Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (22)

Осемнадесета глава
Токио | Вирджиния | Плаващият град

Всеки петък, точно в шест следобед, Тетцуо Акинага отиваше в обществената баня „офуро“, построена преди десетилетия от баща му. Придружаваха го поне дузина въоръжени мъже, които безцеремонно обръщаха всичко наопаки, още преди оябунът им да беше стъпил на прага.

Акинага се гордееше с построеното от баща си, при това напълно основателно. Същевременно той самият не обичаше общественополезните начинания, беше лишен от дълбокия стремеж на баща си да бъде обичан, да му се възхищават… Предпочиташе уединението, рядко се смесваше с хората. А седмичните посещения в „офуро“ бяха израз на уважение към паметта на баща му, за когото членовете на клана продължаваха да разказват легенди.

Смъквайки кимоното си в съблекалнята, облицована в кедрова ламперия и изпълнена с пара, Акинага мислеше за иронията на съдбата. Приживе Тцунетомо беше показал пълна некомпетентност при управлението на клана, но смъртта го беше превърнала едва ли не в император и Божи избраник. В това нямаше нищо чудно, особено тук, в Япония… Обожествяването беше характерна черта на японците, които винаги са се считали за различни от останалите народи. Издигането на Тцунетомо в култ сред членовете на Шикей беше идея на самия Акинага. То помагаше за затвърждаване на авторитета му, позволяваше му по-лесно да упражнява властта си. Акинага винаги се беше възхищавал на владетелите от шогуната Токугава, държали властта в страната повече от двеста години. Мечтаеше неговата фамилия да бъде начело на клана Шикей поне толкова, като едновременно с това непрекъснато разширява влиянието си. Беше готов на всичко, за да не допусне повторение на преврата в клана Ямаучи, организиран от Микио Оками. Старецът хитро успя да отстрани от властта Сейзо и Митцуба Ямаучи, издигайки на тяхно място Томоо Козо — един човек, който нямаше нищо общо с наследствената приемственост на властта.

Влезе в помещението с душовете, облицовано с керамични плочки. Седна на ниска дървена пейка, един от хората му започна да го полива с гореща вода от дървена урна. Беше насапунисан и измит, водата се стичаше през приятно миришещите дъски от кедрово дърво. В помещението бяха само неговите хора.

Стана и се насочи към съседното помещение, придружаван от шестима телохранители. Там имаше шест облицовани с плочки басейна, чиято вода беше ароматизирана с различни билки и всяка от тях имаше определени лечебни свойства.

По стар навик Акинага се насочи към басейнчето с аромат на смърч, предварително опразнено от други посетители. В съседните водни площи имаше хора с памучни кърпи на главите, предназначени да попиват потта и да не й позволяват да капе в кристалночистата вода. Всички гледаха как оябунът с въздишка на задоволство се отпуска в горещата вана. Той протегна крака, облегна глава на плочките и затвори очи. В съзнанието му се появиха стиховете на свещено хайку, а заедно с тях и образът на Ушиба. Срамуваше се от разочарованието, което му донесе дайжинът. Имаше намерение да използва авторитета му като министър на „МИТИ“ за разширяване на влиянието си сред икономическите среди и особено сред тъй наречените реформатори в Либерално-демократическата партия. Защото дълбоко в себе си признаваше, че Япония се променя бавно и мъчително и все повече се „американизира“, както би се изразил Акира Шоза…

Прагматичен по характер, Акинага страдаше както за Ушиба, така и за Шоза. Колегата му във Вътрешния съвет познаваше американците като никой друг, опитът му щеше да бъде от огромна полза в днешните времена на промяна. Но Шоза се беше опълчил срещу Акинага и това предопредели съдбата му.

Може би всичко това щеше да се окаже без значение. Парите все още имаха по-голяма тежест от голата риторика. Каквото и да говореха тъй наречените реформатори, политическата сцена щеше да си остане същата — все така запълнена е тайни споразумения, размяна на услуги под масата и подкупи на четири очи. Високите постове вероятно щяха да се разпределят по-справедливо и по-открито — така, както го искаха американците и широката публика. Но Акинага вече задвижи новата си система за оказване на скрит натиск, чието действие малко или много щеше да върне нещата в старото им състояние. Япония беше уникална в умението си да издига нови символи, докато зад тях всичко си течеше постарому.

Откъм вратата долетя някакъв шум и Акинага отвори очи. В банята се бяха появили двама мъже, облечени в костюми. Единият от тях хукна към басейна със смърчов аромат, изправеният до вратата телохранител на Акинага се опита да го спре. Разнесе се изстрел, хората в басейните наскачаха, водата се разплиска.

Човекът на Акинага се просна по очи, главата му потъна в ароматизираната вода на сантиметри от господаря му. Пистолетът му изтропа на плочките и се плъзна към Акинага. Помещението изведнъж се изпълни от цивилни полицаи. Водата около Акинага започна да порозовява, пръстите му леко помръднаха. Телохранителите му бяха готови за стрелба.

— Хайде, опитайте се да го вземете — пристъпи напред Танака Гин. Очите му не се отделяха от изпуснатия пистолет.

— Какво означава това нахлуване, господин прокурор? — гневно изръмжа Акинага.

Танака Гин се наведе и прибра пистолета с помощта на носната си кърпичка. Подаде го зад себе си, без да се обръща, изправеният на крачка зад него детектив в цивилен костюм внимателно го пое. Помещението на „офуро“ гъмжеше от полицаи, част от тях енергично подканяха страничните хора да напуснат.

— Представителите на пресата са отвън и чакат интервю — промърмори Танака Гин и пристъпи до ръба на басейнчето. — Сам ще решите дали ще им се явите облечен или увит с пешкири. И в двата случая възнамерявам да ви изведа на улицата и да направя истински спектакъл.

— За това ли ви плащат? — позволи си язвителна усмивка Акинага. — Да унижавате почтените граждани?

— Вие не сте почтен гражданин.

— Това изявление ще бъде истинска изненада за адвокатите ми — изви вежди Акинага. — Не съм сторил нищо, с което да наруша законите. Можете да попитате Йошинори, вашата марионетка…

— Йошинори не е казал нито дума срещу вас или Шоза.

— Тогава се махайте! И без това замърсихте водата ми!

— Нито пък за Ушиба… — довърши изречението си Танака Гин.

За пръв път в очите на Акинага се мерна тревога.

— Дайжинът? — попита той. — Не ви разбирам…

Танака Гин мълчаливо се огледа. Униформените полицаи бяха изправили хората на Акинага до стената и ги обискираха за оръжие.

Водата в басейна порозовяваше от кръвта, Акинага неволно потръпна. Много му се искаше да се измъкне навън, но не искаше да се унижава пред прокурора.

— Затова ли сте тук? — попита той. — Да ме блъфирате?

— Не ви блъфирам — отвърна Танака Гин и направи знак с ръка. — Станете!

— Вие не можете да…

— Правете каквото ви казвам! — гласът на прокурора проехтя с такава сила, че най-близките якудза уплашено потръпнаха. Акинага се изправи, розови капки се стичаха по тялото му. Усети погледите на полицаите и собствените си хора, душата му се сви от гняв:

Ще си плати този нахален прокурор, ох, как ще си плати! Арестува Йошинори, а сега си позволява и това! Акинага започна да обмисля начините, по които ще постави на мястото му този…

Видя предмета в ръцете на Танака Гин и всички мисли за отмъщение се изпариха от съзнанието му. Тънкото въженце леко докосна гърдите му и започна да се овлажнява от капчиците пот.

— С тази „торинава“ ще ви вържа — промълви Танака Гин. — Нека всички разберат, че сте престъпник.

Акинага мълчаливо го гледаше, очите му блестяха от гняв.

— Какво целите с този цирк? — дрезгаво попита тон, докато прокурорът завързваше ръцете му зад гърба. — В какво ме обвинявате?

— Обвинявам ви за смъртта на министъра на „МИТИ“ Наохиро Ушиба, както и за смъртта на Акира Шоза!

— Глупости! Те се самоубиха…

— Обърнете се и излезте от басейна!

Акинага се изправи на крачка от Танака Гин и заби очи в неговите.

— Не знам какво си намислил, Гин, но мога да те уверя, че до довечера ще си бъда у дома, освободен от адвокатите си!

— Този път няма да стане.

— Нямаш никакви улики срещу мен, опитваш се да ме шантажираш! Моите адвокати…

— Сам си предоставил уликите срещу себе си — поклати глава Танака Гин. — Със собствения си глас… Хайде, тръгвай!

Настъпи напрегната тишина, после Акинага се приведе напред и прошепна:

— Давам ти последен шанс. Мога да ти простя унижението, на което ме подлагаш тук, но ако си решил да правиш циркове и пред представителите на печата, жестоко ще си изпатиш! Предупреждавам те. Имам хора в отдела ти, мога да те смачкам когато пожелая! Предлагам ти да махнеш тази „торинава“ от ръцете ми и да си вървиш. Ако го сториш, ще бъда готов да забравя обидата!

Танака Гин неволно потръпна, в главата му прозвучаха думите на Шоза: Ако наистина се борите срещу корупцията, би трябвало да надникнете в собствения си отдел, господин прокурор… Представи си тялото на Ушиба, сгърчено сред локва кръв на пода на кабинета му, освободил се завинаги от затвора, в който го беше тикнал този тип тук. И разбра, че нищо не може да го отклони от поставената цел.

— Излизай от басейна! — заповяда с решителен глас той. — Отдавна трябваше да получиш това, което си заслужил!

 

 

Дупката беше почти отвесна, стълбичка липсваше. Кроукър, Веспър и Сърман бяха принудени да се спускат надолу, разчитайки единствено на коленете и лактите си.

Задачата им беше трудна, особено след като започнаха да се доближават до изпускателните тръби, които ги заливаха с горещ въздух.

На Сърман му беше най-трудно. На два пъти се подхлъзна и тялото му политна надолу, Кроукър трябваше да напряга мускулите си до крайност, за да го удържи.

Никой не говореше, цялата им енергия беше насочена към трудното спускане. Не знаеха нито докъде са стигнали, нито колко още им остава. Сърман не беше сигурен за дълбочината на вентилационните шахти.

Най-накрая Веспър се спря и до ушите на Кроукър достигна дрезгавият й шепот:

— Виждам дъното!

В същия момент Сърман отново се подхлъзна. Кроукър се запъна с крака в стените на шахтата и протегна ръце да го посрещне. Но Веспър обърка всичко. Ръцете й се вдигнаха нагоре, очевидно с желанието да помогне на Кроукър, пръстите й неволно уловиха лявата му китка и я свалиха надолу.

Той се стовари върху нея с цялата тежест на тялото си, вцепененият от ужас Сърман се отлепи от рамото му и полетя надолу.

— Господи! — изкрещя Кроукър и протегна стоманените си нокти към дрехата на учения. Не успя да го задържи, просто защото трябваше да мисли и за собствената си стабилност. Ноктите задраскаха по желязната облицовка на шахтата, в същия миг Веспър успя да възстанови равновесието си.

— Сърман? — задъхано попита Кроукър и с ужас видя как главата й бавно се поклаща.

— Май си е счупил врата — промълви Веспър и предпазливо продължи да се спуска надолу. След минута-две бяха на дъното. Сърман лежеше неподвижно, с неестествено извит врат. Беше мъртъв.

Постояха надвесени над него, после бавно се огледаха. Намираха се на пода на хоризонтална шахта, вдясно се виждаше широкият отвор за всмукване на чист въздух. Бяха успели, от свободата ги деляха броени метри.

— Имаме още малко път — промълви Кроукър и затвори очите на Сърман.

— Да вървим — кимна Веспър.

Насочиха се към вентилационния отвор. Сърцето на Кроукър се свиваше от нетърпение, но Веспър очевидно не бързаше.

— Почакай малко — прошепна тя и легна по очи на пода. — Я погледни това!

Кроукър легна до нея. Отначало не видя нищо, но после очите му започнаха да свикват с мрака и пред тях се появиха едва забележими синкави искри, подскачащи на сантиметри от бетонния под на тунела. Приличаха на светулки.

— Какво е това? — попита той и очите му пробягаха по страничните стени. — Някаква система за наблюдение?

— По-лошо — поклати глава Веспър, обърна се по гръб и проследи посоката, в която изчезваха искрите. — Според мен това е някакво електрическо поле, вероятно за защита срещу незаконно проникване… Имам чувството обаче, че именно то е попречило на онези нещастници да се измъкнат оттук преди години…

— Откъде знаеш всичко това, по дяволите? — раздразнено попита Кроукър.

Тя се дръпна обратно и го погледна, без да отговори.

— Знаеш ли… — замислено промълви Кроукър. — Имам чувството, че не само аз нямам представа за твоята самоличност… Готов съм да се обзаложа, че тя е загадка както за Маргарет, така и за Оками…

На лицето й се появи загадъчна усмивка.

— Знаеш ли какво кара актьорите да играят, Лю? — попита. — Безспорно любовта към изкуството, но и нещо друго… Онова, което ги кара да изпитват чувството, че нямат самоличност, че единственото им умение е да влизат в чужда кожа…

— И ти ли го изпитваш?

— Аз съм продукт на света, в който живея — сви рамене тя. — Можех да бъда каквато пожелая, но избрах това… Да бъда никой, а едновременно с това и всеки… Разбираш ли ме?

— Опитвам се, но всичко това ми звучи прекалено химерично…

— Точно така! — изведнъж се оживи тя. — Това е дефиницията! И в нея се крие моята сила… Силата, която притежаваме всички — мъже и жени… Тя е могъща и неприятна, повечето хора предпочитат да я крият дълбоко в душата си. Но аз съм тренирана да я откривам и използвам.

— Тренирана? — учудено я погледна Кроукър. — От кого?

На лицето й отново се появи тайнствената усмивка.

— По-добре да помислим как да се справим с това електрическо поле — тръсна глава тя. — Иначе никога няма да се измъкнем оттук…

Кроукър въздъхна и с нежелание прекрати разговора. Имаше чувството, че Веспър е готова да разкрие част от миналото си, но очевидно сега не беше нито времето, нито мястото за подобен разговор.

Ръката й махна по посока на три тъмни успоредни черти, очертаващи се на стената вляво от тях.

— Сензори, вероятно на термичен принцип…

— Искаш да кажеш, че регистрират топлината на тялото, затварят електрическия кръг и нещастникът, появил се тук, се опича жив?

— В общи линии е така — кимна Веспър.

— И как мислиш да се справим?

— Мога да ги обезвредя — отвърна Веспър. — Проблемът е да стигна до тях… Опасявам се, че ще регистрират дори топлината на ръката ми…

— Но не и на моята — ухили се Кроукър и протегна механичната си протеза.

— Вярно! — възкликна Веспър. — Няма ли плът и кръв, няма и топлина! — очите й измериха разстоянието. — Да се надяваме, че няма да се включат от топлината на китката ти…

— Ами да опитаме — рече Кроукър и се претърколи до стената. Протегна ръка, титановите пръсти проникнаха между синкавите искри.

— Внимавай! — напрегнато прошепна Веспър. — Не забравяй китката си! — после очите й потъмняха от разочарование: — Не, няма да стане… Сензорите са твърде далеч и няма да…

Стоманените нокти изскочиха от върховете на пръстите, тя ахна и забрави да довърши изречението си.

— Дотук добре — промърмори Кроукър. — А сега?

Веспър бързо възвърна самообладанието си и започна да ръководи действията му. Първо трябваше да свали прозрачното пластмасово капаче на кутията, а после да вкара един от ноктите си в малкия процеп в средата. Завъртя го като отвертка наляво, после надясно. Кутията отскочи от стената, отдолу се появиха три дебели кабела в различен цвят.

— Шансът ни е тридесет процента и нямаме право на грешка — въздъхна Веспър. — Червено, жълто и бяло… Трябва да прекъснем масата, само тогава ще успеем да изключим захранването, без да активизираме системата.

Кроукър не можеше дори да извърне глава.

— Кой кабел според теб е масата? — попита той.

— Отрежи червения…

— Той ли е масата?

— Отрежи го!

Кроукър се подчини.

Танцуващите искрици изчезнаха, главата му безсилно се отпусна на рамото.

— Господ да ги благослови военните! — изсмя се победоносно Веспър. — Спомних си, че във всички обекти, в които съм влизала, масата им винаги е била маркирана с червено… И реших да рискувам…

— Реши да рискуваш?! — изгледа я с недоумение и гняв Кроукър.

— Ако имаше по-добро хрумване, сигурно щеше да го кажеш на глас, нали? — попита тя и започна да се изправя.

— Но аз ти доверих живота си!

— И добре си направил — загадъчно се усмихна тя. — Както виждаш, пътят ни вече е свободен.

Кроукър сви рамене и трогна пръв към големите решетки, които препречваха дъното на вентилационната шахта. Веспър го последва.

Не бяха изминали и половината от разстоянието, когато решетките изведнъж се отместиха и в отвора се появи побелялата глава на сенатора Дидалъс. В ръцете му зловещо проблясваше 9-милиметрова „Берета“.

— Забавленията за днес приключиха, мистър Кроукър! — мрачно процеди той. — Излизайте, и без номера! Много хора знаят, че умея да боравя с оръжие!

Веспър се скри зад фигурата на Кроукър и напрегнато прошепна:

— Дай да се връщаме! Тоя тип действително знае как се стреля!

— Къде по-точно? — изръмжа Кроукър. — В склада или в камерата за пречистване на радиоактивни отпадъци? Забрави ли какво каза Сърман? — главата му бавно се поклати: — Не става, момичето ми. Ще пробвам нещо друго… — сърцето му потръпна от напрежение. Даваше си сметка, че предприема огромен риск, но друг изход просто нямаше.

— Виж какво, не познаваш тоя…

— Или — или! — изръмжа той. — Или ще пипна Дидалъс преди той да ни закове, или отиваме по дяволите!

— Невъзможно! Властта му е…

— В момента властта му не струва и петак! Знам за какво мечтае и възнамерявам да му го предоставя!

— Какво си намислил? — загрижено попита Веспър, в следващия миг гениалното и мозъче намери отговора: — Не, не можеш да направиш това!

— Мога и ще го направя. Съветвам те да ми се довериш, друг избор нямаме. Ще му съобщим мястото, на което се крие Оками…

— Но ако усети, че кроим някакви планове, живи ще ни изяде! — предупреди го Веспър и отчаяно поклати глава: — Откажи се, познавам тоя тип!

— А аз знам за него точно толкова, колкото ми трябва. Знам за какво е мечтал цял живот…

Кроукър беше прав и тя го знаеше. Може би за пръв път в съзнателния си живот прие преценката на друг човек, но тази преценка беше плод на един ум, който по нищо не отстъпваше на нейния… Вероятно дотолкова беше свикнала с превъзходството на своята интелигентност, че вече беше забравила да поставя вярна диагноза на чуждите умствени способности.

Ръката й докосна рамото му, това беше сигнал, че приема разсъжденията му.

— Господи, сигурно съм луда, след като се съгласявам с безумните ти планове!…

— Мисля, че вече ви демонстрирах достатъчно търпение, мистър Кроукър — обади се Дидалъс. — Приближете се и обяснете какво направихте с моя специалист по ядрена физика!

— Страхувам се, че доктор Сърман е мъртъв — подвикна в отговор Кроукър, протезата му се плъзна към неподвижното тяло на учения, ноктите прерязаха вените на лявата му китка. — Намацай лицето си е кръв! — просъска на Веспър той, после продължи: — За нещастие се подхлъзна и падна в шахтата… Сега ще се опитам да извадя тялото му…

— Забравете за него! — нетърпеливо подвикна Дидалъс. — Трябвате ми вие!

— Страхувам се, че нещата са малко по-сложни — отвърна Кроукър, сграбчи китката на Веспър и рязко я извъртя. От устата й се изтръгна вик на болка и изненада — точно това целеше той. — Тук, при мен, е и вашата агентка Веспър, сенаторе! Предполагам, че не бихте желали да я видите мъртва!

Дидалъс се наведе напред, беретата се насочи в гърдите на Кроукър.

— Честно казано, пет пари не давам за нея! — просъска той. — Моите агенти не са незаменими и това им го пише в трудовия договор!

— Старото момче е истинско чудо, играта започва да ми харесва! — промърмори под нос Кроукър, после, вече с пълни гърди, извика:

— Очаквах подобен ход на събитията и ви предлагам сделка…

— Никакви шибани сделки, мистър Кроукър! Измъквайте се оттам веднага! С Веспър или без нея, за мен това няма значение!

— Ето каква е сделката — продължи Кроукър, без да му обръща внимание: — Вие се оттегляте и ми давате възможност да се измъкна…

Дидалъс избухна в саркастичен смях.

— … срещу което ще ви кажа къде се крие Микио Оками!

Смехът на сенатора стана още по-силен.

— Закъсняхте, мистър Кроукър! — извика той. — Вече зная, че Оками е в Лондон. След двадесет и четири часа мозъкът му ще се пръсне на хиляди късчета и въпросът ще приключи веднъж завинаги! Хайде, мистър Кроукър, излезте оттам и престанете да се правите на Джеймс Бонд!

Сега е моментът, въздъхна Кроукър и усети как тялото му се стяга.

— Оками знае всичко за вас, Леонфорте и Акинага, сенаторе — извика той. — Отдавна вече не е в Лондон, само аз мога да ви кажа къде се намира! — лъжата беше прекалено откровена и груба, в душата му се таеше смътна надежда, че ще успее да я пробута на изпечен лъжец като Дидалъс.

— Моята информация…

— Вашата информация е остаряла, сенаторе! — не изпускаше инициативата Кроукър. Сега най-важното беше да не дава време за размисъл на противника си. — Срещнах се с Оками в Холанд парк, ако искате, ще ви кажа точно къде… В близост до Бърд Лоун, на няколко метра от…

— Не ви вярвам!

Кроукър почувства как тялото му се облива в студена пот. Изпитваше ужас при мисълта, че номерът няма да мине, но не по-малък беше ужасът и от обратната възможност — да мине… Господи, какъв план! Нищо чудно, че Веспър го беше нарекла налудничав… Но все пак го подкрепи и това му даваше надежда… В главата му кой знае защо се появи един цитат от Бенджамин Франклин: Онзи, който крепи живота си на надеждата, най-бързо умира…

— Защо според вас отлетях за Лондон? — извика извън себе си той. — Вече бях напипал следата!

— Към Оками? Доколкото си спомням, вие имахте задачата да разследвате убийството на Доминик Голдони…

— Окей, сенаторе, нека свалим картите на масата! И двамата знаем, че Голдони беше убит от До Дук, и двамата знаем кой го нае — вашият човек Леон Уоксман, когото бяхте поставил за шеф на „Огледалото“. Но тук сте допуснал непростима грешка, сенаторе. Защото не сте си свършил домашната работа както трябва и не сте разбрал, че Уоксман и Джони Леонфорте са едно и също лице. По време на своето разследване открих, че Голдони и Оками са били делови партньори, а бизнесът им се е простирал над петте континента… До Дук е бил нает да убие и Оками, но се провали. След което Оками изчезна. Нима не мислите, че вече говорим на един и същ език?

— Може би.

— Оттогава насам вие не сте престанал да търсите Оками, сенаторе. По тази причина не ме изхвърлихте в момента, в който ви се представих. Веднага съобразихте, че след като разследването продължава и след смъртта на убиеца на Голдони, аз по всяка вероятност търся Оками, също като вас. И бяхте прав. Но за разлика от вас, аз не изпуснах следите му и зная къде се намира в момента.

— Къде?

— Нима не знаете? — престорено се учуди Кроукър. — Нали Джони Леонфорте е работил за вас, какво би попречило и на сина му да стори същото? В Лондон ме следеше човек на Чезаре. Погрижих се да го отстраня, но едва сега си давам сметка, че вероятно и други са видели Оками по време на срещата ни в Холанд парк… И Чезаре се е погрижил веднага да ви съобщи новината… Нали така, сенаторе?

— Къде е Оками, мистър Кроукър?

— Приемате ли сделката?

— Господи, Кроукър! — прошепна зад гърба му Веспър, в гласа й се долавяше неподправен ужас. — Какво ще му кажеш, ако наистина се съгласи да ни пусне?

— Мълчи и остави всичко на мен! — изръмжа в отговор той.

— Отново ви питам, мистър Кроукър…

— Ще сключим ли сделка, сенаторе?

Мълчание. Дидалъс изчезна от отвора, Кроукър моментално се възползва от този факт за скъсяване на дистанцията.

След малко Дидалъс отново се появи:

— Отпратих ги, вече можете да излезете от бърлогата си, мистър Кроукър… Може би наистина ще се окаже, че имаме какво да си кажем…

— Ще ме извините за недоверието, но искам лично да се уверя — промърмори Кроукър и запълзя по посока на отвора. — Междувременно махнете тази берета, присъствието й едва ли ще спомогне за спечелване на доверието ми…

Дидалъс пусна оръжието и Кроукър побърза да изтика Веспър през отвора. Озоваха се на малка полянка, няколко крачки по-нататък започваше гъста гора. Други хора действително не се виждаха, но Кроукър не се остави да бъде заблуден. Сенаторът Дидалъс боравеше с лъжата и измамата с онази лекота, с която други хора продават хляб и сирене. Кроукър познаваше психиката на хора като него, с лекота откриваше слабото им място, винаги едно и също: жаждата за власт. За Дидалъс тази жажда можеше да бъде утолена по един-единствен начин — като открие и елиминира Микио Оками.

— Доволен ли сте? — попита сенаторът с неутрален тон.

— Трудно е да се каже подобно нещо — изръмжа Кроукър и изправи на крака окървавената Веспър. Тя изглеждаше точно така, както го искаше той — сенаторът очевидно се обезпокои. Защото, в крайна сметка, лесно щеше да се разбере, че лично той я беше пратил в обекта на АМОП и трябваше да понесе съответната отговорност.

— Прекрасно си се подредила, скъпа — промърмори Дидалъс. — Нима ти е счупил носа?

— Май е така — промърмори гърлено тя. — Обонянието ми е изчезнало…

— Млък! — изръмжа Кроукър.

— Сега я пуснете да си върви — рече с бащинска загриженост Дидалъс.

— Първо трябва да бъда сигурен, че спазвате условията — възпротиви се Кроукър.

— Направих всичко, което поискахте. Какво повече?

— Гаранции, сенаторе. Кажа ли ви къде е Оками, ще имам нужда от вашата помощ и закрила. Знаете какво се случи с До Дук…

— Ако информацията ви е автентична, можете да разчитате на закрилата ми.

— За автентичността не берете грижа — промърмори Кроукър и напрегнато се огледа. — Имате ли някакво превозно средство наблизо? Тръпки ме побиват от тая гора!

— Оттатък хълма — отвърна Дидалъс и се наведе да вземе беретата.

— Извадете патроните, сенаторе.

Дидалъс мълчаливо се подчини.

Веспър, отправила поглед към короните на дърветата, изведнъж се обади:

— Той лъже, сенаторе!

— Какво? — вдигна глава Дидалъс.

— Казах ти да мълчиш! — изръмжа Кроукър и грубо я разтърси.

— Доктор Сърман е още жив. Кроукър ме удари точно когато се готвех да му окажа помощ… Пратете хората си да го измъкнат оттам…

— Но аз вече ги…

— Сенаторе! Ако не предприемете нещо, той ще умре!

Дидалъс въздъхна и се предаде. Ръката му се вдигна, от близките храсталаци изскочи мъж с пистолет в ръка. От начина, по който го държеше, веднага си личеше, че е професионалист.

— Значи така, а? — подозрително изръмжа Кроукър.

— Нима си въобразявате, че ще остана напълно беззащитен в компания на човек като вас? — вдигна вежди Дидалъс. — Малко ме познавате! — махна с ръка по посока на шахтата и заповяда: — Иди вътре и измъкни доктор Сърман. Внимавай, защото е ранен…

— Почакайте! — извика Веспър и мъжът спря на метър от вентилационния отвор. — Трябва да вляза с него, иначе не може да мине през охранителната система…

— Върви — кимна Дидалъс, моментално разбрал, че по този начин тя иска да се измъкне от Кроукър.

— Няма да мърдаш оттук — поклати глава Кроукър също проумял тайните й намерения, които, за разлика от представите на сенатора, за него се развиваха в доста по-различен план. Не смееше да й се довери чак дотам, с жена като Веспър никой никога не би могъл да бъде сигурен.

— Защо? — усмихна се Дидалъс. — Изпразних оръжието си, разкрих присъствието на телохранителя. Мисля, че е крайно време да проявите някакви признаци на доверие…

— Мръсна кучка! — изрева Кроукър и заплашително пристъпи към Веспър. — Ако не му беше казала за оня тип…

— Вече ми каза, мистър Кроукър — прекъсна го със спокоен тон сенаторът. — Това беше неин дълг. Хайде, време е за жест и от ваша страна…

Кроукър изръмжа и с нежелание пусна ръката на Веспър. Тя залитна и тръгна към дупката, бодигардът на Дидалъс й помогна да се покатери на бетонния постамент.

— Вече сме сами, мистър Кроукър — рече Дидалъс. — Очаквам да ми кажете къде се намира скривалището на Микио Оками. Ще останете на наше разположение до залавянето му, веднага след това ще ви пуснем…

— Значи така си представяте нашата сделка, а? — изгледа го мрачно Кроукър. — Можете да забравите за нея!

— За съжаление не съм в състояние да я забравя — поклати глава Дидалъс и в ръката му изведнъж се появи малък пистолет с никелирано покритие. Беше от онези, които се използват от инструкторите по стрелба за начално обучение на жени, главно благодарение на слабия му откат. Но от близко разстояние беше толкова смъртоносен, колкото и мощната берета. — Искам да докопам Оками и вие ще ми помогнете. Вече не разполагате с нищо, което бихте могли да използвате като разменна монета. Кажете къде се крие Оками, в противен случай ще получите един куршум в дясното коляно. След като изтекат пет минути, същото ще се случи и с лявото, нататък сценарият ви е известен… Мога да ви обещая, че ще изтръгна от вас всичко, което ми е необходимо.

— Сенаторе! — долетя гласът на Веспър откъм шахтата.

— Какво има? — отвърна с раздразнен глас Дидалъс. — Измъкнахте ли Сърман?

— Сърман е мъртъв — съобщи тя и надникна от отвора. В ръката си стискаше пистолета на телохранителя.

— Къде е Андрю?

— Страхувам се, че той…

Очевидно сенаторът Дидалъс беше вземал уроци по стрелба от отличен инструктор. Прицели се и стреля почти без подготовка, но малокалибреното оръжие му изигра лоша шега. То просто не беше създадено за точна стрелба на средно и далечно разстояние. Куршумът звънна в стоманената тръба в момента, в който Веспър натисна спусъка.

Нейният изстрел беше образцов. Между очите на Дидалъс се появи малка дупка, тялото му отхвръкна и се просна на земята с широко разперени ръце. На лицето му беше застинало смаяно изражение.

— Сбъркал си си професията, Лю — промърмори Веспър, докато се измъкваше от шахтата. — Би трябвало да станеш актьор…

Изправи се, почисти дрехите си с длан и леко се усмихна:

— Както виждаш, понякога си струва да проявиш и известно доверие…

 

 

Изскачайки от сградата на лабораторията, Никълъс откри, че Плаващият град гори. Улученият от него камион изпускаше гъсти облаци дим, останалите два щяха да пламнат всеки миг.

… Опасността… Вие не знаете… Тя е по-голяма от… От какво? Абраманов искаше да го предупреди за нещо, но за какво?

Никълъс се впусна в бяг, зад ъгъла се натъкна на няколко овъглени трупа, които започна да прескача. После сред черните облаци дим се появи внушителната фигура на Рок, крачеща към първата машина от конвоя. Гранатометът беше преметнал през рамо, а в ръцете си стискаше малък автомат „Кобра М-11“ с дълъг, извит като сърп пълнител. Лично го беше модернизирал, превръщайки го в точно и изключително опасно оръжие.

— Марш оттам, плъх такъв! — изрева той на шофьора, който объркано се въртеше около камиона. Вероятно щеше да го застреля, но в същия миг зърна фигурата на Никълъс. Спря се на място, на лицето му изплува широка усмивка.

— Значи успя да се измъкнеш, а? Майк ме предупреди, че много те бива, но аз не му повярвах… Сега това вече няма значение… — ръката му погали приклада на гранатомета: — Знам к’во си мислиш… Все същото старо оръдие, нали? Да, ама сега то е заредено с едно факелче!

Никълъс усети потрепването на волята му миг преди от дулото на кобрата да изскочи късо, алено пламъче. Куршумите свирнаха към него, по той вече се беше прикрил зад най-близкия труп. Рок стреляше на къси и точни редове, кръв и дребни костици обсипаха лицето на Никълъс.

Атаката на едрия мъж продължаваше, ръката му светкавично смени дългия пълнител. Още няколко крачки и вече нищо не можеше да му попречи. Никълъс се огледа, на метър от себе си видя захвърлен „АК-47“. Грабна го, но оръжието се оказа китайско производство и затворът му беше блокирал…

Усмивката на Рок беше по-широка от всякога.

— Хайде, лошо момче, действай! — изрева той. — Успял си да убиеш До Дук, сега ще трябва и с мен да се справиш!

Никълъс светкавично разглоби магазина на автомата, сякаш имаше намерение да го почисти. Нищо не се получи. Повреда нямаше, просто механизмите бяха заяли. Стисна дулото, дланта на другата му ръка залепна за магазина. После събра психическата си енергия в ослепителен сноп и я насочи към хладната стомана. Светът се сви, светлината се втурна към него, сякаш се намираше в железопътен експрес. Всички звуци заглъхнаха, в главата му забуча далечно ехо. Дулото изпука и се пречупи, оръжието му беше готово…

Рок натисна спусъка и той се претърколи встрани. Ситни камъчета парнаха глезените му. Стисна приклада и скочи на крака. Връхлетя върху врага си в момента, в който той се готвеше да натисне спусъка за втори път, стоманеното дуло бръмна във въздуха. Енергията на Тао-тао се превърна в ослепителна линия и очерта траекторията на малката ракета, Никълъс ясно усещаше както земното притегляне, така и съпротивлението на въздуха срещу металния къс. Усети и реакцията на Рок, който се готвеше да отскочи встрани, инстинктивно знаеше, че няма да успее…

Със смразяващ кръвта тътен дулото се заби в гърдите на Рок, тялото му политна назад и се просна по гръб на спечената земя. От дълбоката рана в слънчевия сплит бликна фонтан алена кръв.

Но къде е Майк?

Двигателят на първия камион изръмжа, Никълъс се обърна и хукна към него. Спря за миг до тялото на Рок, чиито очи вече бяха започнали да се изцъклят. Гранатометът лежеше на земята. Издърпа ядрения заряд, нямаше смисъл да взема цялото оръжие, което беше прекалено обемисто и тежко… После продължи да тича по посока на камиона.

За съжаление, синовете се срещат при неблагоприятни обстоятелства… Така беше казал Майк.

Беше зад волана на камиона, ръката му включи на първа, тежката машина изръмжа и бавно се насочи към портала. Никълъс увеличи скоростта, разстоянието започна да намалява. „Факел“ тежеше ужасно, но той беше твърдо решен да не го оставя на произвола на съдбата.

Майк вероятно го забеляза в огледалцето, защото рискува да превключи предавките, без да е набрал необходимите обороти. Премина на втора, след това на трета, камионът се разтърси, но все пак увеличи скоростта си.

Дробовете на Никълъс сякаш всеки момент щяха да експлодират. Краката му увеличиха скоростта още повече, ръцете му се протегнаха към въжетата, които придържаха задния капак на каросерията. Обзе го чувство на отчаяние. Едва ли щеше да успее да поддържа това бясно темпо повече от секунда-две, а камионът всеки момент щеше да набере преднина. В същия миг машината се разклати и почти спря, дясното й колело се беше натъкнало на някакво препятствие, най-вероятно труп… Това беше достатъчно. Пръстите на Никълъс се вкопчиха във въжето, камионът дръпна напред, но с това само му помогна да се прехвърли в каросерията.

Обърна се назад, гърдите му бурно се надигаха и отпускаха. Зърна Рок, който се надигаше от земята, бавно и мъчително… Господи! Как е възможно все още да е жив? Та в гърдите му беше забита двадесетсантиметрова стоманена тръба! Но фактът не подлежеше на съмнение. Тялото му успя да се обърне на една страна, ръцете му се протегнаха към гранатомета и го стиснаха в положение за стрелба.

В същия момент камионът зави и гледката изчезна. Никълъс потъна дълбоко във вибрациите на Тао-тао, светлината стана водниста и неясна, сякаш се намираше на дъното на планинско езеро. Времето се подчини на волята му, дори друсането на камиона престана да съществува. В съзнанието му се появи образът на Рок, сгърчен от разочарование поради липсата на заряда…

След още един завой на пътя пред очите му отново се разкри порталът. Рок отново беше паднал на земята, а може би се беше навел над нещо… В ръката му се появи някакъв предмет. Никълъс насочи енергията на Тао-тао и веднага го позна.

Това беше още един „Факел“!

Рок вкара заряда в широкото дуло на гранатомета, а Никълъс едва сега разбра какво е искал да му каже Абраманов — в лабораторията е бил създаден и втори ядрен заряд!

Буда да ме закриля, изпищя вцепененото му от ужас съзнание. Тоя луд се готви да изстреля „Факел“!

Усещаше намеренията на Рок, въпреки разстоянието. Бандитът затвори цевта на гранатомета и го подготви за стрелба, макар и с цената на върховни усилия. Срещу Никълъс зейна широкото смъртоносно дуло.

Пръстът на Рок се уви около спусъка и Никълъс направи това, което беше възможно: превърна психическата си енергия в плътен сноп и го изстреля по посока на врага си. Не беше в състояние да засегне неодушевен предмет, какъвто е гранатометът, но енергията експлодира с огромна сила в съзнанието на Рок. За съжаление закъсня. Пръстът на Рок конвулсивно натисна спусъка, разнесе се силен трясък и „Факел“ излетя.

Усилията на Никълъс все пак дадоха известен резултат. Камионът беше на доста голямо разстояние от портала на Плаващия град, за да попадне в полезрението на Рок. Зарядът изсвистя през надвисналите клони на дърветата и се издигна нагоре в почти вертикална посока. Психическият удар беше принудил Рок да падне по гръб, дулото на гранатомета се насочи към небето.

Поклащайки се в каросерията на раздрънкания камион, Никълъс си спомни какво беше казал Нийгата — само две малки плочки от елемент „114-М“ са достатъчни за унищожаването на поне четири квартала от голям град. Четири!

Пресвета майко!

Зае се със светкавични изчисления — скоростта на камиона, ъгъла на изстрелването, траекторията на заряда, очертана от законите на гравитацията.

Майк отпред очевидно бързаше. Камионът се люшкаше и подскачаше по разбития черен път, който водеше надолу към равнината. Подобно на всички планински пътища, и този правеше многобройни завои, Плаващият град отдавна се стопи в далечината. Придвижваха се бързо, но Никълъс знаеше, че няма да успеят да се отдалечат на безопасно разстояние.

Надникна зад капака на каросерията. От едната страна на тесния път се издигаха назъбени канари, от другата зееше дълбока пропаст. Камионът изскърца със спирачките си на остър завой, в ушите му се появи оглушителен грохот. Кръвта му замръзна в жилите, за момент му се стори, че „Факел“ вече е взривен. После видя водопада, който се спускаше от почти отвесната скала сред облаци от пръски, а долу, от другата страна на пътя, тъмнееше пълноводна река.

Решението светкавично се оформи в главата му и се сля с изпълнението. В този миг „Факел“ положително наближаваше земята, след секунди щеше да последва ужасна експлозия. И тогава ще бъде късно за каквото и да било. И той, и Майк, и всичко живо в района ще бъдат изпепелени… Ръцете му пуснаха въжето на капака, тялото му се сви на топка и полетя към водопада. Плъзна се по повърхността на кипящата вода и се стрелна надолу, енергията на Тао-тао го тласкаше напред със скоростта на куршум. Заби се с главата надолу в дълбокия вир под водопада, могъщото течение го понесе на вълните си с главозамайваща скорост. Много по-бързо от камиона, много по-бързо от скоростта на краката му… Ядреният заряд се изплъзна от ръцете му и потъна в синкавите дълбини.

Миг по-късно над планините блесна зеленикаво-златно сияние, беззвучно и почти красиво. Изстреляният от Рок „Факел“ се възпламени на някакви си стотина метра от централния площад на Плаващия град. Земята потръпна като жива.

За хилядна от секундата от Плаващия град не остана дори следа, сякаш опитен хирург го беше изрязал от снагата на джунглата. Взривната вълна настигна камиона, вдигна го във въздуха и го захвърли отвъд банкета на тесния път, който миг по-късно престана да съществува. Тежката каросерия се разцепи още по време на стремителния си полет в пропастта, върху назъбените скали в дъното се стовари само купчина разкривени железа…