Ан Лоурънс
Господарят на замъка (11)

10

Ема прокара ръка по меката тъкан, която плетеше на стана си. Беше така приятна на допир — той щеше да я носи. Неочаквано забеляза, че в стаята е необичайно тихо.

— Анджелика! — Тя скочи от стола и забеляза, че слънцето преваля. Сграбчи полите си и хукна през двора.

Щом стигна до вратите, спря да си поеме дъх, след което вдигна резето и влезе в предверието. Пазачите й направиха път с безизразни лица. Тя обаче се изчерви, като си помисли, че я пускат свободно, защото е любовница на лорд Жил.

— Беатрис — каза някой на ухото й и тя усети как нечии ръце обгръщат кръста й. Опита да се освободи и се обърна с лице към човека зад нея.

— Ема! — Марк Тревейлин я пусна. — Простете. Помислих, приличате д-досущ н-на… — Той се изчерви.

Тя го потупа по рамото и мина покрай него, като огледа хората, които се трупаха в залата заради Мей.

— Момиченцето си ли търсите? — попита Тревейлин, който тръгна след нея, все още гузен.

— Да — кимна тя. — Къде ли е? — Думите й заглъхнаха в шума. Бе видяла Анджелика за последно преди няколко часа. Вече всички бяха свикнали момиченцето да стои при тъкачките и Ема не се тревожеше, че някоя от тях може да се разсърди. Всъщност беше толкова спокойна, че работата й на стана вървеше все по-гладко. Мисълта, че Жил ще носи дрехите, които тъче, я караше да работи все по-усърдно. Често забравяше за детето. Но сега, когато то бе изчезнало някъде, тя се почувства ужасно виновна.

— Трябва да е там, където е всяка сутрин в последните три дни, докато Мей помага в кухнята. — Тревейлин махна към дъното на залата.

Ема изпадна в паника, като си представи как Анджелика се навърта около огромното огнище. Втурна се ужасена през залата. Заоглежда се между хората, които се бяха събрали на подиума.

Жил я наблюдаваше как се приближава. Той се облегна назад в дъбовото си кресло и се престори, че в държанието й няма нищо необичайно. До него Уилям Белфур и Томас разискваха сметките на крепостните селяни. Няколко каменоделци чакаха с отегчени физиономии Жил да им даде задачи по възстановяването на северната стена. Зидът продължаваше да се руши, но, за щастие, нямаше ранени.

Ема забави крачка и спря, като си даде сметка какъв театър разиграва пред събралите се хора.

Всички млъкнаха. Страните на Ема пламнаха, щом зърна Анджелика. Момиченцето седеше на ръцете на Жил, с палец в уста, и шаваше с крачета. Някакво необяснимо чувство обзе Ема, щом видя как рицарят гали кадифената косица на дъщеричката й.

— Г-господарю — заекна тя, — простете, че ви прекъсвам. Ще отведа Анджелика да не ви притеснява.

— Да ме притеснява? — Жил се усмихна широко. — По-скоро хората наоколо притесняват нея.

— О, невъзможно — възрази Ема и стъпи на подиума.

— Тогава я оставете да си почине. Доста се измори от гоненицата с Гарт.

Мъжете се отдръпнаха да сторят път на Ема, която запристъпва смутено към Жил. Тя погледна хрътката в краката му, после вдигна поглед и срещна неговите очи.

— Оставете я да си почине — повтори той.

Ема свали протегнатите си ръце и направи реверанс.

— Както желаете, господарю. — Тя отлично съзнаваше, че мнозина слушат разговора им с интерес, включително и Уилям. Обърна се бързо и избяга.

Уилям наблюдаваше как Ема тича през залата. По лицето му се плъзна усмивка. Жил видя, че незаконният му син гледа любимата му. Анджелика се размърда в скута му, протегна се и с палава усмивка грабна рулото пергамент от масата. Жил се разсмя пред смаяните погледи на околните и издърпа документите от ръчичките й. Детето се изкикоти и обърна главицата си към него.

Изведнъж болка прониза сърцето му като стрела. Той се задъха. В помещението внезапно стана студено — не, ледено, като в гроб. По кожата му изби пот, а все пак му беше студено. Отмести поглед от Анджелика към Уилям Белфур, после отново погледна момиченцето.

Уилям.

Жил осъзна, че Уилям е баща на Анджелика. Как не бе разбрал досега?

Едва се сдържа да не извика от ужас при тази мисъл. Внимателно настани Анджелика в скута си. Ръката му трепереше, докато галеше нежната й косица, житно руса като на Уилям, не златиста като на Ема. Той се загледа в извивката на устните й и разпозна в нея Уилям, такъв, какъвто беше като бебе. След миг тъгата замъгли погледа му.

Разбира се, че Уилям би преследвал Ема. Спомняше си думите, които тя така искрено изрече в двора на замъка. Детето бе рожба на любовта й.

На любовта към незаконния му син.

Уилям е бил мъжът, който се е отрекъл от клетвата си. Не беше клетва, изречена пред олтара или пред господарите, но все пак беше клетва. Клетва в любов. Някои свещеници смятаха, че такъв обет е не по-малко обвързващ от църковния брак.

Що се отнася до Ема, отричането от клетвата значеше, че дъщеря й е незаконна.

Какъв глупак е бил. Притесняваше се, че Уилям може да забележи Ема, тъй като страстта в нея вече се пробужда! Пробужда се! Имала си е учител дълго преди той, Жил, да я докосне. Неопитна? Невинна? Как не!

 

 

Онази вечер Жил се мръщеше на всички наоколо. Ема прекара деня си както обикновено, а това не означаваше да е в залата, когато той е там. Въпреки това той непрекъснато я търсеше с очи.

— Не те ли е срам — сопна се на Марк Тревейлин. — Имаме толкова много гладни гърла, а ти не знаеш с колко зърно разполагаме? — Той грабна пръчките за преброяване от ръцете му. — Сам ще пресметна.

Тръгна към стълбите, които водеха към подземията на замъка и складовете. Жътвата беше изобилна. Знаеше, че ако изчисленията бяха точни, излишъкът трябва да е много по-голям. Нима изцяло бе заобиколен от невежи хора? Той тръгна с кисело изражение из помещенията, като броеше чувалите със зърно. Някакъв звук привлече вниманието му.

Той застина на място и се ослуша. Чу се отново. Сподавен плач. Някой беше в беда. Жил тръгна бързо към дъното на склада. Изведнъж спря. Уилям, със смъкнати около коленете панталони, ръмжеше над някакво момиче. Ако това се беше случило преди време, Жил щеше да подхвърли нещо грубо и да си тръгне. Но този път не помръдна от мястото си, а остана в сянката, без да откъсва очи от незаконния си син.

Момичето бе наведено над чувалите, които Жил искаше да преброи. Полите й бяха вдигнати и закръглените й задни части белееха на светлината на фенера. Беше Мей, бавачката на Анджелика. Уилям стоеше зад нея и Жил отново изпита пронизващо чувство на ревност при вида на момичето, което при всеки тласък се гърчеше, пъшкаше и впиваше пръсти в чувалите със зърно. Жил ги наблюдава до края. Гледката го измъчваше. Не заради огромния размер на мъжествеността на сина му, нито заради неистовите писъци на екстаз на момичето, нито заради триумфалния вик на Уилям. Не, измъчваше се, защото си представи нежната Ема на мястото на бавачката. Сърцето му се късаше при тази мисъл. Пред очите му Ема стоеше наведена над чувалите със зърно. Ема въздишаше и молеше за още.

Жил излезе бързо от склада. Олюляваше се, подпирайки се на стената, докато минаваше по тъмния коридор. Имаше чувството, че излиза от тунел. Запрепъва се по захабените каменни стълби, които водеха към светлината в претъпканата зала.

Най-накрая успя да дойде на себе си. Преглътна горчивината и застана като статуя на най-горното стъпало. Опитваше се да овладее ревността си, да потисне убийствената нужда да извади камата и да лиши Уилям от най-скъпоценното му притежание.

В гнева си удари пръчките в земята. Ема не показваше никакви симпатии към незаконния му син. Никакви. Всъщност, като че ли упорито отбягваше Уилям. Трябваха му огромни усилия да се отърси от ревността си и да се овладее.

Докато вършеше работата си, си даде сметка, че не може да легне с Ема в подобно настроение. Нямаше да го понесе, ако дори за миг усетеше, че тя желае по-млад мъж — по-красив, по-мъжествен.

Това, че Уилям възнамеряваше да се ожени за момиче от влиятелно и заможно семейство, за да може да живее в двора, не го успокояваше много. Всички знаеха за амбициите на Уилям. Защо иначе би отказал да се ожени за Ема и да признае детето й? Една тъкачка не би допринесла с нищо за влиянието и финансовото положение на мъж с такива големи планове като Уилям.

Жил не спа в стаята си през нощта. Вместо това събра няколко мъже, качиха се на конете и отидоха до Лин. Там, наред с всички, Жил се напи безпаметно в една пристанищна странноприемница.

 

 

Ема се чудеше защо Жил е в такова лошо настроение. Бе го чакала няколко часа в леглото му — сама. Загледана в лунната диря по пода на стаята му, тя си даде сметка, че той няма да дойде. Изчака пазачът да направи обиколката си и се качи в своята стая, взе Анджелика от ръцете на Мей и си легна. Спа неспокойно до зори.

Той не дойде и на сутрешната молитва.

По обед Ема чу тропот на коне откъм двора. Спря да тъче, отиде до вратата и погледна навън. Мъжете слязоха от конете, после Жил тръгна с Ролан и Марк Тревейлин през двора, без да поглежда към нея. Имаше нещо в походката му, в стойката на раменете му, което й подсказваше, че бърза за някъде. Той се приближи към групичка свои приближени. Говореха тихо и развълнувано, с много жестикулации. Очевидно се караха за нещо.

Тя се върна тихо на стана си. Щом си свърши работата, взе Анджелика и отиде в залата, следвана от Мей. Страните й пламнаха, защото усети, че всички я наблюдават как отива към стълбите на крепостта. Когато стигна до вратата на лорд Жил, тя целуна Анджелика и я подаде на Мей. Сетне вдигна ръка и почука.

— Влез — чу се отвътре. Ема отвори вратата. Юбер й кимна, взе ризницата и шлема си и ги остави сами.

— Изглеждате изморен, господарю — каза тя. Всъщност, изглеждаше не просто изморен, а направо ядосан.

— Не съм изморен — сопна се той. — Зает съм. — Той уви един кожен колан около дланта си, после го хвърли в дисагите на леглото си.

Щом чу тона му, Ема отстъпи.

— Простете за безпокойството, господарю — каза тя и избяга от стаята му. Препъна се в едно стъпало, но в този момент той я хвана и я спаси от злополучно падане. Тя се опита да се отскубне от ръката му.

— Не, Ема. Не бягай. Не ме е яд на теб. Ела.

Последва го неохотно. Той я пусна и тя остана до вратата.

Жил въздъхна и продължи да си приготвя багажа.

— Заминавам за Йорк. В Лин чух, че докато се връщал от кръстоносния поход, Ричард попаднал в плен на онзи проклет австрийски херцог, който на свой ред го предал на император Хенрих! Изглежда никой не знае къде се намира Ричард!

— О, Жил, дали Хенрих няма да го убие?

— Хенрих е способен на всичко. Имам среща с другите барони да решим дали да предложим откуп. Само това ни трябваше, щом Ричард е в затвора, френският крал Филип и Джон веднага ще се опитат да завземат владенията му.

— Нима принц Джон би постъпил така със собствения си брат?

Жил спря да опакова багажа си и се усмихна цинично:

— Колко си наивна. Щом Джон и Ричард могат да направят заговор срещу баща си, какво им пречи да се обърнат един срещу друг? Точно затова ще направим среща на бароните. За да предотвратим хаоса, който може да настъпи след тези злощастни събития. Ричард ми бе заръчал да следя за лоялността на някои от подчинените му барони, докато него го няма. В тази бъркотия всички нещастници в кралството ще се втурнат да грабят каквото могат от краля.

Ема се втурна към него и докосна ръката му:

— Ще воювате ли?

Той сведе поглед към ръката й и тя я дръпна. Той улови пръстите й и я притегли към себе си.

— Да. Може би. Политическата нестабилност всява смут навсякъде. Помниш ли изтребването на йоркските евреи? Не можем да допуснем друга такава катастрофа в Англия.

Изтребване. Побиха я тръпки. Ами ако загине в битката?

— Ще ми дадеш ли благословията си? — попита той.

Целуна я и мислите за неговия гняв и нейното положение избледняха пред страха, че той може да пострада в битка или да загине.

— Да, господарю. Нека Бог да е с вас.

Тя го прегърна силно. Искаше да му каже, че го обича, но се въздържа. Човек, който говори за императори и крале не би могъл да обича тъкачката си. Единственото, което можеше да му предложи, бяха молитвите й.

 

 

— Наш дълг е — въздъхна Жил, докато преглеждаше строя на своите воини.

— Да. Наш дълг е да се качим на конете и да се сражаваме отново. — Марк Тревейлин се ухили. — Вие и Ролан пропуснахте такъв шанс, смея да твърдя. Мечовете ви ще ръждясат от такова бездействие.

Жил и Ролан се усмихнаха виновно, а Тревейлин продължи да подхвърля саркастични забележки за старите мечове. И Ролан, и Жил изгаряха от желание да тръгнат. Въпреки тежкото положение на крал Ричард, и двамата се надяваха да се получи някаква схватка, за да изпробват способностите си. Ролан тупна Жил по рамото и отиде да се сбогува със Сара.

Жил тръгна към залата, за да се прости с Ема. Видя как Уилям се разхожда наоколо, смее се, закача се с прислужничките, заяжда се с младите рицари и кавалерите. Ядоса се. Жените в салона следваха всяко движение на Уилям. Всяка си имаше своя причина да го гледа, въпреки че на пръв поглед всички се възхищаваха на външността му. Жил трябваше да признае, че Уилям е и отличен воин.

Ема се появи откъм параклиса. Макар да се преструваше, че не я забелязва, Уилям настръхна от присъствието й. Промъкна се ловко до масата на Ема. Започна да й говори нещо, но Ема само клатеше отрицателно глава в отговор. Жил не можа да се сдържи и тръгна към тях.

— Проклятие, Ема… господарю. Готов ли сте? — Уилям веднага скочи. Очевидно Жил бе прекъснал някакъв интимен разговор.

— Иди да помогнеш да оседлаят конете, Уилям. Искам да тръгнем веднага щом конете са готови.

Жил не откъсваше очи от Ема. По лицето й плъзна руменина. Избягваше погледа му.

— Ема, тръгваме всеки момент. Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгна?

— Не, господарю. Много мило, че попитахте. Нямам нужда от нищо.

— Погледни ме. — Жил ненавиждаше умолителното звучене на думите си. Ема вдигна очи, изправи се на крака и му отдаде цялото си внимание.

— Нека Бог да е с вас, господарю — каза тя сред тишината. — Часовете ще минават като дни без вас.

Напрежението му се стопи от задоволството, което изпита при тези думи.

— Ела — каза той. После добави: — Моля те.

— Господарю, при такива мили думи, как мога да откажа?

Уилям ги проследи с поглед, докато излязоха от залата. После изпсува тихичко. Не си и помисляше за Ема, докато не забеляза интереса на лорд Жил към нея. Започна да го гложди завист. Много му се искаше да притежава властта на Жил д’Аржан. Един ден бароните щяха да се подчиняват на него. Просто трябваше да си намери богата жена. С дебела кесия и почетно положение в двора, той щеше да стане влиятелен мъж.

Но искаше да има и Ема — както дете настоява за нещо, което не може да получи. Бе я имал веднъж. Щеше да я има отново.

 

 

Ема последва Жил до стаята му. Беше толкова близо зад него, че когато той се обърна, тя почти се допря до тялото му. Той погали с пръсти меката й буза. Тя целуна дланта му.

— Господарю, съжалявам, че ще пропуснете коледните тържества — каза тя.

Той сви рамене. Скоро след Коледа щеше да дойде и Богоявление.

— Аз не държа толкова на тези празници.

Тя обви ръце около кръста му и склони глава на гърдите му.

— Говори се, че цялата зала ще бъде украсена с борови клонки и че дори за най-нисшите от прислугата ще има плодове от Обетованата земя.

— Ще ми липсва само уханието на кожата ти — прошепна той в косите й. — Ще жадувам за устните ти.

Ема вдигна глава и се вгледа в лицето му.

— Не заминавайте — каза тя нежно и без да усети, го стисна още по-силно. — Без вас ще бъде едно безсмислено празненство.

Помълчаха за миг, после той я целуна по челото, нежно, но със собственическо чувство, което не можеше да скрие.

— Защо аз? — попита той. Благоговейната й усмивка стопли тъжното му сърце.

— Странно е, господарю. Просто зная, че само да зърна профила на лицето ви, извивката на рамото ви, ръката ви на масата… и искам да ви докосна. Усещам, че сте влязъл в някоя стая много преди да ви видя — чувствам го дълбоко в мен.

Устата на Жил пресъхна. Не можеше да каже и дума.

След доста мълчание той си възвърна гласа, навлажни пресъхналите си устни и се опита да намекне за Уилям:

— Със сигурност има други, които могат да ти предложат много повече.

Ема поклати разпалено глава в знак на несъгласие и се притисна към него.

— Никой не ми е предлагал повече. Никой не може да се сравни с вас. Вие сте бистра, спокойна, неподвижна вода. Вие сте красив и силен като скулптура от дъб. Вие сте сладката причина за моята лудост. Щом ви видя, искам да ви докосна.

Той изстена пред властта, която думите й имаха над него. Прегърна я и си помисли, че последното място, където би искал да прекара нощта, е на пътя.

 

 

Две седмици по-късно Уилям Белфур премина с коня си по подвижния мост и затрополи по гладките камъни на двора. Следваха го седем воини. Бяха изморени и потни, изпратени с мисия да извикат още бойци. Жил не можеше да дойде. Бе принуден да обсади замъка Удли в опит да изпъди един барон, който бе решил да се възползва от пленничеството на Ричард и да завладее колкото може повече земя.

Васалът бе отказал да приеме условията и с прикрито задоволство, Жил даде заповед за обсада. Уилям предложи да доведе подкрепления. Отиде при васалите и събра хората, които не бяха отслужили четирийсет дни във войската на лорда. После тръгна надолу по брега, стигна до Сийсуепт и призова Никълъс д’Аржан на помощ на баща му.

Как мразеше човека, който притежаваше богаташко имение просто защото е имал късмета да е наследник на знатен баща. Може би Никълъс щеше да умре, пронизан от меч, или пък да се отрови с развалено месо на обсадата и лорд Жил щеше да назначи някой друг да управлява Сийсуепт.

Уилям знаеше, че няма кого да повика от Хокуоч, но когато времето се влоши, го използва като извинение да отиде дотам, вместо да пътува още до обсадата. После щеше да се оправдае.

Ощипа по бузата прислужничката, която току-що му бе отправила безсрамна сексуална покана, и се усмихна.

— Напълни вана с вода в стаята на лорд Жил и… ела и ти, Беатрис.

— Да, сър. — Беатрис се завтече да изпълни заповедта му, доволна, че са я удостоили с такова благоволение. Когато ваната бе готова, тя постоя колебливо в мрака, докато кухненските помощници си тръгнат, после пристъпи напред. Уилям стоеше гол и движеше ръка напред-назад във водата. Беше възбуден.

— Е? — каза той. Беатрис се приближи бързо. Потрепери леко, после коленичи до ваната. Очите му бяха студени и далечни, като че ли в мислите си беше някъде другаде. Но очевидно знаеше, че тя е там, тъй като зарови ръцете си в косата й и я обърна грубо с лице към него. — Малко жени са привилегировани като теб, Беатрис, но въпреки това съвсем лесно мога да те заменя. Задоволи ме добре и може пак да те повикам.

Думите на Уилям я изплашиха. Не бяха нито нежни, нито съблазнителни — бяха груби и студени. Тя отчаяно мечтаеше да замине някъде далеч от мелницата на баща си, но с търкане на подовете в имението на лорд Жил нямаше да стигне далеч. Може би щеше да сполучи със сър Уилям. Тя го пое в ръката си и положи всички усилия да му достави удоволствие, но беше непохватна поради нервността си.

Както много жени преди нея, и Беатрис се бе излъгала. Уилям никога не би потърсил вниманието на някоя прислужница задълго. Той я използваше просто да задоволи плътските си нужди. Ако някога решеше да се ожени, той щеше да го направи за богатство и положение в обществото. Затова бе презрял Ема и детето й.

Заповяда й да спре, тъй като тя продължи да се опитва да му достави удоволствие дори след като той свърши. Обърна се рязко, прекрачи ръба на коритото и се потопи в горещата вода.

— Изкъпи ме — заповяда той рязко.

Беатрис го погледна объркано. Той бе затворил очи. Тя взе един парцал и го изцеди, след което го натопи в една кана с течен сапун. Направи пяна и започна да трие гърдите му.

— Господи! — възкликна той и грабна парцала от ръката й. — По-груба си и от мечка. И в къпането си толкова недодялана, колкото и в удоволствията. Непохватността на ръцете ти може да се мери само с тромавия ти език. Махай се.

Беатрис скочи на крака като попарена; лицето й бе червено, ръцете й трепереха.

— Но, Уилям, д-дайте ми шанс…

— И да се подчиняваш ли не можеш? Какво искаш, да те набия с камшика ли? Ще трябва да намеря някоя друга да ме обслужва, защото не можеш да ме задоволяваш. Можеш да ми се отплатиш, като ми намериш друга — някоя по-нежна, с гладки ръце и меки устни. Махай се.

Ако й беше изкрещял тези думи, нямаше да я заболи толкова много. Беатрис бе свикнала с шамарите, крясъците и заповедите на баща си. Но тихият, студен тон на Уилям беше убийствен за нея. Тя хукна към вратата, а той повтори последната си заповед:

— Доведи ми друга, бързо.

Беатрис заслиза тичешком по стълбите, като ги вземаше две по две и едва виждаше къде стъпва от сълзи. Спря на последното стъпало и погледна ядно нагоре, откъдето бе дошла. Всички щяха да разберат, че е получила благоволението му и той я е изгонил — щом така бързо се връща от стаята на лорд Жил. И кого щеше да прати да я замести? Всички щяха да я презрат, ако извика друга да отиде при него.

 

 

Ема идваше по стълбите и почти се блъсна в Беатрис, която седеше на стъпалото и хлипаше, скрила лице с ръцете си.

— Какво има? — Ема седна до нея. Та вдигна крайчеца на престилката си и избърса сълзите й.

— Онзи! Държа се ужасно.

— Кой?

— Той! Той! — Тя махна към стаята на Жил. Ема разбра кого имаше предвид. Бе видяла как момичето се качва с Уилям по стълбите преди малко.

— Спри да плачеш и ми кажи какво ти стори.

— Той… каза, че устните ми са груби, а ръцете ми са непохватни. Каза, че за нищо не ставам. — Беатрис отпусна глава на коленете си и захълца.

— Не плачи, миличка. — Ема прибра косите на Беатрис в забрадката й. — Иди в кухнята и пийни едно топло мляко с мед. Ще се почувстваш по-добре.

— Не, не, ти не разбираш. Нареди ми да намеря друга… друга… с по-нежни ръце… — Беатрис хлипаше. — Как можа да направи това? Той ми бе съчинил песен. — Тя зарови лице в престилката си.

Сърцето на Ема се късаше заради момичето. Тя знаеше каква сила имат песните на Уилям.

Беатрис вдигна зачервените си очи към Ема.

— Той ми я изпя: Красива си като луната, така ми каза.

— О, Беатрис. — Дори не си правеше труда да измисля нова песен за всяко момиче. Ема вдигна главата й, избърса отново страните й и погледна големите й сини очи. Хвана ръката й, загрубяла от работа. — Тези мазоли са от честния ти труд. Не му позволявай да ти се подиграва така. Не трябва да се подлъгваш по нежни думи. Запази се за някой свестен мъж — като Марк Тревейлин. Мисля, че той много те харесва. Нима не ти го показа на коледното празненство? Нима не ти даде знак?

Беатрис въздъхна и избърса нос с опакото на ръката си.

— Даде ми. Панделка с кичур от косата му. — После вдигна очи. — Марк не е тъй хубав като сър Уилям.

Ема се ядоса:

— Уилям не струва и колкото едната ръка на Марк Тревейлин. Аз ще се разправям със сър Уилям.

Тя потупа Беатрис по рамото и се качи по стълбите. Когато стигна до стаята на Жил, беше толкова разгневена, че захлопа силно по вратата. Как смее Уилям да се нанася в стаята на господаря, докато него го няма?

— Влез. — Уилям стоеше гол пред камината и се грееше на огъня. — Явно ти си най-нетърпелива — каза той и се обърна да види кое момиче иска така горещо да влезе при него. Щом видя кой стои на отворената врата, той се ухили.

— Не бих казала, че съм точно нетърпелива, Уилям. Ти си най-низкия и подъл мъж, когото познавам — рече тя още от прага. Голотата му я вбеси още повече. Щеше да затръшне вратата и да се отърве от тази гледка, но той прекоси стаята като светкавица и я дръпна вътре. Тя започна да се съпротивлява, но той, държейки я само с едната си ръка, затръшна вратата и я залости. Когато вече можеше да използва и двете си ръце, той блъсна Ема в дъбовата врата. Желязното резе се заби болезнено в гърба й. Тя спря да се съпротивлява, за да си поеме дъх, и видя, че Уилям се задъхва не от усилие, а от възбуда.

— Не, Ема. Съпротивлявай се още, удари ме пак.

Той се наведе и прекъсна възраженията й, като впи устни в нейните. Въпреки острата болка, която й причиняваше резето, тя се съпротивляваше. Но той беше опитен воин, а тя можеше само да тъче. Преди да успее да го спре, той бе вдигнал полите й и ръката му шареше между бедрата й. Шепнеше възбуждащи думи и пъшкаше на ухото й, докато тя се опитваше да се освободи от ръцете му. Ема използва момента, че той я държи само с една ръка, и се пресегна за колана си. Издърпа предпазливо своя нож за храна, стисна зъби и замахна към него.

— Кучка! — изрева той и я пусна. Отстъпи и погледна дълбоката рана на рамото си.

Ема хвана резето.

— Ако отвориш тази врата, ще хукна след теб както съм гол, и ще обявя на всички долу, че си моята курва. Сигурен съм, че подобна новина няма да се хареса на лорд Жил.

Ема застина. Той доволно се усмихна:

— А-ха, сега вече ми обърна внимание.

— Уилям, едва ли има по-зъл човек от теб. — Вътрешно Ема трепереше от ужас, но държеше здраво ножа пред себе си.

— Аз? Зъл? Ти дойде при мен, Ема. Е, какво ще си помисли лорд Жил, като му кажа, че си ме потърсила в собствената му стая и си се позабавлявала с мен?

Ема зина пред наглостта му. Той стоеше срещу нея с протегнати ръце. От раната му течеше кръв и капеше по дървения под.

— Ела, Ема. Остави ножа, успокой се и ела да те накарам да крещиш от удоволствие. Със сигурност ще ти е много по-приятно да легнеш с мен, отколкото със старец. — Той пристъпи напред, но спря, когато тя вдигна ножа.

— Знам как да си служа с това, Уилям. Не се приближавай. — Тя избягваше да гледа възбуденото му тяло и вместо това погледна лицето, което някога така я запленяваше. Сега виждаше коварството в усмивката му, злата извивка на устните му, докато й шепнеше.

— Как ще обясниш кръвта ми по пода? — Той свали ръцете си и нацапа пръстите си със собствената си кръв. Пристъпи напред и вдигна подканящо окървавените си пръсти. — Ела, Ема, миличката ми, оближи тази кръв от тялото ми. — Той се изсмя и размаза кръвта по корема и члена си.

Ема търсеше като обезумяла думи, за да го спре, но той се приближаваше все повече и повече. Знаеше, че може да го нарани сериозно с ножа, но също така знаеше, че битката имаше един възможен победител. Той бе бащата на Анджелика.

Нямаше сили да го нарани.