Ан Лоурънс
Господарят на замъка (16)

15

Сара махна превръзката от ръката на Жил и огледа обгорелите му пръсти. Ролан любопитно надничаше през рамото й.

— Добре зараства, милорд, но е хубаво да го види и докторът.

Жил сви рамене:

— Той знае само да пуска кръв. А аз нямам треска, а изгорено. — Сара намаза раните с гъша мас и превърза ръката му с чиста кърпа. Когато тя свърши, той стана и се прокашля. — Сара, може ли да поговоря с Ролан насаме? — Застана нерешително пред двамата. Досега не бе търсил близостта им; всъщност дори не бе съзнавал, че му липсват — докато не срещна Ема.

— Да, милорд, но за малко. — Сара стисна мъжа си за коляното и тихо се измъкна от стаята.

— Жил? — Ролан придърпа стола на Сара, качи си краката върху него и извади ножче да си подравнява ноктите.

— Ролан, трябва да съберем утре селяните, които могат да говорят от името на събратята си. Трябва да проверим как вървят възстановителните работи.

— Добре — кимна Ролан.

Жил взе една ябълка от масата и си отхапа. Веднага се намръщи. Плодът беше твърд и сух, миришеше на пепел като всичко, което ядеше напоследък.

— Нищо не разбирам от сламени колиби. Повече ме бива да смятам богатствата на Ричард!

— Така е. Но скоро ще се научиш. — Ролан пак се отпусна назад в стола си.

Жил изтика краката на приятеля си на пода и се настани на стола на Сара. Ролан отново се зае с ноктите си, очевидно отегчен от разговора.

Двамата замълчаха. Едно дърво в огнището се прекърши в пламъците и изпращя сред поток от искри. Някъде изплака дете и Жил се сети за Анджелика. Болката пак го замъчи. Подпря лакти на коленете си и сплете пръсти.

— Ема и аз… ние се скарахме.

— Голяма новина! Целият замък го знае — изсумтя Ролан.

— За бога! Непременно ли трябва да се шегуваш с всичко? — ядоса се Жил. Скочи от стола и тръгна към вратата.

— Жил, чакай. Не исках да те засегна. — Ролан също стана. Изправи се в тревожно очакване пред камината. — Обещах на Сара да те изслушам, ако повдигнеш този въпрос пред мен. Ако пропусна сегашната възможност, вкъщи ще има страшна разправия.

Жил спря ядосано на вратата. Неочаквано раменете му хлътнаха. Нямаше от кого друг да поиска съвет, ценеше най-много Ролан, само пред него можеше да бъде откровен.

— Това, което ще ти кажа, трябва да си остане между нас. Дори Сара не бива да узнае.

— Трудно ще бъде да опазя нещо в тайна от нея. — Ролан сгъна ножчето и приближи към Жил. — Тайните между съпруг и съпруга водят само до недоверие и скандали.

— Тогава го кажи само на Сара, но на никой друг. — Имаше чувството, че нервите му са оголени. Сякаш земята танцуваше под краката му — непознато усещане за човек, свикнал да командва. — Известно ми е всичко за тайните.

— Ами сядай и почвай.

Жил го заобиколи, отиде до масата и тресна с юмрук по нея. Чашите подскочиха, а ябълките се търкулнаха по пода.

— Анджелика била дете на Уилям.

— Не може да бъде. — Ролан стисна приятеля си за рамото и го обърна към себе си. Видя голата истина в очите на Жил. Забеляза и огромното му страдание.

— Тя си вярва, че е влюбена в него. Двамата се заклели във вярност.

— Че какви клетви може да даде Уилям на една жена? — изсумтя Ролан.

— Такива, които да я накарат да вдигне по-бързо поли.

— Какво да ти кажа, приятелю? — Ролан го потупа по гърба.

— Нищо. Няма нищо за казване. Mon Dieu, аз вече казах всичко. На Ема. — Жил рязко се извърна, за да скрие чувствата си. Плъзна пръсти по масата и най-накрая си призна: — Направо ме ядеше отвътре. Mon Dieu. Просто ме разкъса. И една вечер се поддадох на ревността. — Усети, че кръвта нахлува в главата му.

— Тя държи ли Уилям да спази клетвите си? — попита Ролан.

— Струва ми се, че… не. — Жил прокара ръка по косата си. — Mon Dieu. Не зная. Господи, Ролан. Та той е само на двадесет години. — Графът се завъртя към приятеля си. — Не мога да проумея защо Ема ще желае компанията ми, освен по очевидни причини.

— Какви са тези очевидни причини?

— Моето положение… това, че Уилям не я иска… възможността ми да предложа по-добър живот на Анджелика… — Потисканите чувства го задушаваха.

— Може би иска да бъде с теб, защото ти се възхищава и те обича.

Този път беше ред на Жил да изсумти презрително:

— Да ме обича? Да, обича облагите на блудница, влязла в леглото на господаря. — Жил пак удари с юмрук по масата.

— Току-що я нарече блудница — намръщи се Ролан. — Само пред мен ли й казваш така? Слушай, аз харесвам момичето и не одобрявам това, което вършиш с нея.

Жил закрачи нервно из стаята.

— Бях ядосан. Бяхме само двамата, когато я нарекох блудница, но… крещях. Възможно е да са ме чули и други. Направих я на нищо, а тя е всичко за мен.

— Така… ето че стигнахме до същността на проблема. Тя се е обидила, и с право, и сега те избягва.

— Избягва? — Жил се разсмя. Смехът му прозвуча зловещо. — Тя направо ме презира. Ала въпреки това съм сигурен, че ако я повикам, ще дойде. — Той пак обърна гръб на приятеля си и се вторачи в камината. Огънят гореше, като страстта между тях, но сега на Жил му беше останала само пепелта. — Веднъж я повиках. Беше истинска мъка да бъда с нея… не, тя изобщо не беше с мен. Лежеше в леглото ми, но сърцето й беше някъде другаде. Какъв смисъл има — да зная, че тя идва при мен само по принуда, или по-лошо — от страх?

— Жил. Реши най-после какво изпитваш към това момиче и действай. Не ти е присъщо така да се колебаеш. — Ролан прекоси стаята и сложи ръка на рамото на приятеля си. Може би просто трябва да се извиниш. Аз често искам прошка — дори да не съм виновен. Това успокоява жените. Пък и, според нас със Сара, Ема изпитва единствено презрение към Белфур.

— Презрение? — попита невярващо Жил.

— Да. Този човек е просто непоправим. Не една прислужница в замъка го презира заради безсърдечните му похождения. Имай доверие на твоята Ема. Щом тя твърди, че между тях няма нищо… значи е така. Тя доверила на Сара, че обича теб. Доколкото зная, споменала, че ти си като въздуха за нея, или някаква подобна глупост, каквито жените често бръщолевят.

Жил отново тръгна да крачи из стаята:

— Трябва да говоря с нея. Но ми е трудно…

— Да, особено като се има предвид, че нея я няма. — При гневния поглед на Жил Ролан отстъпи с вдигнати ръце. — Просто ти предавам какво се говори.

— Къде е? — попита Жил. — Реших, че ме избягва, щом не я срещам из замъка.

Ролан поклати глава.

Жил вярваше, че е стигнал дъното на нещастието си, но разкритието на Ролан го запрати в тъмна пропаст, където не искаше да се озовава.

Ема го бе напуснала.

— Сара казва, че момичето се върнало към старото си битие, каквото и да означава това — обясни Ролан, но Жил не го доизслуша. Изхвърча от стаята и хукна надолу по стълбите. Хората бягаха от пътя му, щом го видяха да фучи из двора. Нахълта при тъкачните и прекъсна оживения им разговор по средата.

— Сара! — извика той. — Къде е Ема?

Сара стана от мястото си и остави ръкоделието.

— Сетихте се да попитате! — високо му отвърна Сара. При други обстоятелства тази дързост щеше да й спечели бой с камшици. И двамата не обръщаха внимание на любопитните погледи на тъкачките. — Няма я от четири дни, милорд. Четири дни. Много нещастия могат да сполетят такова невинно и мило създание като Ема за четири дни, особено в едно полуизгорено село, обзето от истерия. Тръгна си с думите, че така ще освободи място за нуждаещите се. Ала това беше просто оправдание. Как можахте да позволите това?

— Достатъчно упреци получих вече! — избухна Жил. — Мислех, че проявявам търпение и въздържаност. Къде е тя?

— Ще се отнасяте ли внимателно с нея, милорд?

Обезумял, Жил и този път не забеляза дръзкото й държание.

— Да. Къде е?

— От другата страна на крепостта. Вървете на изток.

Жил се върна в покоите си и грабна една мантия. Тръгна да я търси пеш, като разблъскваше народа от пътя си, без да вижда. Навън валеше сняг, снежинките се въртяха около него. Бяла пелена покри следите от пожара.

Откри колибата й за по-малко от час. Издаде я станът, макар че самата нея я нямаше.

Стигаха му два разкрача да обиколи тясната стая. Вътре беше студено. Докосна каменната стена и потръпна. Бързо запали огъня. Ала мижавото пламъче не можа да стопли къщата. Жил изтръпна, като си помисли, че тя спи с Анджелика на това място. Както хвърляше нищожните й запаси от дърва в огнището, усети, че тя се връща.

Изправи се и застана очи в очи с нея. Тя го изгледа мълчаливо и сетне посочи с ръка сивия мраз навън. По мантията й бяха полепнали снежинки.

— Ако обичате, излезте, милорд — помоли спокойно тя. Думите й му се сториха студени като мразовития вятър.

— Нямам намерение да говоря с теб пред цялото село, Ема — каза Жил. Стоя мълчаливо до стана й, докато тя най-накрая сви рамене, влезе и седна на стола. Въпреки огъня, стаята все още беше студена.

— Вашето присъствие тук само ще докаже всеобщите подозрения към мен.

— Тогава да оставим вратата отворена, за да могат всички да задоволят любопитството си. — Жил отвори с трясък вратата. Отвън нахлу студен вятър, който едва не загаси слабия огън. — Къде е Анджелика? — Той клекна пред нея, извади камата си и заигра с острието по пръстения под, чертаейки различни фигурки.

— Заплашвате ли ме с този нож, милорд? — попита Ема.

— Прости ми, Ема, това ми е навик — рече Жил, стана и прибра ножа. — Къде е тя? — Прикри истинската причина, поради която се интересуваше за Анджелика. В присъствието на Ема винаги губеше способност да се изразява, губеше и спокойствието си. Чувстваше се гол и незащитен.

— На сигурно място.

— На сигурно място? Каква опасност може да я отведе толкова далеч от майка й? — Жил беше слисан. — От какво се страхуваш?

— От вашия гняв. — Ема сключи ръце в скута си.

— От моя гняв? — Не можеше да повярва. — Никога не бих наранил Анджелика. Как можа да си помислиш, че мога да й сторя нещо лошо, та тя е едно невинно дете? Изпитвам към нея само обич и загриженост. Не — никога не бих я наранил!

— Аз мислех, че и мен никога няма да нараните, милорд. Но се оказа, че греша. Понякога думите нараняват повече от шамарите.

Ема го погледна в очите и той се изчерви:

— Двете неща нямат нищо общо.

— Напротив — едно и също са. Когато се ядосате, вие почвате да хвърляте каквото ви попадне пред очите. Анджелика е моя… и, както казвате, е единственото, което притежавам на този свят. Ще я защитавам от вас и всеки, който може да й стори нещо лошо. Обещайте ми никога повече да не идвате тук, да не й говорите, и аз ще я прибера при мен. Животът й ще бъде сигурен с мен.

Само звукът от дишането им нарушаваше тишината, която се възцари помежду им след тези думи.

Никога да не види повече Ема и Анджелика.

Жил се прокашля, но преди да заговори, погледна встрани:

— Ема, съжалявам, че избухнах така. Това беше огромна грешка. Моля те да ми простиш.

— Не, Жил. Никога няма да ви простя. Всички разбраха какво става между нас. Всички знаеха, че аз съм на ваше разположение… — Гласът й се прекърши. — На два пъти сгреших като глупачка. Първия път си бях сама виновна. Но поне имам Анджелика като изкупление. Тя ми е знак от Бога, че ми е простил за глупостта. Ала после направих втора грешка. От нея не ми остана нищо — само болка. — Очите й се напълниха със сълзи. — Колко глупаво постъпих да ви се отдам, да легна с вас без никакви клетви. Нямах гордост. Казах си, че мога да забравя за обещанията си пред Уилям и да се преструвам, че това няма да направи детето ми извънбрачно. Но вие ми показахте истината по най-груб начин.

Тя никога нямаше да му прости. Жил изпита непоносимо страдание, в гърдите му заседна буца.

Гласът й се сниши до шепот:

— Няма нужда да ви прощавам. Знаете ли, че на кладенеца говорят за мен като за изоставената любовница на лорд Жил? Няма защо да ви давам прошка, задето се отнесохте с мен като всеки мъж с любовницата си. Поведението ви беше съвсем правилно. Бях достойна за презрение и вие ме презряхте. Не търсете извинение, че сторихте каквото трябва. Просто си вървете и ме оставете на мира. Никога не се връщайте. Никога.

— Не мога да ти обещая това. Не мога да те забравя — тихо отвърна Жил. Пареща болка го изгаряше отвътре. Бе успял да я съсипе завинаги. Колко сполучливо бе превърнал живота си в ад.

Ема се сви на стола и заплака. Стискаше ръце в скута си, оставяше сълзите да се стичат по дрехата й, без да ги крие. Не я интересуваше дали той гледа. Беше сразена. Как можа да повярва, че един граф ще се съобразява с желанията на проста тъкачка? Защо очакваше, че той ще уважи молбата й? Нима можеше да се досети колко нещастен и мрачен ще е животът й без него и любовта му?

— Ема. — Жил коленичи пред нея. Докосна я предпазливо по наведената глава. — Не плачи. Никога не съм искал да те нараня, но трябва да те виждам.

Трупаният отдавна гняв сега се отприщи в нея. Всяко отиване до кладенеца й напомняше за нейния позор. Всяко преминаване покрай редицата бардаци и дюкяни, залепени до крепостния зид, се превръщаше в мъчение заради непрестанните подвиквания и неприлични предложения.

Всеки ден й доказваше, че мястото на жената е под ботуша на мъжа. Ема скочи на крака; лицето й блестеше от сълзите:

— Трябва да ме виждате? — Тя яростно задърпа връзките на роклята си. — А готов ли сте да ми платите? Мога да изкарам два пенса от всеки търговец, като му покажа гърдите си. Срещу шест пенса ще легна по гръб с пияниците от кръчмата.

Тя разтвори дрехата си и Жил стреснато отстъпи назад.

— Ето, гледайте, милорд. Хубаво ме вижте. — Голите й гърди се повдигнаха, когато си пое дъх. — Вземете, вземете ме, ако искате. Но нека първо да затворя вратата. — Ема отиде и я тръшна с всичка сила. — Селските уличници окачват кърпа на резето, когато са заети. Вие носите ли си кърпа? Може би и коланът ви ще свърши същата работа!

Жил вдигна ръце. Не издържаше да я слуша повече.

— Ела на себе си, Ема. Престани.

— Да не би да нямате шест пенса, милорд?

— Престани! — Той я сграбчи за китките и я притисна в стената. Тя се опита да се изскубне, ухапа го по ръката и го засипа с ритници. Жил я прегърна, без да обръща внимание на ударите й. Стиска я в обятията си, докато тя се укроти и притихна, останала без дъх. Взе я на ръце и нежно я положи на сламеника. Легна до нея, но не я пусна от прегръдките си, за да не се разбунтува пак.

Ема лежеше неподвижно като парче желязо. По бузите й се стичаха сълзи. От ръката му течеше кръв и капеше върху лицето й. Цялото й тяло се тресеше. Очите й изглеждаха тъмносини, помръкнали от срам.

Като ударен от гръм, Жил неочаквано бе осъзнал какво е преживяла тя. Едва сега разбра какво й е коствало да му стане любовница. По раменете му полази тръпка. Трябваше да намерят някакво решение, което да им позволи да бъдат заедно.

Навън се спусна мрак, но той продължаваше да я държи в обятията си. Мълчаливо я милваше по косата и накрая тя отпусна глава на гърдите му.

Жил стана само веднъж, за да излезе навън да се облекчи. Чак тогава усети зловонието на боклук и изгоряло дърво. Мисълта, че тя всеки ден е принудена да диша тази смрад, допълнително усили чувството му за вина.

Като си легна, я взе отново в обятията си. Погали я по косата. Миришеше на евтин сапун. Беше чиста, но в уханието й не се долавяше мирис на цветя. Стана му тъжно, като си представи, че нежната й кожа трябва да търпи грубия сапун.

Скоро задряма. Събуди се след изгрев-слънце. Отиде да затвори вратата. Двамата останаха сами в тясното помещение. Когато се върна при сламеника, видя, че тя е будна. Легна до нея и заговори:

— Вече не съм млад, Ема.

— Какво общо има вашата младост с всичко това? — Сега тя беше вече спокойна. Отдавна не спеше и слушаше пулса на сърцето му. Не знаеше какво да прави. Чувстваше се ужасно засрамена заради скандала от предишната вечер. Точно когато той… тя го обвини и използва думите му срещу самия него.

— Той е само на двадесет години. — Жил вдигна юмрук и замахна във въздуха. — Лицето ми е набраздено от бръчки, тялото ми е в белези. Аз не мога да се съревновавам с неговата младост.

— Няма нужда да се съревновавате с него. — Ема се подпря на лакът и се вгледа в лицето му, което сега издаваше пълната му искреност. Защо не го бе забелязала досега? Жил ревнуваше Уилям по необясними за нея причини. — Вие сте силен, ценя много черти в характера ви. Естествено, Уилям е млад, но и лекомислен. На вашите години той няма да притежава вашата мъдрост и загриженост за другите. Никога не съм ви сравнявала, Жил. Моля ви, повярвайте. — Тя притисна ръка до сърцето му и почувства учестеното му биене. — Не ме интересува на колко години сте.

— Чувствам се като онзи старец от вицовете, който имал нужда от помощ, за да се покатери върху жена си. Още не съм стигнал дотам, но след няколко години…

— Не. Отказвам да слушам повече!

— Ако още го обичаш…

— Обичам вас. Не искам нищо друго, освен да бъда с вас. Подозирам, че вие сбъркахте моя плам с опитност — опитност, която съм придобила с Уилям, но към него никога не съм изпитвала страст — прошепна Ема. — Бях с него само веднъж и той свърши, преди да разбера какво става. Не може да се сравнява с изживяното с вас. Само вие ме накарахте да почувствам страст. Каквото и да ви е говорил Уилям, то е само празни хвалби — преувеличавал е, за да впечатли по-силен от него мъж. Вашата мощ не може да се сравнява с нищо друго. Това е едно неуловимо усещане, което изпитват всички около вас. Когато ме спасихте в гората, си помислих, че е дошъл дяволът да ме отвлече. Тогава си пожелах да отида и в ада с вас. И наистина бях в ада с вас, Жил, в ада на моите желания към вас. Имах нужда от вас, а съзнавах, че съм само средство за задоволяване на страстта ви.

— Как да върна тези свои думи? Де да не бях ги казвал. — Жил я помилва с трепереща ръка по бузата.

— Не можете да ги върнете, те винаги ще се помнят.

— Винаги? — Той едва събра сили да изрече тази дума.

— Не зная…

— Никога не съм те имал за обикновена любовница. Обичам те, Ема. Бях съсипан от ревност, че си била с Уилям. Разкъсвах се от вина, че не използвах властта си, за да го накарам да се ожени за теб и да признае Анджелика. Дали не се досещах още на онова съдебно заседание, че един ден ще поискам да си само моя? Когато те видях на стълбите с Уилям, помислих, че си спала с него. Трябваше да те изслушам тогава, да ти повярвам. В противен случай отричах точно това, което обичам в теб — твоята доброта, вътрешната ти красота. — Жил отклони поглед встрани. — Мислех, че ти искаш него. Аз бях глупакът, не ти.

Ема се надвеси над него и го погали по бузата.

— Аз искам само вас. Сънувам ви всяка нощ. Вие сте пред очите ми, когато тъка. Совалката лети по пътя си, който й подсказва сърцето и ви втъкава в платното на моя живот.

Жил не каза нищо и тя задъхано продължи:

— Като се запознах с Уилям, аз виждах само красотата му. Не, примамиха ме думите му — песните, които ми пееше. Бях самотна, а той ми предложи онова, което ми липсваше след смъртта на майка ми. Мислех, че го обичам, а всъщност изобщо не го познавах. Когато ви видях — на съдебното заседание — сякаш ме покоси непозната болест. Горях в треска да бъда близо до вас, да ви опозная. Моля ви, разберете ме — вие сте като основата на моето платно, завинаги преплетено в живота ми. Ако изтеглите тези нишки, платът ще се разплете. Когато съм с вас — плът до плът — съм като обладана от дух.

— Не мога да живея без теб — каза той и преплете пръсти в косите й.

— Заклевам се пред Бога, че ще ви бъда вярна.

Жил се вгледа в нея:

— Но ти всъщност не си свободна. — Той докосна гърдите й. — Не и тук, в сърцето си.

Настана мълчание. Накрая той се изправи на коляно и я притегли до себе си. Разтвори ръката й и я сложи върху своята. С другата си ръка докосна пръстите й, проследи мазолите по връхчетата им, погали линиите по дланта й. Тя сключи пръсти върху неговите и спря милващата я ръка. Така преплетени, той ги вдигна към устните си.

— Прости ми — прошепна Жил. — Без теб животът ми не струва нищо — дори и да не си свободна.

Ема зарови пръсти в косата му, повдигна главата му и огледа лицето му:

— Дори и да бях свободна, вие сте граф, а една тъкачка от простолюдието не може да се омъжи за благородник.

— Може, ако той пожелае.

Ръката й затрепери. Погали го по челото.

— Готов сте да се венчаете за мен в църква?

— Да. Ако успеем да те освободим, ще се омъжиш ли за мен?

— Мене да освободим? — попита тя.

— Мислих над това цяла нощ. Може да говорим със свещеника. Ще поискаме разрешение от архиепископа, ако трябва. Така ще е най-добре за всички. — Той се усмихна и улови ръката й. — Ще обещая да купя прозорец на църквата и на него ще изографисаме свещеника като свети Петър или някой друг.

На лицето й се появи усмивка, но бързо изчезна:

— Ами ако не е възможно да бъда освободена?

— Възможно е. Усещам го със сърцето си и напълно вярвам, че ще стане. — Гласът му стана дрезгав от вълнение. — Обещавам да ти бъда верен.

По цялото й тяло се разля спокойствие. Зората вече не й се струваше мръсносива, а посребрена — красива и обещаваща един прекрасен ден.

— Аз също ви обещавам да ви бъда вярна.

Устните им се докоснаха в нежна целувка. Неговите бяха внимателни, за да не я изплаши силата на страстта му. Тя погали лицето му, плъзна ръка по шията, гърдите и я отпусна върху слабините му. Ласката й го възпламени. Обгърна с шепи лицето й и впи жадни устни в нейните. Тя отвърна на страстта му, нажежавайки я още повече. Припряно развърза дрехите му и го съблече.

Застанала на колене до него, тя го целуна леко като пеперуда, която пие нектар от цветята. Допря устни до твърдите зърна на гърдите му, косъмчетата около тях, гладките мускули по раменете и бедрата му, които потръпваха при всяко нейно докосване. Проучи превръзката на ръката му и погали връхчетата на наранените му пръсти.

Кожата му пламна от милувките й. Златистите й къдрици се разпиляха по раменете и гърдите му. Затрепери от нетърпение. Притегли я в прегръдките си и я издърпа върху себе си.

Двамата се сляха в едно. Вихърът на страстта ги увлече. Той я плъзна надолу, докато гърдите им се допряха. Устните им се изпиваха. Достигнаха заедно върха на насладата, която пламна като искра в сухо сено. В последния миг Ема отдели устни от неговите. Стенанията й бяха дар към него. Той привлече отново лицето й към себе си и я целуна нежно, за да я успокои. С тази целувка сякаш докосна душата й; неговата вече беше в ръцете й.

 

 

Слънцето набразди пръстения под, по който се гонеха мишки. Жил и Ема лежаха на сламеника с преплетени в страстна прегръдка тела.

Жил се прокашля, хвана ръката й и наруши мълчанието — призна най-голямата си тайна, за да не стои нищо помежду им:

— Уилям е мой син.

Затаи дъх в очакване на нейната реакция. Дали щеше да го презре? Или да се ужаси? Така съжаляваше, че не направи това признание по-рано.

Ема бавно издърпа ръката си, повдигна мантията му и се загърна с нея. Помисли си, че това обяснява толкова много неща. Не ставаше въпрос само за ревност към младостта, а за ревност към сина. Непризнатият син.

— Защо не сте го признал за ваш син?

Жил долови в гласа й само любопитство, а не присъда. Щом тя разпери мантията и над него и отпусна глава на гърдите му, той усети невероятно облекчение.

— Съществуването му щеше да причини много болка на жена ми. Връзката ни с Маргарет всъщност беше брак между власт и богатства. Тя не се интересуваше много от мен, поне така си мисля, но пък беше непростимо да бъда с друга, докато тя… Никълъс е само шест месеца по-голям от Уилям, ако разбираш какво имам предвид. Срамувам се от поведението си, дори и сега, след двадесет години.

— Обичаше ли майката на Уилям? — попита Ема, усещайки как сърцето му препуска бясно.

— Не. — Жил се завъртя, освободи се от прегръдките й и взе дрехите си. Достатъчно време прекара гол. Наведе се и я целуна леко по бузата. — Когато майката на Уилям дойде при мен, аз се усъмних, че съм баща на детето. Други също често се ползваха от услугите й. Но честта ми повели да й помогна, защото бях с нея няколко пъти. Освен това бях достатъчно възрастен, за да си понеса отговорността. Направихме сделка заради детето. Подходящ съпруг и мълчание срещу спокойствието на жена ми. Намерих й добър мъж и с удоволствие плащах всяка година за Уилям, докато Маргарет беше жива. Може и да не ме обичаше, но държеше много на доброто си име и положение в двора на крал Хенри.

— О, Жил. — Очите на Ема се насълзиха. Жил улови една сълза и я изтри с палец.

— Понякога имам чувството, че върша кръвосмешение, когато лягам с жената на сина си и майка на внучката ми. Тогава се чувствам толкова стар… и въпреки това недостатъчно мъдър. Сега чак осъзнах, че не мога да заповядвам на сърцето ти. Ти трябва да ми го дадеш доброволно. В противен случай то не струва нищо. — Той коленичи пред нея. — Каквото и да се случи, позволи ми да те обичам, теб и Анджелика.

Ема усети каква болка го мъчи. Тя беше осезаема като любовта, която се изля в утробата й от него преди миг. Той разголваше душата си пред нея. Каква тайна даваше в ръцете й. Колко добре го разбираше тя сега. И колко лесно можеше да му прости.

— Да, Жил. Позволявам ти да обичаш мен… и Анджелика.