Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (17)

Надолу към мъртвата зона

Човек трябва да седи твърде дълго с отворена уста, преди някоя печена патица да влети в нея.

Китайска пословица

Токио

Лятото на 1947 година

 

— Мисля, че открих нашия човек — каза Микио Оками.

— Наистина ли? — полковник Денис Линеър вдигна глава от купищата документи, които затрупваха бюрото му. Напоследък почти не спеше, у дома се прибираше съвсем епизодично, сякаш къщата му беше хотел на рядко посещаван курорт.

— Да — кимна Оками. — Напълно подходящ, направо съвършен.

— Никой не е съвършен. Най-малкото пък един потенциален убиец.

Полковникът се облегна назад и започна да пълни лулата си. Оками нервно крачеше напред-назад из тясната, отрупана с книги стая. Лятото току-що беше започнало, но въздухът вече беше душен и горещ. Какво ли ще бъде през август, потръпна вътрешно той.

— Хайде да се поразходим — предложи полковникът, запали лулата и се изправи.

Токио представляваше мрачна картина на разрушения и пожари. Цели квартали бяха унищожени и трябваше да бъдат построени отново, много хора бяха убедени, че миналото на страната е окончателно погребано под развалините. Икономиката беше в плачевно състояние, инфлацията правеше живота почти непоносим, комунистите надигаха глава. Япония беше на прага на хаоса и дестабилизацията.

Полковникът си даваше ясна сметка, че времето им изтича. Генерал-майор Чарлс Уилоубай и неговите сътрудници бяха заети с разпитите на японските генерали, които спасиха от военен трибунал с единствената цел да ги превърнат в американски шпиони и да ги „обучават“ за ръководители на новосъздадената японска армия, която трябваше да играе ролята на щит срещу комунистическата зараза в района на Тихия океан.

Полковникът беше убеден, че този, в дълбоката си същност фашистки, план ще съсипе окончателно страната, бореща се за икономическа стабилност и достойно място в следвоенния свят. Кошмарът на ядрената заплаха беше единственият дипломатически лост в ръцете на американското правителство, доскорошният враг нямаше право на избор. Но една страна, която не може да предложи дори шепа ориз на своя народ, едва ли може да си позволи огромните разходи за превъоръжаване.

— Е, добре — промърмори най-сетне той. — Кое е гълъбчето?

— Токино Каеда. Заема ключов пост в клана Ямаучи, амбициозен и безскрупулен, любимец на Катцуодо Козо, който съвсем скоро го направи свой заместник — Оками спря пред една улична сергия и си купи пакетче бонбони. После тръгна напред, леко присви рамене и добави: — Амбициите му са огромни, това го прави достъпен и благонадежден… Жаждата за власт е по-силна от чувството за чест. Страхувам се, че това е същността на новия ред, който ни налагате…

— Да, светът окончателно се промени — продума замислено полковникът. — Жалко, че държава като вашата се оказа на страната на губещите… Но кой е виновен за това? — Завиха зад ъгъла и се насочиха към река Сумида. — Сега обаче не е време за обвинения. За да направим настоящето си сигурно, ние сме длъжни да гледаме в бъдещето. Аз съм убеден, че именно Тихоокеанският регион е бъдещият център на световната търговия. Тук, в пространството между Япония и Китай. Разполагаме с човешки потенциал и огромно желание — две неща, които могат да направят чудеса в областта на икономиката. Това е главната ни задача, Оками-сан. Да дадем шанс на Япония, да я възродим от пепелищата…

Стигнаха брега на реката, която се извиваше като огромна, ленива боа върху раменете на дръзка жена. Тази жена беше Токио — изнасилена, обезобразена, гладна… Но изправена и горда, бързо възстановяваща се от раните си.

— Най-сериозни затруднения ще имаме с Катцуодо — промълви Оками, облегна се на железния парапет и насочи поглед към мръснокафявите води. — Той е яростен противник на всякакви контакти на Якудза с американците. Дълбоко е убеден, че Окупационната армия ни използва за мръсната работа — онази, която американците не искат да вършат сами…

— И донякъде е прав. Но само донякъде. Защото Якудза се страхува от комунистическата зараза точно толкова, колкото и американците. Какво толкова ще стане, ако счупят няколко глави на обществено място от чуждо име? И тъй, и тъй го правят, само че сега ще получат и хонорар…

— Няма защо да се тревожиш от мнението на Катцуодо — изръмжа Оками. — Той е оябун на клана Ямаучи и се страхува от мен, защото именно аз го издигнах на този пост. Сега разбирам, че това е било грешка. Защото Катцуодо използва проблема, за да провери настроенията в Якудза. Кой от оябуните ме подкрепя, кой би застанал на негова страна… В хода на този процес подклажда стари вражди между отделните кланове, крайната му цел е организацията да си остане в изолация. Подобно поведение повече не можем да търпим. Имам чувството, че сме в положението, в което е била страната в края на XVI век, непосредствено преди Йеасу Токугава да бъде обявен за шогун… Май и днес ни трябва един шогун с желязна воля, на когото всички да се подчинят…

— Интересна идея, приятелю — каза полковникът и дръпна от лулата си. — Не виждам обаче човек, който да е подходящ за тази роля… Поне засега… — издуха облаче дим и загледа как синкавите струи бавно се разтварят във въздуха. — Но в бъдеще, кой знае… — изглеждаше наистина заинтригуван: — Знаеш ли, дори слуховете за такъв човек ще обединят Якудза и ще повдигнат авторитета й… А това може да ни донесе огромна полза…

Оками отново се възхити от способността на полковника да вижда добрите и лошите страни на всяка, дори и най-простичката, идея. Сякаш беше древен магьосник, превръщащ сламата в жито само с едно махане на ръка.

Полковникът обърна лулата си с чашката надолу и я изчука на железния парапет.

— Това е храна за размисъл, но сега трябва да се обърнем към по-непосредствените задачи.

— Катцуодо трябва да бъде окончателно отстранен — заяви Оками. — И Токино Каеда ще направи точно това. Вече ме запозна с плана си, изглежда ми абсолютно сигурен… Оябунът не умее да плува… Това се пази в строга тайна, но като доверено лице Каеда, разбира се, я знае… Точно след една седмица трупът на Катцуодо ще изплува от водите на Сумида. Тогава вече можем да се заемем сериозно с Уилоубай и неговата шапка военнопрестъпници…

Полковникът мълчаливо кимна с глава, ръцете му бяха заети да пълнят лулата. Оками го наблюдаваше под око и напразно се питаше какви мисли се въртят в забележителния му мозък. Отдавна се беше отказал от опитите да бъде в крак с този мозък, беше абсолютно убеден, че ако Денис Линеър се беше посветил на шаха, днес положително би бил един от най-добрите гросмайстори в света. Мислите му тичаха стремително напред, очертаваха такива неочаквани перспективи, че Оками често имаше пристъпи на световъртеж. От Линеър той беше научил далеч повече, отколкото от всичките си учители, покровители и сенсеи, взети заедно. Полковникът притежаваше необикновената дарба да вижда живота като едно органично цяло, съдържащо в себе си огромното разнообразие на дребни и на пръв поглед дори незначителни случки и събития… И това негово качество го доближаваше до простата и вечна истина за живота, проповядвана от шинтоизма.

Беше прям, на моменти дори груб човек. Но думите му винаги бяха точни и премерени, като хранителната дажба на затворник. Поемаше върху плещите си тежестта на новия свят, в душата му пламтеше желанието този свят да бъде по-добър и по-справедлив. Защото полковник Линеър беше човек, който умее да превръща мечтите в действителност. А мечтите му за бъдещето на Япония бяха прекрасни, в съзнанието на Оками се очертаваше една приказна картина, в която неговата организация играе важна роля и разширява влиянието си като вълните в океана, все по-надалеч и по-надалеч…

Оками хвърли няколко соеви бонбончета в устата си и бавно започна да ги смуче. По-добре да прекалява със захар вместо с алкохол, каза си той. Полковникът отдавна знаеше за страстта му към чашката, единствената му забележка беше, че алкохолът бавно ще го убие…

— Довечера ще се срещна с Каеда — промълви той. — Да му дам ли зелена светлина?

— По-добре да изчакаш, докато разменя една-две думи с Катцуодо Козо — внезапно се изметна полковникът.

— Но защо?

— Искам да бъда сигурен, че нямаме друг начин, освен неговото премахване.

Оками налапа още няколко бонбончета и сви рамене.

— Може би така ще е още по-добре… Катцуодо мрази всички европейци и несъмнено ще потвърди присъдата със собствената си уста.

 

 

На другия ден следобед полковникът се появи лично в дома на Катцуодо Козо. Той представляваше внушително имение с високи стени в покрайнините на Токио. Във вътрешността му имаше четири сгради. Козо живееше в най-голямата от тях заедно със семейството си, останалите бяха за охраната, съветниците и двете му омъжени сестри.

Оябунът го остави да чака в преддверието почти цял час, не му предложиха дори да седне. Това беше непростима проява на невъзпитание, но гостът беше чужденец и Козо очевидно държеше да му демонстрира своето презрение.

Линеър обаче запази пълно спокойствие. Беше свикнал на подобно отношение от японци, които или изобщо не го познаваха, или обратно — познаваха го прекалено добре. Прекара по-голямата част от времето си до прозореца, очите му внимателно оглеждаха имението, умът му се опитваше да прецени богатството на домакина, а оттам и влиянието му върху клана Ямаучи.

Вече от доста време насам този клан му създаваше проблеми. Подобно на големите фамилни концерни „дзайбацу“, действали в предвоенна Япония, кланът Ямаучи се стремеше към постоянна експанзия, шефовете му правеха всичко възможно, за да заграбят нови територии. Оябуните, оглавявали тази престъпна организация, се отличаваха с изключителна самоувереност и открита арогантност, алчността им беше направо пословична. В продължение на десетилетия провеждаха политика на сепарационизъм, правеха всичко възможно да се оградят с непристъпни стени. Това водеше до опасното чувство за безнаказаност у по-голямата част от нейните членове.

— Търсите слабото ми място, нали?

Полковникът се обърна и се оказа лице в лице с Катцуодо Козо. Оябунът беше слаб мъж с дълбоки бръчки, очите му бяха неестествено блестящи, като на човек с пристъп на маларична треска.

— Говорите като истински феодал — усмихна се с лека изненада Линеър. Може би не трябваше да започва разговора по подобен начин, но всъщност беше убеден, че подходът няма да има никакво значение.

— Аз не съм древен феодал и нямам самурайска армия — отвърна с достойнство Козо и изпъна гръбнак. — Нямам благородническа кръв в жилите си, сам съм постигнал всичко в този живот. — Свали чехлите си и нахлузи подпетени обувки, които вероятно използваше в градината и преддверието на дома си. — Позициите ми нямат особено значение за широката публика, положението ми може да бъде сравнено с това на човек, който притежава краден шедьовър. Мога да му се наслаждавам само в тесен кръг от истински приятели…

— Нима очаквате нещо друго? — вдигна вежди полковникът. — Та вие сте престъпник!

Дълбоките бръчки по голия череп на Козо се смекчиха в нещо като усмивка.

— Поправете ме, ако греша — рече. — Но нима сред вашите най-близки приятели няма престъпници?

— Службата ми изисква да поддържам връзки с представители на всички слоеве от японското общество.

Катцуодо кимна в знак на съгласие.

— Все пак ми се струва, че храните доста топли чувства към представителите на престъпния свят — подхвърли той.

Вече беше ясно, че няма никакво намерение да го покани, разговорът очевидно щеше да се води тук, на ничията земя, отделяща непристъпните покои на оябуна от външния свят.

— Работата ми с Оками-сан едва ли ви засяга — тръсна глава полковникът.

— Така ли наричате интригите, които плетете с този тип? — оголи пожълтелите си зъби Козо. — Срам ме е, че представител на Якудза поддържа контакти с Окупационните власти! Направо ми се повдига, като ви гледам, затова ще ви помоля незабавно да си тръгнете! Иначе не отговарям за последиците!

— Последици няма да има — хладно отвърна полковникът.

— Добре — сви рамене Козо и му обърна гръб. — Нямам какво повече да ви кажа.

Полковникът го изчака да дръпне подвижната фузума към вътрешността на къщата и едва тогава се обади:

— Моля ви да почакате за момент…

Оябунът бавно се обърна, лицето му беше абсолютно безизразно.

— Това, което вършим заедно с Оками, е от полза за всички — започна полковникът. — Включително и за вас. Дойдох тук да ви отправя една покана за сътрудничество. Бихме имали голяма полза от вашето прозрение и мъдрост… — Мълчание. Очите на Козо продължаваха да гледат безизразно. — Зная, че търсите начин да ни попречите, но усилията ви ще се окажат безплодни. Все едно, че се опитвате да преградите пълноводна река с бент от кибритени клечици… Напразно. Моето дело ще надживее всички ни, никой не може да го спре!

Катцуодо се обърна и изчезна зад фузумата, без да каже нито дума. Останал сам сред хладните каменни плочи на преддверието, полковникът сведе очи към върховете на обувките си. Трябваха му няколко секунди, за да успокои кипналата си кръв. Този тип се оказа точно такъв, какъвто го беше описал Оками. Злобен и упорит, той без съмнение щеше да направи всичко възможно за разрушаването на съюза, който полковникът се опитваше да създаде с цената на всичко. Втренчил поглед в излъсканите бомбета на обувките си, полковник Линеър видя бъдещето на оябуна върху тях, сякаш гледаше във вълшебно огледало…

Най-после се раздвижи, вдигна глава и побърза да напусне този негостоприемен дом. В атмосферата му вече се усещаше миризмата на кръв.

 

 

Докато полковникът се опитваше да води мирни преговори, Оками се готвеше за война. Генерал-майор Уилоубай, известен сред подчинените си с прозвището „Малкият фашист“, беше обзет от манията за надвисналата комунистическа заплаха над Япония. В резултат предложи да превърне своята „Банда на петнадесетте“ бивши военни в ядро на бъдещата японска армия, чиято основна задача трябваше да бъде отпор на комунистическата експанзия. Неговите хора вече подготвяха бившия началник на военното разузнаване на Япония генерал-лейтенант Арисуе за поста ръководител на специалния контингент от бивши имперски офицери, който трябваше да действа под егидата на Г-2, американското военно разузнаване. Тези офицери бяха настанени в секретна квартира и според сведенията на Оками вече следяха придвижването на съветските войски оттатък пролива. Хората на Уилоубай стигнаха в безумието си до там, че без колебание вкараха лисицата в курника — известният военнопрестъпник полковник Хатори беше назначен за началник-щаб на управлението по мобилизация и демобилизация на японската армия. Хатори побърза да върне жеста и отърва от военен трибунал стотици, а може би и хиляди престъпници. После вече беше готов да откликне на заповедта на Уилоубай за сформиране на новата марионетна армия.

Оками имаше няколко причини да се бори против създалото се положение. Освен че не беше склонен да приеме теорията на Уилоубай за комунист под всеки юрган, той нямаше никакво желание да види страната си в ролята на американска марионетка, което сигурно щеше да се случи, ако САЩ се заемат с възстановяването на японската армия. Не забравяше и предупреждението на полковника за непосилното бреме на новите военни разходи, които положително щяха да превърнат в илюзия мечтата му за икономическо възстановяване и обуздаване на инфлацията.

Но ако искаме да бъдем откровени докрай, Оками имаше и друга, съвсем лична причина да се обявява срещу плановете на Уилоубай. В душата му бушуваха неукротим гняв и жажда за мъст по отношение на няколко души от „Бандата на петнадесетте“, отличили се с особено безумни заповеди в последните дни на войната. В резултат мнозина близки на Оками хора изгубиха живота си, сред тях беше и брат му…

Оками предпочиташе да не мисли за брат си, настигнат от смъртта още в зората на живота. Някои хора бяха склонни да приписват смъртта му на нелепите, но за съжаление неизбежни случайности по време на война, но Оками не се остави да бъде заблуден. Той знаеше кои са хората, лично отговорни за смъртта на брат му. Всички те бяха под закрилата на Уилоубай, но това нямаше да ги спаси.

С тази работа щеше да се справи сам, без подкрепата на полковника. Преди всичко, защото Денис Линеър проявяваше крайна предпазливост по отношение на всичко, което беше свързано с „Бандата на петнадесетте“, и отлагаше решителните мерки, въпреки ежедневните напомнялия на Оками. На един етап тези напомнялия се превърнаха в разгорещени спорове, след тях Оками се чувстваше измамен и почти предаден…

— Опитай се да се държиш като японец! — ядосано казваше полковникът. — Бъди търпелив! Историята тепърва ще се разнищва, трябва да изчакаме…

— Нямам време! — не по-малко троснато беше отвърнал Оками. — Това е моята родина! Нямаш право да ми даваш съвети!

Макар да разбираше предпазливостта на полковника, който трябваше да се съобразява със службата си в Окупационното правителство, доминирано от хората на Уилоубай, Оками гореше от нетърпение да отмъсти. Затова реши да действа сам.

Използвайки факта, че вниманието на полковника беше отклонено към други задачи, той се насочи към единствената възможност, която му се предоставяше. Опасна и несигурна, защото изискваше контакт с комунистите.

Прекрасно знаеше какво ще стане, ако някой им подхвърли информация за петнадесетте военнопрестъпници, избегнали трибунала благодарение на Уилоубай и неговите хора. Руснаците са зверове и реагират жестоко на провокации от подобен характер. Сложните лабиринти на дипломацията ги затрудняват и те при първа възможност биха ги заобиколили.

Оками знаеше, че Токио гъмжи от съветски агенти. Някои от тях бяха внедрени на ниво, което щабът на Окупационната армия не можеше дори да сънува. Ако тези агенти получат необходимата информация, те несъмнено ще успеят да проникнат отвъд предохранителните мерки на американците, особено ако им бъде предложена и малко странична помощ…

Да, комунистите с желание ще приемат ролята на оръжие за моето отмъщение, помисли си той сутринта, в която полковникът отиде да преговаря с Катцуодо Козо. Ще им дам възможност да ликвидират „Бандата на петнадесетте военнопрестъпници“ и по този начин ще отмъстя за смъртта на брат ми и приятелите ми…

Разбира се, въпросната информация трябваше да бъде предложена със съответната обосновка. Комунистите добре го познаваха, следователно идеологическите мотиви отпадаха. Но не и парите. Когато в Якудза изпитват недостиг на средства, те са готови на всякакви комбинации. Започна да се заседява в едно долнопробно заведение, където, според личните му осведомите ли, често се отбиваха комунистически агенти. Една вечер направи истинско представление. Престори се на пиян и започна да разказва на висок глас за тайния заговор на американците, възнамеряващи да спасят най-опасните военнопрестъпници в страната. Успял да привлече вниманието на част от клиентите, той беше сигурен, че рано или късно някой ще направи опит за контакт.

Няколко вечери по-късно на бара до него се настани слаб японец с изправени рамене.

— Разбрах, че ние с вас имаме общи възгледи — приятелски се усмихна той.

— Така ли? — направи се на учуден Оками.

— Може и да греша — отвърна непознатият. — Но имам впечатлението, че вие притежавате информация, която ме интересува.

— Започвам да чувам шумоленето на банкноти.

— Не сте далеч от истината. Имам да урежда стари сметки с някои офицери от имперската армия и вашата помощ би могла да ми бъде от полза…

— Зависи дали шумоленето е близо, или просто съм си въобразявал — изръмжа Оками.

— Мога да ви уверя, че е съвсем близо — усмихна се непознатият. — Откъде разполагате с информация за американците, приятелю?

Оками глътна уискито си на един дъх и си поръча ново.

— Това не е твоя работа! — грубо отсече той.

— Как да не е, нали аз плащам?

Оками го възнагради с мътен поглед и неохотно промърмори:

— Поддържам близки отношения е Джак Донахю, адютант в щаба на Окупационната армия… — Това частично отговаряше на истината. — Е, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че не е много разумно да говориш на висок глас за това.

— На кого му пука? — изръмжа Оками, ливна питието в устата си и направи знак да напълнят чашата му.

— Например на мен…

— А ти кой си? — изви врат Оками и се втренчи с пиянско предизвикателство в слабичкия японец.

— Може би съм твой приятел…

— Добре, приятел — кимна Оками. — Пий едно от мен… — направи знак на бармана, непознатият взе чашата и двамата се отправиха към едно от сепаретата в ъгъла. Нямаше никакво значение в кое точно — хората на Оками бяха заели стратегически места из целия бар.

Познаваше добре тактиката на комунистите и знаеше, че ще се опитат да му поставят капан. За тях не беше достатъчно да купят някакви сведения, винаги се стремяха да компрометират съответния информатор и да го държат в ръцете си, докогато намерят за добре. Опасен подход, призна в себе си Оками, докато се настаняваше на масичката срещу непознатия. По този начин комунистите действаха не само с противника, а и със своите привърженици. И именно това осигуряваше желязната непоклатимост на тяхната идеология.

Човекът се представи като Ивануши, фабричен работник и член на Шиней Кинро Тайшуто — една от най-радикалните фракции на прокомунистическите профсъюзи, изникнали като гъби след дъжд в следвоенна Япония. Причините за тяхната поява несъмнено бяха неконтролируемата инфлация и безработицата, корупцията в правителството на Йошида, нарастващото недоверие на народа към обещанията на Окупационните власти за бързо икономическо възстановяване чрез демократични реформи. Всичко това предлагаше изключително благоприятна среда за комунистическата агитация, особено сред работниците, които най-силно усещаха ударите на кризата. Съветските идеолози имаха голям опит в работата с профсъюзите и особено с техните екстремистки фракции — като тази, в която членуваше Ивануши. Подстрекателската си политика те гордо наричаха „създаване на революционна ситуация“.

Ивануши беше типичен представител на лумпенизираните революционери. Самоуверен, идеологически подкован фанатик, изгарящ от нетърпение да приложи на практика светлите социалистически идеи. Които, разбира се, щяха да подпомогнат и собственото му благополучие. Но Оками инстинктивно усещаше, че такива като него никога няма да успеят да се доберат до реалната власт. Или ще станат жертва на политическите си противници, или господарите им ще ги задържат на ниво, от което лесно биха могли да ги манипулират… Причината за тяхната обреченост беше съвсем проста — хората от сорта на Ивануши нямат представа какво ще правят в случай, че наистина свалят системата, срещу която се борят… За разлика от своите съветски господари, които умишлено програмират объркването в душите им и по този начин правят решителна стъпка към осъществяването на крайната си цел — установяване на комунистически режим в Япония.

Оками не мразеше Ивануши, по-скоро го съжаляваше… Все някой трябва да изпитва състрадание към такива хора. Защото нито комунистите, нито правителството на Йошида проявяват интерес към това, което става в душите им. Към истинските причини за тяхната бедност и сляп гняв.

— Ти си якудза — започна с категоричен тон Ивануши. — При това якудза предател, който сътрудничи на чужденците, управляващи тази страна! Ти си враг на своя народ и затова не очаквай симпатии от моя страна! Ще направим сделка и толкоз — твоята информация срещу моите пари!

Но Оками отлично знаеше, че нещата няма да бъдат толкова прости.

— Поздравявам те, другарю — усмихна се той. — Възхищавам се на желанието ти да си изцапаш ръчичките!

— Аз пък ти завиждам на лекомислието — мрачно го изгледа Ивануши. — Само едно ще те помоля — не се опитвай да ни съдиш, защото живееш като шогун и дори представа нямаш за нашата мизерия!

— Малко лекомислие няма да е излишно и за теб, приятел… С негова помощ вероятно ще направиш по-точна оценка на положението си…

— Една дума е достатъчна за оценка на моето положение! — гневно отвърна Ивануши. — И тя се нарича храна, или по-скоро липсата на храна! А също и работа! Докато ти дебелееш и богатееш от машинации на черния пазар, моето семейство и още хиляди като него гладуват! Ето ти я моята оценка на положението! Нима е чудно, че мечтая за едно по-добро бъдеще?

— По-добро за кого? — подхвърли Оками. — За твоето семейство или за комунистите?

— Не виждам никаква разлика! — отсече Ивануши е такова дълбоко убеждение, че Оками вече беше сигурен в успеха на своята операция.

 

 

На другата вечер Оками се изтърси неканен в дома на Ивануши, натоварен с риба, зеленчуци и пресни плодове. Къщичката беше стара и паянтова, издигната само на няколко метра от железопътна линия. Тънките й стени се разтърсваха от често преминаващите влакове.

Ивануши го посрещна мрачно, но все пак прояви любезността да го покани. Наближаваше часът за вечерята и всички си бяха у дома — слабичката, преждевременно състарена жена на домакина и трите им деца. Миришеше на сварен зеленчук.

Ивануши прие подаръците с мълчалив поклон и ги занесе в кухнята. Вратата остана открехната и Оками видя как жена му ги хвърля в боклука. Настана кратък спор, до ушите му достигнаха тихо просъсканите думички „срамота“ и „футей“ — презрителен епитет за профсъюзите, употребяван най-често от министър-председателя Йошида… В буквален превод „футей“ означаваше „подъл“ или „подмолен“…

После Ивануши се върна при госта си.

— Може би ще е по-добре да излезем — предложи той. — Децата трябва да бъдат нахранени, но мястото ни е малко…

— Разбира се — кимна Оками. — Беше глупаво от моя страна да идвам по това време…

— Няма нищо. Ние сме свикнали с неудобствата.

Оками откри, че е неподготвен за откритата неучтивост на Ивануши, но я прие като добър урок. Защото знаеше, че най-важното е да разбере какво кара подобни хора да вярват в химерите на социализма, които са обречени при всички обществени системи и във всички страни. Човешкото поведение се определя от седемте смъртни гряха, над тях могат да се издигнат единствено светците и аскетите. С уговорката, че преобладаващата част от тях са си чисти измамници. Хората са дълбоко свързани с територията, на която живеят, тази връзка е вкоренена у тях толкова дълбоко, колкото нуждата от въздух и вода. Влияние, статус, могъщество — всичко това се корени в земята, на която расте и се развива човешкият индивид. А стремежът към разширяване на тази земя от страна на индивидите, които неизбежно придобиват власт над масата, е главната причина за войните, съпътстващи неизбежно историята на човечеството.

— Както сам виждаш, ние нямаме нищо — промърмори Ивануши. — И имаме нужда от всичко…

Ето това е простата дефиниция на хората, които живеят в лишения, помисли си Оками. Те превръщат своята бедност в щит и камшик, стремят се от нищо да направят нещо… Този стремеж съвсем не му беше чужд, просто защото като член на Якудза той отлично знаеше какво представлява липсата на статус в човешкото общество. Престижът, до който се беше добрал в своите кръгове, също беше създаден от нищо…

— Може би правителството няма представа за вашето състояние — рече на глас той.

— На правителството не му пука — отвърна Ивануши. — То е създадено да смуче от такива като нас и се справя отлично. Тази негова дейност би останала незабелязана по време на икономически растеж, защото тогава има храна за всички. Но днес, когато над страната е надвиснал Дамоклевият меч на глада и безработицата, всички виждат ненаситната алчност на хората по върховете.

— Говориш като католик.

— Чел съм някои католически книги, жена ми се увличаше по тях. Но какво от това? Няма Бог на този грешен свят. Огледай се и ми кажи къде го виждаш?

Говори като истински комунист, помисли си Оками. Удоволствието ще бъде пълно.

— Ясно е, че ние двамата с теб няма да станем близки приятели — промърмори той. — Затова предлагам да си сключим сделката и всеки да си върви по пътя.

— Съгласен съм. Какво ще кажеш за довечера?

— Не съм много сигурен, имам една среща…

Ивануши изглеждаше объркан и не знаеше какво да каже.

— Добре, довечера — великодушно се съгласи Оками, извади лист хартия и надраска някакъв адрес. — Ела на това място в полунощ.

Точно в дванадесет Ивануши се появи в игралната зала. Тя беше собственост на Якудза, а по-точно на самия Оками. Но хората на Ивануши не можеха да го знаят, тъй като тайната се пазеше добре. За нея знаеха само полковникът и няколко доверени лица от средите на Якудза. Оками играеше „карута“ на високи ставки и непрекъснато губеше. Само в присъствието на Ивануши загубите му надхвърлиха еквивалента на десет хиляди американски долара, после между него и собственика избухна спор относно начина и времето за връщане на дълга. Сърцето на Ивануши радостно потръпна, когато разбра, че Оками не е в състояние да плати. Точно такива хора му трябваха, примката вече беше нахлузена на шията на този бандит.

— Май на теб ти трябват повече пари, отколкото на мен — отбеляза той, когато двамата се озоваха на улицата.

— Ще се оправя! — троснато отвърна Оками. — Винаги съм намирал начин да си плащам борчовете!

— Защото си Якудза, нали? Защото разполагаш с власт?

— С власт разполага оябунът — изръмжа Оками. — Аз съм дребна риба…

— Ето това се нарича признание! — извика Ивануши. — Значи и престъпниците усещат несправедливостите на днешното общество!

Оками не му се изсмя в лицето само защото умееше да се владее добре.

Ивануши се замисли, после бавно вдигна глава:

— Какво ще кажеш, ако ти предложа погасяване на дълговете и известна сума в брой, за да можеш отново да играеш?

Оками го изгледа с открито недоверие.

— Какво приказваш? — направи се на учуден той. — С тези пари можеш цяла година да си храниш семейството!

— Парите са илюзия, също като властта — отвърна с чувство на превъзходство Ивануши. — Важно е бъдещето на човечеството! Ти си капиталист и това те прави обречен като всички останали. А моята съдба е друга — аз ще бъда един от тези, които ще помогнат за създаването на безкласово общество!

— Как? Като ми платиш дълговете?

— Срещу тази услуга ти ще ме информираш за всичко, което става в щаба на Окупационната армия, особено ако има връзка с генералите престъпници — погледнато в очите Ивануши. — За целта трябва да си в постоянен контакт с онзи адютант Донахю…

Оками разбра, че от времето на първата им среща в бара Ивануши е свършил каквото трябва и шефовете му очевидно са захапали въдицата.

— За каква сума говорим? — попита той.

— Десет хиляди долара месечно.

— Май по-честичко трябва да идваш с мен в казиното — изсмя се Оками. — Тези пари аз ги харча за една седмица!

Очевидно инструктиран и за вероятността да се стигне до пазарлък, Ивануши веднага смени тактиката:

— Предложението ми е само за начало — подхвърли той. — Ако информацията ти се окаже важна, сумата може и да нарасне…

Оками беше доволен. Вече беше абсолютно убеден, че зад Ивануши действително стоят комунистите. Само те имат достатъчно дълбоки джобове за месечни суми от такъв порядък.

— Разполагаш ли с някакви сведения за „Бандата на петнадесетте“? — попита Ивануши със зле прикрит интерес.

Край на утопиите, рече си Оками и сви рамене:

— У дома имам някои записки. След ден-два ще мога да ти ги предложа в синтезиран вид…

— А ще чака ли дотогава онзи, дето ти даде заем?

— Прав си — въздъхна Оками. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Носиш ли парите?

— Първо искам да видя информацията.

Оками го заведе в малък апартамент, разположен в един от богатите квартали на Токио. Ивануши почти припадна, като видя обстановката, в която някои хора живеят дори и сред опустошената от пожари столица. За втори път щеше да припадне, когато Оками му подхвърли две особено сочни информации, които беше получил от Донахю.

— Какъв срам! — избухна той, когато ги прочете. — Това доказва, че всички правителства действат по един и същ начин! Да спасиш истинските виновници за военната катастрофа, докато вестниците гърмят за процесите на трибуналите, е връх на лицемерието! Ето какво ни предлага вашата прехвалена демокрация! Лъжа и измама!

Оками би искал да възрази, но дълбоко в себе си осъзна, че поне в този случай е напълно съгласен с опонента си. Светът е пълен с цинизъм, той самият едва ли би имал по-различно отношение към властта, ако не бяха далновидните и благородни цели на полковника, насочени единствено към по-доброто бъдеще на тази страна. Беше му любопитно да разбере какво точно от възгледите на Ивануши е толкова близко до сърцето му, но знаеше, че няма време за подобни психологически етюди.

— Дай да видя и другите неща — рече Ивануши.

— След като аз видя парите.

— Нямам право да ти платя преди проверка и оценка на това, което предлагаш.

— Уговорката ни беше друга — подозрително го изгледа Оками.

— Може да съм беден, но не съм глупак — сви рамене Ивануши. — Какво ще стане, ако се окаже, че информацията ти е фалшива?

— Добре тогава — кимна Оками. — Ще ти дам половината материали, а ти ще ми платиш половината от сумата. После вече ще решим дали можем да си имаме доверие…

— Това е разумно — кимна Ивануши. — Не е нужно да те харесвам, за да спечелиш доверието ми…

Четиридесет и осем часа по-късно Ивануши отново го потърси. Господарите му бяха дали висока оценка на сведенията и искаха да платят за останалата част. Това беше моментът, който чакаше Оками. Между автентичните документи на Донахю пробута и една чиста фалшификация, в която умело се споменаваше адресът, на който се криеха висшите офицери от „Бандата на петнадесетте“. Подобна информация Донахю никога не би документирал върху хартия, още по-малко пък би я споделил с трето лице… Оками я получи от съвсем друг източник и тя му струваше твърде скъпо. Не толкова в пари или услуги, колкото като бреме върху собствената му съвест.

Преди време беше открил, че секретарят на Донахю е хомосексуалист. Това стана сравнително лесно, тъй като онзи се беше появил в едно от собствените му нощни заведения в компанията на любовника си — японец. Оками му показа няколко черно-бели снимки в доста деликатни пози и човекът рухна. Оками беше виждал много японци, изплакващи мъката си в обятията на приятели, обикновено под влиянието на алкохола, но тук случаят се оказа доста по-различен. Един Бог знаеше защо, втренчил поглед в голия гръб на стройния мъж, той изведнъж видя майка си, извила гръб над неподвижното тяло на баща му. Ръцете й бяха окървавени от опитите й да спре кръвта от многобройните рани по тялото му.

Това неприятно видение не му попречи да притисне човека и да получи това, което иска. Неприятното беше, че то отказа да напусне съзнанието му и остана за дълго време загнездено там. Пред очите му бяха изпъкналите прешлени на гръбначния стълб, бледорозовата пигментация на кожата, малката бенка на лявата лопатка… В ноздрите му нахлуваше миризмата на кръв.

— Твоят кредитор остана ли доволен от половината на парите, които му дължиш? — попита Ивануши.

— Едва ли — поклати глава Оками. — Но той е реалист и знае, че трябва да почака… Бедата е там, че ако тази вечер не му занеса остатъка, наистина ще си имам сериозни неприятности!

— Няма от какво да се безпокоиш — отвърна Ивануши и му подаде обемист пакет от оризова хартия. — Ето, връщам ти живота! Не е зле да помниш този факт, в случай че ти хрумне да продаваш информацията си и другаде…

Оками така и не разбра импулса, който го накара да проследи Ивануши до паянтовата колиба край железопътната линия. Скрит в сянката на близките дървета, той гледаше как Ивануши отваря вратата, а слабичката му жена го посреща с дълбок поклон. Сякаш не се прибираше с празни ръце, а беше истински цар…

Остана в мрака дълго след като всичко наоколо утихна и лампите в колибата на Ивануши угаснаха. Вонята на урина и гниещи боклуци едва се издържаше. Излая куче, после по железопътната линия профуча влак, паянтовите къщички потръпнаха като живи…

 

 

Десет дни по-късно вестниците излязоха със сензационни заглавия — в тих токийски квартал е избухнала мощна бомба, сериозни щети са нанесени на сгради под контрола на Окупационната армия. Подробности липсваха, тъй като бяха засегнати американски военни специалисти, но от първите репортажи стана ясно, че са загинали около двадесет души, предимно японци на работа в щаба на Окупационната армия. Все още не беше известно дали експлозията е саботаж или нещастно стечение на обстоятелствата.

Оками закусваше с варена риба и малки хлебчета, когато телефонът иззвъня.

— Чу ли новините по радиото? — попита полковникът.

— Не, но в момента чета вестника…

— Комунистите се добраха до „Бандата на петнадесетте“! И твоите проблеми изведнъж престанаха да съществуват…

Оками се направи, че не разбира особения тон на полковника.

— Прав си, ако жертвите наистина са те — отвърна той. — Това наистина би ме направило щастлив.

— Колко щастлив?

— Извинявай, Линеър-сан, но откъде знаеш, че това е дело на комунистите?

— Откъде научаваш, че те е ужилил стършел? — ядосано изръмжа полковникът. — Вестниците пишат глупости. Бомбата е била поставена умишлено в основите на сградата, обитавана от „Бандата на петнадесетте“. Нашите хора още не са приключили с разследването, но вече са сигурни, че зарядът е съветско производство!

— И какъв е проблемът?

— Исусе Христе! — прогърмя в слушалката гласът на полковника. — Какво ти става тая сутрин? Комунисти проникват в обект на правителството на САЩ и убиват двадесет души, между които петима американци! Ето какъв ми е проблемът!

Оками благоразумно запази мълчание. След минута полковникът се овладя и вече със съвсем друг тон попита:

— Откъде са научили адреса?

— Мен ли питаш?

— Не, просто разсъждавам на глас…

Но Оками знаеше, че е попаднал в капан.

— Искам да се видя с теб, Оками-сан. В полунощ ще те чакам в кабинета си.

Връзката прекъсна. Оками не се обиди от начина, по който разговаряше полковникът. На съвестта му легна смъртта на пет абсолютно невинни човешки същества. Достатъчно добре запознат с похватите на комунистите, той беше сигурен, че петимата американци са били убити напълно умишлено. Блъсна остатъците от закуската си и стана. Как можа да не помисли за подобно развитие на нещата? Самодоволството му от успешните маневри, превърнали комунистите в маша за личните му цели, беше толкова силно, че той напълно забрави за техните методи. Ако трябваше да бъде докрай честен пред себе си, беше длъжен да признае, че пет пари не даваше за методите им, интересуваше го единствено отмъщението. Но сега нещата се промениха. Никак не му беше приятно да бъде обременен от смъртта на невинни хора.

Тръгна към дома на Ивануши. Може би искаше да изрази протест, може би — да научи името на съветския му господар. Не беше сигурен, дори когато после имаше достатъчно време за размисъл.

Насочи се към порутената къщурка край железопътната линия надвечер, когато Ивануши с положителност трябваше да си бъде у дома. На стотина метра от нея до слуха му достигна тежко боботене. Обърна се и видя приближаването на конвой от два или три тежки американски военни автомобила. Притисна се до вратата на близката къщичка, камионите започнаха да се точат на сантиметри от лицето му.

Спряха пред къщата на Ивануши, от каросериите наскачаха военни полицаи с готови за стрелба автомати. Офицер в новичка униформа почука на вратата.

Ивануши отвори. Офицерът попита за името му, после изкрещя някаква неразбираема заповед. Двама от полицаите свалиха оръжието, хванаха слабичкия японец и го помъкнаха към автомобилите.

Той се извиваше и съпротивляваше. На прага се появи жена му, изпищя и се опита да пробие кордона, но беше спряна от полицаите.

— Защо го отвеждате? — викаше жената. — Той нищо не е направил!

— Вашият съпруг е отговорен за смъртта на двадесет души, госпожо — обясни на приличен японски офицерът. — Сред тях имаше и петима американци. Сега ще трябва да си плати!

— Не може да бъде! — извика жената на Ивануши и по лицето й потекоха сълзи. — Не може да бъде!

Офицерът не отговори нищо. Може би не я разбра. Кимна с глава и се качи в първия автомобил, конвоят бавно потегли и отнесе Ивануши към съдбата му.

 

 

Канцеларията на полковника тежеше от тютюнев дим и неясна заплаха. Оками я усети в мига, в който прекрачи прага. Полковникът прекрати нервната си разходка напред-назад, очите му на разгневен тигър се спряха върху лицето на Оками.

— Сядай! — изръмжа той и от тона му Оками разбра, че разговорът няма да е от леките.

Полковникът изчука пепелта от чашката на лулата си и бавно се зае да я пълни. През цялото време не погледна госта си нито веднъж. Запали, дръпна няколко пъти и започна:

— Ето какво е състоянието на нещата… В срок от три дни Донахю трябваше да предаде на Макартър подробен рапорт за дейността на Уилоубай като фюрер на „Бандата на петнадесетте“. Доказателствата в този рапорт са толкова многобройни и толкова убедителни, че Макартър волю-неволю щеше да предприеме необходимите стъпки. Той вече започваше да разбира, че е допуснал грешка със съхраняването на японските военнопрестъпници, а ние с Донахю щяхме да му предоставим необходимите факти, за да стовари цялата вина върху Уилоубай…

— Но какво ти пречи да го сториш и сега? — попита Оками. В следващата секунда осъзна колко тъп е въпросът му, но вече беше късно. Това беше втората му грешка, полковникът едва ли щеше да я пропусне.

— Идиот! — кресна извън себе си Линеър. — Нима не разбираш, че тази експлозия превръща Уилоубай едва ли не в герой?! — високата му фигура заплашително се надвеси над Оками: — Мак, разбира се, изпитва облекчение от факта, че на тази история с прикриването на престъпници е сложен край. Но въпросът със смъртта на петима военнослужещи от американската армия стои открит и няма как да се потули. Да не говорим за факта, че комунистите са изпитвали панически ужас от „Бандата на петнадесетте“ и без колебание са я ликвидирали… Нима не разбираш, че този атентат налива вода в мелницата на Уилоубай, който параноично крещи за комунистическата заплаха в тази страна? Сега консервативните му възгледи получиха потвърждение и позициите му пред Мак станаха непоклатими! Идеята за превъоръжаване на Япония получи силен тласък и пашите усилия може би ще се провалят!

— Но Макартър едва ли е позволил да бъде толкова лесно манипулиран от…

— Никой не знае какво е мнението му по въпроса за превъоръжаването на Япония — поклати глава полковникът. — Особено сега.

Сърцето на Оками се качи в гърлото му. Бавно започна да си дава сметка колко глупаво е постъпил, като се обърна пряко към комунистите. Още по-тежко му беше от факта, че беше загубил доверието на полковника. Мислено се закле никога повече да не допуска подобно нещо.

Изчака известно време и се обади едва когато реши, че гневът на полковника се е поуталожил.

— Американската военна полиция арестува един японец по обвинение за участие в атентата — съобщи той.

— Е, и? — блеснаха очите на полковника.

— Той не го е направил.

— Искаш да кажеш, че е невинен?

Господи, този човек винаги знае кога да зададе най-подходящия въпрос, въздъхна в себе си Оками.

— Той е социалист и сътрудничи на комунистите, но можеш да ми повярваш, като ти казвам, че няма нищо общо с атентата.

— Разполагаш ли с доказателства, които ще издържат пред съда?

— Не, но… — главата на Оками изведнъж клюмна: — Не разполагам с нищо…

 

 

Схлупените къщички бяха като черни петна в безлунната нощ. Тук всичко беше мъртво. Земята беше гола, дори влакове не спираха на това забравено от Бога място. Оками стоеше неподвижно и гледаше към тъмните прозорци на къщата на Ивануши, в краката му се мотаеше бездомно куче. Никога през живота си не се беше чувствал толкова безпомощен. Чуваше ударите на сърцето си, кучето пръхтеше около крачолите на панталона му и това беше всичко.

Най-накрая въздъхна и тръгна да прекосява улицата. Почука на вратата и вътре почти моментално се появи светлина. Ясно си представяше слабичката фигура на жената с отруденото лице, която лежи будна в мрака на нощта, вслушва се в дишането на децата си и мисли за съдбата на своя мъж.

Вратата се отвори, очите и бяха пълни с надежда и страх.

— Вие? Носите новини от съпруга ми? Добре ли е той?

— Не мога да ви кажа нищо за Ивануши-сан — поклати глава Оками.

— О! — лицето й изведнъж угасна.

— Дойдох да ви предложа помощта си — пристъпи крачка напред той. — Мога да…

— Махай се! — извика жената и се изплю в краката му. — Не искам да имам нищо общо с теб. Ти си като зъл дух! Ти си престъпник, появил се в живота на мъжа ми, за да го хвърлиш в лапите на американците! Предупредих го да стои по-далеч от теб, но той отвърна: „Ти си жена, не знаеш нищо за моите дела…“ — гледаше го с разширени от ужас очи, приличаше на демон от пиесите на театъра „Но“. После гласът й изневери, едри сълзи се търкулнаха по бузите й: — Знаех си аз… Никога вече няма да го видя! — в следващия миг вратата се затръшна под носа на Оками.

Той остана на прага. Светлината в къщата угасна, зад гърба му с грохот прелетя влак, паянтовите къщички се разтърсиха. Почука още веднъж, но никой не му отвори. Стори му се, че чува риданията на жената зад тънките стени. Огледа се. Беше сам, дори бездомното куче беше изчезнало някъде.

Дълго време остана неподвижен, главата му пламтеше. Най-накрая въздъхна и бавно започна да се отдалечава…