Ан Лоурънс
Господарят на замъка (23)

22

Никълъс се появи на вратата. Жил се поколеба. Чакаше го тежка задача.

— Дошъл съм да се видя с баща си, ваша светлост. — Никълъс застана сковано пред херцога. Още беше в ризницата си, дори не бе губил време да измие прахта от пътуването.

Жил му бе благодарен, че както винаги Никълъс веднага се отзова на синовния си дълг. От Ролан научи, че снаха му Катрин също е тук.

Тъкмо се канеше да отиде при сина си, когато херцогът проговори:

— Баща ви очаква с нетърпение пристигането ви, момчето ми. Дано да го разубедите от това безумство. — Херцогът удари с юмрук по облегалката на креслото си.

— Безумство? — учудено вдигна вежди Никълъс. Жил пристъпи към него. Не му се искаше синът му да се влияе от мнението на херцога.

— Да — продължи херцогът. Никълъс затъкна ръкавиците в колана си и изправи рамене. — Татко, Норфолк твърди, че имаш намерение да се ожениш.

— Вече го сторих. Току-що. — Жил го стисна за рамото и го повлече навън към градината. Щом се отдалечиха достатъчно от огромната каменна сграда, Жил го пусна. Закрачи напред-назад, опитвайки се да намери начин да обясни развоя на събитията. — Трябва да го научиш от мен. Няма как да ти го кажа по-меко, да ти спестя… колко е грозно. Повиках те, защото не искам да чуеш тази история от друг.

— Татко, току-що пристигам. Каква история? — Никълъс зарови притеснено пръсти в косата си, от което тя се разроши и щръкна като гребен на петел.

Това напомни на Жил какъв бе синът му като дете. Косата му беше неуправляема, въпреки старанията на бавачката му. Споменът събуди мрачни чувства у него.

— Когато майка ти беше бременна — с теб — аз имах любовница.

Жил млъкна, но Никълъс не рече нищо. Гледаше като зашеметен.

— Бях достоен за презрение. Зная, че е обичайно за един мъж да има любовница, но въпреки това си остава непочтено. Твоето раждане беше последвано от друго след шест месеца. Господ да ме прости, аз имах и друг син, Уилям Белфур.

— Белфур! — възкликна Никълъс. Отдръпна се и обърна гръб на баща си.

По скованата му стойка и големите крачки Жил се досети, че е ядосан. Синът му стигна чак до каменната ограда на градината, но там се завъртя и тръгна обратно. Нахвърли се с юмруци върху баща си. Жил не направи опит да се защити.

— Защо? — Никълъс изтри кръвта от ръцете си и помогна на баща си да се изправи. Яростта му се уталожи.

Жил притисна с пръст сцепената си устна, сетне се наведе и изплю кръв върху белите камъни на пътеката.

— Защо? Поради същата онази причина, с която се оправдават всички мъже. Бракът ми с майка ти беше нагласен. Нито тя ме обичаше, нито пък аз — нея. Естествено, това не би трябвало да те изненадва. — За щастие Никълъс като че ли се бе успокоил малко. Имаше да му разказва още толкова много, а времето изобщо нямаше да им стигне.

— Не. — Никълъс разтърка ожулените кокалчета на ръцете си и се втренчи в тях, сякаш не можеше да повярва, че е ударил баща си.

— Не съм искал да причиня болка нито на майка ти, нито на теб. Мисля, че тя така и не разбра за Уилям. Нямах постоянна връзка с неговата майка, затова често съм се съмнявал, че Уилям е мой син. Но факт е, че аз спях с нея и тя роди. Намерих й съпруг и им плащах щедро, за да запазят тайната ни.

— Защо ми разказваш всичко това? Трябва ли сега да приема този незаконен брат? Та аз презирам Уилям. — Никълъс почервеня от гняв.

— Уилям е мъртъв. Така че не е нужно да го приемаш. — Думите не правеха смъртта на Уилям по-приемлива.

— Мъртъв? — Никълъс се вгледа в измъченото лице на баща си. — Ти обичаше ли го?

— Дали съм обичам Уилям? Господи, никога няма да мога да ти обясня какво съм изпитвал към него. — Жил седна на каменната пейка и тежко въздъхна. Не можеше да разкрие цялата си душа. Не можеше да издаде болката си в този студен, мрачен ден. Никога нямаше да може да признае, че Уилям бе за него повече съперник, отколкото син; враг, а не близък. — Достатъчно е, че е мой син. Платих за титлата му, погрижих се да стане добър войник, както сторих и с теб. Приютих го в замъка, когато изпратих теб в двора на крал Хенри. Направих от него истински рицар.

— Но защо ми разказваш всичко това? — ядосано повтори Никълъс.

— Дълга история. Ще те помоля да бъдеш търпелив — каза Жил и притеснено изчака за отговор. Никълъс кимна и той започна разказа си.

— След като дядо ти почина, аз изпратих част от моите хора в замъка Хокуоч, за да поемат управлението до моето завръщане. Знаеш, че по това време бях в Европа. Спомняш ли си?

Никълъс помисли малко. Познаваше слабо дядо си.

— Да, спомням си.

— В тази група беше и Уилям Белфур — призна Жил и зачака синът му да избухне.

— Пресвета Богородице! Взел си извънбрачния си син във Франция, докато аз бях в Сийсуепт? — Никълъс вдигна юмрук, но след секунда отпусна ръка. — Продължавай, тази история става все по-интересна. — Той си придаде невъзмутимо изражение. Жил осъзна, че обидата е по-голяма, отколкото бе очаквал. Освен това за пръв път виждаше отражение на собственото си лице у сина си.

— Както казах, Уилям Белфур беше изпратен в замъка. Още в първите дни той се запознал с една млада жена на име Ема. — Жил сведе поглед към ръката си. Рубинът на пръста му блестеше на слънцето. Дори само мисълта за Уилям в прегръдките на Ема бе мъчителна; да я изрече на глас беше непоносимо. — Двамата се заклели във вярност, но Уилям се отрекъл.

— Типично за Белфур — прекъсна го Никълъс.

— Той, изглежда, е давал много обещания, но рядко ги е спазвал — въздъхна Жил. — Ема забременяла от него, но той я изоставил.

— Какъвто бащата, такъв и сина — мрачно се усмихна Никълъс.

— Да. Имаш право да ме презираш, но аз пак те моля да проявиш търпение и да ме изслушаш.

— Продължавай — сряза го Никълъс.

— Уилям презрял Ема, отрекъл се от… обета си. Наложило се тя сама да се грижи за детето, Анджелика. Той не искал да го признае. Недей да казваш нищо. — Опитваше се да говори спокойно. Погледна голите стъбла на розовите храсти на херцога и си каза, че неговият живот ще стане същият като тези бодливи стръкове, ако Никълъс не му повярва. — Обикнах това дете. Първо се влюбих в майка й, но сега обичам и нея.

— Mon Dieu. Имаш внучка? — Никълъс отстъпи няколко крачки, после пак се върна и разтревожено попита: — Ами Уилям? Той как реагира на интереса ти към тази… тази… тази любовница?

— Тя е била влюбена в него, а не любовница. Двамата са се врекли във вечна вярност, но Уилям по-късно се отрекъл. — Жил осъзна, че се отклонява от въпроса. — Нямам намерение да ти разказвам клюки; само ще си загубим времето. Уилям не е желаел нито любовта й, нито детето. Двамата вече бяха разделени, когато аз се запознах с нея.

— Колко удобно за теб. От леглото на сина в леглото на бащата. — Никълъс се облегна на каменния зид и предизвикателно скръсти ръце на гърдите си. — Предполагам, че това е същата жена, която видях на колене пред теб онази нощ, нали? Как се издига! От прост рицар до благородник.

Жил едва се въздържа да не му отвърне:

— Никълъс, аз се ожених за нея. Сега тя е моя жена, тъй че прояви поне малко уважение.

Никълъс замълча.

Жил въздъхна:

— Има и още. — Жил знаеше, че синът му е открит човек и сега виждаше, че всички емоции се изписват на лицето му.

— Още? — Никълъс вдигна ръце към небето. — Как е възможно? Оказа се, че си имал и друг син, когото си държал до теб, обучил си го, а сега се жениш за неговата уличница — извинявай, жена. Нищо повече няма за казване, защото аз отказвам да слушам. — Той си тръгна.

— Чакай. Моля те. — Жил се прокле за умолителната нотка в гласа си.

Никълъс спря. Обърна се и изчака баща му да го настигне.

— Казах ти, че Уилям е мъртъв. Бил е убит и Ема е заподозряна. Изправиха я пред съда, Никълъс, и я обявиха за виновна. Ще я обесят след четири дни.

— Тя ли го е убила?

Този въпрос нарани Жил повече от всеки друг, защото всяка дума беше пропита с увереност в нейната вина.

— Не… Ема е… трудно ми е да го обясня. Тя дава живот. Почтена и мила е. Не е убила Уилям. Макар че направих всичко по силите си, не успях да отложа… не можах да повлияя… — Жил не можа да довърши.

— С какво мога да ти помогна? — попита Никълъс.

Жил вдигна очи и се вгледа в лицето на сина си. Той продължи гневно:

— Нали затова си ме повикал? Да ти помогна? А не само да си признаеш младежките грехове.

— Не. Нямам нужда от помощ. Просто исках да ти обясня какво възнамерявам да правя. Трябваше да ти го кажа лично. Не бива да го научаваш от друг.

— Какво ще правиш? Ще я погребеш до майка ми?

Ето че иронията отново се прояви. Жил си пое дълбоко дъх:

— Не, сине. Ще призная, че аз съм убил Уилям. Ще кажа, че съм го убил в пристъп на ярост, задето е нападнал Ема.

— Не! — Никълъс пребледня като платно. Сграбчи баща си за рамото.

— Да. Изживях живота си. Какво всъщност да очаквам? Още най-много пет години? Не мога да ги оставя да я екзекутират. Анджелика има нужда от нея. Ема трябва да живее.

— Не можеш да направиш такова нещо заради някаква си любовница! — На лицето му се бореха ужас и гняв.

— Тя е моя жена. Бих умрял за нея, да, при това с удоволствие.

Никълъс го погледна изумен, щом осъзна колко непреклонен е баща му:

— Няма да ти позволя да го направиш!

Жил хвана сина си за рамото и го дръпна на пътеката:

— Няма да стане. Решил съм и още тази вечер ще призная пред херцога. Моля те само за едно нещо…

— За какво?

— Грижи се Ема и Анджелика. Трябва да знам, че те ще бъдат под твоята закрила и че тя ще бъде призната за моя съпруга. Това е единствената ми молба към теб.

Никълъс беше готов всеки момент да се разбунтува.

— Обичам я, Никълъс. Ти не би ли поискал от мен поне това за твоята скъпа Катрин?

Двамата замълчаха за момент и накрая Никълъс рече:

— Разбира се.

— Тогава направи го заради мен. Обещай ми, че ще се грижиш за Ема и Анджелика.

— Не може да увиснеш на бесилото заради тази жена! — извика Никълъс.

— Тя е моя съпруга! Ти не си ли готов да дадеш живота си, за да спасиш Катрин? Отговори ми! — Ако Никълъс не чувстваше такава всепоглъщаща любов към Катрин, той никога нямаше да го разбере — нито да му помогне.

Никълъс кръстоса поглед с баща си. Прокашля се и каза:

— Това, което искаш, е чудовищно… но да, аз също бих дал живота си за Катрин.

 

 

Същата нощ Катрин д’Аржан притегли мъжа си в обятията си. Отседнаха в къщата, която Жил бе наел в града. От близката пивница се носеха песни и викове. Катрин беше дребна жена с тъмна коса и блестящи очи. Усети, че нещо тревожи мъжа й. Той лежеше сковано по гръб с втренчен в тавана поглед.

Реши да изчака, докато той е готов да говори. Тя бе лечителка. Щом узнаеше откъде иде болката му, щеше да я изцери.

Никълъс плъзна ръце по копринено нежната й кожа:

— Толкова си красива. Понякога се чувствам недостоен за теб.

Катрин седна в леглото и се наведе към него. Гъстата й кестенява коса падна върху гърдите й.

— Чувствам, че нещо те мъчи, Никълъс. Какво е станало? Защо ни повика баща ти?

— Не сега. — Никълъс зарови пръсти в косите й и я притегли към себе си. — Не сега — прошепна той.

 

 

По-късно Катрин остана будна в очакване. Свещта догаряше в чашката и тя стана да запали нова. Сбърчи нос заради мириса на гранясала лой и съжали, че не бе донесла от своите ароматични восъчни свещи.

Беше студено, затова се загърна плътно с робата. Имаше нещо необичайно в начина, по който я люби Никълъс тази вечер — някакво ожесточение, каквото не бе виждала у него досега. Ако той не проговореше скоро, щеше да се наложи тя да го разпита. Никълъс беше вглъбен в себе си мъж и тя често се ядосваше, че той не споделя тревогите си. Върна се в леглото и се сгуши до него. И двамата гледаха в тавана.

— Баща ми смята да се остави да го обесят след четири дни — продума най-сетне Никълъс с треперещ глас. Тя го погледна и разбра, че не се шегува.

— Да го обесят? Мисля, че трябва да ми обясниш. — По гърба й полази тръпка, но не от студа. Тя запали още свещи и ги нареди до леглото. Сетне седна до Никълъс и взе стиснатата му в юмрук ръка.

— Баща ми е влюбен в жена, обвинена в убийството на Уилям Белфур. — Никълъс вдигна ръката й до устните си и целуна един по един пръстите й. Катрин не виждаше лицето му, но усети болката му по гласа. — Баща ми се кълне, че тя е невинна. Обича я, оженил се е за нея и сега възнамерява да се признае за виновен в престъплението, за да я избави от бесилото.

— О, Никълъс! — Катрин го притисна в прегръдките си. Беше все едно да откриеш, че обичният ти е смъртно ранен. — Няма ли начин да го разубедиш? Предполагам, че съдът няма да позволи това?

— Да позволи? Баща ми е могъщ барон. Всички го уважават. Кой ще се усъмни в думите му?

— А той имал ли е основание да убие този Уилям Белфур?

— О, има отлично основание. Момчето е негов незаконен син, бивш любовник на въпросната Ема и баща на детето й.

Катрин зяпна от учудване:

— Шегуваш се!

— Оказа се, че имам брат, Катрин. Не го знаех досега. Остави настрана, че не понасях този човек. Но той все пак е наполовина мой брат, а сега е мъртъв! — Никълъс скочи от леглото и се заразхожда гол из стаята. Катрин тръгна след него, за да го наметне с робата. — През всичките тези години мислех, че съм единствено дете. Как е могъл да изневери по такъв начин на майка ми? И защо не ми е казал след смъртта й? Нямаше да я нарани, а аз щях да го разбера. — Той неочаквано спря и Катрин се бутна в него. — Не. Не е вярно. Аз го осъдих днес. Казах му тежки думи.

— Ти рядко можеш да нараниш някого с думи. Забелязала съм, че това ти е в наследство от баща ти. Владееш се, но понякога не се сдържаш. Ако си го обидил, трябва да му се извиниш.

— Никога. Той е изневерил на брачната си клетва. Не е признал незаконния си син. И сега се е оженил за убийца!

— Тихо. Ще събудиш приятеля му Ролан.

— Ролан! Той познава татко от ранно детство. Трябва да го събудим. Той сигурно ще намери начин да обуздае тази лудост! — Никълъс грабна робата от ръцете й, пристегна колана и изхвърча навън. Стаята на Ролан дьо Вар беше само на няколко крачки от тяхната. Изобщо не му дойде наум, че е късно, направо почука на дървената врата.

Вратата се отвори с трясък и едва не излезе от пантите си. Ролан подаде рошава глава отвътре. Яростната му физиономия накара Никълъс да замръзне на място.

— Дано имате основателна причина да ме безпокоите по това време — тросна се Ролан и му направи място да влезе. Мушна приготвения нож обратно под възглавницата, прикри голотата си с дреха и запали една свещ. Изгледа напрегнато Никълъс и накрая се усмихна: — Влизай, Катрин. — Катрин се появи на вратата и прегърна Никълъс през кръста.

— Сядайте и казвайте какво ви е вдигнало в този среднощен час. Кое е това нещо, дето не може да почака до сутринта? — Ролан пропусна да обясни, че той също не можеше да заспи.

Никълъс си наля вино от меха, който Ролан топлеше до огнището. Известно време никой не продума.

— Недейте да бързате. Часовете ми се струват безкрайни, когато съм далеч от моята Сара.

— Сара. — Никълъс стисна Катрин за ръката и очите му светнаха. — Точно така, Катрин. Заради Сара Ролан ще ни разбере. — Той се обърна ентусиазирано към приятеля на баща си. — Разбира се, не е нужно да ти казвам, че татко е полудял от любов. Жената, която обича, е осъдена да увисне на бесилото след четири дни. — Никълъс погледна към непрогледната нощ зад тясното прозорче. — Всъщност вече три.

— Напълно ми е известна любовта на баща ти към Ема — предпазливо каза Ролан. Кръстоса ръце на гърдите си и изгледа изпитателно младите.

— Лудостта на татко, любов или каквото ще да е, го е накарала днес да се ожени за тази жена в нейната килия.

Ролан кимна:

— Знам. Аз трябваше да се погрижа за венчалната халка. Баща ти искаше Ема да бъде защитена с неговото име.

Никълъс се освободи от прегръдката на жена си и закрачи из стаята.

— А знаеш ли, че незаконният син на баща ми е бил любовник на тази Ема и баща на детето й?

Ролан кимна, но замълча.

— Тогава известно ли ти е, че той смята да се признае за виновен в убийството на Уилям Белфур и да заеме нейното място?

Ролан се ококори смаяно.

— Не е възможно — рече той с недоверие.

— Да — каза Никълъс. — Според него той толкова много обича тази уличница, че е готов да даде живота си за нея. Трябва да го спрем!

— Mon Dieu. Това не е за вярване. — С два разкрача той се озова пред Никълъс и го сграбчи за яката. — Това е пълна лудост.

— Да отидем при него и да го разубедим — помоли Никълъс.

Ролан го стисна още по-здраво:

— Ако още веднъж наречеш Ема уличница, баща ти ще те изкорми и ще те хвърли на кучетата, хлапако. Нищо, че си му син.

За миг Ролан очакваше, че Никълъс ще му отвърне. Лицето му беше червено от ярост. Ала той само кимна:

— Както кажеш. Моето мнение за жена му няма да го откаже от решението да жертва живота си заради нея.

— Ще говорим с него, но се съмнявам да промени намеренията си.

— Най-вероятно ще повтори онова, което е казал на Никълъс — намеси се Катрин.

Ролан си навлече панталон и ленена долна риза, без да се смущава от присъствието на Катрин. Тя възкликна и се обърна с гръб. Ролан навлече туниката си и затъкна камата на кръста си.

— А какво ти е казал на теб?

— Ще те попита обичаш ли твоята Сара и дали ще издържиш да я видиш как умира.

Ролан застина и погледна в мрака навън:

— Не, няма да понеса моята Сара да умре. — Той отвори със замах вратата. — Ала преди да предложа себе си на нейното място, щях да измисля план да я спася. Нека да си обединим мозъците с Жил и да видим какво ще измътим.

Жил също не спеше. Той дори нямаше защо да прикрива голотата си с дреха. Въобще не се бе съблякъл. Среднощното посещение не го изненада.

Упорито мълчеше, докато синът и приятеля му го атакуваха с въпроси и увещания да промени решението си. Почти не проговори.

— Как ще убедиш херцога, че ти си убил Уилям, след като те нямаше по време на убийството? — попита Катрин.

— Ще кажа, че съм яздил пръв от хората си — това е самата истина — с Ролан яздехме няколко дни пред групата с каруците. Те се движеха прекалено бавно за мен; нямах търпение да ги чакам.

— А какво основание ще представиш? — настоя Никълъс.

— Предполагам, че херцогът ще ми повярва, че съм обезумял, задето Уилям се е нахвърлил върху Ема. Ще му обясня, че съм видял как я напада и когато тя е избягала, аз съм го пребил до смърт.

— Ти притежаваш най-хладнокръвната ръка в християнския свят. Кой ще повярва, че си направил такава касапница? — Ролан започна да обикаля из стаята, размахвайки ръце. — Ако Уилям беше намушкан с копие, да, но убит с камъни? Никой няма да ти повярва, че си способен на такова нещо.

— Тогава просто ще кажа, че не съм искал да разберат, че убиецът е бил умел боец. Освен това аз имам и най-добрия мотив, за който още не съм споменавал. — Всички го погледнаха. Жил преглътна. Цял живот се бе водил от честта. Веднъж й изневери и последиците от тази постъпка още го преследваха. Това признание щеше да го очерни за вечни времена. Но заради Ема бе готов да го изрече. — Много хора, особено в селата, вярват, че клетвата е достатъчна за един брак, дори и да не е казана пред свещеник. — Той си пое дълбоко дъх. — Макар че ние го отричаме, мнозина смятат, че обетът на Ема и Уилям е валиден. — Жил отново направи пауза. — С убийството на Уилям аз си осигурявам възможност да се оженя за нея.

Ролан вдигна ръце:

— Ами аз? Нали бях с теб и зная, че не е вярно!

— Ти ще излъжеш заради мен и ще кажеш, че аз съм яздил пред теб. Ще заявиш, че по време на убийството ме е нямало. Аз пък ще обясня, че после съм се върнал при теб, за да се приберем заедно в замъка.

— Не. Отказвам да участвам в тази история! — Ролан извади ножа си и го запрати по камината. Острието затрепери като нямо свидетелство за вълнението на господаря си.

— Напротив. Ще се съгласиш, защото ти би поискал същото от мен, за да спасиш живота на Сара.

Ролан посърна. Кимна на приятеля си и рече:

— Тогава трябва да измислим начин да спасим и двама ви.

— Няма време — каза Жил. С всяка частица на тялото си се чувстваше скован и остарял. Само преди няколко месеца бе прехвърлил четвъртото си десетилетие. А сега всеки ден му изглеждаше безценен. — Твърде късно е.

— Жалко, че не можем да направим така, че да изглеждаш мъртъв, Жил; нали се сещаш, да измамим палача по някакъв начин — размишляваше Ролан.

Жил поклати глава. Никълъс сви рамене.

— Възможно е — обади се Катрин в настъпилата тишина.