Ан Лоурънс
Господарят на замъка (24)

23

Тримата мъже се извърнаха като един и изгледаха Катрин. Тя им се усмихна:

— Аз познавам билките и техните свойства. Има няколко треви, които могат да приспят човек като мъртъв. Ала дозата и съставките им трябва да се приготвят много внимателно, милорд. Много растения имат приспивателни свойства. Когато се вземат както трябва, те изцеляват, но често причиняват и смърт.

— Няма значение — махна с ръка Жил. — Те не смятат да ми приготвят отровно биле, а здрава примка и бесилка.

Катрин пребледня при това грубо описание на участта му.

— Здрава примка… — повтори Ролан. Изведнъж се усмихна и потупа Катрин по рамото. — Мисля, че открих начин. А сега е най-добре всички да поспим.

Благодарен, че те най-после го оставиха на мира, Жил се изтегна на леглото, както си беше с дрехите. Не се страхуваше от смъртта. Можеше да загине и в битка. Беше сигурен, че бесилото не е по-страшно от удар с меч в гърдите.

 

 

Ролан и Никълъс влязоха и Катрин захвърли ръкоделието си.

— Какви са новините? — попита тя.

— Новини? Какви новини? — Жил се появи от стълбата, която водеше до втория етаж.

— Ходих да говоря с палача, Жил — обясни Ролан, наля чаша вино и приближи до приятеля си.

— Колко ужасно — пошегува се Жил. Откакто реши какво да прави, той постигна необичайно спокойствие на духа. Ема беше единственото, което го вълнуваше.

— Изглежда господин Добинс възнамерява скоро да зареже бесенето и да се премести в Йорк. — Ролан подаде чашата на Жил.

Жил вдигна вежди.

— Срещу щедра сума господинът ще ни помогне с удоволствие в нашата игра.

— Каква игра? — намръщи се Жил.

— Катрин ще ти забърка една отвратителна отвара — или поне така твърди — и ти ще я изпиеш. Когато Добинс, палачът, нахлузи въжето на шията ти, ти няма да усещаш никаква болка. Той няма да стяга примката, защото иначе няма да получи нито пени. Ще я пререже възможно най-бързо, ще те сложим в ковчега и ще полежиш като умрял, докато отварата на Катрин спре да действа.

Жил наблюдаваше реакциите на хората около себе си. Катрин стискаше мъжа си през кръста, сякаш той беше единствената й опора. И двамата бяха бледи като платно. На бузите на Никълъс горяха две червени петна. Ръката, с която държеше чашата с вино, трепереше. Жил пламна от гняв.

— Това са пълни глупости. Ще се подчиня на съдбата си без ничия помощ.

Ролан вдигна крак на масата:

— Май нямаш търпение да умреш? Не искаш ли да прегръщаш жена си? Да я любиш отново?

Жил се обърна на другата страна. Мантията изшумоля зад гърба му. Ала на прага нещо го спря. Опита се да се освободи, но дрехата му се бе закачила на тънък сребърен нож, който ненадейно се озова до камината.

— Така. Сега седни и ми разкажи защо толкова се дърпаш на моето предложение да живееш. — Ролан отиде до приятеля си, измъкна ножа и си го прибра обратно в ботуша.

— Не се противя на живота, а на вашите глупости — каза Жил, като мушна пръст в малката дупка на мантията си. — Какво ще спечеля от това?

— Ще бъдеш мъртъв — намеси се Катрин, преди Ролан да успее да отговори. — Никой не забелязва мъртъвците. Ще можеш да се върнеш вкъщи и да откриеш кой е убил Уилям. Ще можеш да събереш доказателства и да обвиниш човека. А след това двамата с Ема ще бъдете свободни да заживеете заедно.

Жил нежно я докосна по рамото. Рядко проявяваше чувствата си.

— Мило дете. Ами ако не успея да открия доказателства? Ако не намеря убиеца?

— Ще успееш — прекъсна го Никълъс. На лицето му изгря искрена усмивка за пръв път, откакто бе научил за съществуването на незаконния си брат. — Някога да си се провалял в начинанията си?

— Вярата ти в мен е трогателна — саркастично отвърна Жил. — Но ако все пак се проваля?

Ролан вдигна чашата си, като че ли за наздравица:

— Двамата с твоята Ема ще отидете на някое закътано място и ще живеете като селяни до края на дните си.

— Хм. — На Жил му хареса тази идея. — Бих могъл да си обръсна брадата!

— И главата — предложи Катрин. Останалите замълчаха стъписани от думите й. Всички знаеха, че косата е слабото място на Жил. — С тази катраненочерна грива си много забележим! — защити се тя.

— Ще го направя — усмихна се Жил и тупна по масата. — Добре, дайте да помислим върху подробностите.

— Първо трябва да кажеш на Ема за плана ни — каза Ролан.

Жил поклати глава:

— Тя никога няма да ни разреши да го изпълним. Ще се признае за виновна. Ще… Mon Dieu… нямам представа какво ще направи, но няма да ми позволи да рискувам живота си заради нея. Херцогът обеща да я държи в килията, докато стане време за екзекуцията. — Жил прокара пръсти по косата си. Познаваше Ема и беше сигурен, че тя ще се отрече от обясненията си и ще признае. Така само щеше да обърка всичко.

— Тогава няма да й казваме — заключи Никълъс. — Нека да си мисли като всички, че си мъртъв. Така ще бъде по-убедителна.

— Не — възпротиви се Катрин. — Какво означава това? Ами шока? Мъката? Страданието? — Катрин го сграбчи за ръката и я притисна до бузата си. Тя беше силна жена и рядко плачеше на рамото на съпруга си. — Не мога да си представя как ще се чувствам, ако Никълъс умре — заяви пред всички тя.

Никълъс стисна ръката й:

— Не ме интересува колко ще страда. Повече ме притеснява, че татко може да умре — извика Никълъс. Не можа да сдържи неприязънта си към новата си мащеха.

— Никълъс — сгълча го Катрин. — Не може да мислиш по този начин. Тя ще страда, и то много. Не бъде толкова жесток.

— Да, Никълъс. Предпочитам да съчувстваш на Ема, а не да я мразиш. Запази гнева си за мен — рече Жил.

— Тя е виновна за твоята смърт! Тя ще живее… и сигурно ще си вдигне полата пред първия… — Преди да успее да довърши, Никълъс се озова по гръб на каменния под. Главата му пламна от болка, а баща му се надвеси над него.

— Внимавай, говориш за жена ми. — Жил почервеня от усилие да сдържи гнева си. Едва устоя на желанието да удари още веднъж сина си.

Ролан застана между двамата, за да помири баща и син.

— Нищо няма да спечелите така. Няма нужда никой да умира. Катрин ще забърка отварата, а Добинс ще си свърши работата. Ема ще пострада малко, но накрая ще бъде отново щастлива от завръщането на Жил.

— Ами ако не успея да приготвя отварата както трябва? — Страхът на Катрин, че няма да се справи със своята част от задачата, си личеше на лицето й.

Жил се обърна към нея и протегна ръце. Знаеше, че я плаши още от първата им среща и сега искаше да й даде кураж.

— Катрин, няма значение, дори и да сбъркаш отварата. Аз съм готов да посрещна смъртта. Все пак съм рицар. Винаги съм бил готов да дам живота си за краля и родината. Защо да не го направя и заради любовта? — Не говореше на Катрин, а на Никълъс, който като че ли още не можеше да го разбере. Точно синът му трябваше да се грижи за Ема и да прояви състрадание.

 

 

Ема се пробуди от неясна болка. Рязко седна в леглото и се хвана за гърлото, защото не можеше да си поеме дъх. Болката беше толкова остра, че не можеше да я опише. Обля я студена пот. Накрая бодежът изчезна тъй внезапно, както се появи. Тя се отпусна по гръб разтреперана. Обзе я страх от онова, което предстоеше да се случи. В килията цареше непрогледен мрак.

Сънят й се сбъдваше.

Опита се да насочи мислите си към Жил и думите му от предишната нощ.

Обеща й винаги да се грижи за Анджелика и да я обича.

Изобщо не очакваше, че ще я пуснат на свобода. Но вярваше, че Жил прави всичко възможно за това. Дори миналата вечер, докато я бе притискал в прегръдките си, той й обеща никога да не види бесилото. Ала ето че този момент бе дошъл.

Докато мислеше за него, сърцето й се успокои и страхът й намаля. Прекара последните часове преди изгрев-слънце в спомени за него и Анджелика. Знаеше, че това ще бъдат нейните последни мисли.

В ключалката изскърца ключ и сърцето й отново заби бясно. Беше сигурна, че хората от другата страна на вратата могат да чуят ударите му. Бързо сведе глава и отправи молитва за опрощение на греховете й. Сетне изправи гръб и скръсти ръце в скута си.

Ослепителната светлина на факлата нахлу в стаята, след нея се появи и пазачът. Димът опари очите й и я задави. Мъжът махна с ръка, за да прогони пушека и й направи знак да го последва.

За миг Ема имаше чувството, че ще припадне. Ала се овладя и тръгна след човека. По коридорите във вътрешността на замъка беше тъмно като в рог. По стените нямаше прозорци, които да пропускат бледата светлина на утрото. Тук няма никаква разлика между нощта и деня, помисли си Ема. Тъмничарят вървеше бавно и от време на време хвърляше поглед през рамо, за да се убеди, че затворничката го следва.

Коленете й затрепериха. Дали щеше да съхрани достойнството си в това изпитание?

Стигнаха края на каменния коридор. Ема усети, че пътят стана леко стръмен. Нозете й стъпваха върху по-суха земя, която не беше така хлъзгава от влага и мухъл, както по-надолу.

Часовоят зави и отвори една тежка врата, обкована с желязо. Направи й път да мине пред него и затвори вратата зад гърба й. Тя се огледа. Стаята беше скромно обзаведена само с дървен стол и маса. Беше студено. Ново изскърцване на резе я накара да се обърне към вратата на противоположната стена. Чу някакво бръмчене. Дишането й се учести. Гърлото още й пареше и затова не можеше да си поеме дълбоко дъх.

В стаята влезе един мъж и Ема нададе вик на изненада.

Никълъс д’Аржан!

Тя се олюля и се хвана за ръба на масата. Онемя от неочакваната му поява.

— Знаеш ли кой към аз?

Тя кимна, напълно объркана. Отправи тревожен поглед към вратата, откъдето се бе появил той. Не се мяркаше никаква охрана. За миг Ема си представи как се втурва покрай него и бяга… на свобода. Не. Това нямаше да бъде честно. Трябваше да посрещне достойно съдбата си.

— Не разбирам защо си тук — каза тя. — Къде е Жил?

— Жил е мъртъв.