Ан Лоурънс
Господарят на замъка (17)

16

Ема се изуми от държанието на абата. Нито веднъж не я погледна, все едно я нямаше. Тя се почувства, като че ли не заслужава вниманието му.

Бе зашеметена от разкошния му апартамент. Живееше много по-охолно от Жил. По стените висяха гоблени, столчетата бяха украсени с копринени покривки.

Абатът потри брадичката си:

— Не го казвам просто за да ви угодя, лорд Жил. Обикновените хора в селото често се кълнат един пред друг в постелята.

Ема усети как страните й пламнаха. Стомахът й се сви.

— Ема и Уилям не са „обикновени“ хора. — Жил стана и закрачи из красивия апартамент.

— Така е. Очевидно този Уилям Белфур е прелъстил невинна девойка и я е вкарал в грях. Срамота. — Абатът притвори очи и отпусна отново главата си на облегалката на стола, тапициран с коприна. След няколко минути се изправи и Ема трепна в очакване на решението му. Абатът щеше да каже „да“ или „не“ и от този момент нататък трябваше да се подчиняват на неговата дума. Тя или щеше да стане вярна съпруга, или за цял живот да си остане просто метреса.

Изведнъж цялото й притеснение се стопи. Със сигурност Бог бе пратил Жил като нейно спасение. Как тогава би могъл да прокълне любовта им?

Абатът им хвърли остър поглед над дългия си нос:

— Нашият отец повелява брака да бъде благословен от свещеник. Аз лично смятам, че един брак не е валиден без такава благословия. Затова не признавам брака между тази — той махна с тънката си ръка към Ема — тъкачка и сър Уилям. Така че не се тревожете. Още днес ще представя на вниманието на архиепископа разрешение за вашата венчавка. И ще можете да се ожените, когато пожелаете. Всъщност — той пак ги изгледа строго, — съветвам ви да го направите веднага, за да дадете име на детето й.

 

 

Жил накара Ема да прибере Анджелика от къщата на един орач, където детето беше настанено срещу парче плат.

Тримата заедно се прибраха в замъка. Жил прекоси множеството от хора и се качи до своята маса. Придърпа Ема до себе си. Почука с камата си по чашата, за да привлече вниманието на присъстващите. Всички притихнаха.

— Не една беда преживяхме през последните няколко седмици — срутването на северната стена, пожарът… — При тези думи в залата се разнесе ропот. — Предлагам след две седмици да се съберем по един приятен повод в тези тежки времена — и да празнуваме. Всички сте поканени, мъже, жени и деца от селото и замъка, на сватбено тържество.

Залата избухна в радостни викове. От много години в Хокуоч не бяха виждали тържества. Жил изчака хората да се успокоят. По лицата им, доскоро посърнали и тревожни, сега видя радост и надежда. Забеляза Уилям в другия край на салона, скръстил ръце с озадачена физиономия.

— Представям ви бъдещата си съпруга. — Жил вдигна ръката на Ема и я целуна пред всички. Анджелика се разбунтува в прегръдките й и протегна ръчички към него. Той се засмя, грабна я от ръцете й и я прегърна. Цялата зала ги поздрави, когато се наведе и я целуна страстно, а тя се изчерви от смущение.

Усмихнат до уши, Жил се изправи пред хората си. Обходи с поглед светналите им лица, съзнавайки, че те всички са негови поданици. Той носеше отговорност за тяхното щастие, както и за бедите им. Това вече не му се струваше тегоба, а привилегия.

 

 

Когато дългият, изтощителен ден най-сетне свърши, Жил тръгна към стълбите. В покоите му Ема седеше до камината и люлееше Анджелика в скута си. В гърдите му се надигна прилив на нежност. Застана тихо зад тях, за да съзерцава хармонията между майка и дъщеря.

Ема вдигна глава и му се усмихна:

— Надявам се един ден да кърмя и твоето дете, Жил.

Той се извърна и отиде да отвори прозореца.

— Трябва да повикам Никълъс. Искам да се запознаеш подобаващо с него… и естествено с жена му, Катрин. Тя е прекрасна. И много добра лечителка.

Ема го изгледа тревожно. Не виждаше радост на лицето му.

— Какво има? Нещо лошо ли казах?

Той рязко поклати глава и се обърна към нея. Облегнат на перваза, изглеждаше едно цяло с кадифената нощ навън. Беше сериозен.

— Между нас трябва да има само откровеност, любов моя. Затова съм длъжен да те предупредя, че е малко вероятно да ни се роди дете.

Ема наклони глава и впери поглед в пухкавата буза на Анджелика. Остави я в кошчето до тяхното легло. Щом детето се успокои, тя отиде до Жил.

— Какво имаш предвид?

С безкрайна тъга той я погали по лицето:

— На Благовещение навърших четиридесет години. Знаеше ли, че съм толкова стар?

Ема се ядоса:

— Не ме интересува, ако ще да си на два пъти по толкова — почти извика тя. — Обичам те. И повече не желая да слушам колко си стар.

Жил я прегърна през кръста:

— Защитаваш ме със същата ожесточеност, с която ми се сърдиш. Но трябва да се вслушаш в думите ми. Един мъж на моите години обикновено е имал… жени, любов моя.

Тя се облегна на перваза, за да вижда по-добре лицето му:

— Много ли, Жил?

Той кимна:

— Много. Но само след смъртта на жена ми, кълна се. Оттогава изминаха единадесет години. Но нито веднъж не ми се роди дете. Нито веднъж.

— Ами Уилям и Никълъс? — попита озадачено тя, несигурна какво се опитва да й каже той.

— Бях на седемнадесет години, когато те се родиха. Но след това не направих дете на нито една жена. Разбираш ли?

Ема го погледна:

— Имал си само безплодни жени?

Жил се усмихна тъжно:

— Зная, че повечето хора вярват, че жената е виновна за това да не се раждат деца в едно семейство. В първите години на брака ни с Маргарет се опитвахме да направим братче на Никълъс. Трябва ли да ти обяснявам още? Това е още една причина да си потърсиш по-млад мъж.

Ема сложи ръка на гърба му. Целият беше скован от напрежение.

— Искам да ме любиш, Жил. Не ме интересува дали ще ни се роди дете. Ти нямаш нужда от наследник. Аз имам Анджелика. Имаме се и един друг. Това ни стига.

Той я отнесе до леглото и набързо свали своите и нейните дрехи. Сетне се изправи на колене и дръпна плътно завесите, скривайки двамата в тяхното интимно кътче. Щом легнаха един срещу друг, Жил рече:

— Разголих пред теб цялата си душа, както никога не съм правил пред друг човек. Какво има в теб?

— А какво има в теб, че ме разтапяш отвътре? Как така караш сърцето ми да препуска лудо? Защо животът ми изглежда безсмислен, когато те няма?

Той се усмихна и обви лицето й с длани:

— Онази нощ — на зида. Никога не съм бил докосван по такъв начин преди. Не говоря за тялото ми, а за сърцето.

Ема взе ръката му и я сложи на гърдите си:

— Докосни ме, ето тук. — Сърцето й биеше лудо.

— Когато те видях в гората, с кучетата, усетих колко се страхуваш. Почувствах го в момента, когато те ухапаха по крака. Сигурно сме свързани по някакъв начин.

Ема премести ръката му върху стегнатите връхчета на гърдите си. Боляха я от нетърпение да получат милувките му. Той сведе глава и пое настръхналото зърно в уста. Докато я прегръщаше, тя притисна ръка на слабините му. С бавни, нежни ласки тя усили насладата и го накара да стене от удоволствие.

Когато той понечи да се премести върху нея, тя го спря. Вместо това застана с лице към него, обхождайки с ръце гладката му кожа. Потри с длани гърдите му, плъзна ги по хълбоците му, между краката и отново се върна, откъдето бе тръгнала. Капки пот избиха по тялото му. Ема се наведе над него.

Жил изруга наум и насила я дръпна назад. Всичката нежност помежду им се изпари. Той впи устни в нейните. Почти с ярост се нахвърли отгоре й. Тя го прие, откликна на неговия плам и му го върна с безумна страст.

Накрая се отпуснаха задъхани върху възглавниците. Очите й се насълзиха от разтърсващото удоволствие, с което я дари той. След миг сънят я обори.

Жил обаче не можа да мигне. Мислеше за нещата, които трябваше да свършат. Да се видят с архиепископа. Вероятно да предложат подходящо голям подарък на църквата.

Няколко часа по-късно Ема се сгуши по-близо до него и той осъзна, че стаята е изстинала.

Измъкна се от леглото и дръпна едната завеса, за да пусне светлината. Ема отвори очи и му се усмихна. Преди да се захване с огъня, Жил я погледна, излегната в неговите кожи:

— Представях си те как лежиш до мен, стоплена от моята страст. Ала всъщност ти ме стопляш.

Той се запъти към камината. Неочаквано Ема ахна.

— Какво има? — спря се той.

Ема докосна дългата драскотина на рамото му. Той погледна и поклати глава:

— Имал съм далеч по-лоши рани. Тази беше спечелена в любовна битка. Не се тревожи. — Руменина заля лицето й. — Раната, която сам си нанесох, когато те обвиних, че предпочиташ Уилям, ме боли много повече от всички други. — Той й се усмихна и я целуна по носа.

Мускулите заиграха по гърба му, докато той разпалваше огъня и я предизвикаха да скочи от леглото. Наведе се над него и го погали. Накара го да легне по гръб върху тръстиковия под. Възседна го, подпря ръце на раменете му и го превзе, както пламъкът превзема дървото. С всяко движение на тялото си искаше да скрепи още по-силно обета им, да го свърже със себе си и да изтрие всички съмнения от съзнанието му.

 

 

На следващата сутрин, кисел от безсънната нощ, Жил придружи Сара до оръжейницата. Като ги видя, огромният Роби кимна и извади един меч. Жил претегли оръжието с ръка и го размаха няколко пъти във въздуха. Сетне го прибра в ножницата.

— Харесва ми. Добра работа си свършил. Сара иска да е готов след седмица.

Жил й се усмихна:

— Много хубав подарък. Ролан ще го оцени. — Малкият Роби се втурна след новия си баща и вдигна ръце към меча. Със сериозна физиономия Жил му подаде оръжието.

Тропот на копита отклони вниманието му от детето. Жил излезе от оръжейницата и погледна към портата, която делеше двора на две. След миг се появиха група мъже.

Бяха облечени в цветовете на краля. Някакво лошо предчувствие го сграбчи за гърлото. Няколко слуги хукнаха да помагат на гостите. Един от тях посочи към Жил и той тръгна към тях.

— Лорд Жил д’Аржан? — попита добре облечен мъж, изтънчен от главата до петите.

— Да — кимна Жил. — А вие сте?

— Аз съм Стивън Монкфорт, пратеник на кралския съдия. Нося важни документи от негово величество — човекът се покашля, — преди неговото… как да го наречем… пътешествие до континента. — Монкфорт положи ръка върху свитъците, които се подаваха от кожената му чанта.

— Дайте ги. — Жил протегна ръка. — Писани са, преди да го заловят, така ли? — Беше прекалено уморен, за да се занимава с формалности. Вече на всички беше ясно, че Ричард е арестуван някъде и ще се иска откуп за главата му.

— Да, лорд Жил — кимна Монкфорт и му подаде скрепените с восък документи. Жил извади ножа си и счупи печатите. Набързо прегледа първия лист, като се извърна леко, за да не издаде реакцията си. След като го прочете, го смачка в ръката си и отвори следващия. По същия презрителен начин унищожи още три документа.

Болка задави гърдите му, едно мускулче под дясното му око затанцува нервно. С първия документ крал Ричард го сгодяваше за Мишел д’Амбри.

Тя беше на тринадесет години.