Ан Лоурънс
Господарят на замъка (13)

12

Жил нямаше апетит на вечеря, а храната беше великолепна — яребици в сос и пай с праз. Трупата пътуващи актьори също не успяха да го развеселят, защото смущаваха жените в салона. Жил се дразнеше от неприличните песни и поеми и никак не му харесваше, че дамите, и най-вече Ема, се притесняват и изчервяват. Положението стана още по-лошо, когато Уилям се включи в забавленията. Всички представителки на нежния пол се прехласваха по плътния му глас. Когато той запееше, наставаше гробна тишина. Цялата зала бе хипнотизирана от думите и магията на гласа му.

Жил вдигна ръка. Уилям видя едва забележимия знак, кимна и привърши песента. На края на изпълнението му една жена плачеше. Ема седеше с каменно лице.

— Какъвто ликът, такъв и гласът — отбеляза Никълъс д’Аржан пред компанията и надигна халбата си с бира. — Обзалагам се, че е имал всяка жена в двора, която си заслужава — добави той така, че само баща му да го чуе.

Жил се въздържа да не му отвърне остро. Отмести поглед от незаконния към законния си син. Двамата мъже почти нямаха общи черти, освен височината, широките рамене и отличните бойни умения.

Никълъс също имаше сини очи, но бяха по-бледи, като на майка му Маргарет. От нея бе наследил и извитите вежди и плътната горна устна. Само черната коса, точното око и твърдата крачка бяха от Жил. И може би острият език и сприхавостта.

Беатрис се наведе между тях и напълни халбата на Никълъс. Това означаваше негласна покана. Синът му като че не я забеляза. Жил остана доволен. Той харесваше Катрин, съпругата на сина си. Щеше да се натъжи, ако разбере, че толкова скоро след бракосъчетанието Никълъс търси компанията на друга. Преди няколко месеца не би се загрижил дали Никълъс е верен съпруг; а преди няколко години не би му хрумнало, че това има значение.

— Катрин дали ще ми прости някога, че те отнех от дома точно по коледните празници? — попита Жил и се усмихна при мисълта за дребничката жена, която бе пленила сърцето на сина му.

Усмивка озари лицето на Никълъс:

— Да. Изпитва такова благоговение към теб, че би ти простила всичко. Но аз трябва да се връщам. Как ще се сдобиеш с първото си внуче, ако аз съм все тук, а тя — там?

Жил настръхна. Той вече имаше внуче — дете, което не можеше да признае.

— Тогава събирай хората си и тръгвай.

Жил стана неочаквано от масата. След няколко минути беше в стаята си, вратата се отвори и Ема се вмъкна вътре, тихо като привидение.

Хвана го за ръката и го отведе да седне до огъня. Влезе в ролята на оръженосец и внимателно свали униформата му. После съблече своите дрехи и се уви в черния му, копринен халат. Ръкавите му висяха с няколко сантиметра, а краят се влачеше като шлейф зад нея. Върна се при него — той седеше гол, протегнал крака към огъня в камината. Тя прокара бавно пръсти по сухожилията на врата му. Кожата на ръцете му настръхна.

Той я хвана за ръка, обърна я и я притегли между бедрата си. Тя коленичи. Дъхът й пареше в гърдите, сърцето й биеше лудо.

Коленичила пред него до камината, тя потъна в дълбокия му поглед. Като че ли бяха сами в цялата вселена — звуците от залата отдолу заглъхнаха, както и виковете на часовоя на горния етаж. Жил се наведе и развърза колана й. С нежна усмивка разтвори копринения халат и го плъзна по раменете, като разголи гърдите й. От хладния въздух зърната им настръхнаха. Завладя я шеметно вълнение. Изгаряше от желание, единствено и само към него. Страстта й се отразяваше в неговите очи, в учестеното му дишане. Усещаше, че той я желае също така неудържимо.

В огнището пращеше огън, пламъците светеха в очите му, а кожата му изглеждаше бронзова. Той посегна към нея, но тя поклати глава. Жил изстена и отпусна ръка обратно на облегалката.

Ема сложи ръце на коленете му и погали прасците му с онази нежност, с която бе докоснала врата му. Продължи по гънките под коленете и накрая спря, разперила пръсти на бедрата му.

— Mon Dieu — задъха се той.

— Жил — прошепна Ема, — почувствах всеки миг от вашето отсъствие, тук. — Тя докосна гърдите си, после постави отново ръка на крака му и го стисна, за да усети туптенето в мускула на бедрото му.

— Ема — каза той. — Аз…

Вратата се отвори неочаквано.

— Татко?

В стаята нахлу леден въздух. Ема настръхна и се загърна бързо с халата. Жил скочи на крака, изправи се пред нея и грабна туниката си.

— Никълъс!

Никълъс! Ема се сви от ужас. Синът на Жил! Младият мъж, застанал на вратата, се изчерви и се обърна бързо да излезе.

— Простете.

Той затръшна вратата след себе си.

Жил изпсува, навлече туниката и отвори вратата с трясък.

— Никълъс. Какво има? — извика той след отдалечаващия се мъж.

Никълъс се обърна на стълбите. Сви рамене и показа на баща си един кожен мех.

— Забравих в суматохата на обсадата. Катрин ти прати това. Каза, че това е… Аз просто… — той заекна.

Жил реши да се държи, като че ли няма нищо нередно. Приближи се до сина си:

— Какво е това?

— Масло. За гърба ти. Тя знае как те боли гърба.

 

 

Ема се криеше зад завесата в ъгъла на спалнята, докато тихият разговор със сина му приключи. Вратата се отвори. Тя прехапа долната си устна и скри лице в дланите си. Страните й горяха.

— Ема? — Тя отвори очи. Жил провеси меха до камината и се обърна към нея с предпазливо изражение.

Тя се спусна към обятията му и се притисна към него.

— О, Жил, какво ли си е помислил? Като ме видя на колене, как те д-д-докосвам…

Той я стисна болезнено силно, сетне я отблъсна, но не много далеч от себе си.

— Не ме интересува какво си мисли.

Помълчаха за миг. Единственият звук, който се чуваше, беше пукането на дървата в огъня. Тя първа отклони поглед:

— Разбира се, няма… няма значение.

Жил знаеше, че тя лъже. Лицето й бе бледо, само на бузите й имаше две румени петна.

— Ще знае следващия път да изпрати слуга, когато иска да говори с мен.

— Трябва да тръгвам. — Тя пусна халата и посегна към дрехите си.

Той грабна роклята от ръцете й и я хвърли на леглото.

— Трябва да тръгваш? Защо? Да не би синът ми да се досети за истината? Че ме обслужваш?

Веднага съжали, че е изрекъл тези думи.

— Обслужвам ви? — Мускулите на шията й се стегнаха. — И за вас не е нищо повече? — попита тя съвсем тихо.

— Разбира се, че е повече. Но ти ми каза съвсем ясно, че не си свободна за нещо повече.

Страните й станаха тъмночервени.

— А кралските рицари предлагат ли повече от това на тъкачките си, ако те са свободни, милорд? — Тя посегна рязко към леглото.

Тогава Жил каза нещо още по-грубо.

— Идваш заради собственото си удоволствие.

— Така ли? — Тя отстъпи назад и затърси роклята си из завивките.

Тези думи го изкараха от кожата му. Умората и ревността, които бяха опасна комбинация, излязоха наяве.

— Ти не ми даваш знак за нищо повече.

Всички мисли на ревност, които му бяха хрумвали откакто познаваше Ема, напираха в съзнанието му. Подлагаше на съмнение всеки жест, всеки поглед към Уилям, всяка нейна дума. Най-накрая се прокле, че бе пожелал майката на внучката си.

Даваше си сметка, че всеки момент ще побеснее и ще я насили, ако не овладее завистта си. Може би никога нямаше да разбере дали Ема идва при него по свой избор, или от нужда, след като Уилям я бе отхвърлил.

Тя навлече дрехите си с треперещи ръце. След секунди вече я нямаше.

Никога нямаше да я попита.

И никога нямаше да разбере.

 

 

Ема откри Жил в една малка стая до параклиса, в която прозорците бяха с истински стъкла. По стените имаше няколко полици с навити пергаменти. Тя предполагаше, че това са архивите на замъка. За нейна изненада имаше и няколко книги. Една от тях лежеше разтворена на масата пред него. Той четеше съсредоточено.

— Може ли да попитам какво четете?

Жил вдигна глава и очите му се разшириха, когато тя влезе и затвори вратата.

— Какво четете? — попита тя отново и застана до него.

Жил се намръщи.

— Преглеждам тази стара книга, подарък на моя баща от абат Рамси като благодарност за един прозорец, който баща ми дарил на абатството. Сборник от любимите псалми на абата. Нищо особено. — Той понечи да затвори книгата, но тя сложи ръка върху неговата.

— Какви красиви букви. — Ема се наведе над рамото му. Уханието й изпълни сетивата му, разсея го, но той настояваше да затвори книгата. — Какво значи този красив знак? — Тя посочи с пръст голямата буква „С“, с която започваше страницата.

Той прочисти гърлото си.

— Изобразява жизнения път на човека. — На долното връхче на буквата беше нарисувано седнало бебе; над него имаше младеж, който се катери по извитата част, с протегната ръка, като че ли да получи някаква награда. А на върха на буквата имаше беловлас старец на края на жизнения си път.

— Прочетете ми го. — Тя се облегна на рамото му, като че ли не си бяха разменяли остри реплики.

Той се опита да отклони въпроса.

— Не можеш ли да четеш? — В стаята беше задушно. Температурата умишлено беше висока, за да не се навлажни въздуха и да увреди документите. По тялото му изби пот. Тя го погали по бузата.

— О, мога, но лошо. Предпочитам да чуя думите от вашата уста.

Жил прочисти гърлото си:

— Не ме отхвърляй в старостта ми; не ме изоставяй, когато силите ме напуснат. — Думите се забиваха в сърцето му. Защо се случи така, че четеше точно тази страница, когато тя дойде?

— Хубаво е. Гласът ви е отличен за рецитиране.

Преди да успее да го помоли да й почете още, Жил затвори книгата. Отклони вниманието й, като посочи позлатената кожена корица.

— Трябвах ли ти за нещо?

Ема заобиколи масата и застана с лице срещу него.

— Не. Но съжалявам, че си наговорихме такива лоши неща. Прощавате ли ми?

Той се усмихна.

— Няма за какво да ти прощавам. Опасявам се, че аз бях твърде сприхав… твърде дълго отсъствах.

За миг само се усмихваха един на друг. Накрая тя се намръщи:

— Има едно момченце от града, Жил, няма къде да отиде; родителите му са починали. — Тя скръсти ръце.

— Да го взема ли тук?

Очите й се разшириха.

— Ще го направите ли? Ще вземете детето във вашите владения?

Той сви рамене, облегна се, протегна крака и поглади мустаците си.

— Ако това ще те зарадва, да.

— Боя се, че може да е крадец. — Тя опря хълбок на масата и се разсмя. — Но може да стане чудесен паж, ако заключите онази кесия с бижута в ковчежето си.

Той обожаваше да гледа очите й, блестящи като сапфири на следобедната светлина, която проникваше пред прозореца.

— Но аз имам друг план — рече Ема.

— Кажи ми го. — Жил стана импулсивно, заобиколи масата, вдигна я на ръце и се върна на стола си. Тя се сгуши на скута му, като че ли цял живот бе стояла така.

— Момчето боготвори вашия оръжейник. — Жил плъзна ръка по коляното й, после към глезена. Когато се опита да мушне ръка под дрехата й, тя го тупна по китката.

— Големият Роби? — Жил прие знака й и обви ръце около хълбоците й. — Той наистина заслужава възхищение — а и той, и съпругата му са бездетни. И ти ли си мислиш това, което и аз?

— Точно. А и момченцето се казва Робърт.

— И скоро ще го наречем Малкият Роби.

— Големият Роби може да научи детето на занаята си; а на него няма вече да му се налага да краде или да гладува.

Жил я целуна по шията.

— И в душата си си толкова красива, колкото и на вид. — Той отново мушна ръка под полата й и този път тя не го спря. Дланта му се плъзна по топлата й, кадифена кожа.

След няколко минути Жил трябваше да излезе по работа и Ема се изчерви, като си помисли как смело я бе докоснал. Тя седна на стола му и подпря брадичка на дланите си. Не обсъдиха какво се бе случило помежду им, но поне крадливото момченце щеше да има дом — и възможност да се поправи — преди да му отрежат едната ръка за наказание.

Красотата на книгата пред нея отново привлече вниманието й. Преди да я докосне, тя избърса ръце в полата си. После се опита да намери страницата, която четеше Жил.

Очите й се спряха на друга красива страница, където с красиви клонки бе изписана буквата „В“. Тя си пое дъх и зачете.

„Коя е тя, що блести като зора, хубава като месечина, светла като слънце, страшна като войнство със знамена?“

Армия? Знамена? Уилям не го пееше така. И как така песента на Уилям беше тук? Стомахът й се сви.

Тя запрелиства бързо книгата напред, после назад.

„Устата му — сладост, и цял той е прелест. Ето кой е моят възлюбен, и ето кой е другарят ми, дъщери йерусалимски.“

Устата му — сладост? Изпълни я гняв.

— Каква глупачка си — каза тя на себе си.

Тези текстове бяха от библията. Тя не разбираше думите — със сигурност не бяха писани, за да ги разбере някой простосмъртен, но някои неща й бяха съвсем ясни… Уилям бе не само лъжец и прелъстител на жени, но и богохулник. А тя беше глупачка.