат в очите. Никой от тях не гъкна по време на разпита.

— Страхувам се, че има твърде много доказателства срещу теб и не мога да те пусна. Освен това нямам право да вземам решения по такива сериозни въпроси. Уилям Белфур беше рицар и ти трябва да отговаряш пред кралския съд. Той се свиква в замъка на херцог Норфолк. Ще събера войници, за да те ескортират до там. Съдът ще реши имаш ли вина за убийството.

— Не — изстена Сара. Ема замълча. Очакваше това от самото начало. Изправи се и застана пред Тревейлин. Той кимна и две момчета от охраната — същите, които й се бяха притекли на помощ преди малко, й вързаха ръцете.

Преди да я изведат от стаята, Ема се обърна за последен път към Сара:

— Прати да повикат Жил. Той знае какво да прави. Грижи се за Анджелика. Целуни я от мен. — Гласът й се прекърши, очите й плувнаха в сълзи. Тревейлин я поведе навън, преди тя да успее да се разплаче.