Серия
Джейк Мейрък (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Jian, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Владетелят

Американска, първо издание

Превод: Веселин Лаптев

Редактор: Елисавета Павлова

ИК „Гарант 21“ — София, 1995

ISBN: 954-8009-51-X (ч.1)

 

 

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Владетелят

Американска, първо издание

Превод: Веселин Лаптев

Редактор: Елисавета Павлова

ИК „Гарант 21“ — София, 1995

ISBN: 954-8009-52-8 (ч.2)


Ще победи онзи, който прояви благоразумие и изчака погрешната стъпка на изгубилия търпение враг.

„Изкуството на войната“

Сун Тцу

Грях няма. Има невежество.

Кристофър Марлоу

На Виктория, Южини и Ели, Хенри и Карол, Хърб и Рони, Сю и Стю

Кунг Хей Фат Чоу

Пролог

Лято, в наши дни
Тошима-ку, Токио

Прегърбеният старец изплува от дъжда, чадърът от оризова хартия в ръцете му приличаше на корабно платно. Изкачи плъзгавите стъпала с усилие и пристъпи към каменната урна, която се пълнеше с чиста вода от къса бамбукова тръбичка.

Спря се и наклони глава, заслушан в плясъка на дъждовните капки и бодрото бълбукане на изворчето. Именно в тази смесица от тъжни и весели звуци се съдържа красотата на живота, помисли си той. В красотата винаги се съдържа тъга, казваше някога баща му. Когато усетиш това, вече няма да бъдеш дете…

Старецът поклати глава, усмихна се и вдигна мънистената завеса пред входа на „наванорен“.

Помещението беше тясно, претъпкано с мъже, които ядяха и пиеха. Над главите им се стелеше гъст тютюнев дим.

„Наванорен“ беше наименованието на кварталните кръчмички, името им произлизаше от мънистените завеси на тесните, обикновено единствени входове.

— Ирашаймасе — беше поздравът, с който го посрещнаха. Той кимна с глава, очите му с удоволствие се спряха върху красивото черно кимоно на високия мъж, който стана да го настани. Седна на масата, на която го очакваха. Един келнер постави ледена бутилка бира пред него, а той си поръча любимата храна в това заведение — варена глава от „хамачи“. Никъде другаде в Токио не предлагаха по-вкусно приготвена риба.

Бирата го разхлади, рибата беше поднесена. Не след дълго старецът вече разгорещено спореше с приятелите си, забравил за всичко. Дори да беше забелязал високата фигура, която безшумно се плъзна през мънистената завеса на задния вход, той с нищо не се издаде.

Това не беше типична японска кръчма, макар че предното помещение не се отличаваше по нищо от хилядите подобни гостилници, пръснати из островите. Защото зад него имаше дълъг коридор със стаи от двете му страни. Подобно на всички помещения в Япония, и тук ширината се измерваше с помощта на бамбуковите рогозки „татами“, които обикновено бяха широки около деветдесет сантиметра и дълги метър и осемдесет.

Високата фигура на Ничиреншу спря на място, очите му обходиха заведението. По-големите стаи — побиращи по осемнадесет татамита, имаха в средата по една дълга и ниска дървена маса. Около тази, която се разкри пред очите му, седяха мъже в делови костюми. Приведени напред, с изпотени лица и блестящи от напрежение очи, те бяха разкопчали белите си ризи и бяха разхлабили вратовръзките си.

Ничиреншу презрително изсумтя и премести погледа си по-нататък. Между комарджиите седяха голи до кръста мъже. Телата им бяха плътно покрити с „иризуми“ — традиционните японски татуировки, които не можеха да се срещнат никъде другаде по света. Цветното мастило „суми“ се приготвя от пресовани въглени, а нанасянето му върху кожата става не с електрически игли, а със специални заострени костици. Ничиреншу отлично знаеше колко години са необходими за пълното татуиране на едно тяло, дълбоко в себе си изпитваше симпатия към тези мъже, способни да понасят острата болка сякаш до безкрайност…

Като ги разглеждаше един по един, пред очите му се разкри богата палитра от цветове. Тук се виждаше двойка кланящи се куртизанки с прекрасни копринени роби, там пък хищен тигър помръдваше с могъщите си мускули на фона на храсти и пенлив планински поток… До него се зъбеше главата на дракон, от която излизаха пламъци… По-нататък имаше рибари, теглещи мрежа с богат улов на фона на величествения заснежен връх Фуджияма…

Ничиреншу не обръщаше внимание на огромните суми, които се залагаха на масата. Въздухът тежеше от тютюнев дим, от време на време в помещението се появяваше гейша, която поднасяше саке или оризови кюфтета „онигири“ на някой от играчите.

Един от тях бавно се надигна. Може би му е омръзнало, помисли си Ничиреншу. А може би на тази маса не му върви и иска да потърси промяна. Очите му проследиха сгърчената фигура на нещастника, на лицето му се появи усмивка. Беше тръгнал към някоя от по-малките стаи — само с шест татамита, които се намираха в дъното на коридора. Там щяха да му изпратят жена, а срещу допълнителна такса — и две…

Плъзна се край двата големите басейна, обградени от малки вани за почивка на клиентите. Спря пред една плъзгаща се врата „фузума“, събу дървените налъми от краката си и се отпусна на колене. Едва тогава почука и влезе, свел глава в дълбок поклон.

Стаята побираше девет татамита, единствената мебел в нея беше дълга и ниска дървена маса. Начело на масата седеше Кисан — собственик на заведението и оябун на най-могъщия клан на Якудза — японската мафия.

Якудза са гангстери, но както всичко в Япония, и те са доста по-различни от гангстерите в другите страни. В техните кланове съществува желязна йерархия, всички се подчиняват на моралния кодекс „гири“ (чувството за дълг) и „бушидо“ (самурайската чест). Ако изобщо може да се говори за чест между крадци и убийци, то тя съществува именно сред якудза.

Върху лакираната повърхност на масата беше гравиран фамилният герб на Кисан, наричан „камон“. Представляваше няколко свързани помежду си дървени кутийки с различна големина, известни с наименованието „масу“. С тях някога са измервали различни количества ориз и поради тази причина „масу“ се бяха превърнали в символ на богатството.

Вляво от Кисан, на мястото за почетни гости, седеше слаб мъж с хлътнали гърди и приведени рамене. Изпитите черти на лицето му подчертаваха още повече мрачния пламък в блестящите черни очи.

Размениха си официални поклони и зачакаха. В знак на уважение Кисан сам беше запарил зеления чай и лично поднесе малките порцеланови чашки на гостите си. Не казаха нито дума, преди да отпият по една мъничка глътка от ароматната течност, едва след това щеше да дойде ред на любезностите.

— Чаят има великолепен вкус и е много освежаващ — обади се мъжът с приведените рамене. Беше облечен в тъмен раиран костюм, бяла риза и официална вратовръзка. Отличаваше се от комарджиите в голямата зала оттатък коридора единствено по белезите от прекарана някога дребна шарка, които покриваха лицето му.

— Домо аригато, Хигира-сан — склони голата си глава Кисан. Беше нисък и як мъж, приличаше на миниатюрен борец „сумо“. Гърдите му издуваха дрехата, крайниците му тежаха от мускули, вратът му беше като на бик. Чертите на лицето му бяха груби, от тях се излъчваше здрава селска сила.

За разлика от него лицето на Ничиреншу беше фино и изтънчено, с онази вътрешна красота, от която се излъчва сила на духа. Подобно на Кисан, той също притежаваше изключително развита „хара“ — душевната уравновесеност, която в Япония се цени повече от всичко. Широкото чело и съвършената форма на скулите му привличаха много модерни художници, които го молеха да им позира.

— За мен е удоволствие да ви приветствам в дома „О-хенро“ — обади се най-сетне Кисан.

Хигира мрачно се усмихна на особеното чувство за хумор, което домакинът отново проявяваше. „О-хенро“ означаваше „поклонение“, осъществявано най-масово чрез ритуала Хачижу-хакашо, при който вярващите обикалят точно определени осемдесет и осем будистки храма, пръснати из цялата страна. В този смисъл забележката на Кисан наистина носеше хумористичен елемент, особено когато се употребяваше за комарджийски вертеп като неговия…

— Мисля, че не ви е особено приятно да ме видите — промърмори той.

— Това не е вярно, инспекторе — отвърна Кисан. — Ако вие си отидете, ще дойде друг… А ние няма да го познаваме и не бихме могли да го уважаваме по начина, по който уважаваме вас.

Хигира се изчерви от ласкателството. Шефовете му в службата никога не използваха подобни думи.

— Домо — поклони се дълбоко той, опитвайки се да прикрие задоволството си. После хвърли дискретен поглед на часовника си и добави: — Моля да извините неучтивото ми поведение, но времето ме притиска…

— Разбира се — кимна Ничиреншу, но остана неподвижен на мястото си. Над главите им увисна някакво особено напрежение. Тишината се нарушаваше единствено от възбудените подвиквания на играчите, долитащи приглушено от залата.

Въпреки подчертано приятелската обстановка на тази среща, Хигира започна да се поти. Усещаше върху себе си блестящите и сякаш бездънни очи на Ничиреншу, изпитваше чувството, че му причиняват физическа болка. Гърдите му се свиха, дробовете му сякаш забравиха как се поема кислород. Възпитанието му пречеше да добави каквото и да било, но гърлото му и без това беше свито от стъкления поглед на Ничиреншу.

Кисан дискретно наблюдаваше гостите си. Заплахата, която се излъчва от Ничиреншу, се дължи не толкова на пълната му неподвижност, колкото на очакването, че всеки миг ще излезе от това състояние и ще се превърне в истински ураган, отбеляза мислено той. Тази сила е елементарна и могъща като вятъра над морето и именно затова особено опасна…

След няколко минути на пълна неподвижност Хигира започна да проявява видими признаци на смущение. Кисан знаеше, че Ничиреншу прибягва до подобна тактика и когато играе „го“… Изчаква смущението на противника, после със серия светкавични действия пробива защитата му и постига бърза победа…

Тънките устни на Ничиреншу се разтегнаха в усмивка едва когато по челото на Хигира избиха ситни капчици пот и лицето му, надупчено от белезите на шарката, вече съвсем заприлича на релефна карта…

Ръката му потъна в гънките на черното кимоно и се появи обратно със златен ключ. Пъхна го в ключалката, умело прикрита между дъските на пода, отмести татамито и бръкна в открилата се дупка. Извади плетена кошница с размер на кутия за дамска шапка и я постави точно върху изгравирания „камон“ на Кисан на масата.

— Това какво е? — объркано попита Хигира. Вместо отговор Ничиреншу повдигна капачето на кошницата и я постави в краката му.

— Какво има вътре, моля? — смотолеви с пресъхнала уста Хигира.

Ничиреншу запретна ръкава на кимоното си и бръкна в кошницата. Когато извади ръката си, езикът на Хигира цъкна в небцето му.

— Уф! — възкликна той така, сякаш беше получил тежък удар в слънчевия сплит. Пред очите му се поклащаше отрязана човешка глава, от която все още капеше кръв.

— Амида! Това е Шизуки-сан!

— Да, вашият съперник в отдела — меко отвърна Ничиреншу. — Нали искахте да сте сигурен, че ще получите повишение? — говореше високо и леко напевно като китаец.

— Да, но… — главата леко се поклащаше и Хигира усети как стомахът му се свива на топка. Очите му не можеха да се отделят от ужасната гледка, имаше чувството, че пред него се вее окървавено знаме. Гласът му потрепна, думите излетяха от устата му неясно, като след тежко пиянство: — Аз… Не исках да… Нямах никаква представа, че…

— Шизуки-сан беше фаворитът във вашата служба — отвърна Ничиреншу. Пискливият му глас подчертаваше още повече гротескната сцена: — Той беше готвен за зет на вашия шеф Танаба-сан. И това щеше да реши както неговата съдба, така и вашата… Тревогата ви е била напълно основателна, Хигира-сан. Този брак щеше да го постави в далеч по-изгодна позиция от вас…

— Обърнахте се към когото трябва и проблемът ви е решен — намеси се Кисан.

— Но това!… — Хигира имаше чувството, че сънува кошмар. Не смееше да се зарадва, едва сега осъзнал каква услуга е поискал от хората срещу себе си.

— След десет дни вече, щеше да е късно — добави Ничиреншу. — Шизуки-сан щеше да е част от семейството на Танаба-сан и следователно недосегаем.

— Сам разбирате, че друга алтернатива нямаше — вметна Кисан и внимателно се взря в госта си: — Хигира-сан?

— Да, да… — Хигира направи огромни усилия да се измъкне от черната пропаст на отчаянието. Сетивата му тръпнеха от докосването на злото, но вече беше късно. Сам беше дошъл да търси помощта на тези хора, заслепен от амбиция и алчност. И сега ще трябва да понесе последиците.

Даваше си сметка, че е пристъпил невидима черта и животът му вече никога няма да е същият, независимо дали това му харесва, или не. Домашният уют и спокойствието се превърнаха в мираж. Сега вече ще трябва да живее по законите, диктувани от амбицията и алчността. Затвори за миг очи, за да осъзнае дълбоката промяна в своята карма. Сякаш с този физически акт искаше да възвърне поне част от самообладанието си.

— Сега вече нищо не заплашва вашата кариера — доволно промърмори Кисан. Ничиреншу се беше справил отлично с предварителното проучване на Хигира. В случай че не беше дошъл да търси помощта им, те бяха готови с алтернативен план. Поредица от дребни случки и събития несъмнено щяха да го принудят да се появи тук… Но по този начин нещата се развиха далеч по-лесно…

— След няколко години хроничното заболяване на Танаба-сан ще вземе връх, независимо от желязната му воля… — продължи той. — И той ще бъде принуден да се оттегли… — в усмивката му имаше нещо лукаво. — Тогава вече ще имаме истински повод за празнуване! Директорът на полицията Хигира! Как ви звучи това, приятелю? — главата му одобрително се поклати: — Ние сме много доволни от вас… Вече сте част от нашето семейство и ние ще се грижим за вас.

Трите чаени чашки се повдигнаха едновременно. Отпиха по една глътка, после на вратата дискретно се почука. Ничиреншу се надигна и пристъпи към фузумата зад гърба на Кисан. Плъзна я встрани и застина на място, сякаш потънал в съзерцание на изящно и загадъчно произведение на изкуството.

Най-сетне от устата му се изтръгна тиха въздишка, очите му нито за миг не изпускаха лицето на човека, изправен на прага.

— Значи все пак дойде… Честно казано, бях изгубил надежда…

 

 

Навън дъждът продължаваше да вали. Бисерни капчици привеждаха сочнозелените листа на ирисите, между които сините цветчета на гардениите надничаха като любопитни очички.

Гледана от противоположния тротоар, вратата на „наванорен“ приличаше на цветна леха.

— Тази страна наистина е зелена! — възкликна шепнешком Манди Чой и Джейк Мейрък неволно се усмихна. Сгушени пред входа на сградата, която се издигаше срещу храма на „О-хенро“, двамата бяха принудени да пазят пълна тишина. Тропотът на дъжда им беше добър помощник в това отношение, но в замяна на това здравата ги мокреше.

Разбира се, че е зелена страна, помисли си Джейк. Особено сега, в сезона на „тцую“ — „дъждовете на сливата“, както го наричат японците. Този народ изпитва особено удоволствие от многообразието на живота, от чувствата, които изживява човек при най-различни ситуации. За това тук си имаше точна дума — „одаяка“. Удоволствието, което човек може да изпита от общуването с неодушевени предмети като камък или дърво, морето или вятъра…

Джейк хвърли поглед на часовника си и прошепна:

— Манди, иди да доведеш и останалите. Време е…

Дребничкият китаец кимна и изчезна в дъждовната нощ. Само след секунда се появи обратно в компанията на четирима мъже. Всички бяха китайци, обучавани лично от Джейк в хонконгската база. Говореха японски съвършено, владееха почти всички идиоми, но това беше първата им мисия в тази страна. Докато за Джейк нещата бяха доста по-различни.

Гледаше ги как се приближават, в душата му нахлу бащинска гордост. Всички бяха негово творение — силни, опитни, прецизни. Бяха облечени в бели тениски и панталони в защитен цвят, пристегнати на прасците като бричове за езда. През избръснатите до блясък черепи бяха опънати памучни кърпи „хашимаки“, на краката им имаше „жикатаби“ — ботуши от тънка кожа с гумена подметка и отделен палец, които приличаха повече на ръкавици, отколкото на обувки. Бяха меки и гъвкави като индиански мокасини, осигуряваха отлично сцепление с всякакъв терен.

Гледани отстрани, шестимата приличаха на група обикновени работници, потърсили убежище от дъжда в близкия вход. Така и трябваше да бъде.

Мозъкът на Джейк отмерваше секундите с такава прецизност, че поглеждането на хронометъра беше излишно. Непосредствено преди началото на акцията предпочиташе да не раздвоява вниманието си с нищо, очите му останаха заковани в отсрещната врата.

— А какво ще правим, ако го няма вътре? — попита Манди Чой.

— Вътре е.

Манди се загледа в напрегнатото лице на приятеля си и усети как по гърба му пробягват мравки. „По-добре да не бяхме идвали, въздъхна в себе си той. Днес е четвърто число…“ Отлично знаеше какво означава това. В китайската нумерология цифрата „Четири“ е символ на смъртта. Лошо, много лошо… Дано Боговете ни закрилят, помоли се горещо, тръсна глава и каза:

— Опасността е много голяма! Винаги ли имаш такова пълно доверие на информаторите си?

— Той е тук — повтори Джейк. — Информацията ми е точна.

„Ех, ако можеше да е някой друг, а не Ничиреншу, въздъхна отново Манди. Всеки друг, дори самият християнски дявол, ако наистина съществува!“…

Но Ничиреншу и Джейк…

Враждата между двамата беше от години, а реката на омразата — широка и пълноводна. „Когато става въпрос за Ничиреншу, Джейк не може да разсъждава трезво, рече си Манди. Затова трябва да внимавам и да не го изпускам от очи!“

Джейк напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна. Усети как пулсът му се ускорява, а напрежението в гърдите му нараства. Най-сетне те пипнах, Ничиреншу, пропя душата му. Пред очите му се появиха черни кръгове, съзнанието му се замъгли, а после в него изплуваха мисли, на които категорично беше забранил достъп до душата си. Заедно с тях дойде и вълнението, кръвта заблъска в ушите му.

— Е, добре — изръмжа той. — Да вървим!

По уличното платно пробягваха розово синкавите отражения на неоновите реклами, сенките им приличаха на ивици застояла вода. Редките минувачи се гушеха под чадърите си, превили гръб срещу поривите на вятъра. Наблизо излая куче, високите стени удесеториха ехото…

Градът дишаше навсякъде около тях, но пулсирането му беше някак неясно, сякаш идваше през дебело стъкло. Разноцветното сияние на центъра беше разводнено от косо падащите дъждовни струи.

Джейк влезе пръв през мънистената завеса, тракането на дървените топчета прозвуча в ушите му като оглушителна канонада. Усещаше присъствието на Манди зад гърба си, чуваше тихите стъпки на останалите. Топката в стомаха му бавно започна да се топи. Изведнъж престана да бъде отделен индивид, а просто част от „дантай“ — групата… Едва сега усети, че отново е в Япония.

— Надолу по улицата има спукване на канализационна тръба — обясни Манди на изскочилия откъм кухнята управител. — От дъжда… Налага се да проверим всички околни сгради.

Джейк влезе в задимената вътрешност на кръчмата. Прекъснатите разговори се подновиха почти моментално, посетителите надигнаха чаши със саке и бира, чуха се подвиквания и смехове. Миризмата на тютюн се смесваше с апетитния ароматна пържено „шиояки“.

Плъзнаха се край управителя и с бърза крачка се насочиха към завесата на задния вход. Двамата пазачи в тъмни кимона понечиха да измъкнат пистолетите си, но Манди и един от останалите членове на групата забиха длани в ключиците им, после повториха упражнението върху вратовете им. Кимоната се превърнаха в тъмни езерца върху блестящия паркет на коридора, нападателите ги прескочиха и продължиха напред.

Джейк направи знак на двама от хората си да заемат северната игрална зала, други двама се насочиха към южната. А той и Манди се затичаха към западната стая в дъното на коридора, където според предварителната информация трябваше да се намира Ничиреншу.

Дръпна фузумата и се спря. Намираше се в нещо като вестибюл, покрит с шест татамита. Върху рогозките бяха разпръснати удобни футони в сиво-червен цвят, в ъглите смътно проблясваха металните части на стари скринове „танзу“. По стените бяха окачени кръстосани кадъни в кожени ножници.

Срещу него се плъзна друга фузума, в стаята пристъпиха двама мъже. За момент всички замръзнаха. После мъжете — голи до кръста, изрисувани с „иризуми“, изтеглиха сабите си и заплашително се насочиха към Джейк. Манди остана в коридора и вече водеше безшумна битка с още един пазач.

Джейк избегна първите удари, отскочи надясно и светкавично свали една дълга катана от стената. Инстинктивно усети, че оръжието е старо, може би на повече от триста години. Между дръжката и острието имаше великолепен баланс, очевидно това беше музейна рядкост. Което съвсем не я правеше по-малко смъртоносна. Стоманата беше тънка и здрава, закалявана стотици пъти според изискванията на древните майстори Дзен.

Мъжете с татуировките се разделиха и очевидно се готвеха да го нападнат от различни страни. А Джейк си даваше ясна сметка, че времето работи срещу него. Шансовете му да пипне Ничиреншу намаляваха с всяка отлетяла секунда.

Посрещна нападението с техниката „куми-ичи“, блокирайки във въздуха посичащия удар на по-дребния от татуираните, който го нападна отдясно. Закалената стомана звънна като камбана.

Финтовото движение на китката му беше светкавично, хоризонтално поставената катана отби удара и продължи наляво, описвайки къса окръжност. Острието потъна в корема на втория нападател, прерязвайки кожа, плът и кости.

Улученият мъж изкрещя, направи опит да задържи червата си, изскочили от широката рана, после бавно се отпусна на колене. Безполезната вече катана издрънча на пода. Джейк го притисна надолу и продължи завъртането на торса си, с което излезе извън обсега на първия нападател.

Пред очите му се мярнаха разгневените леопарди на жълто-червени ивици, които покриваха тялото на противника. Мускулите му набъбнаха от усилието да нанесе втори удар в главата на Джейк.

Но Джейк вече беше на нова позиция. Озовал се встрани от якудза, той замахна с катаната и острието с късо свистене потъна в ръката на противника му. Ударът беше нанесен с цялата тежест на тялото му и ръката падна отсечена, катаната продължи движението си напред, към вътрешните органи на незащитения торс.

Кръвта бликна като фонтан, въздухът натежа от зловоние — сякаш някой беше отместил капака на ковчег. Джейк прескочи трупа и рязко се обърна към вратата. Там обаче се оказа Манди, следван от останалите участници в нападението.

Замахна рязко и сряза оризовата хартия, която играеше ролята на стена.

В съседното помещение имаше трима мъже, седнали около ниска продълговата масичка. Очите му светкавично обхванаха профилите им и формата на предмета, който беше поставен пред тях. Кошница, пълна с нещо като черна блестяща слама… Лицата, извърнати към него, приличаха на бледи цветя, обърнали се към слънцето. После погледът му се избистри и бавно се фокусира върху едно от тях…

Този човек беше облечен в черно кимоно, двата въглена на мястото на очите светеха като фенери върху слабото лице. Самото лице беше триъгълно, със забележително правилни черти, вратът беше по женски издължен, ушите — малки и изящни. Синкавочерната коса беше сплетена в старомодна прическа.

— Ничиреншу!

Това възклицание се изтръгна неволно от устата на Джейк, той просто не беше в състояние да го сдържи. Сърцето болезнено подскочи в гърдите му, устата му изведнъж пресъхна. Така се беше почувствал преди много години, когато още като момче беше отишъл да гледа „Ужасът на Дракула“ в един от централните кинотеатри на Хонконг. Ясно помнеше случката край реката Сумчун, душата му неволно потръпна от страх.

После улови лекото движение в кимоното на Ничиреншу и скочи напред с вдигната над главата катана. Но пред Ничиреншу изведнъж се изпречи Кисан, десният му юмрук се протегна напред. Джейк се вслуша в шестото си чувство и светкавично промени посоката на удара си. Пръстите на Кисан вече бяха започнали да се разтварят като листенцата на отровно цвете.

Оглушителният боен вик „киай“ стресна онези от присъстващите, които не бяха подготвени за него. Но Джейк не беше сред тях. Той знаеше колко смъртоносно е оръжието, сгушено в дланта на оябуна. В момента, в който металните брънки свирнаха към лицето му, той леко премести острието на катаната и тежестта на бойната верига „манрикигусари“ се уви около него. Но още преди да протегне свободната си ръка към нея, Кисан прибегна до „какоиучи“ — рязко завъртане на китката, и веригата остана в ръцете му.

В следващия момент оябунът вече се носеше в атака, прибягвайки до „сукуиучи“ — вертикално движение във формата на осмица, чрез което трябваше да проникне през защитата на Джейк. Нападението беше толкова стремително, че Джейк се принуди да отстъпи крачка встрани и да контрира с дългата сабя. Кисан блокира отвесния удар, събра юмруци в позицията „йодан-юки“ и ги насочи за смъртоносен удар в очите на противника.

Джейк успя да разгадае намеренията му и блокира удара с дясното си рамо. Острите като бръснач брънки на веригата се плъзнаха по кожата му, оставяйки кървави следи. В същия миг катаната му се стовари от горе на долу върху дясното рамо на Кисан, прониквайки чак до ребрата.

Главатарят на гангстерите се олюля и започна да се смъква на колене, но очите му продължаваха неустрашимо да блестят. Джейк не беше сигурен колко дълбока е раната на противника и започна да издърпва острието за втори удар. В същия момент пространството зад Кисан оживя, в стаята се разнесе нечовешки вик. Ако Джейк не беше насочил цялото си внимание към оябуна в краката си, може би щеше да има повече време за реакция. Сега единственото нещо, което усети, беше свистенето на някакъв сферичен предмет към главата си.

Нададе остър вик към хората си, после действителността изчезна и се превърна в кошмар. Вече не беше в състояние да вижда ясно, пред очите му летяха отделни фрагменти — неясни и зацапани като пастелна рисунка.

Манди го сграбчи и започна да го дърпа назад. Джейк усети топлината на тялото му, сигурността, която се излъчваше от него. Очите му неволно попаднаха на останалите хора в стаята, вече далеч от него — чак в противоположния ъгъл. Бяха японци, сред тях имаше и една жена. Усети остро разместването в хода на времето, нещо не беше наред. После пред очите му се вдигна ръка в кимоно, широкият ръкав закри като завеса лицето на жената…

Въздухът изведнъж стана жълтеникавобял и започна да се издува като огромен балон. В ушите му екна пронизителен, труден за понасяне вик. Стените оживяха и тръгнаха насреща му, таванът се пропука като пролетен лед и се стовари отгоре му със смразяващ кръвта трясък.

Чудовищната детонация залепи тялото на Манди за неговото и двамата се стовариха на пода със страшна сила.

Проклинайки Ничиреншу, Джейк започна да потъва в черната бездна на безкрайната болка. Имаше чувството, че цялата сграда се е срутила върху главата му.