Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (6)

Демоните

Бог го няма. След него се трупат мъртви листа. Всичко е пусто.

Башо

Южнокитайско море, 110 градуса източна ширина, 12 градуса северна ширина

Зимата на 1991 година пролетта на 1992 година

 

Абраманов беше готов да умре. Военнотранспортният самолет „Туполев-10“ се разтърси като смъртно ранен звяр, зеленикавото небе започна да се върти, стомахът му се сви. Парцаливи мръсносиви облаци се стрелкаха над плексигласовия люк, тежки дъждовни капки барабаняха като куршуми върху фюзелажа.

— Бъди готов — обади се зад гърба му Федоров, пилотът. — Загубих частично управлението, падането ще бъде стръмно…

Долу, във високите вълни на Южнокитайско море, над което бушуваше бурята. Ще бъде дълго падане, прекалено дълго… Абраманов стисна клепачи, за да прогони от главата си видението на тънката червеникава чертичка, която според твърденията на Федоров беше Виетнам… Там, вдясно от полупарализираното тяло на самолета…

Устните му зашепнаха тиха молитва.

Абраманов беше готов да умре в продължение на десет години — времето, през което беше работил напълно изолиран в Арзамас-16, съветското атомно градче, неотбелязано на нито една карта на света.

Разположено на около триста и петдесет километра източно от Москва, Арзамас-16 продължаваше да изпълнява ролята на главен център за разработка и изпитания на термоядрени оръжия, въпреки близкия край на империята, наречена СССР. Макар и евреин, Абраманов беше стигнал висок пост в Московския институт за атомна енергия „Корчатов“. Колегите му се отнасяха към него със страхопочитание и подозрение. Главно защото притежаваше гениални познания не само в областта на термоядрения синтез, но и в създаването на теории за електронна реч и компютърни езици.

Движеше го убеждението, че овладяването на атома не е достатъчно само за себе си, ако получената колосална енергия не може да бъде свободно пренасяна и управлявана. Единственото средство за тази цел според него бяха принципно новите компютърни технологии, само те можеха да овладеят силите, които бяха в състояние да унищожат човешкия род за броени секунди.

„Този евреин е умен“, казваха колегите му. „Прекалено умен, за да оцелее“, добави В. И. Павлов — човекът, изпратен от ЦК за директор на института след голямата чистка от 1981 година. Мнението му беше отразено в докладната записка до партийното ръководство, заключението беше категорично:

Евреи с подобни качества представляват заплаха за държавата!

ЦК очевидно го беше взел под внимание, тъй като през лятото на 4 981 г. Абраманов беше безсрочно командирован в Арзамас-16. Скритата цел на директора, известен антисемит, беше малко по-друга. Да прекъсне завинаги зародилата се бурна любов между Абраманов и една красива сътрудничка в института.

Докато В. И. Павлов доволно се усмихваше на успешната операция, Абраманов пътуваше към секретното градче с нови планове в главата. До този момент беше живял като покорен апаратчик на режима, но сега всичко се промени. Беше не само гений в областта на ядрената теория и кибернетиката, но и истински ясновидец по отношение на макрополитическите процеси, развиващи се в съвременния свят.

Предвиди сгромолясването на комунизма почти цяло десетилетие предварително, предвиди и последвалите етнически междуособици и икономически колапс на суперсилата, чийто лидер малко преди това отправи мрачна закана към Запада с думите: „Ние ще ви погребем“…

Но Абраманов знаеше, че погребението очаква именно Съветския съюз. И се готвеше да бъде сред първите, които ще хвърлят пръст върху капака на ковчега му. Единственото му желание беше да служи вярно на своята родина, но родината реши да го смаже със своя корумпиран държавен апарат.

Това нанесе дълбоки поражения в душата му. Едва сега, на прага на смъртта, той си даде ясна сметка за всичко, погледът му към миналото беше точен и обективен.

Веднага след пристигането си в Арзамас-16 започна практическата реализация на това, което беше намислил — преоценка на научните програми и постепенното им откъсване от военната насоченост. В допълнение успя да установи полулегална връзка с Дъглас Сърман — колега по съдба от лабораторията по експериментална ядрена физика в АМОП — Агенцията за модерни отбранителни проекти на САЩ, намираща се в щата Вирджиния. Не знаеше абсолютно нищо нито за агенцията, нито за колегата си. С изключение на факта, че там разполагаха с предостатъчно средства за финансиране на проекта му, докато той самият беше без пукната пара.

Запозна се със Сърман, американски теоретик по ядрена енергетика, на една от малкото международни теоретични конференции, на които го беше допуснало ръководството на „Корчатов“. Успя да осъществи контакт, прераснал по-късно в приятелство, само защото личният му отговорник по линията на КГБ имаше задачата да го държи по-далеч от домогванията на израелското разузнаване.

Поддържането на връзка с колегата от АМОП не представляваше никаква трудност за човек със способностите на Абраманов. От секретното градче денонощно се излъчваха мощни телеметрични сигнали в диапазона на късите радиовълни, всички с експериментална цел. Абраманов лесно успя да вмъкне в тях кодираната си информация.

В крайна сметка тайната връзка между Абраманов и Сърман даде своите плодове — беше създаден трансуранов изотоп, който до този момент съществуваше единствено в теоретичните разработки на специалистите. За промишленото му производство беше построен най-големият неутронен ускорител не само в Съветския съюз, но и в света. Изотопът получи обозначението „114-М“…

Самолетът отново се разтърси, носът му рязко се наклони, падането започна. Черно и заплашително, небето изчезна от погледа на Абраманов, така желаната връзка с Бога прекъсна още преди да е започнала. Размърда се в седалката и погледна назад, към слабо осветената кабина, абсолютно празна. В дъното й се гушеха само два малки контейнера от отработен уран-238, мислите му не можеха да се откъснат от зловещото им съдържание.

Раждането на „114-М“ стана в малка душна камера, построена в Арзамас-16 специално за експериментите на Абраманов. Там нямаше прозорци, стените бяха от железобетон с дебелина близо два метра. Материалът се обработваше посредством механичните ръце на робот от неръждаема стомана, командният пулт се намираше извън стените на камерата. Вътре бяха монтирани най-съвършените системи за контрол на въздуха, атмосферното налягане се поддържаше по напълно автоматичен начин, а всички помощни помещения, независимо от дебелите стени, се подлагаха на стриктни обеззаразителни процедури. Това беше необходима предпазна мярка, тъй като частиците на плутония и „114-М“ представляваха смъртоносна смес с непозната на човечеството сила.

От доста години учените безуспешно са търсили начин за създаване на трансуранови изотопи, тоест вещества с по-голям атомен номер от тези на урана. „114-М“ е бил изолиран, след като плочка обогатен плутоний в аргонова среда е подложена на интензивна бомбардировка с неутрони. Опити в тази насока са били правени и преди, но Абраманов пръв открива, че неутроните трябва да пулсират на по-висока честота от атомите на плутония и това значително ускорява реакцията.

По време на този процес се оформиха редица изотопи на елемента 114, но всички бяха с много кратък живот.

Само един показа признаци на стабилност и Абраманов го кръсти „114-М“, защото бил четиринадесети по ред в реакцията. По предварителни изчисления неговият период на разпадане беше от порядъка на няколко десетки хиляди години. Но с това изненадите за Абраманов и екипа му не свършиха. Оказа се, че изотопът „114-М“ съдържа огромно количество термални неутрони и това го прави изключително податлив на разпадане. А поради факта, че критичното му тегло е далеч по-ниско от това на плутония и урана, цената му става наистина астрономическа. Абраманов изчисли, че неговото откритие вероятно ще се окаже най-мощният и ефикасен източник на ядрена енергия, познат на човека.

Уникалната способност на разпадане на „114-М“ заинтригува Абраманов и той продължи своите изследвания. Част от тях сподели с Дъглас Сърман от Вирджиния, но основните запази в тайна не само от него, но и от собствения си екип. Откритията бяха едновременно страшни и възбуждащи.

Като човек той не хранеше никакви илюзии по отношение на себеподобните си. Имаше ясна представа какво ще се случи, ако дори една плочка „114-М“ попадне в неподходящи ръце. Човешките пороци маршируваха пред възбуденото му съзнание с неестествена яснота — алчност и сребролюбие, болни амбиции и изкушение… Виждаше един или друг от тях у всички свои сътрудници, знаеше, че всеки би се изкушил да използва „114-М“ за лично облагодетелстване.

Имаше чувството, че е затворен в херметическа камера, която сам беше изградил. И през ум не му минаваше да сподели тайните на трансурановия изотоп със своите господари, не се доверяваше дори на най-близките си сътрудници в Арзамас-16, самата мисъл, че кремълските политици могат да сложат ръка върху това страшно оръжие, му докарваше световъртеж… На всичкото отгоре никой не можеше да каже кой управлява разпадащата се империя и докога ще се задържи на върха… Нямаше начин да унищожи вече създадените количества от „114-М“, най-малкото пък да ги закопае в този силно земетръсен район.

Ето такъв беше капанът, който беше създал със собствените си ръце. После дойде прозрението. Една нощ сънува начина, по който „114-М“ може да се превърне в спасение, вместо в проклятие. Събуди се изпотен, опитваше се да запази всичко в паметта си. Твърдо реши да напусне разкъсвания от анархия СССР, но месеци наред не направи нищо конкретно, защото му липсваше смелост. Едновременно с това знаеше, че единственият начин за измъкване от капана беше да избяга от страната заедно със своето откритие.

Започна да работи нощем. От внимателно събиран по време на опитите отработен уран направи двата контейнера, чиито десетсантиметрови стени от тежък метал даваха единствената сравнително надеждна защита срещу смъртоносните излъчвания. Стените би трябвало да бъдат значително по-дебели, но Абраманов не разполагаше нито с достатъчно материал, нито с време. Дори и такива, каквито се получиха, контейнерите тежаха по над триста килограма всеки. Застанал на по-малко от метър от тях, човек рискуваше да получи убийствена доза радиация и Абраманов добре знаеше това.

Потъмнялата повърхност на бурното море летеше насреща им като стоманена стена.

Идеята за бягство сподели със стар свой приятел, полковник от съветските ВВС. И Федоров, подобно на Абраманов, беше силно разочарован от комунизма. Прие да тръгне с него без никакво колебание. После Абраманов влезе във връзка с Дъглас Сърман и му съобщи, че скоро потегля на дълъг път.

Федоров уреди тренировъчен полет от Москва до Владивосток с учебен изтребител МИГ-29, пътят оттам до Вирджиния в източната част на Съединените щати съвсем не беше от най-късите. Но Абраманов нямаше избор.

Главният проблем на полковника бяха радарните инсталации по границата на СССР и Виетнам, а на Абраманов — как да се държат на безопасно разстояние от урановите сандъци, прикрепени на доста необичайно място в корпуса на изтребителя.

Федоров летеше на бойни самолети повече от двадесет години, знаеше всички номера от наръчника. Във Владивосток направи заявка за опреснителен полет с транспортна машина ТУ-10, маршрутът бе маркиран съвсем невинно, далеч от граничните радарни инсталации. Веднага след излитането пое по предначертания курс над крайбрежната ивица, после снижи самолета под обхвата на радарите и изпрати сигнал за бедствие с фалшиви координати. Дежурните изтребители и военния полигон щяха да го търсят на север, докато те се насочиха точно в обратна посока — на юг…

Двата слитъка с размери десет на петнадесет сантиметра тежаха около сто килограма, което, прибавено към контейнерите от отработен уран, правеше общо тегло над половин тон. Федоров и Абраманов ги поставиха на мястото на двете ракети с лазерно насочване АА-10 във фюзелажа на МИГ-29, използвайки за прикрепване автоматичната система на изтребителя.

Хаосът на военното летище край Владивосток им позволи почти безпрепятствено да ги прехвърлят в туловището на големия транспортен самолет.

Успял да свикне с огромната подемна мощ на двата реактивни двигателя „Тумански“, които бяха монтирани на изтребителя, Абраманов неволно съжали за раздялата с бързия самолет. Но задържането му беше изключено. Федоров трябваше да го остави на разположение на коменданта на летището, освен това пътуването с него извън границите на Съветския съюз беше изключено и по други, съвсем обективни причини. Ако Китай или Виетнам засекат с радарите си съветски реактивен изтребител над своя територия, те несъмнено ще направят опит да го свалят. А това би довело до нещастие, чиито мащаби можеха да се сравняват единствено с Апокалипсиса…

Сега, сграбчени от лапите на тропическата буря, двамата бегълци се надяваха единствено на милостта на съдбата. С двигателите на изтребителя, имащи подемна мощ от 4700 кс/кг, те с лекота биха избягали от бурята, но в тромавия ТУ това беше напълно изключено.

Абраманов твърде късно се замисли за последиците от евентуалното счупване на контейнерите и смесването на двата слитъка „114-М“.

— Не мога да го контролирам! — изкрещя от мястото си пилотът и най-черните му предчувствия се превърнаха в действителност. — Падаме!

Полковникът се изправи и откачи предпазните колани, Абраманов седеше като парализиран на мястото си. Не мислеше за себе си, а за изотопите.

Хайде бе, докога ще дремеш! — изрева Федоров, сграбчи го за предницата на летателния гащеризон и грубо го изправи на крака.

Носът на самолета рязко се наклони, сякаш запълнен с олово. Дъждът продължаваше да барабани по пластичния капак на пилотската кабина, корпусът безпомощно се мяташе под бурните пориви на вятъра.

— Ще скачаме! — извика Федоров, но Абраманов колебливо поклати глава.

— Товарът…

— Майната му на товара! — ревна Федоров и го повлече към вратичката. — Автопилотът всеки момент ще откаже, няма да имаме достатъчно височина за отваряне на парашутите!

Едрото тяло на полковника наблегна с цялата си тежест товарния люк, той бавно се плъзна назад. Вътрешността на самолета се изпълни с воя на вятъра, дъждовните капки връхлетяха със скоростта на куршуми. Контейнерите в дъното се раздвижиха, Абраманов почти спря да диша от ужас.

— Хайде! — изрева Федоров и се надвеси от люка.

— Аз не мога да скоча! Аз трябва да…

Но Федоров пусна вратата и тялото му изчезна в бездната. Абраманов гледаше как черната му фигурка се смалява и изчезва, любопитството му беше патологично спокойно. После в мрака разцъфна яркият купол на парашута.

Корпусът на самолета се тресеше и стенеше като живо същество, напорът на урагана заплашваше всеки момент да го разбие на парчета. Зъбите на Абраманов тракаха, очите му сякаш отстрани отбелязаха как ставите му побеляват, после пускат ръкохватката на вратата. Усети рязък тласък — сякаш някакъв великан го беше блъснал в гърба. В следващия момент летеше в непрогледния мрак.

Летеше с главата надолу, вятърът виеше в ушите му, тялото му се измокри до кости. Отчаяно потърси въженцето за отваряне на парашута, белият корем На огромния транспортен самолет блесна над главата му и изчезна, грохотът на моторите му изобщо не се чуваше.

Изгуби чувство за ориентация. Не успяваше да открие въженцето, в устата му се появи металически вкус. Помисли си за стоманената гръд на океана, която се надигаше насреща му и заплашваше да го размаже. Коремът му болезнено се сви, замалко не опразни мехура си. После ръцете му се увиха около пластмасови дръжки и силно дръпнаха надолу. Стремителното падане рязко се прекрати, тялото му зае нормално положение. От устата му се откъсна безмълвна благодарствена молитва до Бога.

Морето застана там, където трябваше да бъде — под него. Вдясно се люшкаше парашутът на Федоров, напрежението в душата му бавно започна да се разсейва.

По-късно, когато се опитваше да възстанови хода на събитията, Абраманов имаше чувството, че предварително е знаел какво ще се случи. Видя как парашутът на Федоров рязко се люшна встрани, остро чувство за опасност проряза стомаха му. Почти в същата секунда върху копринената повърхност се появи малка цепнатина, която, превърнала се в злокобно ухилена уста, бързо нарастваше. Парашутът на приятеля му се нацепи на късове и тялото му полетя надолу със страшна сила.

Абраманов направи опит да извика, но от устните му не излезе никакъв звук. Бурята продължаваше да вие наоколо.

Беше достатъчно близо до водната повърхност, за да види ясно каква е съдбата на Федоров. Насреща му се надигаше огромна вълна, проблясваща с демоничните очи на белия си гребен и сякаш потръпваща от гняв. Тялото на приятеля му се удари в гребена й, главата му неестествено се изви настрана, после всичко свърши. Федоров бе погълнат от мрачните дълбини. Мястото, на което свърши животът му, бе за кратко маркирано от ярките късове копринена материя на парашута, после и те изчезнаха под водата.

Абраманов почувства, че всеки миг ще повърне. Развълнуваната повърхност на морето бързо летеше насреща му, в ноздрите го удари миризма на фосфор и водорасли, интензивна като радиация. Мина му през ума, че съдбата на Федоров май ще се окаже за предпочитане пред неговата. Бързата смърт има определени предимства пред удавянето. Внезапен порив на ураганния вятър подхвана парашута му, точно както преди малко това стана и с Федоров. Въжетата лудо се залюляха, за момент му се стори, че Бог е чул молбата му и е решил да я изпълни…

Но платът издържа и парашутът продължи да се носи косо над развълнувания океан. Над главата му се появи гигантската сянка на транспортния самолет, дори бурята утихна за миг, сякаш решила да се наслади на величествената гледка. Носът на ТУ-10 плавно се заби във водата, дори воят на вятъра не можа да заглуши противното скърцане на метал. Тялото на Абраманов се разтърси като перце, сякаш от близка експлозия с огромна сила.

Напрегна мускули и се сви, краката му почти докосваха вълните. После бурята възобнови злокобния си танц, вятърът подхвана тялото му и го запрати със страшна сила в утробата на Южнокитайско море, много по-близо до потъналия самолет и опасния му товар, отколкото той самият би желал…

Нещо изпука, тялото му бе пронизано от остра болка. Господи, кракът ми! Това беше всичко, което успя да помисли, преди вълните да се сключат над главата му.

 

 

Рок дишаше с пълни гърди. Морският въздух тежеше от миризмата на фосфор, разлагащи се водорасли и охлювчета, на гниещи под яркото слънце рибешки глави. Катерът плавно се полюшваше върху изумрудените вълни.

— Почти стигнахме — обади се Абраманов.

Очите на Рок напуснаха блестящата повърхност на армейската пушка „М-16-А1“, ръцете му прекратиха любимото занимание — да смазват и почистват това великолепно оръжие. Абраманов прекосяваше палубата, тромавата му фигура наподобяваше кафяв мечок. Пътуването се оказа доста кратко, помисли си Рок. Което не означава, че ще бъде по-кратко от евентуалното пътуване до оня свят…

Живееше в Азия толкова отдавна, че почти не си спомняше за истинската си родина. Понякога я сънуваше, душата му винаги се изпълваше с гняв и страх. Спомените му бяха смътни и разпокъсани, неизменно свързани с баща му — пиян, изгонен от поредната работа, гаден…

— Хайде, младши — бръмваше призрачният глас. — Сега двамата с теб сме сами, няма я майка ти, никой не може да отърве смърдящия ти задник… После отмяташе завивките и го удряше зад ухото с такава сила, че Рок почти припадаше от болка. Това се повтаряше безконечно, чак докато се събуди… Какво беше то? Кошмар или спомен от далечното минало?

Ясен спомен имаше единствено от деня, в който за пръв път гледаше баща си от горе на долу. Години наред беше тренирал във военизирания лагер за доброволци, след приключването на подготовката получи отпуск и се върна у дома. За пръв и последен път. Едно светкавично ляво кроше беше достатъчно и баща му се просна на тротоара в гетото на Питсбърг — там, където беше роден и израснал Рок. На лицето му се появи разкривена усмивка, от устата му потече кръв.

— Отдавна чакам този момент, младши — изфъфли той. — Не забравяй, че аз те направих такъв, какъвто си…

Сега, изправен на палубата на едно от многобройните си корабчета, той гледаше приближаването на руснака. Когато един от патрулните му катери го откри в бурното море (това стана преди около шест месеца), кракът на този човек приличаше на пихтия. Рок, който имаше достъп до всичко най-добро в Югоизточна Азия, накара своите хора да надминат себе си. Въпреки това не можеше да се каже, че разполага с апаратурата и персонала на болницата „Уолтър Рийд“… В тази част на света имаше великолепни лечители, които наместиха натрошените кости, но срещу прекъснатите нервни възли дори и те бяха безсилни. Разбира се, той не запозна Абраманов с този факт — човекът беше благодарен, че някой го е извадил от бурното море. Подобно на повечето хора с аналитичен ум, Абраманов страдаше от ирационални страхове и халюцинации. Челно място сред тях заемаше страхът от удавяне, този от акулите беше доста по-назад…

Приближи се към него и двамата се опряха на перилата. Рок свали тъмните си очила и внимателно огледа сивите облаци, които започваха да се трупат на хоризонта.

— Ако времето се задържи хубаво, най-много след час ще спуснем робота — каза той.

Насочи поглед към морските дълбини, опита да си представи огромния съветски самолет, легнал на дъното на океана на броени метри от дълбока пукнатина…

Бурята ги завари на много мили от брега. Капитанът на Патрулния катер беше млад виетнамец с дребно лице, който обаче познаваше местните води далеч по-добре от моряци, плавали по света десетки години.

— Бурята ще бъде силна — каза той с пискливия си глас. — Ако сега тръгнем обратно, скоро ще се окажем точно на пътя й… Мисля, че не искам да бъдем там…

— Аз също — кимна Рок. — Дръж курса, ще продължим работата си — извърна се към Абраманов и попита: — Ще издържи ли роботът на лошото време?

В знак на благодарност към своите спасители Абраманов беше използвал месеците на своето възстановяване за създаването на подводен робот — двуметрова черупка от титан, който покриваше сложна мрежа от телеметрична апаратура с лазерно насочване, миникомпютри, навигационни сонари, комплект двигатели, механични ръце със сложни щипки, наподобяващи човешки пръсти, видеокамери, прожектори и комплект мощни литиеви батерии… Всичко това беше свързано с компютъра на борда на катера посредством дебел кабел от фибростъкло.

Създаването на робота беше детска игра за него, особено след като видя какво съдържа просторният склад с военно оборудване и апаратура на Рок. За създаването на механичните ръце Абраманов прибегна до системата, която беше използвал при неутронната камера в Арзамас-16.

— Роботът ще бъде окей — отвърна той. — На двеста метра под повърхността дори няма да се поклати… Ние сме тези, които ще имаме проблеми с бурята… Ако не успеем да се задържим на място или пък се забавим с изваждането на робота, вълните могат да прекъснат кабела…

— Пускай го през борда — кратко нареди Рок.

— Но…

— Веднага, още преди вълнението да стане прекомерно силно!

Дъждовни капки забарабаниха по покрива на каютата, облаците се сключиха ниско над главите им. Хоризонтът се приближи, сякаш морето се надигаше да посрещне небесната стихия.

Рок се обърна и направи знак на екипа, който обслужваше специалната лебедка и контролната електроника в задната част на корабчето. Минути по-късно бялата конструкция увисна над борда и бавно започна се снижава към оловните вълни. Потопи се във водата, вълните я подхванаха, разнесе се остро стържене на метал. Всички затаиха дъх. Роботът с лекота се отдели от корпуса на кораба и пое пътя си към дъното.

Абраманов беше създал една съвършена машина. Тя притежаваше огромни способности, но нямаше мозък, който да ги управлява. Той самият трябваше да вдъхне живот на сложната апаратура от стомана, керамика и електронни компоненти от фибростъкло.

— Половината път — промърмори той, вперил поглед в измервателната апаратура. Вълнението очевидно не беше по вкуса му, би дал всичко, за да напусне палубата и да се прибере в относителната сигурност на каютата. — Всичко е наред, люшкането престана. Там, долу, всичко е спокойно…

Рок пристъпи към капитана. Младият виетнамец беше убеден, че ще успеят да се задържат на място, независимо от силата на бурята. Рок му нареди да го информира за всяко отклонение от избраното място и се върна при Абраманов.

Руснакът включи дистанционното управление, което беше прикрепил за колана си, хвърли му неспокоен поглед и надяна слушалките.

— Долу цари пълен мрак — промърмори той. — Не се различават цветове. Включвам волфрамовите прожектори…

— Нервен ли си, Абраманов?

— Да — кимна онзи. — И ме е страх. Намираме се твърде близо до обекта.

— Разбирам. Искаш го не по-малко от мен, нали? Дори не можеш да си представиш, че товарът ще си остане там, долу, докато някое земетресение не сплеска урановите капсули!

— Да не дава Господ! — възкликна с ужас в гласа Абраманов. — Последиците от такова събитие ще бъдат катастрофални!

— Това ти го казваш… Роботът опря ли в дъното?

— Още не. Държа се на няколко метра от него.

Абраманов имаше любопитния навик да се идентифицира напълно с дистанционната апаратура и винаги говореше за нея в първо лице, единствено число.

Рок вдигна качулката на якето си и излезе на палубата. Клатушкането видимо се беше усилило, морската вода заля глезените му, после бързо се оттече. След малко се върна обратно в кабината. Абраманов работеше с кабелите.

— Къде сме?

— Почти на място — отвърна ученият, очите му бягаха по екраните на портативните компютри. — Вися на седем-осем метра от горния край…

— Жалко че не можем да се спуснем до долния — тръсна глава Рок. — Защото има опасност острите ръбове да прережат кабела… Дори няма да разберем дали роботът ще може да ходи по дъното…

Вятърът запрати сноп дъждовни капки в стъклата на кабината, звукът беше като изстрел от карабина. Катерът се люшкаше на котвата си. Рок хвърли бърз поглед към капитана, но той не го забеляза, зает с даването на кратки команди.

— Вече съм на ръба.

Рок насочи вниманието си към Абраманов, който бързо обработваше данните на телеметричната апаратура.

— Как е положението там?

— Спокойно и тихо. Не като тук… Ей сега ще ти покажа.

Пръстите му включиха видеокамерата и сръчно я настроиха. На екрана на монитора се появи отчетлив образ. Пясъчното дъно на двеста метра под краката им изглеждаше гладко и равно като пустиня.

— Виждам дъното — прошепна с неволно страхопочитание Рок. — Продължавай…

Картината се промени, Рок имаше чувството, че ходи със собствените си крака по полегатия склон. Макар да знаеше, че това е невъзможно, че на тази дълбочина всяко творение на природата с бели дробове би било сплескано от огромния натиск…

— Придвижването е изненадващо лесно — докладва Абраманов. — Склонът не е особено стръмен…

— Но сонарите предупреждават, че положението скоро ще се измени…

— Да, зная това.

Абраманов беше потънал изцяло в чудесата на подводния свят. Какво ли изпитва човек, свързан толкова тясно с машината, която е построил със собствените си ръце, запита се Рок. Той самият едва ли би почувствал нещо особено, но Абраманов положително е на седмото небе…

— Внимавай.

Картината отново се промени. Дъното се наклони, в яркия правоъгълник на прожекторите заплуваха ситни песъчинки и планктон, вдигнати от механичните крака на робота. Малко, почти прозрачно раче пробяга пред камерата и изчезна. Спокойствието отново се възцари.

— Снижаването започва — съобщи Абраманов. Дъждът се превърна в порой, корабът подскачаше над вълните като коркова тапа.

— Изправни ли са механичните системи? — попита Рок, изчака кимването на Абраманов и зададе следващия си въпрос: — Продължава ли наклонът?

— Става по-стръмен. Сонарите отчитат отклонение с половин градус.

— Не е зле…

— Водолаз едва ли би могъл да се справи — подхвърли Абраманов. — Виждаш ли онези пукнатини в дъното?

Рок кимна с глава. Пясъците бяха отстъпили място на шистови скали, между тях зееха дълбоки дупки. — А роботът ще ги преодолее ли? — попита той.

— Няма проблеми.

Корпусът подскочи от тласъка на огромна вълна, Рок изпита чувството, че е изпаднал в безтегловност, и механично посегна към ръкохватката на стената. Ръбът на пукнатината изчезна от екрана, миг по-късно отново се появи, доста далеч от отсрещната стена. Продължи да чака, разтворил широко крака и стиснал ръкохватката. Почти престана да диша от напрежение.

— Проблем…

Стомахът на Рок се сви.

— От какво естество?

— Най-добре да видиш сам…

Картината на екрана се промени, Рок изпита остър пристъп на световъртеж. В следващия миг образът се стабилизира и на екрана се появиха множество остри предмети, забити в пясъка. Вероятно бяха остатъци от разбития самолет.

— Ще ги преодолееш ли?

— Теренът на двадесетина метра пред робота изглежда напълно непроходим — поклати глава Абраманов. — А отвъд него е пропастта…

Не, това не може да е вярно, отчаяно проплака душата на Рок. Целта е толкова близо! Трябва да има начин! Трябва!

Сякаш прочел мислите му, Абраманов вдигна глава:

— Мисля, че ще можем да преминем…

— Кажи как!

— Ако разклатим кабела под предварително изчислен ъгъл, ще мога да прескоча препятствието и да стъпя оттатък…

— Направи го!

— Има и още нещо — колебливо промълви Абраманов.

— Какво е то? — попита Рок, стомахът му нервно се свиваше и разпускаше.

— В момента, в който инерцията ме отпрати оттатък, кабелът може да се скъса…

— И тогава губим не само робота, но и стоката, така ли?

— Да.

— Какви са шансовете ни за успех?

— Около петдесет на сто…

— Други алтернативи?

— Страхувам се, че нямаме — въздъхна Абраманов. — С очите си се убедихме, че леководолаз не може дори да стигне до самолета, да не говорим за пренасяне на товара… Роботът е единственият ни шанс.

Рок бавно напълни дробовете си с въздух.

— Започвай подготовката! — кратко нареди той.

Тук Абраманов го изненада, вероятно именно от този момент нататък Рок започна да го харесва и доверието му в него нарасна.

— Изчисленията вече са готови — отвърна руснакът. — В момента ги подавам на компютрите…

В каютата се появи капитанът. Очите му се оцъклиха срещу мониторите, ръката му нетърпеливо подръпна ръкава на Рок.

— Какво, по дяволите, означават всичките тези цифри? — учудено попита той.

— Това не е твоя работа! — отряза го Рок. — Дръж бурята под око и гледай да не се изместим!

— Но, сър…

— Изпълнявай! — ледено го изгледа Рок. — Един сантиметър встрани ще ти коства главата! — обърна се към Абраманов: — Готов ли си?

— Да.

— Действай! — заповяда Рок, очите му проследиха пръста на руснака върху бутона, сърцето му пропусна един такт.

Картината на монитора изчезна. На нейно място се появиха ярки концентрични кръгове, вероятно от разклатените прожектори в горната част на робота. Мярнаха се остри, назъбени скали, черната пропаст под тях… Сякаш самият морски бог надникна в окото на камерата. Навъсен, страховит…

После пясъкът на дъното започна да се приближава. Стремително, с далеч по-висока скорост от нормалната. Острите ръбове на забитите в дъното предмети проблеснаха като пушките на взвод за екзекуция.

Дали люлеенето е достатъчно силно, запита се Рок. Дали Абраманов не е сгрешил в изчисленията? Май летим точно към тези гадни остриета…

Миниатюрни дънни рачета мърдаха срещу окото на камерата, привлечени от ярката светлина. В следващия момент изчезнаха, отнесени от мощния тласък на водата, раздвижена от тежкия робот…

Тряс!

— Кабелът е цял…

Пръстите на Рок се впиха в рамото на руснака, главата му се завъртя.

— Оттатък сме — обяви Абраманов.

Картината на монитора потрепна и се стабилизира. Роботът продължи спускането. След известно време спря, картината дори не потрепваше.

— Какво стана?

Абраманов мълчаливо кимна към екрана. Наклонът на скалата беше почти отвесен, в дъното му блестеше сребристосив предмет, полузарит в пясъка и почти напълно покрит с микроорганизми.

— Обектът…

Сърцето на Рок пропусна един такт.

— Проблеми с комуникациите? — попита с дрезгав глас той.

— Никакви.

Картината беше все така стабилна.

— Тогава за какво става въпрос?

Абраманов вдигна ръце от клавиатурата и бавно се обърна.

— Според мен сега му е времето да се откажем — тихо промълви той.

— Защо? Капсулите ли са пукнати? Регистрирана ли е радиация?

— Телеметричното измерване не показва наличието на радиация…

— Значи имаш морални скрупули, така ли?

— Естествено — въздъхна Абраманов.

— Опитай се да бъдеш като мен — тръсна глава Рок. — Аз нямам абсолютно никакви скрупули! Ще измъкнем твоя „114-М“ и толкоз! Вече ти казах, че миналата година тук имаше силно земетресение… А слаби стават почти всеки месец.

— Да — въздъхна Абраманов. — Нали затова сме тук… Обясних ти, че „114-М“ е създаден чрез масивна и продължителна бомбардировка на плутоний с активни неутрони в аргонова среда…

— Тази среда задължително трябва да бъде инертна, тъй като „114-М“ излъчва силна концентрация гама-лъчи! Дори мимолетно облъчване е фатално за всяко живо същество…

С няколко думи Абраманов се опита да обясни най-важното. Всички изотопи имат способността да отделят три вида лъчи: алфа, бета и гама. Алфа-лъчите се движат бавно и могат да бъдат блокирани сравнително лесно. Но гама-лъчите се носят със скоростта на светлината и спирането им е изключително трудно. За тази цел обикновено се използва олово или отработен уран-238 — най-тежките метали в природата. Но изотопът „114-М“ е изключително мощен трансмитер на гама-лъчи, все още никой не е установил дали капсулите от отработен уран могат да държат под контрол смъртоносната радиация.

— В допълнение на всичко това „114-М“ е няколко пъти по-отровен от обогатения плутоний — продължи Абраманов. — Можеш да ми повярваш, че работата с плутоний е истински кошмар. Микроскопични частици от него могат да проникнат в организма посредством вдишване, поглъщане или всмукване през порите на кожата. Резултатът винаги е един и същ — бърза и ужасна смърт. Аргоновата среда прекратява достъпа на кислород и блокира летливостта. Но искам добре да ме разбереш — убеден съм, че тези мерки не са стопроцентово сигурни. Микроскопични частици от „114-М“ могат да се отделят от плочките и положително ще го сторят!

— Какво искаш да кажеш? — втренчено го изгледа Рок.

— Няма смисъл да продължавам, ако все още не разбираш — тъжно поклати глава руснакът и се обърна към контролния панел. — Хайде да приключваме!

Камерата се люшна и тръгна надолу, стомахът на Рок се качи в гърлото му. Роботът бавно се спускаше в дупката, прожекторите внимателно опипваха дъното. Скоро под лъчите им проблесна издълженото тяло на руския самолет, благодарение на който Абраманов се беше появил в живота на Рок.

— Започвам проникване в товарния отсек — обяви руснакът.

От квадратното тяло на робота изскочиха механичните ръце, дългите им пръсти опипаха алуминиевата обшивка на самолета и се заловиха за работа.

Рок чакаше, лудото блъскане на сърцето му не стихваше. Острите ножове режеха корпуса, от дъното се вдигна тиня, прякото наблюдение стана невъзможно.

— Фюзелажът е пробит, влизаме. Прожекторите осветиха вътрешността на трюма, неясни образи започнаха да скачат по екрана на монитора.

— Виждаш ли ги? — не се стърпя Рок.

Образите — ту ослепително бели, ту прекалено тъмни и размазани, не подлежаха на разшифроване. Може би самолетът се бе наклонил от тектоничната дейност на морското дъно и „114-М“ се беше разпилял, може би изобщо не е тук, напуснал трюма от силния удар още в момента на катастрофата… Може би…

— Товарът! — съобщи Абраманов.

Рок напрегна очи и видя как механичните ръце на робота се насочват към два правоъгълни сандъка, смътно проблясващи на светлината на прожекторите.

— Ох, на мама! — възкликна той, забравил всичките си страхове. — Хайде, бебчета, елате! — направи знак на моряците, които чакаха край лебедката. Те трябваше да хвърлят мрежите и да уловят робота в момента, в който се покаже на повърхността.

Но образът върху екрана изведнъж се раздвижи, роботът с плячката в механичните си ръце започна да изчезва от полезрението, тялото му видимо потрепваше. Имаше опасност да изпусне контейнерите в черната пропаст, зееща на няколко метра от краката му.

— Мръсно копеле! — изрева Рок и насочи пушката си в гърдите на капитана: — Нали ти казах да държиш шибания кораб на място!

— Не е от бурята — промърмори Абраманов, пръстите му бързо натискаха бутоните на дистанционното управление на робота. — Дънните пластове се разместват…

— Подводно земетресение!

Картината на екрана потрепна и изчезна, на мястото й се появиха куп ослепителни искри.

— Нещо ме блъсна! Може би корпусът на самолета или пък някоя отломка… Двигателите са извън строя!

— Хайде, Абраманов, вади проклетото желязо на повърхността! — ревна Рок. — Действай!

— Не мога, блокиран съм! — извика руснакът, по челото му избиха ситни капчици пот. — Пускай резервната лебедка, бързо!

Рок излетя от кабината и махна на мъжете, които чакаха на палубата. Един от тях освободи контрата и роботът увисна в предпазната мрежа. Рок хвана ръчките и бавно започна да навива стоманеното въже. Опитваше се да си представи какво става на двеста метра под краката му, очите му не се отделяха от контролното табло, което отразяваше натиска върху отделните части на мрежата. Колко е силно проклетото земетресение? Тръсна глава, предаде управлението в ръцете на мъжа до себе си и хукна обратно към кабината.

— Сър, скоро ще бъде невъзможно да се задържим на място — извика подире му капитанът.

— Може и да не се наложи, ако имаме късмет — извърна се Рок, после насочи вниманието си към Абраманов: — Как се справяме?

— Най-накрая се измъкнахме от дупката — отвърна онзи. — Сега трябва да внимаваме да не изпуснем капсулите…

Рок беше уверен, че това няма да стане. Скоро „114-М“ ще бъде на борда, малко по-късно скъпоценният изотоп и неговият създател ще бъдат на сигурно място в специално изградената, подобна на бункер камерна лаборатория, която хората на Рок вдигнаха за отрицателно време…

А после ще даде последните си инструкции на Абраманов. Или по-скоро ултиматум… Беше напълно подготвен, в душата му нямаше никакво колебание. Знаеше какво трябва да направи с тази изключително ценна суровина и щеше да го направи. Тя нямаше нищо общо с мака, който хората му събираха високо горе, на платото Шан… Всъщност не, имаше… И тя, подобно на маковото семе, се нуждаеше от рафиниране. От сложно и скъпо рафиниране, което щеше да я превърне в безценен продукт…

Гледаше тялото на Абраманов, напрегнато приведено над контролните уреди, почти физически усещаше как „114-М“ се приближава към тях през бурните води на океана… Да, той ще бъде собственик на крайния продукт. Единствен в света!

Знаеше всичко това, защото Абраманов, дълбоко благодарен за избавлението си, беше решил да му разкрие своята тайна: създаването на най-мощния енергиен източник, известен на човечеството, при това в невероятно концентриран вид и почти портативни размери! Рок се задъхваше от вълнение. Днешният свят беше по-различен дори от онзи, който съществуваше допреди две години… Студената война свърши, Русия престана да бъде суперсила и световна заплаха… Настъпи времето на ограничените войни, главно на етническа основа. Златната ера на тероризма… Без да иска Абраманов беше тикнал в ръцете му стока, за която клиенти не само не липсваха, но бяха готови да платят толкова, колкото им бъде поискано…

Почти се задави от слюнките си. В ръцете си държеше най-съвършеното оръжие, блян за всеки терорист. Компактно и с огромна разрушителна сила. А на всичкото отгоре разполагаше и с единствения човек, който беше в състояние да го създаде…