Ан Лоурънс
Господарят на замъка (4)

3

Сърцето й замря. Стаята се завъртя пред очите й. Болката се завърна с нова сила. Трябваше да се досети, че е женен.

— Ж-жена му?

Меара кимна:

— Лейди Маргарет почина преди много години. Виждахме я даже по-рядко и от господаря Жил, докато баща му беше жив. Тя не обичаше да идва тук. Харесваше й кралския двор, роклите, благородниците… — Меара я погледна, — сигурно и вие ги знаете, госпожо.

— Аз? — учуди се Ема.

— Ами да. Няма как да скриете, че сте от знатно потекло. Може дрехите ви да са целите в дупки, да ме прощавате, но въобще не се държите като жена от простолюдието.

Ема се усмихна насила. Отдавна нямаше значение каква е била преди да изгуби родителите си. Оттогава беше паднала много ниско.

— С нищо не съм по-добра от теб, Меара.

— Както кажете, госпожо — Меара сви рамене и продължи да бърбори за лейди Маргарет и нейните копринени рокли и обшити с хермелин мантии.

Ема не каза нищо, защото знаеше от майка си, че клюкарстването не подхожда на една дама. Макар че вече трудно мога да се нарека дама. Сега съм същата като Меара. Свободна жена, но на най-ниското стъпало в обществото. Загубих благородното си потекло само заради една ненавременна смърт и лошия си късмет. Тежка буца заседна в гърлото й при тази мисъл. Все още не можеше да се примири с факта, че въпреки добрите грижи на родителите си, тя — тяхната любима дъщеря — едва свързва двата края.

— Откакто Никълъс, синът на негова светлост, отиде при крал Хенри, тя не искаше да стои тук без лорд Жил. Той пък много пътуваше с предишния крал. Господарката мразеше стария лорд. Не понасяше този замък и за нищо на света не нощуваше тук с бащата на негова светлост. — Меара сниши глас и се усмихна многозначително. — Говореха, че имала любовник — изсумтя тя. — Благоволяваше да ни удостои с внимание само когато лорд Жил настоеше да си върши задълженията. Разплакваше се за едното нищо, ако ми позволите. И с наказанията беше същата, не я интересуваше дали заслужаваме или не. — Меара се засуети около ваната. Събра накуп мокрите кърпи и прибра скъпоценния калъп сапун в дървена кутийка. — Гледам покоите й да са чисти, нали разбирате, лека й пръст. Но и всеки ден да чистя, празните стаи хващат плесен. Полегнете си тук, докато сменя чаршафите.

Ема не смееше да си представи призрачната лейди Маргарет. Седна предпазливо на крайчеца на леглото и опита да смени темата.

— Спомена, че негова светлост има син?

— О, да. Едничко дете му е. Хубав младеж. Оженихме го миналата пролет. Той управлява едно от именията на господаря надолу по крайбрежието. Викат му замъка Сийсуепт. — Меара потрепери. — Ей на това казвам аз ветровито място, особено през зимата!

При споменаването на зимата, Ема също потрепери и се сгуши в леглото на лорд Жил. Дюшекът беше пълен с истински гъши пух, а не с проста слама. Отърка лице в неговите чаршафи. Неговите чаршафи. Неговото ухание. Усети едва доловима тръпка.

Обърна се рязко на другата страна, за да не позволи на тези мисли да я подлудят. Сви се на топка и притегли Анджелика в скута си. Нямаше право да се захласва по такъв мъж като лорд Жил — богат барон с поне две имения и женен син. Неговият свят беше тъй далеч от нея, колкото и прашинките, които Анджелика се опитваше да улови.

Не можеше да е истина, че благородният й баща, рицар на служба при граф Рамзи, е пожелал да я омъжи за Джейкъб Бейкър. Ала зла орис му отне живота, преди да напише завещанието си. Тя попадна под опеката на чичо си, а това означаваше, че не може да вземе по-знатен съпруг от хлебаря. Той обаче с една ръка мамеше на кантара, а с другата шареше, където не трябва.

Очите й се напълниха със сълзи. Опита се да ги преглътне. Всяко влакънце от меките чаршафи на лорд Жил дразнеше сетивата й, напомняйки за истинското й положение. Потъна в покруса. Онова, което й каза лорд Жил преди две години, често я преследваше в самотните нощи. Сега думите му отново изплуваха в съзнанието й.

… Малцина достойни мъже ще се съгласят да те вземат с опозорената ти чест…

Истината беше, че никой достоен мъж няма да я вземе. Нито пък можеше да има човека, когото желае. Но беше дала обет и честната си дума. Стореното бе сторено и нямаше връщане назад.

Кракът й пулсираше от болка, главата й щеше да се пръсне. Ема забрави за чувствения допир на чаршафите и се остави отново на срама и разкаянието, че бе допуснала да провали живота си.

Каза си вечерните молитви. Едната бе благодарствена за Анджелика. В другата поиска опрощение, задето бе сглупила да отдаде невинността си на човек, който не оцени по достойнство подаръка й. Накрая дълго и горещо се моли Господ да запази живота им през наближаващата зима. Затвори за миг очи и зашепна благословия за лорд Жил.

Час по-късно Меара я извади от тежък сън. Като че ли бяха минали само няколко минути.

— Сънувах, че лежа върху облак — прозя се Ема. Протегна се, като не пропусна да поглади за последно кожите върху леглото.

— Е, в това легло сте почти като в облаците, макар че господарят Жил повече обича да седи долу с хората си — усмихна се Меара.

Ема взе Анджелика и последва слугинята, която я заведе до една по-малка, но също тъй разкошна стая. Намираше се само два етажа над покоите на лорд Жил. Вървяха бавно, защото Ема куцукаше, а Меара я подкрепяше.

Балдахинът в спалнята на лейди Маргарет беше в небесносиньо. Завивките бяха избродирани с пеперуди и лилии. Ема потрепери, тази стая я смразяваше. Сви пръстите на краката си под ризата, която й бяха дали. Огънят в камината още не бе прогонил влагата, трупана толкова години в неупотребяваната стая.

— Тук не живее никой, Анджелика — прошепна Ема. Не усещаше присъствието на призраци, нямаше и следа от дамата, която навремето е седяла до малката масичка и е ползвала гребена от слонова кост, забравен на тоалетката. — Лейди Маргарет отдавна я няма. — Ема гушна Анджелика и потъна в дълбок сън, несмущаван от болката в главата и крака й.

 

 

Жил свали всичките си дрехи и се мушна под завивките. Настани се точно на затопленото място, което още пазеше очертанията на женско тяло. Топлината го възбуди. Приятният мирис на лавандулов сапун го оплиташе в изкусителните си мрежи. Представи си Ема, излегнала се в неговото легло с влажна от банята коса. Припомни си как натежалите й гърди изпъваха ризата, а кафявите кръгове на зърната прозираха през фината материя. Опита се да потисне възбудата си. Не искаше да си признае, че желае Ема. Отказваше да приеме, че я подслонява в покоите си заради нещо повече от християнско милосърдие.

Напомни си, че Ема е ранена и затова има нужда от най-топлата стая в замъка. Дори пробва да се убеди, че възбудата му е чиста случайност и няма нищо общо с нея. Ала бързо загуби битката със здравия разум, затвори очи и пусна на воля въображението си. Представи си я полегнала върху поляна с омайваща лавандула. В мислите си обгърна пищните й гърди, изучи формата им, проследи извивките на хълбоците й. Галеше гладките й бедра. Имаше невероятното чувство, че долавя нейната възбуда. Това го накара да въздъхне дълбоко.

— О, небеса — прошепна той в нощта. Гърдите му се стегнаха, по цялото му тяло пробяга тръпка. Обърна се по корем и си заповяда да мисли за нещо скучно от воинските си занимания. Залови се да преговаря наум бойни техники, но скоро трябваше да си признае, че разсъжденията му изобилстват с прелъстителни кании, в които прибира меча си, и вдигнати за удар пики. Така поне си върна настроението и това го успокои.

Най-сетне заспа.

 

 

Далеч преди първите лъчи на слънцето да проникнат в стаята, Жил се пробуди. Облече се набързо, с каквото му попадна под ръка — черно вълнено наметало и ленени панталони в същия цвят. Сетне се запъти с припрени крачки по каменната стълба надолу към салона. Дори не забеляза сънените прислужници, които се канеха да подреждат многобройните маси за гощавките през деня. Разпъна голям лист пергамент на дъбовата маса и се задълбочи в плановете за разширение на конюшнята.

Скоро от двора се разнесе звън на метал и му подсказа, че сутрешната тренировка е започнала. Той обаче остана надвесен над чертежите.

Усети мигновено появата на Ема. Подуши уханието й още преди да я види. Обля го гореща вълна, но се направи на равнодушен и небрежно вдигна глава. Тя спря на най-долното стъпало. Той стоеше на издигнатата плоча пред гигантското огнище, в което можеше да се побере цял глиган. Наблюдаваше я, подпрял ръце на масата с чертежите. Раната й пречеше да върви с нормален ход, което му позволяваше да й се наслаждава до насита. Очите й го притегляха неудържимо. Меднорусата й коса беше укротена в плитки. Детето кротко спеше на рамото й.

Лека руменина обагряше страните й. Напомни му за рози — разкошни рози с разтворени цветове, които напояват въздуха с аромата си.

Жил не долавяше и следа от страх у нея. Това го успокои и гърдите му се отпуснаха с облекчение. На устните му се появи усмивка. Повечето хора го избягваха, гледаха го със страхопочитание заради властта му над техния живот.

Ема му се усмихна в отговор, без да свежда поглед към пода, както трябваше да правят слугите. Погледна го право в очите с искряща радост, която сякаш издаваше някаква тяхна обща тайна.

— Добър ден, милорд — поздрави Ема, премести бебето в здравата си ръка и се наведе несигурно в поклон.

— Госпожице Ема — кимна й Жил. Дори името й имаше приятен вкус на езика му.

— Лорд Жил, бих искала да ви благодаря, че спасихте живота ни.

— Нищо не съм сторил — отвърна той. Дали тя долавяше съблазън в гласа му? Молеше се да не се издаде, защото му се стори, че гласът му е прекалено дрезгав от страст по нейното сладко ухание. Как можа да се докара до това абсурдно състояние — да го омайва полъх от жена по леглото му.

Погледите им се кръстосаха.

— Грешите, милорд. За нас вие направихте всичко.

— Как се казва бебето ти? — Жил приближи, но тъй като нямаше да е прилично да я докосне, погали детето по главичката. Съзнавайки, че дори този дребен жест го издава, той се обърна и отново зае мястото си пред огнището. То поне му даваше чувство за власт.

— Кръстих я Анджелика, милорд.

— Как е възможно съпругът ти да те оставя да се разхождаш без закрила? — троснато попита Жил.

Тя усети промяната в тона му. Усмивката й увехна, чудните й очи посърнаха, а пръстите и се вкопчиха във вълненото одеялце на бебето.

— Аз нямам съпруг, който да ме признава, милорд.

Думите й го учудиха.

— Обясни какво искаш да кажеш.

Ема си пое дъх и притисна детето по-силно до себе си.

— Мъжът, на когото дадох обет, се отрече от думите си… и от нас.

— Не се ли смущаваш да споделиш това с мен?

— Научих, че не можеш да избягаш от истината. Рано или късно тя ще те настигне, по-жестока от преди.

— Разбирам… Тогава кой се грижи за теб? — Жил неочаквано се изчерви.

— Сама се грижа за себе си, милорд — тихо рече Ема. — Ако проверите книгите си, ще видите, че съм платила шестте си пенса глоба.

— Не помня да си идвала при мен.

— Вие бяхте в Йорк по това време, милорд. Икономът ви се погрижи за сметката.

Обзе го вълнение.

За добро или зло, тя беше без закрила.

Жил нямаше сили да продума. Бе онемял пред изкусителното й присъствие, също както Юбер губеше ума и дума пред Беатрис, закръглената слугиня с русите къдрици и широката усмивка.

— Мислех, че си лудо влюбена.

Жил зачака. Тя не отмести поглед от него, но в очите й премина сянка, сякаш черен облак засенчва слънцето.

— Вече не вярвам в любовта, милорд.

— Ясно. — Очевидно беше изоставена. Той почеса късата си черна брада. Изпитваше необичайно съчувствие към нея. Любовта беше опасна игра. Но той никога не бе падал в капана й, нито пък можеше да се хване на примамките й. Въпреки това му стана тъжно, че тази красива млада жена мисли като него — та той беше с цяло поколение по-стар и по-мъдър от нея. — Съжалявам.

Тя не отговори. Премести детето в другата си ръка, а по страните й избиха червени петна.

— Ще ми позволите ли да си ида, милорд? Станът ме чака, трябва да довърша една поръчка.

Кръвта кипна във вените му и тази реакция го свари съвсем неподготвен. Прииска му се да протегне ръце и да я сграбчи, да я притисне в прегръдките си и да не я пусне да си отиде — да утоли страстта си по нея. Привличаха го изправената й снага, смелостта в очите, гъвкавото тяло. Желаеше да я изправи пред себе си, да я изпие с устни, да проследи с пръсти очертанията на лицето й, да усети топлината на гърдите й. Обземаше го истинска лудост. Но просто отдавна не бе докосвал жена, друга причина нямаше.

Ема пак бе със синята като тинтява наметка. Толкова й отиваше, макар че цветът й вече бе избелял, а краищата — разнищени. Жил не забрави това синьо. То го преследваше в мислите му. Косата й приличаше на злато, изпредено от магическа хурка. Представи си как меките като коприна кичури се спускат на вълни по раменете й. Жадуваше да зарови пръсти в тях. Желанието да я има караше кръвта му да играе във вените. Трябваше да намери начин да я задържи.

— Добре говориш за проста тъкачка — рече той. Исусе! Звучеше като умилкващ се слуга, на всичкото отгоре излизаше и като висше снизхождение.

Тя се усмихна, едновременно печално и подигравателно.

— Баща ми сигурно не е предполагал, че един ден ще разчитам само на занаята, който научих от майка си.

— Баща ти е…? — попита той. Всъщност изобщо не го интересуваше кой е бил баща й.

— Сър Едмънд Етелуин, милорд.

— Стара фамилия. Рицар ли е бил?

Тя кимна:

— Първо при барон Рамси, а след смъртта му станал рицар без господар. За нещастие се справял все по-трудно с възрастта. — Ема разказваше историята със съвсем безизразен глас. — Започнал да губи богатството си, затова се наложило да напуснем дома си. Баща ми ни подслони при брат си Саймън, докато възстанови загубите. На един турнир във Франция падна и не се върна при нас.

— Майка ти ли те научи да тъчеш? — Жил се чудеше какво да измисли, само и само да не я пусне да си иде.

— Да, учех се от нея, милорд. Тя беше много сръчна, но изчезна, когато…

Гласът й секна от мъка и тя се засуети да оправя одеялцето на детето. Жил едва устоя на желанието си да я прегърне, за да я утеши. Неизвестно защо нейното страдание го вълнуваше.

— Кога? — подсказа й тихо той.

Тя срещна погледа му като истинска дама.

— Когато братът на татко се опита да я направи насила своя жена. Саймън каза, че една нощ тя влязла в морето и се удавила. Но аз мисля, че той я уби, защото го отхвърли и си е измислил другата история, за да отърве бесилото. Много често я биеше, вечно си изпускаше нервите.

Ема не търсеше съжаление от него. Жил го усещаше по изправената й стойка и открития поглед.

— Никой ли не се усъмни какво е станало с майка ти? — попита той. — Защо аз не съм бил уведомен за случилото се?

— То стана, преди вие да наследите замъка, милорд.

— Тогава баща ми сигурно… — предположи той.

— Отнесох проблема си до неговия писар. Но кой се интересува от съдбата на една бедна тъкачка? Пък и думата на един мъж е чисто злато пред обясненията на жена — те не струват повече от грош.

Заради това съществуваше пропаст между господаря и васала, между мъжете и жените.

Жил знаеше, че баща му няма да повярва на подозренията на една жена, щом мъжът се кълне, че е невинен. Неведнъж го бе виждал да налага собствената му майка, само защото слугите са сбъркали нещо с яденето. Подобни грозни сцени го накараха да намрази баща си. В резултат той никога не вдигаше ръка на жена.

— А какво стана с чичо ти, онзи Саймън?

— Умря от удар малко след като… ме изхвърли от къщи.

Наистина я бяха изгонили, както предрече Жил. Почувства се още по-зле от това. Тя го извади от мислите му:

— Може ли да си вървя, милорд?

— Да — сподавено рече той.

Ема се поклони, обърна се и с куцукане прекоси огромния салон.

Щом масивната желязна врата се хлопна зад гърба й, Жил осъзна, че може никога повече да не я види. Не беше попитал къде живее. Направи крачка напред, но здравият разум бързо го върна към чертежите.

Естествено бе за един хлапак да хукне подир слугиня. Но на благородник с рицарско звание не отиваше да тича след тъкачки. Господарят на замъка трябваше да притежава повече достойнство и сдържаност. Жил се вкопчи в ръба на масата, за да събере мислите си. Накрая отпусна ръце, изпъна пергамента пред себе си и си наложи да се съсредоточи в плановете.

Тя не живееше в неговия свят.