Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (19)

Петнадесета глава
Тиен Гианг | Токио

Денят беше горещ. Лодки пореха кафявите води на реката, работниците се бяха привели над банановите дръвчета и майсторски късаха гроздове узрели плодове. Някъде в далечината се разнесоха крясъци на маймуна, змиите в клетките започнаха да се увиват една в друга.

Дълбоко замислен, Никълъс изведнъж вдигна глава. Стори му се, че някой се приближава към змиярника. Обитателите на клетките очевидно бяха на същото мнение — няколко гърмящи змии нервно започнаха да пълзят по мрежестата вратичка, после паднаха на пода и гневно се свиха на кълбо.

Ти трябва да бъдеш излекуван.

В известен смисъл знаеше коя е жената, очакваща го тук.

Защото и той я очакваше.

Ти трябва да бъдеш излекуван. Подозираше, че Диш беше казал тези думи и на нея. Но сега, изправен на ръба на пропастта, той се поколеба. Не знаеше дали е готов за тази среща. И как, по дяволите, този богат виетнамец е знаел, че той ще се появи именно тук? Нима и това ще се окаже част от сложния план на Кайшо? Нима конците, които дърпа от изгнание (по думите на Диш) се простират чак дотук?

— Защо се колебаеш? — попита го гласът от миналото. — Нима е толкова страшно да ме видиш пак?

Изведнъж разбра, че начинът на появата му тук няма никакво значение. Както няма значение дали всичко е резултат от предварителните планове на Кайшо, или просто случайност. Той е тук, а гласът й звучи в съзнанието му и събужда спомените. Отново се озова в мрака на есенната нощ, в ушите му прозвуча призивният глас на бухала, вселената се превърна в място, запазено само за тях двамата…

— Коей.

Тя се появи иззад един аквариум с морски змии. Не изглеждаше остаряла дори с ден, сякаш беше живяла в независим от законите на времето свят. Едновременно с това обаче девойката беше отстъпила място на красивата млада жена. Характерните черти на лицето й моментално се набиваха в очи, но вече бяха някак смекчени, някак по-красиви и по-благородни… Блясъкът на огромните й очи беше станал още по-ярък.

На устните и играеше срамежлива усмивка.

— Виждам изражението на лицето ти и ужасът напуска сърцето ми… Ти не ме мразиш…

— Мразех те — развълнувано преглътна той. — А след теб започнах да мразя и света, който олицетворяваш! — спря за миг, погълнат изцяло от напора на чувствата.

Тя мъдро мълчеше. Дълго време се беше учила на търпение, за нея то беше далече по-ценно от рубините и перлите…

— Нека те погледам — прошепна той. — Имам чувството, че времето е спряло своя ход…

— Не е — промълви тя и пристъпи напред със загрижено изражение на лицето. — По очите ти познавам… Жена ти…

— Мъртва е. Загина при автомобилна катастрофа, докато аз се опитвах да закрилям Оками.

— И ти не можеш да си го простиш, нали?

— Не мога да си простя слепотата. Така и не успях да видя, че живеем различен живот!

— Всеки живее свой собствен живот, Никълъс. Поне това успях да науча от времето, през което бяхме заедно. За момент двамата сте избрали нещо общо, какво престъпно има в това?

Беше права, разбира се. След смъртта на Джъстин десетки пъти си беше мислил същото, но сега, чул го от устата на друг човек — особено от устата на този човек — той усети как от плещите му пада непоносимо бреме.

Мълчаливо кимна с глава.

— И ето те тук… — ръката й се протегна напред, пръстите й докоснаха неговите. Обля го топла вълна, годините изведнъж се превърнаха в прозрачна завеса. Той видя настоящето през тях и изведнъж разбра всичко. Всичко, което беше погребал в най-черните дълбини на душата си.

Ти трябва да бъдеш излекуван, беше казал Диш. И Никълъс наистина се зае с този процес.

— Дълги години обръщах гръб на Якудза. От гняв и мъка, заради смъртта на невинен човек… — изтънял от вълнение, гласът му наподобяваше далечния шепот на вятъра. — Най-накрая разбрах какво е станало в действителност… Бях гневен не на теб или на света на Якудза, а на себе си! Фактът, който упорито отказвах да призная, беше съвсем прост — аз се бях влюбил не само в теб, но и в този свят. Точно като баща ми. Яростно отказвах да призная това, съпротивлявах му се с всички сили. Защото то влизаше в противоречие с чувството ми за чест и с бойните изкуства, които владеех…

— Знаеш ли, това положение така и не успях да разбера — обади се Коей. — Ти беше нинджа и това автоматическите изключваше от обществото… Нямаше начин да не бъдеш привлечен от Якудза — една отречена от обществото организация. Но въпреки това…

— При нинджуцу има само два цвята — бял и черен. Добро и лошо, без никакви нюанси. Така ме учеха, така виждах живота… Така и не разбрах как е възможно баща ми да бъде близък приятел с оябун от Якудза. Знаех, че службата му изисква контакти с Якудза, но не и приятелство. Сърдех му се за това, но не го показвах. Обичах баща си и се прекланях пред него, но никога не му простих за приятелството с Микио Оками…

— Горе-долу такива бяха чувствата ти и когато пожела аз да ти стана приятелка, нали?

Сейко не излизаше от ума му. Без нея едва ли би стигнал до това душевно разголване. Мразя твоята праволинейност, мразя отказа ти да признаеш, че между черното и бялото има още стотици нюанси… Тя го беше познавала по-добре от всички, включително и от него самия. Сърцето му се свиваше от болка по нея. Нима е възможно човек сам за себе си да е загадка?

Стояха близо един до друг, той чувстваше как времето пропада, а годините отлитат като изсъхнали листа.

— Защо? — прошепна Коей.

В този кратък въпрос се съдържаше цялата мъка на техния осакатен живот, на раните, които отказваха да зараснат…

— Колко си приличаме — продължи тя. — Това би трябвало да ни направи близки, но стана обратното — ние се наранихме взаимно… — вдигна глава, огромните й очи потънаха в неговите. — Не исках да те лъжа, но как бих могла да ти разкажа за своя позор?

— Наистина не би могла — кимна Никълъс. — Това е нашата карма, всеки си я изстрада…

Тя хвана ръцете му.

— Дълго чаках този миг… Чаках го цял живот…

Устните му бяха близо до нейните. С крайчеца на окото си виждаше как се гърчат пепелянките. Усети бедрата й върху своите, розовото връхче на езика и пробяга по устните му.

Телата им пламнаха, влечугите моментално усетиха това. Вцепенението ги напусна, плоските им глави се надигнаха, раздвоените им езичета започнаха да опипват въздуха.

Свитите на кълбо гърмящи змии сякаш най-добре реагираха на вибрациите, които се излъчваха от стройната фигура на Коей. Блестящите им тела се замятаха, бамбуковите клетки затрещяха. Острите като игли отровни зъби, които нормално се криеха под устната кухина, изведнъж щръкнаха навън, готови за действие.

Той разкопча блузката от фина материя, ръцете му обхванаха гърдите й. Пръстите погалиха зърната, от устата й се изтръгна тих стон, главата й се сведе към шията му. Кръвта им кипна, танжинското му око широко се разтвори, обливайки ги в ослепителна светли на.

Ръцете й несръчно започнаха да разкопчават колана му, панталонът се плъзна надолу. В същото време той вдигна полата й, усетил голото тяло отдолу. Залепи гърба й за стената на навеса, единият й крак се повдигна и остана увит около кръста му. Ръката й го насочи към пламналата женственост, той проникна в нея в мига, в който устните им се сляха.

Стенанието й заглъхна в устата му, ехото накара змиите да се замятат в клетките си. Гръбнакът й се изви, тазът й се притисна в него и трескаво потърси синхрон с мощните му тласъци. Телата им се сляха.

Дишаше учестено, в съзнанието й нямаше нито мисъл, нито болка. Нещо дълбоко в нея щракна и се освободи, насладата разля сладката си нега в гърдите и слабините й… Това беше духът на свободата, оцелял след години на непоносими страдания. Аз съществувам, замаяно помисли тя. О, Господи, аз съм жива!

Отдавна беше на „ти“ със сексуалната техника, но това, което ставаше в момента, беше нещо съвсем различно. Времето потрепна и престана да съществува, миналото изгуби власт над волята и съзнанието й, самотният затвор на настоящето изчезна. Сякаш се беше събудила от вековен сън и се понасяше към сияйната зора на хоризонта върху крилете на тържествуващия си дух…

Заляха я горещите вълни на възбудата, тялото й се разтърси от могъща конвулсия и лудо се притисна в неговото, лицето и гърдите й се покриха с капчици пот. В момента, в който бедрата му потръпнаха и се залепиха за нейните с дива мъжка необузданост, тя усети как нещо ново и непознато се влива в изстрадалата й душа. Вкопчи се в него, твърдо решена да го задържи.

— Господи, колко далеч съм била от истината — прошепна тя в душния въздух на змийския навес.

Замаян от бурния развой на събитията, Никълъс мълчаливо я стискаше в прегръдките си. Дишането й беше все така учестено, пулсът й барабанеше под пръстите му като нов, неизвестен на науката източник на енергия.

Змиите около тях полудяха, раздвоените им езичета светкавично опипваха въздуха, сякаш искаха да получат част от любовния екстаз, гъвкавите им тела шумно се блъскаха в бамбуковите прегради.

Небето над навеса неусетно се беше изпълнило с черни, буреносни облаци.

— Какво правиш тук? — най-сетне наруши мълчанието Никълъс.

— Знаеш какво. Чаках те…

— Какво стана, след като аз… След като се разделихме?

Изглеждаше загадъчна и едновременно с това прекрасна. Вероятно точно такава е била Шизука в очите на древния герой Минамото-но-Йошитцуне по време на краткия им роман в пазвите на свещената планина Йошино.

— Скъсах с всякакви мъже — отвърна тя, очите и бяха насочени към настъпващата дъждовна пелена. — След като ти си отиде, имах чувството, че не бих могла да понеса мъжко докосване… Призляваше ми само при мисълта за секс… Престанах да се смея, единственото ми желание беше да умра.

— Коей…

— Недей!… — прошепна тя и бавно се извърна към него. Емоциите, изписани върху лицето й, бяха толкова дълбоки, че той объркано замълча. — Всъщност аз вече бяха мъртва… Не можех да обвинявам никого, освен себе си… Защото рискувах да те излъжа, въпреки че знаех какво значи честта за теб…

Очите й пробягаха по неподвижната му фигура.

— Отначало мислех да ида в манастир, струваше ми се, че само там ще намеря спокойствие… Колко съм била наивна, Господи!… — от устата и се откъсна горчив смях. — Не си давах сметка, че ми липсва най-важното — вярата… В крайна сметка се оттеглих в Йошино и станах „мико“ — изпълнителка на ритуални танци, в свещения храм Шугендо…

Не мога да кажа, че бях разочарована… Постепенно попаднах в плен на шинтоисткия натурализъм, това ми помогна да се отърва от постоянните кошмари на миналото…

После Томоо Козо дойде да ме вземе. Каза, че се е уговорил с баща ми и аз трябва да се омъжа. Бракът ми бил от решаващо значение за бъдещето. Неговото, на баща ми, на целия клан Ямаучи…

Какво толкова, рекох си аз. Нали и без това съм мъртва? Но само след шест месеца разбрах колко дълбоко съм се заблуждавала. Оказа се, че все пак не съм мъртва и това променяше всичко. Не бях в състояние да се омъжа за този човек, не можех да се върна нито при родителите си, нито в Йошино. Направих единственото възможно нещо — избягах при Кайшо… — очите й се заковаха върху лицето на Никълъс: — А Микио Оками ме изпрати тук…

— Оками е знаел за нас?

— О, да. Разказах му всичко, защото бремето на спомените заплашваше да ме унищожи… Но се оказа, че Кайшо е бил в течение на по-голямата част от тази история…

— Как така?

— Мислех, че знаеш — изненадано го погледна тя. — Той се интересуваше от всичко, което имаше някакво отношение към теб… И точно по тази причина ми предложи своята закрила…

В далечината забоботи гръмотевица, полъхна хладен ветрец, слънцето потъна зад тъмните облаци.

— Трябва да ти кажа и още нещо — промълви тя след проточилото се мълчание. — Мъжът, за когото трябваше да се омъжа и при когото прекарах шест месеца, се наричаше Майкъл Леонфорте…

Сякаш някой стовари тежък юмрук в корема на, Никълъс.

— Същият онзи Леонфорте, който е бил партньор на Рок в Плаващия град? — тихо, но напрегнато попита той.

— Да. Двамата с Рок ме срещнаха в Лаос. Майкъл беше вълк единак, нает от американска шпионска централа, която действала под прикритието на Пентагона. Задачата му била да осигури основния поток наркотици, идващ от платото Шан в тайландските планини. Но американците не попаднали на когото трябва. Вместо да изпълни поставената задача, Леонфорте дезертирал, завзел наркотичния канал и започнал да го експлоатира за своя сметка. През 1971 година Пентагонът изпратил срещу него наказателна експедиция, задачата й била да върне Майкъл, жив или мъртъв… Начело на експедицията бил Рок. Той и един виетнамец на име До Дук също дезертирали и се присъединили към Леонфорте…

До Дук, Рок и Майкъл Леонфорте са били съдружници? Пресвети Боже, ето защо Рок иска живота ми, помисли Никълъс. Та нали аз убих До Дук?!

Ван Киет мислеше, че Рок го преследва заради невронните платки от второ поколение за суперкомпютъра „Чи“, но на практика нещата бяха много по-сложни. Един Леонфорте издига непристъпна крепост във виетнамската джунгла и търгува с наркотици и оръжие от американски произход, друг Леонфорте оглавява „Огледалото“ — най-могъщата шпионска организация в историята на Съединените щати. Дали агенти на тази организация не са същите хора, които са искали да сложат ръка върху търговията с наркотици по време на Виетнамската война? Ако са същите, значи са постигнали целта си. А това означава, че една официална институция в рамките на правителството на САЩ се занимава с контрабанда на наркотици!

— Защо Козо е искал да свърже Ямаучи с човек като Майк Леонфорте? — попита на глас той.

— Ямаучи няма нищо общо, нито пък който и да било друг клан на Якудза — отвърна Коей. — Тук става въпрос за „Годайшу“. По онова време не знаех нищо за тази организация, за нея са знаели само двама-трима на най-високо равнище. Но тя решила да свали Оками от поста върховен оябун. В заговора били трима — Шоза, Акинага и министърът на „МИТИ“ Ушиба. Отначало те наистина желаели само отстраняването му, но после плановете им претърпели промяна и Оками бил осъден на смърт. Козо изпълнил заповедта на Акинага и наел До Дук. Той трябвало да убие Оками и новите му съдружници — Доминик Голдони и господин Диш… Но благодарение на твоята намеса е бил убит само Голдони…

— Постепенно Плаващият град заема първостепенно място в плановете на новото „Годайшу“ — вече без присъствието на Оками. На практика организацията се разцепва именно след като Рок и Майкъл излизат на сцената. Акинага и останалите членове на Вътрешния съвет настояват за трайно сътрудничество с Плаващия град, Оками е на противоположно становище. Той добре е познавал Майкъл и Рок, затова е искал да се държи по-настрана от тях. Защото те са били чудовища дори според критериите на престъпния свят. Считали са се за крале, равни на Бога. Раздавали са правосъдие, без да се съобразяват с мнението на когото и да било…

Тежки дъждовни капки започнаха да барабанят по ламаринения покрив на навеса, змиите засъскаха и започнаха да се свиват на кълбо. Малки гейзери прах задимяха по пътечката. После небето окончателно се сключи над главите им и пороят връхлетя с пълна сила.

— Козо и Акинага били впечатлени от репутацията на тези мъже и искали да се сближат с тях. Вярвали, че моят брак с Майкъл Леонфорте ще ги приближи до нивото на съдружници.

— Значи е трябвало да се превърнеш в жертвено агне — отбеляза Никълъс.

— Те не мислеха така…

— А Леонфорте? Откъде са били сигурни, че той ще иска да се ожени?

— И през ум не им е минавало да го питат. За тях това е било бартерна сделка и нищо повече. В нея няма място за любов, а дори и за секс… Всичко се подчинява на условията на бизнеса…

Звучеше ужасно, но Никълъс си даваше ясна сметка, че в Азия подобни бракове се сключват от векове.

— Все още не виждам изгодата от гледна точка на Майк — поклати глава той.

— Няма и да я видиш — тъжно поклати глава Коей. — Това за сетен път ще ти докаже, че, независимо от натрупания опит, никой не може да предвиди неочакваните превратности на съдбата… Защото, напук на логиката и здравия разум, Майкъл се влюби в мен…

 

 

Когато Танака Гин се появи пред вратата на Акира Шоза, насреща му изскочиха тримата лични телохранители на оябуна и заплашително го наобиколиха.

— На какво дължа тази чест, господин прокурор? — изправи се на прага самият домакин. — Работното време отдавна свърши, предполагам, че сте се отбили да си побъбрим…

Танака Гни извади служебната си карта и се легитимира в строго съответствие с изискванията на закона.

— Посещението ми е служебно — сухо съобщи той.

— Но вече наближава полунощ — отбеляза Шоза и многозначително огледа лекото си домашно кимоно от тънка коприна.

— Допреди малко бяхте в бара „Инк Стик“, не исках да ви развалям удоволствието.

Шоза сви рамене и се дръпна да му направи път.

— В спалнята ми има две момичета, едва ли ще бъдат очаровани, ако останете повечко… — промърмори той.

— Няма — успокои го Танака Гин и прекрачи прага. — А и вие също.

— Моля?

Танака Гин огледа восъчната фигура на Мерилин Монро, после бавно се извърна с лице към оябуна. За нищо на света не би се лишил от удоволствието да го гледа в очите, докато му чете заповедта за арест. Направи опит да не мисли за двете момичета, които бяха в спалнята на гангстера, вероятно съвсем голи. Не беше се оженил умишлено, след жесток урок по време на безгрижната младост. Тогава разбра, че в душата му съществува склонност към разгулен живот и трябва да избира между него и професията на прокурор и съдия, изискваща абсолютно непоклатими морални добродетели.

Лицето на Шоза запази каменното си изражение, докато Гин бавно му четеше заповедта за арест. Но когато му подаде списъка с обвиненията, оябунът рязко пребледня.

— Това са лъжи! — извика той. — Кой е авторът на тези отвратителни клевети?

— Моля ви, ние разполагаме с неопровержими доказателства за връзката ви с Йошинори-сан — доволно се усмихна Танака Гин. — Имаме свидетели, чиито показания ще чуете в съда… Сега вие сте нашият ключ към висшите ешелони на Якудза, Шоза-сан. С ваша помощ ще изтръгнем корупцията като развален зъб, веднъж завинаги!

— След като сте толкова загрижен за корупцията, няма да е зле да огледате и собствената си служба, господин прокурор — процеди Шоза. — Бих могъл да ви изредя толкова случаи на корупция между вашите служители, че лошо ще ви стане!

— Нима сте готов да предадете приятелите си? — изгледа го с любопитство Гин. — Нима ще станете свидетел на обвинението?

— Не съм глупак — поклати глава Шоза и внимателно сгъна заповедта за арест. — Отлично зная откъде идват вашите обвинения. От този момент нататък можете да считате, че аз нямам приятели.

— Значи ще приемете да работим заедно — отвърна Танака Гин и кимна по посока на вратата: — Моля да ме последвате.

По лицето на Шоза се изписа престорена изненада, очите му скачаха от вратата към лицето на Гин и обратно.

— Трябва ли да разбирам, че сте дошъл сам в момента на своя триумф? — попита той. — Процесът срещу мен ще ви донесе огромна популярност, господин прокурор…

— Дойдох сам, защото мога да си изпълня дълга и без да ви причинявам излишно унижение — отвърна Гин и леко кимна в отговор на краткия поклон на оябуна.

— След малко ще прозвучат камбаните на шинтоисткия храм оттатък улицата — промълви Шоза. — Ще ви бъда задължен, ако ми позволите да ги чуя за последен път.

— Нямам нищо против.

— Благодаря — кимна Шоза. — В такъв случай ще ида да се облека.

Танака Гин го изчака да се скрие зад вратата на спалнята и пристъпи към остъкления шкаф с восъчната фигура на Мерилин Монро. Наведе се, любопитен да разбере какво кара късата й поличка да се вее на вятъра.

Навън се разнесе величественият звън на камбаните. Танака Гин се доближи до открехнатия прозорец на хола и надникна по посока на улицата, мътно проблясваща с асфалта си двадесет стажа по-долу. Хвърли, поглед на часовника си и пристъпи към затворената врата на спалнята.

В момента, в който се готвеше да почука, отвътре се разнесе трясъкът на пистолетен изстрел. Ритна вратата и се втурна напред. Двете момичета, голи до кръста, бяха на леглото и уплашено пищяха. Върху рамото на едното имаше кървави пръски.

Акира Шоза лежеше на пода. Очевидно беше налапал дулото на пистолета, куршумът калибър 357 беше отнесъл цялата задна част на главата му. Очите му бяха насочени към широко отворения прозорец, в хладния въздух се чувстваше сладникавата миризма на смъртта. Оябунът се беше погрижил да умре достойно, облечен във великолепен официален костюм, снежнобяла риза и копринена вратовръзка.

До слуха на Танака Гин долетяха забързани стъпки, миг по-късно телохранителите на Шоза връхлетяха в стаята. Заковаха се на място, очите им се облещиха по посока на мъртвия господар.

Танака Гин помогна на момичетата да напуснат стаята, внимавайки да не пипат нищо. Нареди им да се измият и облекат, а после да го чакат за показания. Върна се в спалнята и спря поглед на тялото на Шоза, замръзнало в неестествена поза кран окървавеното легло. Пръстите на лявата му ръка стискаха нещо. Танака Гин се наведе и ги разтвори с помощта на писалката си. Предметът се оказа блестяща цветна реклама на американския филм „Неудачниците“, в кадъра бяха запечатани Кларк Генбъл и Мерилин Монро. Генбъл беше облечен с джинси и широкопола каубойска шапка, лицето му беше широко усмихнато. Вероятно беше казал нещо много смешно, защото Мерилин, блестяща както винаги, се смееше от сърце, елегантно прикрила устни с разтворена длан.

Камбанният звън продължаваше да ехти, сякаш в памет на един човек, избрал чуждоземен начин за раздяла с живота. Танака Гин се изправи и напусна жилището. Беше проявил глупостта да повярва, че човек като Акира Шоза ще разкрие тайните на престъпния си живот пред някого, особено пък пред представител на властта. Високомерието е нещо ужасно, помисли си той, пред очите му отново изплува сгърченото тяло на Шоза.

У дома се прибра чак след три сутринта. Насилствената смърт е свързана с изключително много бумащина, дори когато става въпрос за ясен случай като този на Шоза.

Ушиба все още беше буден. Настанил се в старо кресло до настолната лампа, той четеше някаква книга. Вдигна глава и проследи Танака Гин, който прекоси хола и се отправи към кухнята. Там си сипа три пръста неразредено уиски, глътна го наведнъж и отново напълни чашата си.

Ушиба остави книгата и тихо влезе в кухнята.

— Какво се е случило?

— Шоза е мъртъв — лаконично поясни Гин. — Налапа един пистолет и дръпна спусъка. Предпочете смъртта пред позорния процес…

— Мога да го разбера — промълви Ушиба и извърна очи към мрачната вътрешност на просторния хол. Такъв финал ли виждаше в онзи момент, когато реши да приеме внушението на Кен? Нима синът на Кисоко е успял да предвиди подобен изход, подхвърляйки му идеята да накаже Шоза чрез Танака Гин? Самият Ушиба не искаше да бъде толкова жесток, едва ли би си позволил да подпише с лека ръка смъртната присъда на човек, който му е бил приятел…

Но все пак го беше сторил. „Мога да го разбера“… Тези думи бяха достатъчни, издаваха го. Познаваше Шоза прекалено добре, беше сигурен, че духовен човек като него не би позволил да стане играчка в устата на вестникарите, да се унижава пред съда и да изтърпява наказанието си в затвор. Ако самият Ушиба трябваше да решава подобна дилема, тон положително би избрал сепуку — ритуалното самоубийство със сабя. Да избереш времето и начина на собствената си смърт означава да докажеш, че си достоен човек. За него беше немислимо да се остави на милостта на врага или пък да прекара живота си зад решетките.

Аз го убих! Тази мисъл прониза гърдите му като остър кинжал. Шоза беше предател, действията му поставиха на изпитание не само Вътрешния съвет, но и „Годайшу“ като цяло. Стремежът му да отмъсти на Никълъс Линеър носеше заплаха за най-съкровените им мечти. Но… Нима всичко това е достатъчно, за да осъдиш един човек на смърт? Би трябвало. Да, би трябвало… Вече беше прекалено късно за съмнения.

— Ушиба-сан?

Дайжинът с усилие отмести поглед от мрака, очите му бавно се нагодиха към ярката светлина в кухнята.

— Вече е прекалено късно, денят ми беше дълъг и тежък…

Ушиба кимна с глава. Прекрасно разбираше, че Танака Гин му предлага деликатен начин за измъкване. Никога не би го унижил с въпроса „Добре ли си?“, съвсем естествен за всеки европеец.

— Аз също съм уморен, но напоследък не мога да заспя. Сякаш съм забравил как става това…

Танака Гин наля още малко уиски в чашата си и кимна с глава:

— Понякога има периоди, в които почивката ми изглежда толкова далечна, колкото една ваканция в Париж… — поклати глава и засрамено добави: — Господи, що за домакин съм и аз! Искаш ли нещо за пиене?

— Страхувам се, че трябва да ти откажа.

Преместиха се в хола, Танака Гин палеше всички лампи по пътя си. В къщата липсваха полилеи, защото, според дълбокото му убеждение, в тях нямало топлина. Настаниха се един срещу друг в дълбоки кресла от западен тип.

Ушиба не пропусна да отбележи бледото и уморено лице на Танака Гин.

— Мислиш, че си се провалил, нали? — попита той. — Наистина би трябвало да бъдеш нащрек, но как би могъл да знаеш какво става в главата на човека срещу теб?

— Да, разбира се — кимна Танака Гин и отпи глътка уиски. Раменете му леко потръпнаха. — Забрава, забвение… Когато някой умре пред теб, ти неволно виждаш и собствения си край…

Какъв чудесен човек, помисли си Ушиба и поклати глава:

— Само когато изпитваш дълбок страх…

— Може би. Но понякога не знаеш дали имаш правото на избор…

От тези думи разбра какво е накарало Танака Гин да избере професията на прокурор. Беше онзи ужас, скрит дълбоко в душите на хората, който кара някои от тях да стават например моряци, именно защото искат да преодолеят ужаса си от водата… А други, като този отличен прокурор и достоен човек, изпитват ужас от смъртта и затова искат да бъдат в постоянен контакт с нея…

— Много лошо ли беше? — попита след известно време той.

— Смъртта винаги е лоша. Независимо от обстоятелствата и личността на умрелия…

Това беше доста интересен отговор за високопоставен столичен прокурор, особено за такъв като Танака Гин, който беше изпратил немалко злодеи на ешафода.

— Може би в случая става въпрос за изключение от общото правило…

— Как така? — вдигна глава над ръба на чашата си Танака Гин.

— Отдавна подозирам, че Шоза попада под все по-силното влияние на американската етика, на американските добродетели. Без съмнение си видял восъчното копие на Мерилин Монро в апартамента му. Роклята е автентична, шита специално за нея. Шоза я купи срещу сума, която значително надвишава твоята годишна заплата. Страхувам се, че отношението му към нова Япония ставаше все по-цинично и по-цинично… „Земята на кухите символи“ — така я наричаше… Мисля, че беше изгубил вяра в родината си.

— Разбирам. И с избора на начина, по който умря, той отново потвърди този факт…

— Да. Решил е да умре като модерен гладиатор. Смъртта изпреварва безчестието…

— И какво от това? Нима смъртта му стана по-поносима или по-разбираема?

Ушиба ясно виждаше как Танака Гин се бори с философската преценка на смъртта на Шоза, а заедно с нея и със смъртта въобще… И разбра, че отговорът му може да се окаже от решаващо значение за този човек.

— Нито едното, нито другото — простичко отвърна той. — Но по този начин смъртта му придобива форма и съдържание. Което я прави различна от „кухите символи“.