Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (23)

Епилог

В нощ като тази, с ярка луна, дори и най-потайните мисли могат да бъдат разбрани…

Изуми Шикибу

Токио | Венеция | Вашингтон

Пролет в наши дни

 

Никълъс бе спасен от Тао-тао и дълбоките води. Усети експлозията не физически, а по-скоро с душата си, която спазматично регистрира полъха на смъртта. Беше достатъчно далеч от епицентъра и когато се измъкна от водата на километър-два надолу по течението, не мислеше толкова за радиацията, колкото за крайното изтощение на тялото си.

Когато се прибра в Токио, там вече го чакаха Кроукър и Веспър. Останаха в дома му цял следобед и дори част от вечерта, разменяйки информация за събитията от последните три дни.

— Господи! — въздъхна Кроукър. — След всичко, което ни разказа Сърман, аз просто не мога да си представя последиците от експлозията на „Факел“!

— За щастие Плаващият град беше построен на много отдалечено място и загинаха единствено неговите обитатели — отвърна Никълъс. — Въпреки това районът трябва да бъде проверен от експерти по ядрено замърсяване, на които ще се наложи да претърсят и речното дъно за втория „Факел“…

— Ужасен урок за всички, които имат желание да си играят с ядрено оръжие! — потръпна Веспър. За разлика от мъжете тя беше права и крачеше напред-назад из дневната. Никълъс забеляза нервността, която я обзе след вечерята. Беше отскочил до банята да смени бинтовете на изгорената си дясна ръка и случайно я чу да разговаря по телефона.

Легнаха си рано, но той не успя да заспи, пред очите му продължаваше да бъде ужасната картина на експлозията. Виждаше собственото си тяло, потънало дълбоко във водите на бистрия планински поток, виждаше и Майк Леонфорте зад волана на камиона, натиснал до дъно педала за газта. Изпитваше мъчително желание да усети последните мигове от живота му — беше съвсем ясно, че именно той — Майк Леонфорте, беше го спасил. Може би го беше направил, за да прекъсне връзката си с Рок, който, според собствените му думи, вече беше станал излишен… А по странна ирония на съдбата Никълъс беше направил всичко възможно да го спаси от смъртта в онзи ужасен миг, в който Рок беше насочил гранатомета си към камиона…

На стената помръдна сянка и той извърна глава.

— Никълъс? — долетя гласът на Веспър. — Мога ли да вляза?

Той се надигна от футона и включи нощната лампа с абажур от оризова хартия. Тя пристъпи в стаята и коленичи до него.

— Зная, че искаш да прекараш известно време с приятеля си…

— Честно казано, наистина е така.

Тя помълча малко, после тръсна глава:

— Имам заповед да те отведа във Венеция.

— Във Венеция ли? Защо?

— Знаеш защо.

— Оками?

— Иска да те види — кимна тя.

Изведнъж го напуши смях. Месеци наред отчаяно се беше опитвал да открие този човек, двамата с Кроукър се бяха подлагали на какви ли не опасности, за да го спасят… И сега — хоп! Ела, че те викам! После си даде сметка, че Оками все още трябва да се крие. Не бяха открили онзи, който желаеше смъртта му. Вътрешният съвет отпадаше, просто защото престана да съществува. Дидалъс също беше мъртъв. Кой остана?

Потъна в блясъка на яркосините й очи и се приготви да откаже. Даде си сметка, че във Венеция ще трябва да се срещне с Челесте, а не беше сигурен, че сега, след появата на Коей, все още иска това…

После, тласкан от неизвестен импулс, кратко кимна с глава:

— Можем да заминем утре сутринта.

 

 

— Приех да ви закрилям, но това е всичко! — отсече той тридесет часа по-късно. — Нито Лю Кроукър, нито аз сме склонни да ставаме съучастници на вашите планове!

Микио Оками посрещна думите му спокойно. Изглеждаше в отлична форма, едва ли някой страничен наблюдател би допуснал, че на гърба му тежат повече от деветдесет години. Намираха се в приятен ресторант на две преки от Риалто, любимо място на рибарите и местните жители. Веспър остана в града само докато заведе Никълъс при Оками, после взе самолета за Вашингтон.

— Свободен си да постъпиш както решиш — отвърна Оками и отпи глътка еспресо. — Но просто ми е любопитно защо се обявяваш против моите планове без дори да знаеш какви са те?

— Вие сте якудза — тръсна глава Никълъс. — Ваш партньор беше Доминик Голдони, един от най-известните мафиотски босове на Америка. Това ми е достатъчно!

— Така ли? А защо не се опиташ да разместиш пионките в тази игра и да разгледаш нещата от по-друг ъгъл? Две жени на този свят са близки на сърцето ти… Едната е от семейство на Якудза, а другата е сестра на Дом и работи за мен. Ако и това не е достатъчно, можеш да помислиш за баща си, който ми беше най-добрият приятел и делови партньор…

Настъпилата тишина се стовари като гръмотевица върху съзнанието на Никълъс. Но навън грееше ярко слънце, Венеция блестеше с цялото си великолепие. А той бавно осъзна, че тътенът в ушите му не е гръмотевица, а просто чува ударите на собственото си сърце.

— Партньор ли казахте? — с несигурен глас попита той. Тук не ставаше въпрос за разместване на пионките, а за цялостна преоценка на играта.

— Кой според теб измисли цялата схема с „Годайшу“? — сви рамене Оками. — Полковник Денис Линеър!

— Но защо, Господи?

— Той беше гений, беше нещо като ясновидец и пророк… А аз — негов предан ученик… След смъртта му продължих започнатото — създаването на мрежа за глобален контрол в един свят, населяван единствено от престъпници… Той работеше с Якудза по силата на служебните си задължения, но това съвсем не му попречи да открие у нас онези качества, които дори ние невинаги осъзнаваме… Верността и храбростта… И това му помогна да очертае схемата на бъдещото сътрудничество между икономическите групировки, правителствата и Якудза. Всички подчинени на една цел.

— Която така и не беше реализирана…

— Напротив. Свидетелство за това е икономическото чудо, постигнато от Япония. В рамките на три десетилетия ние се превърнахме в икономически колос, а започнахме от нищо — бяхме просто един победен народ, беден и разкъсван от безработица, инфлация и неефективно ръководство. Един народ с тежко чувство за вина…

Нима Майк Леонфорте беше казал истината, запита се Никълъс, после погледна гладкото лице на стария Кайшо:

— Наистина ли баща ми е създал Министерството за международна търговия и индустрия, сливайки старото МТИ и Търговската палата?

— Кой ти каза това?

— Майк Леонфорте. Дълго време проучвал дейността на баща ми…

— Значи трябва да се радваме, че е бил изпепелен от „Факел“ — изръмжа Оками, отпи нова глътка еспресо и се замисли. — Механизмите на този процес трябваше да бъдат осъществени от японци. Нямаше друг начин. За целта полковник Линеър прибягна до услугите на Йошида и Ширасу. А когато последните им противници в МТИ изпратиха да ги шпионира един младеж на име Нагаяма, именно баща ти го привлече на страната на Йошида. Една година по-късно Нагаяма стана главен секретар на „МИТИ“ и „Годайшу“ започна да действа…

— Но как е било възможно довчерашни смъртни врагове да заработят заедно?

— Казах ти, че Полковника беше ясновидец. Успя да види онова, което ги обединяваше — жаждата за богатство. Всички бяха нетърпеливи да натрупат пари, това беше главната цел в живота им. И баща ти, който познаваше историята на Япония като никой друг, им предложи „Годайшу“ като средство за постигане на тази цел. Защото си даваше ясна сметка, че страната е на ръба на хаоса, че има нужда от здрава ръка на кормилото, която да я ръководи най-малко едно-две десетилетия… И тази ръка беше Либерално-демократическата партия. На практика това, което стори полковник Линеър, беше един исторически акт, променил из основи съдбата на Япония.

— В началото на XVII век на власт идва Йеасу Токугава — един от най-великите шогуни в японската история. Заварва страната разпокъсана от феодални междуособици, люшкаща се на ръба на анархията. И започва да я управлява с желязна ръка. Законите му наистина са били жестоки, но историята доказва, че само по този начин е можел да обедини нацията…

— В подобна насока бяха и съветите на полковник Линеър към политици, бюрократи и ръководители на Якудза. ЛДП и „Годайшу“ бяха съвременният еквивалент на двестагодишното управление на Токугава. Тяхната цел беше да обединят народа около главната задача — възстановяването на страната. А също така да го предпазят от заразата на социалистическите и комунистическите идеи.

Оками млъкна, повика келнера и си поръча второ еспресо. Никълъс получи паузата, която му беше необходима да осъзнае чутото. Все още не можеше да възприеме фактите, трудно му беше да повярва, че малко или повече баща му е архитектът на съвременна Япония. Как е успял да го постигне? Докъде се е простирала гениалната му прозорливост? В гърдите му потрепна нетърпение. Да, непременно ще трябва да открие това…

Сякаш прочел мислите му, Оками вдигна глава и продължи своя разказ:

— Но времето работи за истинската човешка същност и това никой не е в състояние да промени. Годините течаха, заедно с тях се раждаше и корупцията. Баща ти притежаваше изключителни качества, но най-силното от тях вероятно беше умението му да се справя с властта. По деликатен, бих казал дори елегантен начин…

— Моето задължение беше да привличам все повече оябуни в системата на „Годайшу“. Но заедно с тях в нея проникваше и корупцията. В един момент разбрах, че скоро възможностите й ще бъдат изчерпани, а аз самият вече няма да съм в състояние да я контролирам. Могъществото й ставаше прекалено голямо и затова тя трябваше да бъде ликвидирана. Подобно на избягал от клетката си хищник, нашата организация се обърна срещу своите създатели, родиха се уродливите й отрочета, като Плаващия град например… В момента, в който Рок и Майк Леонфорте станаха съдружници, „Годайшу“ се превърна в заплаха от световен мащаб. Хора като Шоза, Козо и Акинага неминуемо щяха да я подчинят на своите цели и да я превърнат в инструмент за икономически натиск по всички точки на света. Нормалните пазарни отношения щяха да отстъпят място на сделки от рода на тези, които се сключваха в Плаващия град, търговията с наркотици и оръжие щеше да се разрасне като чумна епидемия… Това не исках и не можех да позволя!

Времето за обяд отмина, посетителите на ресторанта оредяха. Келнерите в бели ливреи безгрижно си бъбреха, никой не обръщаше внимание на двамата мъже в ъгъла. Един от помощниците на готвача се зае да сменя леда в подносите с прясна риба, изложени пред входа.

— Можеш да си представиш как съм се чувствал, когато разбрах, че имам нужда от помощта ти — продължи Оками. — Знаех, че ненавиждаш Якудза, но ще изпълниш дадената на баща си дума. Дори и да разбереш, че той е бил мой учител и партньор… Но знаех и нещо друго — любовта между теб и Коей все още е жива, въпреки превратностите на съдбата…

Трябва да бъдеш излекуван, каза му Диш там, в далечния Виетнам. Едва сега Никълъс разбра какво е имал предвид.

— Миналата година, когато се отзова на молбата ми и пристигна тук, аз веднага видях, че омразата ти към Якудза е все така силна — продължи Оками. — Това ми попречи да ти разкрия цялата истина. Бях сигурен, че всичко ще отиде по дяволите. Вероятно щеше да ме наречеш лъжец и да се откажеш от клетвата, дадена на баща ти… Защото всъщност не те бях извикал да ме закриляш — ти веднага видя, че спокойно мога да се справям и сам… Това беше само претекст, първата крачка към истината, добре прикритата истина… Нея ти трябваше не само да научиш, но и да разбереш. Защото дойде време именно ти да продължиш делото, започнато от баща ти.

— Ти дойде при мен с много отрова в душата си… Беше огорчен от младежката си любов, станала жертва на сили, които вие с Коей не сте били в състояние да разберете… В нощта, в която Челесте те доведе в дома ми, аз веднага осъзнах, че си наранен много по-дълбоко, отколкото баща ти си беше представял… В подобно състояние беше безполезен както за мен, така и за себе си.

— Признавам, че част от отговорността за това състояние е моя. Трябваше да поправя допуснатата преди много години грешка. Тогава не оцених какви поражения може да ти нанесе светът на Якудза. Реших отново да те срещна с Коей, но за тази цел трябваше да премълча истината. За себе си, за Челесте, Маргарет и Веспър… Но най-вече за баща ти.

— Преди години баща ти настояваше да се срещна с теб, да направя опит за сближаване. Но аз отказах. Времената бяха лоши, бях се предал в плен на пиянството и отчаянието. Не можех да контролирам себе си, да не говорим за чувствата на младеж като теб… Тогава той, за добро или лошо, избра Тцунетомо Акинага. И ти се запозна с Коей… Карма, Ник-сан.

Платиха сметката си и излязоха. Венеция грееше под топлите лъчи на следобедното слънце, фреските на старите дворци изглеждаха свежи и ярки, сякаш току-що изрисувани. По водите на Канале Гранде цареше оживление, кафенетата от двете му страни вече бяха извадили масички и чадъри на открито. Един гондолиер пееше с пълно гърло, игривата ария звънтеше в чистия въздух.

Никълъс искаше да получи отговор на хиляди въпроси, да разбере истинското състояние на нещата. Но в главата му непрекъснато се завръщаха думите на Майк Леонфорте, казани в онази ужасна виетнамска нощ: Геният на баща ти задвижи един огромен по мащаби план, чиито последици се чувстват и до днес… Едва сега Никълъс започна да осъзнава истинските параметри на този гений. Дишаше с пълни гърди, гледаше Венеция и се радваше, че е жив. Довечера му предстоеше среща с Челесте, сърцето му потръпна от нетърпение.

В душата му бавно се промъкваше възторг. Кайшо искаше именно той да продължи „гениалното дело“ на баща си, а това означаваше, че двамата ще работят в тясно сътрудничество и той най-сетне ще овладее тайната на „корьоку“. Защото и той, подобно на Таши, беше неин пълновластен господар… Пред Никълъс се разкриваше уникалният шанс да навлезе в един нов свят — тайния и внимателно съграждан свят на Денис Линеър, който нямаше нищо общо нито с Якудза, нито с други престъпни организации. Как би могъл да устои на подобно изкушение? Естествено ще поиска известни гаранции от Оками, не трябва да забравя и задълженията си към „Сато-Томкин“ и верния приятел Танцан Нанги. Това бяха подробности. В гърдите му се оформи усещането, че баща му е искал именно това, че е предвидил развоя на събитията и мъдро го е накарал да обещае, че ще се отзове на молбата на Оками…

Подаръкът, който получи, наистина беше безценен. Защото разбра, че миналото е нещо живо и оказва влияние върху настоящето. Всеки миг, всеки час… А бъдещето е съвсем друго нещо — в него всеки получава това, което му е предначертала съдбата. Включително и той, Никълъс Линеър…

Седмиците след завръщането на Веспър от Токио бяха изпълнени с напрежение. Преди всичко, защото беше включена в разследването на Пентагона по отношение на сенатора Дидалъс и неговата роля в обектите на АМОП. Друго, секретно разследване трябваше да открие причините, довели до назначаването на Джони Леонфорте за директор на „Огледалото“ — тайната разузнавателна организация на американското правителство. А вместо да спи, свободното си време прекарваше над кодираната информация, която беше преснимала от офисите на „Моргана“…

Не беше имала време да се занимава с нейното дешифриране, но Кроукър беше свършил добра работа и й предаде всички данни на токийското летище, малко преди двамата с Никълъс да отлетят за Венеция.

След точно четиридесет часа без сън вече беше убедена, че нещо в секретната информация не е наред. Загадката се съдържаше в думичката „ларва“. Първата й работа беше да провери дали няма грешка в дешифрирането. Към нея нямаше нито номер, нито цена и срок на доставка и това я наведе на мисълта, че тук не става въпрос за оръжие или някоя друга стока от номенклатурата на „Моргана“… Едновременно с това обаче думата „ларва“ се появяваше там, където цифрите завършваха с много нули и където очевидно ставаше въпрос за стотици милиони долари. Дидалъс се беше погрижил да прехвърли върху нея всички постъпления на „Моргана“ — суми, които рядко слизаха под границата на милион…

Челесте беше тази, която я насочи по вярната следа. Това стана по време на една от редовните им срещи за размяна на информация по канала Нишики.

— Странно — рече тя. — „Ларва“ е името на една от традиционните венециански маски. Обикновено е бяла, много рядко може да се срещне и черна… В превод от латински думата означава спектър или призрак… А самата маска има и друго име — наричат я „волто“…

Втората следа получи в самия Вашингтон.

— За какво са похарчени тези триста хиляди долара? — попита тя един от следователите на Пентагона, които проверяваха архивите на „Огледалото“.

— По всичко личи, че Дидалъс е наел частна фирма за проучване на персонала — отвърна човекът. — Действала е горе-долу година и половина…

— Това не е ли странно?

— Не особено. Ограниченията на бюджета често налагат отстраняване на хората, които за момента не са ангажирани с конкретни задачи. В посочения период Дидалъс е съкращавал предимно секретарки и помощен персонал…

— Как се казва тази фирма?

— Сега ще видим — промърмори следователят и започна да прелиства дебелия том пред себе си. — Ето… Компанията носи името „Национална служба за сигурност“.

Веспър пристъпи към компютъра и поиска наличните данни за НСС. На пръв поглед всичко беше наред, но тя изведнъж забеляза, че компанията е собственост на конгломерат, обозначен със съкращението ВО. Набра името и поиска пълна информация.

Екранът остана празен в продължение на няколко секунди, после компютърът изстреля съхранените в паметта му данни. Веспър затаи дъх. Пълното име на конгломерата беше „Волто Ентърпрайсиз“! „Волто“ означава и „Ларва“! Бялата маска на призрака! Която понякога може да бъде и черна…

Мозайката започна да се подрежда в главата й със забележителна бързина. Но картината, която се очерта, беше толкова ужасна, че тя за миг затвори очи и отпусна ръце до клавиатурата. Хидрата наистина има стотици глави! Отсечеш една, на нейно място поникват две! Нима всичките им усилия са били напразни? Нима ще се окаже, че Дидалъс не е бил главният ръководител на „Годайшу“ в Америка, а просто обикновен изпълнител?

Адресната регистрация на ВО сочеше Уест Палм Бийч, Флорида, но в компютъра нямаше данни за нито един от нейните служители. В душата й се промъкна ужас, ръцете й механично подадоха нова команда. Пръстите й бяха студени като лед, клавишите глухо потракваха… И изведнъж…

Опасенията й се превърнаха в действителност. Адресът на ВО беше идентичен с този, който подозираше… Огромна каменна къща на брега на океана, собственост на някаква чуждестранна компания без никаква дейност на територията на САЩ, без приходи, подлежащи на данъчно облагане. Седалището й беше на Бахамските острови, а фактът, че данните й бяха вкарани в компютрите на ФБР и Пентагона, се дължеше на една съвсем прозаична причина — през банковата сметка на тази компания ежегодно преминаваха стотици милиони долари!

А човекът, който използваше тази къща през зимните месеци на годината и който по всяка вероятност беше собственик на компанията, се наричаше Чезаре Леонфорте.

Веспър се облегна назад, по челото й избиха ситни капчици пот. Ако разсъжденията й са верни, именно Гадняра е извършил проучването на Леон Уоксман и по този начин е вкарал в „Огледалото“ собствения си баща! Дидалъс го е назначил за директор без никакви по-нататъшни проверки и това означаваше само едно: Гадняра го е държал в свои ръце, именно той е собственик на „Моргана“, „Малъри Ентърпрайсиз“ и „Авалон ЛТД“. Той е „ларва“ — призракът с черна маска, която добре е прикривала истинската му самоличност. Той е хидрата със стоте глави, с която се бяха борили всички.

Значи нищо не е приключило, помисли си Веспър. Напротив, то едва започва…