Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (3)

Втора глава
Токио | Сайгон

Акира Шоза, оябун на клана Кокоро-гуруши, внимателно се вслушваше в плътния камбанен звън, долитащ откъм храма. Висока три човешки боя и излята тук преди 250 години от медно-бронзова сплав, тази камбана беше дело на майсторите леяри, създали най-добрите катани и самурайски брони, които познаваше Япония.

Биеше на разсъмване, свечеряване и в полунощ. За това се грижеха трима шинтоистки свещеници, които разлюляваха дебел бронзов прът, висящ хоризонтално до нея. Сферичната глава на този прът беше увита в специален калъф от индигов плат, който се сменяше веднъж в годината. Това ставаше в последния ден палмата, по време на дълъг и сложен ритуал.

Дълбоко религиозен, Шоза присъстваше на този ритуал всяка година, още от дните на своето възмъжаване. Обръснал глава, той коленичеше заедно с шинтоистките свещеници и отправяше горещи молитви към боговете, закрилници на храма, изграден изцяло от свещеното камфорово дърво. Ослепително бял сняг покриваше стръмния покрив, лъчите на луната неясно проблясваха над главите на богомолците, кръвта по ръцете му — резултат от вече разрешени проблеми на бизнес или чест, заплашително тъмнееше.

Всичко това беше станало, преди да се издигне до поста оябун. Но кръвта, подобно на кръговете по дънера на вековно дърво, ясно маркираше издигането му в клана.

Шоза никога не пропускаше да чуе камбанния звън, долитащ откъм древния храм. Този звън, прибавен към любовта, която изпитваше към древното изкуство на своята страна, най-точно отразяваше неговата душевна нагласа, беше истински символ на вярата му, вълнуваше го далеч по-дълбоко от отношенията със себеподобните си, които изглеждаха мимолетни и незначителни. Шоза беше дълбоко убеден, че значение в живота му имат единствено космическите символи, на тях беше отдал сърцето и душата си.

Сълзите се появиха в очите му заедно с първите удари на камбаната. Облиза устни, усети горчиво-соления вкус на закалена стомана, който неизменно се появяваше едновременно с божествения екот. Без значение беше фактът, че оттук, двадесет етажа над земята, той не можеше да види храма, сгушен като рядка гъба под гъстите клони на кипарисите. Важното беше, че чува камбанния звън, останалото бяха подробности.

Слушаше напрегнато, сълзите се стичаха по бузите му. Остана в това положение дълго след като камбанният звън престана, а ехото му бавно глъхнеше в натежалия от отровни изпарения въздух, увиснал над тъмните каньони от стомана и стъкло в центъра на Токио.

Когато всичко утихна, той бавно обърна гръб на прозореца, отворен както винаги няколко минути преди полунощ. Татуираният на гърба му октопод оживя, осемте пипала започнаха да се свиват и разпускат, илюзията беше пълна. Приближаваща се по сложност до живописта, тази татуировка се наричаше „иризуми“ и беше неразделна част от живота на всеки член на Якудза. Октоподът на Шоза беше майсторска изработка, пипалата му стигаха чак до раменете и бедрата, в кафявите му очи прозираше неизказана мъка, примесена със свирепа ярост. Главата му беше заобиколена с гирлянд от „сакура“ — вишневи цветове, които изглеждаха толкова свежи и истински, сякаш току-що бяха откъснати от подножието на планината Нара. Четири от пипалата бяха вкопчени в брадат воин с напрегнато изражение на лицето и бойна секира в ръце, останалите четири бяха увити около тялото на съблазнителна полугола жена. Двойствеността на октопода беше характерна за японските легенди и предания, а сексуалната му потентност се считаше за несравнима. И защо не? С осем ръце, този звяр положително беше по-добър любовник от всеки човек.

Пробудил своя октопод, Шоза се обърна с лице към големия сандък от прозрачен плексиглас, опрян до насрещната стена. Вътре имаше восъчна фигура на Мерилин Монро в естествен ръст, застинала в една от позите на „Седемгодишен сърбеж“ — филм, отдавна превърнал се в легенда. Разкрачила нозе и притиснала ръце в долната част на корема си, със стреснато изражение на красивото лице, восъчната Мерилин беше облечена в онази рокля, която беше носила живата й двойница, изправена върху вентилационната решетка на метрото, докато горещият въздух се плъзга по чувствените й бедра… Шоза беше платил цяло състояние за тази дреха, горещият въздух в прозрачния шкаф се нагнетяваше от специално монтиран електромотор, полите на роклята се развяваха като знамето, побито над гроба на незнайния воин…

— Какво толкова намираш в нея?

Шоза бавно се обърна при звука на познатия глас, очите му се спряха върху красивото лице на Наохиро Ушиба — дайжина на „МИТИ“, което се беше сбърчило от отвращение.

— Всичко в тази жена е толкова… толкова преувеличено и гротескно… Сякаш гледам американски рекламен клип… — имитацията на разтревоженото лице на Мерилин беше толкова сполучлива, че Шоза избухна в смях.

Ушиба се раздразни още повече.

— Тази жена сякаш превъплъщава корупцията на душата! — отсече той.

— Чия душа? — сви рамене Шоза. — Какво разбираш под корупция?

— Страхувам се, че попадаш под влиянието на най-противната част от американската психика! — гневно го стрелна Ушиба. — Отлично знаеш каква е моята дефиниция на корупцията: американската бизнес етика, американският хедонизъм, американското късогледство и американското високомерие!

— Господи, колко си разпален. Наохиро — усмихна се Шоза. — Никак не приличаш на човека, който дава онези пресконференции… — махна с ръка към панорамата на града зад стъклото и продължи: — Погледни натам и ще видиш, че ние също сме страна на кухи символи… Като тази тук — ръката му се насочи към восъчната Мерилин, — която обаче е приятна и откровено привлекателна… Ти ставаш известен, би трябвало да проявяваш повече симпатия към колежката си… Защото и двамата сте символи. Кой по-добре от нас може да разбере това?

Шоза имаше внушителна фигура. Масивната глава се свързваше с набитото тяло направо, без помощта на врат, раменете му бяха невероятно широки и мускулести.

Татуировката „иризуми“ допълнително допринасяше за това впечатление, разноцветните мастила по кожата създаваха илюзията за маска — нещо, до което несъмнено би прибягнал някой по-обикновен човек. Ушиба, който го познаваше по-добре от всеки друг, беше дълбоко убеден, че тази фасада позволява на Шоза да се превръща от една химерична личност в друга без никакви угризения на съвестта. И за деянията на тези личности носи отговорност не той, а изрисуваните по тялото му същества…

— Направо ми се повдига, като те гледам — сбърчи нос Ушиба, очите му неволно се насочиха към мястото, на което се съвкупяваха морското чудовище и съблазнително разголената жена. — Тези мръсни американци… — задави се от безсилен гняв.

— Повдига ти се от американците, с които сме принудени да си лягаме — отбеляза Шоза и се насочи към кухнята с намерението да запари чай.

Ушиба запали цигара и го последва.

— Най-лошото е, че имаме нужда от тях — отбеляза той. — Чудя се, че не го усещаш!

— Усещам го и още как — отвърна Шоза. Сложи водата на котлона и отвори шкафа за чашите. — Но за разлика от теб съм се научил да го понасям.

Тази част от небостъргача беше собственост на Шоза, достъп до трите последни етажа имаха само най-близките му хора, при това рядко… На долния етаж живееха прислужниците и охраната, Шоза не беше от хората, които обичат обществени изяви. Полунощ едва ли е най-приемливото време за делова среща с министъра на „МИТИ“, но Шоза все пак си беше гангстер и отношенията му с представител на висшата държавна бюрокрация трябваше да бъдат пазени в дълбока тайна. Дайжин Ушиба изпълняваше ролята на официален съветник на тричленния Вътрешен съвет на бившия Кайшо, никой от посветените в тази тайна нямаше интерес от нейното разгласяване. След смъртта на Томоо Козо в края на миналата година във Вътрешния съвет членуваха Шоза Акинага и Таши Шидаре — един сравнително млад мъж, издигнат за оябун на клана Ямаучи на мястото на Козо. С изключение на Шидаре, тези хора, включително Ушиба, съставляваха ръководството на „Годайшу“ — организацията, която се обяви против властта на Микио Оками в качеството му на Кайшо — върховен оябун на Якудза. След месеци разгорещени спорове те стигнаха до решението да го отстранят. А по някакъв странен и неизвестен никому начин решението за отстраняване се превърна в смъртна присъда.

— Това е унизително!

— Не — отвърна Шоза и рязко се обърна. — Унизително е да се поддаваш на слабостта си — напълни чашите с горещ чай и двамата се настаниха един срещу друг на кухненската маса.

— Докторът казва, че язвата ми се влошава — въздъхна Ушиба и издуха гъст облак дим над главата си. — Кърви заради американците! Не смяташ ли, че имам достатъчно причини да ги мразя?

Шоза побутна чашата към него и му отправи скептичен поглед.

— Имаш, разбира се — отвърна той. — Но ти отдавна си се разграничил от тях, освен това помогна на всички нас да се разграничим от Кайшо…

— Какво разбираш под разграничаване? — намръщи се Ушиба. — Убийството на Микио Оками, нали?

— Нима е мъртъв? — вдигна вежди Шоза. — Нима знаеш нещо, което не зная аз, Наохиро?

— Разбира се, че не — въздъхна с болезнена гримаса Ушиба и уви пръсти около дебелата порцеланова чаша. — Просто допускам, че това вече е факт…

— Убийството на Оками би било сериозна грешка — тръсна глава Шоза, опразни на един дъх съдържанието на чашата си и прокара пръст по дъното, опитвайки се да събере ситно нарязаните листенца чай. Умишлено не обръщаше внимание на болките, които очевидно изпитваше дайжина. Обратното би било проява на неуважение.

— Но ако е жив, ние положително бихме разбрали това — възрази Ушиба.

Шоза облиза пръста си и замислено започна да дъвче горчивите листенца.

— Вярно е, че нямаме никаква вест от Оками — каза той. — Но предполагаемият му убиец е мъртъв, вече не можем да получим информация от първа ръка… — усмихна се, ръката му покри ръката на Ушиба: — Не се тревожи за Кайшо. Властта му вече не съществува. Някога дядо ми казваше: „Брой за свои приятели само хората, които имат възможност да те унищожат.“ — Шоза открито се наслаждаваше на мигове като този, не му се случваше често да се изправи открито срещу Ушиба.

— Ако наистина си убеден, че Оками е жив, ти ще направиш нещо — отвърна Ушиба и изтръска пепелта от цигарата си. — Той беше твой проблем!

— Точно така — замислено кимна Шоза. — Кайшо… Съвременният шогун… Господи, колко нещастия се струпаха на главите ни заради него! Каква огромна власт имаше в ръцете си! Това не беше справедливо!

— Несправедливо, защото той успя да се постави извън обсега на твоята лична власт — отбеляза Ушиба. — Лично аз му се възхищавам за този успех…

— Уф! — въздъхна с видимо отвращение Шоза — Не ми казвай, че не си знаел какво става! С хилядите си шпиони отдавна си разбрал, че лично аз заповядах — убийството му.

— Навикът да си правиш майтапи с мен някой ден ще ти изяде главата! — предупреди го с леден глас Ушиба. — Уверявам те, че не бях чувал нищо за подобен заговор!

Шоза не успя да скрие усмивката си.

— Разбира се. Американците са виновни за дупката в стомаха ти. Прекалено много си се напрягал, за да разбереш чувството им за хумор!

— Ти пък си взел прекалено много от него! — ядосано го изгледа Ушиба.

— Дори да е така, нищо не съм загубил. Затова ти предлагам да забравиш тревогите си в това отношение. Ще се отразят зле на стомаха ти…

— Точно като този чай! — промърмори Ушиба и отмести чашата си. После скочи на крака и изтича към банята, оставяйки Шоза сам с мислите си.

Американците наистина скъсяват живота на Наохиро, мрачно поклати глава той. А денят, в който този живот свърши, ще бъде тежък ден за самия него. Защото ще изгуби преимуществото си над останалите оябуни, ще изгуби блестящата пътека, водеща до всички японски министерства. Даваше си сметка, че трябва да се готви за този ден, колкото и да му беше неприятно. Въпреки усилията на екипа от лекари, подобрение в състоянието на Наохиро нямаше. Лекарите настояваха за интензивно болнично лечение и пълно спокойствие вече месеци наред, но той категорично отказваше.

Защото притежаваше „кан“ — една китайска думичка, означаваща дом-крепост на феодалния мандарин. В японската си интерпретация тази думичка имаше съвсем различно значение. Тя беше синоним на административната власт, от нея произлизаше терминът „канрьодо“, употребяван за описание на всичко, което трябва да притежава самураят бюрократ.

А Наохиро беше истински самурай бюрократ. Работата в „МИТИ“ означаваше всичко, около нея се въртеше целият му живот. Един от най-сигурните начини да бъде убит беше просто да му се забрани да работи, помисли си Шоза. Лекарите прекрасно знаеха това и проявяваха отстъпчивост.

Шоза дълбоко уважаваше Ушиба, можеше да се каже, че дори го обича. Но той беше преди всичко прагматичен човек, заобиколен от насилие и предателство. В този свят няма място за състрадание и обич, подобни чувства се проявяват рядко и обикновено са дълбоко маскирани.

Ушиба се върна в кухнята. Лицето му беше бледо и намръщено. Запали цигара и мълчаливо напълни дробовете си с дим.

Шоза съзнаваше, че го беше обидил и реши да замаже гафа си. Отвори хладилника и извади картонена опаковка с мляко.

— Хайде, приятел, усмихни се — напълни чашата на Ушиба той. — Най-малкото, защото вече не трябва да се тревожиш за оня тип Томоо Козо…

— Откачен бандит! — изсумтя Ушиба. — Тръгнал да убива Никълъс Линеър само за да стане негова жертва!

— Погледни на този факт от добрата му страна — продължаваше да се усмихва Шоза. — Без него Вътрешният съвет на Кайшо е далеч по-приятна компания!

— Може би си прав — сви рамене Ушиба и седна на мястото си. — Поне защото с издигането на Таши Шидаре за оябун вие с Тетцуо Акинага ще държите далеч по-здраво юздите на клана Ямаучи… — лицето му се сбърчи, очите му се сведоха към млякото: — Но трябва да направите така, че Линеър никога да не разбере кой е преследвал жена му по време на фаталния инцидент. Защото научи ли, че това е бил човек на Козо, положението ни ще стане доста тревожно. Той няма да отмъщава само на клана Ямаучи, а на всички Якудза… Добре знаем какво е отношението му към тази организация. Чрез политиците, на които плащаме, ние можем да държим под контрол полицията, но с Линеър не е така… Той е човек, който може да ни унищожи и сам…

— Направихме всичко необходимо Линеър да не разбере истинската причина за катастрофата — изръмжа Шоза. — Шофьорът на камиона знае точно толкова, колкото е съобщил на полицията. В показанията му никъде не се споменава за бялата тойота. Дори Танцан Нанги няма представа, че съпругата на Линеър е била следена. А и защо да има? Всички знаем, че Козо беше луд. Какво би спечелил от проследяването й?

— Много просто. Научава за връзката между Оками и Линеър и поставя жената на американеца под наблюдение с надеждата, че тя ще го отведе до него…

— А кой е бил мъжът, с когото се е срещнала и с когото е прекарала нощта в един токийски хотел?

— Любовникът й — промърмори Ушиба, без да отделя поглед от чашата с мляко. — Шеф на някаква рекламна агенция… И двамата бяха напълно невинни.

— Да, ама ние не го знаехме… Козо вижда един американец, който пристига в Токио и отива при Танцан Нанги направо от летището. Това го прави безкрайно подозрителен, просто защото вече знае за американските партньори на „Годайшу“.

— Не подозрителен, а параноичен — отбеляза Ушиба с нескрито презрение в гласа.

— Във всяко подозрение присъства и известна доза параноя, нали? — Шоза се замисли за миг, после поклати глава: — Във всеки случай жената на Линеър е забелязала бялата тойота по петите си и е изпаднала в паника…

— Което означава, че смъртта й е плод на нещастна случайност, така ли?

— Нищо подобно — отвърна Шоза. — Ако се замисли човек, ще стигне до единствено правилното заключение: вина за смъртта й носи самият Линеър. Начинът му на живот я уби… Тя е била безкрайно изнервена, подскачала е при най-малкия шум зад гърба си…

— Много интересно тълкуване — усмихна се дайжинът.

— Никълъс Линеър — въздъхна Шоза. — Прав си, като казваш, че това е един изключително опитен и опасен противник. Всички оябуни на Якудза се страхуват от него…

— С изключение на теб, нали? — иронично изви вежди Ушиба.

— Напротив, аз най-много се страхувам от него — поклати глава Шоза, после си сипа чай, като се стараеше да не гледа млякото на събеседника си. — Просто защото имам реална представа за омразата, която този човек изпитва към Якудза…

— Хайде да не влагаме и лични чувства — предложи Ушиба. — Положението и без това е изключително комплицирано…

— Мислиш, че имам лично отношение? — вдигна глава Шоза. — Може би си прав… Но това не променя нещата. По някакъв начин Оками е успял да разбере за плановете ми да го елиминирам и реакцията му беше доста необичайна. Обърнал се е за помощ към Никълъс Линеър.

— Но как е възможно това? — попита Ушиба със съмнение в гласа. — Линеър мрази всички, които са свързани с Якудза.

— В това няма никакво съмнение. Но по душа Линеър е чист японец, такъв е бил и баща му… Явно имаме работа със семеен дълг. Полковникът е дължал услуга на Оками, изпълнява я синът… „Гири“… Линеър става закрилник на Оками. Ето причината да не вярвам в смъртта на Кайшо. По същата причина настоявам и за ликвидирането на Никълъс Линеър!

— Забранявам това, независимо от убедителността на аргументите ти! — повиши глас Ушиба.

Веждите на Шоза се повдигнаха.

— Ти ми забраняваш?!

— Послушай ме, зная какво говоря. Козо пренебрегна разумните ми съвети и сега е мъртъв… Добре те познавам, зная, че се считаш за по-добър от Козо… И мислиш, че ще успееш да надхитриш Линеър…

— Наистина мога! В крайна сметка той е човек, а не машина или бог! И като всеки човек си има своите слаби места.

— Значи си готов да поставиш под заплаха самото съществуване на „Годайшу“, само и само да докажеш, че имаш по-голяма ерекция от неговата?

— Е, това вече е едно типично женско изказване!

Ушиба скочи на крака и пристъпи към прозореца с чаша в ръка. Искаше да изпие на спокойствие презряната си напитка, до гуша му дойде от кръвожадността на Шоза. Не му се искаше да мисли нито за Никълъс Линеър, нито за предстоящата битка между него и Шоза. Очите му се зареяха навън, но виждаха единствено стоманобетонни конструкции и стъкло. Ярко доказателство за правилността на политиката, която провеждаше от години, довела до огромната икономическа мощ на Япония. Това май стана прекалено бързо, въздъхна вътрешно той. Днешна Япония прилича на дете, което тича, преди да се е научило да ходи… И затова се препъва в гигантските си усилия да задмине икономическото развитие на целия Западен свят…

Обърна се към оябуна и леко поклати глава:

— Линеър не е като другите…

Шоза беше спокоен и отпуснат, отлично знаеше какво означава отстъплението на приятеля му към прозореца: незабавно и решително действие!

— Глупости! — тръсна глава той. — Случайно зная причината, на която се дължи дълбоката му омраза към Якудза. И възнамерявам да я превърна в ахилесовата му пета… Хората, които изпитват толкова дълбока омраза, неизбежно допускат грешки…

Остра като нож болка разкъса вътрешностите на Ушиба, лицето му неволно се сгърчи, в стъклото се появи гротескното му отражение. Ръката му конвулсивно вдигна чашата, съдържанието й изчезна в гърлото му. Знаеше, че млякото няма да е достатъчно… Точно както няма да са достатъчни и новите, предложени лично от него ограничения в икономиката, имащи за цел да избегнат резкия спад…

Действителността не му предлагаше нищо утешително. Държавата не успя да изпълни обещанието си да защитава централната банка на страната. Три четвърти от нейния капитал се оказа блокиран в ликвидни средства и недвижими имоти. Количеството му се оказа опасно малко, особено след като индексът „Никей“ спадна с близо 60 процента от стойността си преди година, а недвижимата собственост вървеше по десет цента за долар…

Опасният цикъл упорито отказваше да се подчини на усилията на Ушиба. Спадът в икономиката доведе до масови банкрути, а това оказваше допълнителен натиск върху банковите резерви. Кръгът се затваряше, тъй като несигурността караше инвеститорите да продават масово ликвидни средства. Никой не вярваше на правителствените твърдения, че икономиката на страната се намира в добро състояние.

Но след всички скандали за корупция и подкупи, обикновените хора са убедени, че заслужаваме съдбата си, помисли си Ушиба. И, за съжаление, са съвсем прави…

Рязко се обърна, отвратен от себе си и пораженческите си мисли. Защо пък трябва да се тревожи? „Годайшу“ е изцяло на негово разположение, краткосрочните икономически сътресения на страната не могат дори да го разклатят. Членовете на организацията действат в глобален мащаб, а това ги прави напълно изолирани от локални икономически кризи. В това отношение не можеше да ги уплаши дори противник като Никълъс Линеър. След като Шоза твърди, че разполага със средство за неговото отстраняване, Ушиба е принуден да му повярва. А освен това много искаше да му повярва…

Искаше и още малко мляко, но се срамуваше да го каже на приятеля си. Всъщност какво общо има тук млякото, горчиво се запита той. Шоза, а и всички останали, вярват, че болките му се дължат на кървяща язва. Е, в това поне беше успял да ги заблуди. Но разберат ли, че има рак на стомаха, ще го изхвърлят за броени минути!

Неподлежащ на операция. Такова беше личното му решение, когато лекарите обясниха до какво би довело отварянето на стомаха му: инвалид, който дори няма да усеща вкуса на храната, окичен с тръбички и торбички като извънземен звяр… Не, не! Това унижение не беше за него! По-добре да приеме тишината на гроба!

— Сигурен съм в едно — промълви Шоза. — Шансовете на „Годайшу“ нарастват значително при отсъствието на Оками…

— Но Оками изгуби вяра в това, което сам беше създал — замислено отвърна Ушиба. — Защо? Непрекъснато си задавам този въпрос. Той винаги е бил патриот. Ясно съзнаваше необходимостта от прочистване, даваше си сметка, че това е единственият начин да се прекрати моралният упадък на тази страна, започнал още с приемането на написаната от американците конституция…

— Какво значение има това? — тръсна глава Шоза. — Оками вече е минало, съображенията му са без значение. Пред нас лежи блестящо бъдеще, приятелю… Намираме се само на крачка от успеха!

Ушиба изпита леко чувство на завист към оптимизма на оябуна.

— Може би си прав — въздъхна той. — Но проблеми имаме и те трябва да бъдат решени. Преди всичко трябва да се оправим веднъж завинаги с американците. Предимството им в областта на телекомуникациите и производството на свръхпроводници от фибростъкло става толкова голямо, че заплашва нашето бъдеще. През двадесет и първия век ще преуспяват онези компании, които са в състояние да предават и обработват данни по най-бърз и най-точен начин… Друг проблем за нас е Линеър. Притежаваната от него компания „Сато-Томкин“ държи патентите на телекомуникационни технологии, за които ние можем само да мечтаем… В момента инвестират в създаването на фиброоптична комуникационна мрежа в страни като Китай, Индия и Малайзия… Скоро тези страни ще се превърнат в наши сериозни конкуренти… Още веднъж те предупреждавам — Линеър е нинджа и притежава изключителен ум! Лично аз съм правил няколко неуспешни опита да му окажа натиск… Но той изчаква, после прибягва до една проста, но ефикасна тактика: преценява силата на противника и я неутрализира с по-голяма сила!

— Не бива да се тревожиш за Линеър — поклати глава Шоза. — Остави го на мен.

— Аз се тревожа за „Годайшу“. Евентуален конфликт с Линеър ще ни изправи пред непредвидими рискове. Всички нас! В момент като този не бива да привличаме вниманието му към нашите операции…

— То вече е привлечено! — остро отвърна Шоза. — Нали е поел закрилата на Оками?

 

 

Друсаха се в неизвестна посока. Така поне се струваше на Никълъс, отпуснал се на седалката до Бей. Старата каруца, която би могла да се нарече автобус преди двадесетина години, жалостиво скърцаше по изпълнения с дълбоки дупки асфалт. Вътре вонеше на урина и животински изпражнения. При всяко по-рязко друсане затворените в тесни клетки пилета надаваха паническо кудкудякане. Жълтата птичка, окачена в далеч по-луксозна клетка над главата на шофьора, неспокойно започваше да подскача. Никълъс беше чувал, че Виетнам е единствената страна в света, в която хората вечерят с кучета, а на разходка извеждат домашните си птици. Шиндо го беше предупредил никога да не пита какво месо му поднасят.

Може би този сандък на колела се използваше единствено за превоз на птици до пазара, тъй като други пътници липсваха, а по зле осветения път нямаше спирки с чакащи хора. Нямаше абсолютно никаква представа как Бей е узнала за неговото съществуване, но фактът си беше факт — сандъкът ги очакваше само на три пресечки от мястото, на което бяха слезли от лодката. Двадесет минути по-късно вече бяха извън чертите на Сайгон и се отдалечаваха в югоизточна посока.

— Къде отиваме? — попита той.

— В Железния триъгълник — кратко отвърна тя, очевидно имайки предвид Ку Чи. Преди тридесет години този район получи печална слава благодарение на километрите тунели на различни нива, позволили на комунистическите сили да контролират всичко, намиращо се в радиус на сто километра около Сайгон. Прокопаването на тези тунели започнало още през 40-те години, по време на войната с французите. Твърдата почва от червеникава глина била идеална за целта. Десетилетия по-късно мрежата подземни тунели била подновена и разширена, далечният й край опирал чак до границата с Камбоджа.

— Искам да получа отговор на няколко въпроса, Бей — обади се Никълъс. — Преди всичко, каква е била връзката ви с Винсънт Тин?

Бей гледаше през прозореца. Прибрана в конска опашка, косата й леко помръдваше. Беше несъмнено силна и уверена в себе си млада жена, вероятно именно поради това беше съумяла успешно да се превъплъти в мъжка роля. Лицето й, въпреки подчертаната женственост, беше от онзи тип, който с помощта на малко грим лесно можеше да се видоизмени в мъжко. Това я правеше особено интересна, още повече че поведението й беше съвсем непринудено.

— Не съм работила за него, макар че имах подобни предложения — отвърна най-сетне тя. Главата й продължаваше да е извита към прозореца, но той виждаше отражението на лицето й в тъмното стъкло. — Имах предложения и от по-интимен характер… Но аз знаех каква е репутацията му, давах си сметка, че отговоря ли положително дори на едно от тях, моментално ще бъда дълбоко засмукана в призрачния му свят… — пръстите й неспокойно се размърдаха в скута й: — Това не можех да си позволя… Винаги съм била независим посредник, понякога дори и пряк участник в преговорите между… между определени фракции…

— Предполагам, че под определението „фракции“ имате предвид контрабандисти на наркотици и оръжие, терористи и други от тоя сорт…

Тя дълго мълча. Автобусът продължаваше да скърца и стене, пилетата кудкудякаха, жълтата птичка скачаше като ужилена в клетката си.

— Каквото и да си мислите за мен, господин Гото, аз работих дълго и упорито, за да постигна едно наистина завидно положение… Не дължа нищо на никого, но в замяна на това много, при това влиятелни, хора ми дължат услуги… Не зная дали си давате сметка колко е важно това. Предполагам, че не… Моята родина е особена страна, различна от всички останали. За да се разбере истината за Виетнам, са необходими много време и изключително търпение… Ако съдите за нас по вашите стандарти, несъмнено ще се натъкнете на големи трудности, може би и на непоправими нещастия…

Много мъже в положението на Никълъс биха проявили склонност да пренебрегнат подобно предупреждение. Но времето и търпението бяха важни атрибути в личностните му изяви, той отдавна беше осъзнал значението на „проникването“ в непознатата околна среда, на вниманието към всички детайли. Независимо дали те са странни, ексцентрични или откровено ужасни… Виетнамската култура и нрави често се оказват ужасяващи за външния човек. А ужасът има лошия навик да завързва очите на потърпевшия в най-неподходящото време. Бей беше права — в никакъв случай не биваше да съди за нея според американските или японските стандарти.

— Оценявам думите ви, Бей — тихо промълви той. — Бихте ли ми разказали подробности около смъртта на Тин?

— Тя не беше инцидент, но вие вероятно вече знаете това…

— Да.

— А знаете ли, че е бил убит по китайските традиции?

— Китайски традиции? Не разбирам…

— Някога, преди много години, китайските опиумни крале от платото Шан ликвидирали своите врагове точно по начина, по който е бил убит Винсънт Тин… Надупчвали телата им с куршуми, а после ги пускали в киселината, с която рафинирали наркотиците. Това било предупреждение към всички, които биха дръзнали да ги предадат…

— Искате да кажете, че днес това вече не се прави?

Бей изви глава, косата й докосна рамото.

— В известен смисъл — да… Просто защото тези хора вече не съществуват. Заменени са от един-единствен човек, който контролира цялото производство на опиум…

— Така ли? Никога не съм чувал за него…

— Това не ме учудва — отвърна Бей и се извърна да го погледне. В очите й нямаше страх, нямаше и съмнения. — Онзи, който произнесе името му, сам си подписва присъдата…

— Добре, ясно. Този човек ли е отговорен за смъртта на Тин?

Зениците на Бей имаха цвят на препечено кафе.

— Ще ви разкажа една история, свързана с мястото, където отиваме… Нарича се Ку Чи, може би сте чували това име…

— Да, чувал съм го.

— По време на войната там се установява щабът на Двадесет и пета дивизия на американската армия. Задачата й била да се справи с все по-опасните набези на виетконг, които оперирали в опасна близост със столицата на Южен Виетнам. Стотици войници намерили смъртта си, докато спят. Най-накрая загадката била разкрита, при това напълно случайно. Оказало се, че палатките на американците били опънати точно над широка мрежа от подземни тунели.

Никълъс се замисли, после бавно вдигна глава:

— Значи Тин е действал прекалено близо до човека, който контролира опиумната реколта, така ли?

— Той контролира не само нея…

Нищо чудно, че инспектор Ван Киет е отказал подкупа на Шиндо, помисли си Никълъс. Просто е умирал от страх.

— А вие знаете ли името на този човек, Бей? — попита на глас той.

— Господин Гото, или както там се наричате… — въздъхна Бей и впи очи в неговите: — Вече ви казах, че действам самостоятелно и съм напълно независима. А това означава, че не съм толкова глупава, за да си създавам врагове.

Прекъсна ги нисък гърлен звук, долетял откъм мястото на шофьора. Бей бързо отиде при него, до слуха на Никълъс долетя напрегнат шепот. Тревогата се долавяше отдалеч.

Бей се върна, лицето й беше пребледняло.

— Лоши новини рече. — Полицията е блокирала пътя. Мисля, че търсят именно нас…

— Но защо? Нищо лошо не сме направили.

— Нищо, точно така — поклати глава Бей. — Само дето напускаме място на току-що извършено убийство, проникваме в забранена територия и уговаряме сделка с контрабандна стока. Това са само три от възможните обвинения, които могат да ни бъдат отправени…

— Да, но…

— Тридесет години затвор, без съд и присъда, без надежда за помилване. Това е един цял живот, господин Гото… А вашето правителство няма официално установени дипломатически отношения с Виетнам… Което означава, че пипнат ли ви, с вас ще бъде свършено!

Стана и го поведе към дъното на автобуса. Шофьорът беше оставил отворена страничната врата.

— В сметката не включвам и един твърде очевиден факт — промълви в заключение Бей. — Че полицията е подкупена от хора, които са далеч по-силни от нас… Ако ни пипнат и не ни разстрелят на място, значи ще сме извадили късмет!

Последните й думи потънаха във воя на вятъра, тялото й се отлепи от стъпалото и изчезна в нощния мрак. Никълъс скочи след нея, без да се колебае нито секунда.

 

 

За миг министър Ушиба ослепя от болка. После пристъпът отмина, очите му бавно се спряха на простата дървена сграда на Ясукуни.

Натежал от смог и безразличен към тежкия автомобилен трафик, въздухът около храма сякаш още отекваше от дрезгавите патриотични крясъци…

Ясукуни беше шинтоистки храм, разположен в сърцето на Токио, в близост до градината на Императорския дворец. Може би затова беше превърнат в мемориал на загиналите през войната японски войници и най-вече на смелите камикадзе — най-скъпите жертви на военната машина, станали известни с решителния си принос за победата в най-голямата морска битка в района на Тихия океан. Над противник, превъзхождащ японската флота по всички показатели.

Ушиба потисна желанието да притисне корема си с ръце, вместо това извади таблетка и бързо я глътна. Напоследък болките ставаха все по-трудно поносими, вместо една вземаше по три такива таблетки на ден и правеше героични усилия да надмогне замайването от силното им болкоуспокоително действие. Но докъде щеше да го отведе това? Подозираше, че вече е започнал да се превръща в наркоман. Денят без лекарството му се струваше немислим, не можеше да си представи дългите му часове без пелената на силното му въздействие върху режещата болка в стомаха.

Запали цигара и дълбоко вдъхна дима. Стегна краката си и тръгна по посока на храма. Продължаваше да мисли за историята на Ясукуни, превърнат от правителството в място на истерични милитаристични изяви в края на тридесетте…

Неотдавна стана известно едно решение на Върховния съд, според което министри и висши правителствени служители нямаха право да се молят в този храм. Това, според тълкуването на съдебните магистрати, представлявало нарушение на следвоенната конституция, изискваща разделение между държавната власт и религията. Разбира се, тази конституция беше написана под диктовката на американците и по тази причина много от министрите си позволяваха да игнорират забраната.

В храма имаше няколко мъже с побелели глави, без съмнение бивши военни. Идваха тук да си спомнят за войната и своето участие в нея, за бойните другари, която вече не са между тях… Ушиба смаза с ток цигарата и пристъпи прага. Докосна звънчето над главата си, за да събуди „ками“ — духовете-закрилници на храма, после плесна с ръце и сведе глава в безмълвна молитва.

Пусна няколко монети в процепа на кутията за дарения от червено дърво, обърна се и тръгна към съседната постройка. Беше затворена за ремонт, наоколо се въртяха хора в работно облекло. Но ако човек си направеше труда да се вгледа по-внимателно, той несъмнено би разбрал, че това не са работници.

Най-едрият начумерено изгледа Ушиба, после го позна, направи лек поклон и се оттегли във вътрешността на сградата заедно с инструментите си.

Ушиба го последва. Това беше музей на мъртвите пилоти камикадзе. Стените бяха покрити със знамена и флагчета, гъсто изписани с предсмъртните поеми на обречените. Под всяка от тях беше отбелязано името и възрастта на автора й.

В развълнуваното съзнание на Ушиба изплува отдавна забравено стихче:

Вятърът носи сухи листа, много са,

Достатъчни за голям и топъл огън…

Вътре имаше един посетител — висок и болезнено слаб. Чул стъпките на Ушиба, той бавно се обърна, на лицето му се появи бледа усмивка. Казваше се Тетцуо Акинага и беше оябун на клана Шикей. Именно той беше третият член на Вътрешния съвет на Кайшо, включващ още Акира Шоза и Таши Шидаре — наследника на Томоо Козо. Неслучайно точно тези мъже бяха помогнали на Микио Оками да създаде могъщата международна организация, известна под името „Годайшу“. След отстраняването на Кайшо Ушиба автоматически се издигна от съветник до пълноправен член на съвета.

— Добро място за среща, нали, дайжин?

— Разбира се.

Акинага имаше право да се обръща към него по име, но очевидно му беше по-удобно да използва титли. Ушиба подозираше, че това му помага да освободи съзнанието си от паяжината на многопосочната власт, особено по време на събрание на „Годайшу“.

Косата му беше сребристо бяла и старомодно дълга. Носеше я в стила на древните самураи. Изпитите бузи и чипият нос подчертаваха опасния блясък на дълбоко хлътналите очи. Беше връстник на Шоза и наближаваше шестдесетте, но външно изглеждаше доста по-стар. Годините, а по всяка вероятност и компромисите на властта (както подозираше Ушиба) бяха извили устните му надолу. Изглеждаше така, сякаш не одобряваше това, което виждат очите му. Беше препатил човек, знаеше как острието на ножа се обръща към гърдите на приятел вместо на враг, следователно съзнаваше, че голяма разлика между двете понятия няма.

— Тук тишината е изключителна — добави Акинага. — Напомня смълчаването на полето малко преди залез… — засмя се: — Май с годините ставам и сантиментален…

Ушиба го разбираше отлично. Утехата за самия него идваше единствено от любимото стихче, появяващо се в съзнанието му внезапно, при най-различни ситуации. И от това, което трябваше да осъществи „Годайшу“, разбира се.

Бавно се плъзнаха под флаговете на падналите герои, усещаха ясно тежестта на дълга, тежестта на една от най-древните и двусмислени японски традиции — достойната загуба.

— Аз много ви уважавам, дайжин — склони глава Акинага. — Преди шест месеца ме информирахте, че ще успеете да прекратите борсовия спад. Това беше добра новина, защото много от банките под мой контрол са инвестирали големи капитали в акции на „Никей“. Но знаете ли как постъпих аз? Просто не ви повярвах. Защото бях убеден, че правителствените манипулации са едно, а пазарната политика — съвсем друго. Но вие извършихте истинско чудо. Индексът на „Никей“ за същия период се покачи с пет хиляди пункта й моите банки започнаха да дават признаци на стабилизиране. Хаосът отстъпи…

— Признавам, че това не беше лесно — отвърна Ушиба. — Практиката на правителството да инвестира голяма част от пенсионните фондове в ценни книжа, за да повиши търсенето на пазара и съответно — цените на акциите, е изключително опасна. Наложи се да пуснем съвсем целенасочени слухове, за да вдигнем цената на няколко доста позакъсали компании, имахме големи затруднения при блокирането на офертите за нови ликвидни средства, прииждащи през последните шест месеца… Това беше неизбежно, трябваше да бъде сторено. Колкото по-малко са падащите акции, толкова по-голямо е търсенето.

— Планът ви беше съвършен.

— Но си остава изкуствен, също като онзи бум в цените на недвижимата собственост, който създадохме преди години. Последиците могат да се окажат твърде опасни, никой от нас не е в състояние да ги предвиди…

— Историята е на ваша страна, дайжин — усмихна се Акинага. — Аз твърдо вярвам, че пазарът ще остане под контрол. Вече бяхме свидетели на спада, идва ред на оживлението… Рецесията ще бъде преодоляна.

Почувствали близост от общото си преклонение пред историята, двамата мъже не бързаха да започнат трудния разговор. И двамата живееха с миналото, а едновременно с това и с бъдещето. Настоящето беше без значение — то е просто мост от една реалност към друга…

— Въпросът, който повдигнах пред Съвета и който продължава да ме тревожи, е дали можем да вярваме на чуждестранния оябун… — бавно и с нежелание започна Акинага. — Американската мафия преживява сериозен упадък. Изчезва традиционното чувство за чест, доближавало нейните шефове до нашите разбирания. На негово място се настаняват дребнавите сметки, алчността и желанието за мъст. А новите хора по върховете изглеждат меки и нестабилни.

Ушиба кимна с глава.

— Принудени сме да преговаряме с Чезаре Леонфорте — каза той — Раздразнителен и непредвидим, той няма нищо общо с хладния ум и разсъдливостта на Доминик Голдони. Но това е и предимство за нас. Не успяхме да поставим Голдони под свой контрол, следователно изгубихме и онези висши американски служители, които са работили за него…

Акинага не беше впечатлен.

— Не се безпокоя толкова от Леонфорте, колкото от неизвестния брой неуравновесени, а следователно и опасни индивиди, с които сме принудени да сътрудничим за реализация на целите, поставени пред „Годайшу“ — промърмори той. — Ставам нервен от мафията, купените, от нея правителствени служители в американската администрация, а дори и от старите ни връзки във Виетнам… Всички те са „итеки“ и ние не можем да разберем какво става в душите им… Само Оками беше в състояние да го прави — главата му бавно се поклати: — Но най-лошото е, че Шоза отказва да види огромните рискове, пред които сме изправени. Очите му просто са затворени пред вероятността от провал, не иска да мисли за това, което може да стане при една-единствена грешка в оценките ни за хората, с които сме принудени да действаме по силата на обстоятелствата.

Лицето на Акинага заплашително потъмня.

— Сбъднаха се и най-мрачните ми опасения — промърмори той. — Шоза стана прекалено близък с американците. А те са „итеки“, нямат никаква представа за нашите идеали. Мислят единствено за пари, за тоновете пари, които „Годайшу“ ще им носи от четирите посоки на света. Те са наемници, без чест и идеали. Ще ни продадат при първа възможности ще се нахвърлят като бесни кучета отгоре ни!

— Все пак помислете какво остана зад гърба ни — отвърна Ушиба. — Когато Оками и Голдони ни предадоха, немислимото беше на път да се случи. Сам видяхте как подействаха ответните ни мерки. Голдони умря, а Оками изчезна. Няма от какво да се безпокоим. Отново вървим по пътя към бляскавото бъдеще!

— Добре е, че наистина успяхме да ги неутрализираме! — остро отвърна Акинага. — Лично се погрижих за това! Оками беше прекалено опасен, защото притежаваше „корьоку“ — Силата на Просветлението!

Ушиба беше дълбоко смаян. Отначало Шоза, а сега и Акинага твърдяха, че заслугата за отстраняването на Кайшо е тяхна. Успя да се овладее дотолкова, колкото да промърмори:

— „Корьоку“ ли? Никога не съм чувал за него…

— Това не ме учудва — отвърна Акинага, сложи ръце зад гърба си и изведнъж заприлича на университетски професор. — Аз самият научих за него случайно, чух го от устата на Оками… Направих съответните проучвания. Това е състояние, което наподобява дълбока медитация, но далеч по-могъщо от нея. Наподобява нещо като втори поглед, позволява на притежателя си пълен синхрон между мотивация, интуиция и намерения. В ръцете на умен и практичен човек като Оками тази комбинация се превръща в страшна сила. Убеден съм, че именно „корьоку“ му е дало възможност да действа с Голдони без ние да разберем за това.

— Това наистина обяснява много неща за силата и влиянието на Оками — кимна Ушиба. — Все пак той е на повече от деветдесет години!

— Но какво са замисляли двамата с Голдони? — присви очи Акинага. — Изпратихме най-добрите си агенти, но не открихме нищо…

Ушиба най-сетне беше на познат терен. До този момент срещата протичаше по доста обезпокоителен за него начин. Акинага категорично порица Шоза, той самият нямаше никакви аргументи в обратна посока.

— Може би не са търсили където трябва — поклати глава той.

Акинага не беше от хората, които лесно се примиряват с провалите.

— Какво точно искате да кажете, дайжин? — наостри уши той.

— Научих, че Оками е успял да разбере за вашия заговор срещу него. Именно това го е накарало да потърси помощта на Никълъс Линеър.

— Глупости! — размаха ръце Акинага. — Омразата на Линеър към Якудза не подлежи на съмнение! Кой, за Бога, ви разказа тази приказка?

— Акира Шоза — отвърна Ушиба. — Настоявам да помислите добре, преди да отхвърлите тази възможност. Тя има всички шансове да се окаже истина. Историята на Япония дава достатъчно доказателства в подкрепа на тезата, че откритата враждебност е най-доброто прикритие за приятелски чувства — истината в тези думи беше убедително доказателство за начина, по който миналото влияе на настоящето. Поне за Ушиба…

— Може би сте прав — отвърна скептично Акинага. — Но ние всички знаем за омразата на Шоза към Линеър. Подобна теория е изключително удобна за него, тъй като дори да се окаже погрешна, той пак ще получи възможност за дълго чаканото отмъщение…

Ушиба си даваше ясна сметка за противоречията между членовете на Вътрешния съвет след изчезването на Кайшо, правеше всичко възможно да продължи помирителната си мисия.

— Никой от нас, а най-малко самият Шоза, не може и не иска да скрие омразата си по отношение на Линеър — поклати глава той. — Но когато го запознах с вашите обвинения, той категорично ги отхвърли. Има и друго — след като Линеър наистина ненавижда Якудза, какво е правил миналия месец във Венеция? Нали именно там е щабът на Оками?

Правилно беше предвидил, че това разкритие ще затвори устата на Акинага. Високият мъж дълго мълча, после въздъхна и поклати глава:

— Е, добре… За момента ще приема вашето становище, Ушиба… Но ви предупреждавам, че няма да гледам отстрани как Шоза планира своето отмъщение! Съгласен съм, че трябва да отстраним Линеър, защото той действително е най-сериозната заплаха за. „Годайшу“. Но това не означава, че се заблуждавам по отношение на него. Познавам силата и уменията му, баща ми е бил близък с полковник Линеър в онези ужасни години след капитулацията… Често са си сътрудничели, особено в кризисни моменти. Самият аз пазя великолепни спомени за този човек. Помня погребението му, защото тогава за пръв и последен път в живота си видях сълзи в очите на баща си. Само аз ги видях. Носеше тъмни очила, но аз бях се изправил до него и ги видях отстрани… Толкова дълбоки бяха чувствата, които го вълнуваха!

Отправил поглед към окървавените знамена на камикадзе над главата си, Акинага леко се усмихна:

— Но зная и друго — синът не е като бащата. Полковникът разбираше, че американските закони в Япония са временно понятие, което е обречено на изчезване. Съмнявам се, че Никълъс Линеър е в състояние да проумее това. Той притежава изключително строг вътрешен кодекс на честта. Ако можеше да се превърне в самурай от XII век, той положително би отказал да се възползва от услугите на нинджа, за да заобиколи правилата на Бушидо… По-скоро би предпочел смъртта.

— Въпреки всичко настоявам за изключителна предпазливост по отношение на Линеър — тръсна глава Ушиба. — Чувал съм най-различни слухове за него, имам чувството, че е дори по-могъщ, отколкото го считаме. Да раздразниш отровния паяк, като разкъсаш мрежата му, невинаги е най-мъдрото решение… Наближава моментът за окончателната победа на „Годайшу“ затова трябва да вземем всички необходими мерки. Не бива сами да даваме храна на подозренията му…

— Може би — бавно кимна оябунът. — Но когато слушам аргументи като вашите, дайжин, неволно се сещам за митичния герой Йошинори, тръгнал на смъртен бой с Паяка-демон, който отнел живота на девет хиляди и деветдесет герои… Когато го открил, чудовището било омаломощено от многобройните си рани… Не било в състояние дори да защитава гнездото, в което лежало малкото му… — дълбоко хлътналите очи на Акинага станаха още по-тъжни: — Истината невинаги е такава, каквато очакваме, дайжин…

Ушиба кимна с глава, в съзнанието му се появи обещанието на Шоза да открие ахилесовата пета на Линеър.

— Тук сте прав. Дори Паяците-демони могат да бъдат победени… — очите му се насочиха към окървавените знамена на камикадзе. Акинага имаше предвид Никълъс Линеър със своя пример, но той важеше с пълна сила и за баща му — полковник Линеър. А Никълъс наистина притежаваше качествата на легендарния герой и беше в състояние да извика на помощ всички морални сили, необходими за победата над злото.

— Май не сте много убеден…

Ушиба изпъна рамене в опит да се стопли. Тайно би предпочел някое по-дебело палто, но не можеше да си позволи подобна проява на слабост, особено в обкръжението на чакали като Акинага и Шоза.

— Акинага-сан — рече на глас той. — Половината от времето си прекарвам в компанията на американци „итеки“ и мога да ви уверя, че не изпитвам никакво уважение към тях. За разлика от Шоза, считам, че техните нрави и култура оказват пагубно влияние върху Япония. Но Никълъс Линеър не е „итеки“. На практика той се различава от всички хора, включително и от нас, японците. Шоза обаче едва ли е в състояние да разбере това.

— Хм, Шоза! — промърмори Акинага, а на лицето му се появи такова изражение, сякаш му бяха поднесли вмирисана риба. Според мен той тайно мечтае за трона на Кайшо, макар да се обявява за противник на подобен пост, концентриращ твърде много власт в ръцете на един човек. Не одобрявам неговата припряност, но мога да я разбера. Представете си само какъв авторитет ще има човекът, успял да победи Никълъс Линеър! В желанието на Шоза за незабавна разправа е Линеър аз виждам още един негов опит да постигне превъзходство над всички нас…

Значи и Акинага не вижда опасността от Линеър за цялото бъдеще на „Годайшу“, въздъхна в себе си Ушиба. И той, подобно на Шоза, е загрижен преди всичко за личното си влияние в рамките на Вътрешния съвет, не е в състояние да оцени дългосрочните последици от още един неуспешен опит да бъде отстранен Линеър. Душата му се гърчеше от тревога, междуособиците на оябуните дълбоко го огорчаваха и плашеха. Изпита остра мъка по Кайшо, който, независимо от своите слабости, беше в състояние да поддържа единството на организацията. След изчезването на Микио Оками всеки преценяваше своите лични шансове, вземането на единодушни решения се превърна в отдавна отминал сломен. Но фактът, че Оками му липсва, беше доста изненадващ… Та нали само преди броени месеци той се обяви за неговото отстраняване?

— Аз съм верен на клетвата, която дадохме — промълви на глас той. — Дългът към „Годайшу“ преди всичко! — ръцете му в джоба на палтото се свиха в юмруци: — „Годайшу“ е най-важното нещо в моя живот, защото само тази организация е в състояние да извърши това, което не може да извърши правителството — овладяване и контрол на международната търговия в световен мащаб — от компютърните технологии и доставката на оръжие до търговията с петрол и наркотици! — от гърдите му се откърти дълбока въздишка: — Времето на „Годайшу“ най-сетне идва! Икономиката ни е в плачевно състояние, печалбите намаляват, големите корпорации една по една прибягват до мерки, които доскоро се считаха за немислими — свиване на производството, съкращение на работната сила и затваряне на производствени мощности. Никой не знае какви поражения ще донесе това на нашата финансова система и банкови институции, а това е още по-тревожно. Колко банкрути още трябва да станат факт, преди да видим светъл лъч в тунела? А хитрите американци твърдо държат на силна йена. Твърдят, че това им помага да се справяте търговския дефицит по отношение на Япония, но аз добре зная истинската причина: те знаят, че силната йена блокира оживлението в нашата индустрия и намалява относителния ни дял в световната търговия. Американците са доволни от нашата криза и искат да я протакат до безкрайност.

— Но това положение е изключително изгодно за „Годайшу“ — изтъкна Акинага. — Хаосът, предизвикан от финансовия колапс, е най-добрата среда за нашето процъфтяване. Нима не сте съгласен с мен?

— Съгласен съм — кимна Ушиба. — Но това само трябва да ни подтикне към единодушие в името на голямата цел — тотално завладяване на световната икономика!

 

 

Нощното небе имаше странно червен цвят. Никълъс сведе поглед надолу и разбра, че това се дължи на дългата колона камиони, придвижваща се с ръмжене към Ку Чи. Напрегна взор и с ужас установи, че те са пълни с полиция и войска.

— Копоите вече са по петите ни — тихо промълви той.

— Точно така — кимна Бей. — Вие имате могъщи врагове, господин Гото.

— Може би и двамата ги имаме.

— Всяка година плащам купища пари, за да съм сигурна, че нямам такива врагове! — поклати глава Бей и заби поглед в лицето му. След секунда се обърна по гръб и се хлъзна по склона на канавката, в която бяха намерили укритие.

Намираха се на около триста метра от пътя, когато Никълъс видя как раздрънканият автобус отбива встрани за проверка. Шофьорът беше свален и с ръце на главата отговаряше на въпросите на някакъв офицер, а войниците нахлуха в осветената кабина. Отдалеч приличаха на черни мравки върху бучка захар.

— Прекалено много са — замислено промълви Бей. — Няма да успеем да стигнем Ку Чи…

— Тогава да се връщаме в Сайгон.

— Изключено. Минава три часът сутринта. Ще се съмне, преди да стигнем, и тогава ще се окажем лишени от каквото и да било укритие… Ако преди това не се натъкнем на друга полицейска проверка.

— Не трябва ли поне да опитаме?

Бей сви рамене и тръгна в обратна посока. Но още преди да са изминали сто метра, тя рязко го дръпна към влажната земя. Ръката й се стрелна напред, към ярките светлини на фаровете, прорязващи нощното небе.

— Права бях — прошепна. — Вече ни очакват. Намираме се в центъра на гигантска примка, която бавно се свива около нас. Имаме само един път…

Обърнаха се и отново поеха по посока на Ку Чи. Когато се озоваха на склона, откъдето оглеждаха обстановката преди малко, тя вече се беше променила. С помощта на „кокоро“ Никълъс опипа мрака пред тях, почти веднага усети враждебно присъствие. Клекна до Бей и прошепна:

— Идват насам.

Бей запълзя към върха на възвишението.

— Откъде знаете? — попита тя. — Аз не виждам абсолютно нищо…

— Сега трябва да ми се доверите — отвърна Никълъс и затвори танжинското си око. — Срещу нас се придвижват поне дузина въоръжени войници. Вероятно шофьорът ни е предал…

— Не, едва ли… Той… — млъкна и стисна китката му с тънките си пръсти: — Насам! И по-бързичко!…

Поведе го надясно, по-далеч от възвишението и Ку Чи. Очевидно искаше да се изплъзне от стягащата се примка на преследвачите. Теренът стана хълмист, Никълъс усети миризмата на застоялата вода, покриваща оризищата. Тичаха около километър и половина в тази посока, после Бей рязко свърна наляво. Спуснаха се по лек наклон, отново промениха посоката и се отправиха към Ку Чи.

Чуха ромон на поток, Бей намали ход и тихо прошепна:

— Сега по-внимателно!…

Земята беше песъчлива, осеяна с камъни. Коренища и бодливи клони пречеха на движението и разкъсваха дрехите им.

— Това ли е най-добрата пътека? — попита Никълъс.

Палецът на момичето отскочи нагоре:

— Над нас теренът е по-добър, но там има минно поле, широко не по-малко от триста метра. Дори местните хора избягват да го доближават…

Продължиха напред, скоро се озоваха на стръмен речен бряг. Наложи се да забавят ход, тъй като около водата имаше дебел пласт тиня. Въздухът тежеше от миризмата на гниеща тропическа растителност, в ушите им жужаха милиарди невидими насекоми.

Стигнаха до завоя на реката, маркиран от дебелия ствол на паднало дърво. Бей вдигна ръка и спря.

Приклекна и започна да изследва дървото. После вдигна глава:

— Готов ли сте да поплувате?

Нагази във водата и спря да го изчака до дървото. Не беше дълбоко, но течението беше изненадващо силно. Погледът на Никълъс беше привлечен от някакво движение край подгизналия ствол. Голяма водна змия бавно, се плъзгаше към тях, но Бей не й обърна внимание.

— Ако изгубите равновесие, ще откриете, че имате прекрасна възможност да се удавите — иронично подхвърли тя. После пусна дънера и започна да се придвижва срещу течението. Плуването беше невъзможно, и двамата бяха принудени да ходят по подвижния пясък на дъното и да се борят с бързата вода, която прииждаше насреща им на неравни вълни. По изчисления на Никълъс изминаха така около километър, после Бей изведнъж го побутна към гладката повърхност на една скала.

— Чакайте тук — прошепна в ухото му тя.

— Какво има?

— Виетконг са защитавали входовете на подземните си тунели със специални капани… А доста от тях излизат именно край тази река… Проблемът е, че никой не знае къде са, нито пък дали все още не са минирани…

Никълъс я проследи с поглед. За миг тялото й остана неподвижно до брега, после изведнъж се скри под водата. Почувствал напрежението, той механично превключи в медитативно състояние, дишането му стана дълбоко и равно. Скоро танжинското му око се отвори, почти веднага видя фигурата на Бей, която бавно се плъзгаше към брега. Чувстваше капана някъде наблизо, знаеше, че поваленото дърво надолу по течението е един вид маркировка. Психиката му не долови присъствието на експлозиви, но това все още не означаваше нищо. Тя просто не беше тренирана да открива неодушевени предмети, още по-малко пък изкуствено създадени енергийни източници.

Усети прокрадващите се стъпки на смъртта, мислите му неволно се насочиха към Джъстин — съпругата му, загинала при жестока автомобилна катастрофа няколко месеца по-рано. Все още не можеше да се освободи от чувството на вина, едва ли някога щеше да се примири с факта, че Джъстин умря без двамата да успеят да отстранят недоразуменията помежду си. Но дори и сега не беше сигурен, че биха могли да го сторят. Съжителството им беше изпълнено с прекалено много нещастия, двамата си бяха нанесли дълбоки рани. Макар зараснали на повърхността, те стигаха чак до костите и може би затова бяха още по-болезнени.

Челесте — красивата жена, в която се беше влюбил, докато правеше опит да запази живота на Микио Оками, замина обратно за родната си Венеция. След нещастието с Джъстин той вече нямаше сили да я помоли да остане в Япония против волята си. Къде ли се е намирал, докато тялото на Джъстин се е овъглявало в смачканата кола? Може би в прегръдките на Челесте или пък… Най-ужасното беше, че никога няма да разбере това.

Бей се бавеше доста дълго под водата. Никълъс не се безпокоеше особено, тъй като сам умееше да задържа въздуха в гърдите си толкова дълго, колкото пожелае. Танжинското му око положително би уловило всяка опасност…

След малко главата й изскочи на повърхността. Избърса очи, обърна се към него и прошепна:

— Пътят е чист, да вървим!

Гмурнаха се под водата, той хвана глезена й, за да не я изгуби. Видя как тялото й побутва малка метална вратичка и изчезва зад нея. Последва я, вратичката се затвори зад тях.

Пространството беше тясно, бяха принудени да се притиснат един до друг. Водата се стопли от телата им. Тя се протегна, хвана някаква метална халка и отвори втора врата. Плъзнаха се напред и нагоре, водата отстъпи, главите им изскочиха над нея. Въздухът вонеше на гниеща пръст, но беше напълно годен за дишане.

— Напред — прошепна Бей, в ръката й се появи миниатюрно фенерче. Очевидно се беше подготвила и за подобен вариант още преди да се появи в хотелската му стая.

Лъчът се плъзна по влажните стени на тунела, пробягало нещо, което приличаше на череп. Бей движеше фенерчето бавно и внимателно. Тунелът беше висок около метър, ширината му едва ли надминаваше петдесет сантиметра. Лъчът се спря на тънка нишка, наподобяваща паяжина.

— Ето го — прошепна, момичето. — Точно на височината на коляното. Взривното устройство.

— Може би има и второ, трябва да внимаваме — обади се Никълъс.

Бей го стрелна с поглед и кимна. Пръстите й опипаха едната стена на тунела, после и другата. Лъчът на фенерчето се закова на една малка издутина близо до пода.

— Осколочна граната — прошепна. — Ако случайно преминеш през капана, шрапнелите на тази граната непременно ще ти откъснат краката…

После му посочи откъде да мине, без да докосва скритите в глината детонатори, един по един се прехвърлиха над тънката жица и продължиха напред, придържайки се към средата на тунела.

След малко Бей се закова на място, лъчът на фенерчето освети скелет на голямо куче, оглозгано преди години от пълчищата плъхове, населяващи тези тунели. Черепът, който видяха преди малко, очевидно принадлежеше на това животно.

— Елзаска овчарка — прошепна тя, докато прекосяваше купчината кости. — Американците са ги използвали за проверка на тунелите. Не са вършили кой знае каква работа, защото виетконг са прибягвали до лют пипер и униформи на убити противникови войници… Дори започнали да се мият с американски сапун и това също заблуждавало кучетата… — задържа светлината върху костите, докато Никълъс мине над тях: — Бедните животни! Не са били в състояние да надушват мините на виетконг и много от тях са намерили смъртта си… В крайна сметка янките престанали да ги пускат тук…

Тунелът се извиваше стръмно нагоре, подпорите бяха опасно прогнили. Въздухът се изпълваше със сладникава миризма, все по-силна и по-противна… Бей спря и се извърна да го погледне:

— Това място не е от най-приятните, но именно такава е целта му… Сегашните управници не знаят почти нищо за него, повечето от тях са убедени, че мрежата от тунели е окончателно унищожена от бомбените килими на стратегическите бомбардировачи „Б-52“… Което не отговаря на истината. Засегнати са само онези от проходите, които са се намирали близо до повърхността. По-дълбоките са непокътнати, над тях има дебел пласт глина и варовикови скали…

Никълъс разбра, че се намират именно в един от тези тунели. Те се пресичаха и извиваха, бяха нагъсто и изчезваха във всички възможни посоки. Като улиците на призрачен град. Накъдето и да се насочваше лъчът на Бей, той неизменно попадаше на човешки останки. Всички, без изключение, бяха в спокойни пози, като че ли потънали в размисъл, И това беше най-ужасното. Сякаш смъртта ги беше заварила по време на разговор или дрямка, докато приготвят храна или просто си почиват…

Танжинското му око продължаваше да е отворено, в съзнанието му се появяваха доста по-пъстри картини от това, което осветяваше фенерчето на Бей. Главата му се завъртя. Сякаш тези войници, макар и отдавна мъртви, все още притежаваха жизнена енергия, сякаш историята отказваше да ги постави на прашните си лавици и да ги обрече на забрава…

— Сега сме на сигурно място — обяви Бей, без да намалява ход. — Дори да подозират, че сме тук, полицаите и войниците не биха ни последвали за нищо на света.

— Защо?

— Защото знаят, че можем да останем в този лабиринт с месеци, без дори да ни подушат… Освен това тук е опасно и за тях. Сам видяхте, че много от тунелите са минирани.

— А сълзотворен газ? Биха могли да пуснат тук газ и…

— Дори през ум няма да им мине подобно нещо… Знаят, че тук има много междинни врати и прегради. Никакъв газ не може да изпълни тази огромна мрежа…

Никълъс кимна с глава.

— Все пак бих предпочел да си бъда там, в пълния с дървеници хотел Ан Дан — промълви той.

— Споменахте за дървеници и това ме подсеща, че трябва да се погрижим за някои техни братовчеди — усмихна се Бей и плъзна лъча на фенерчето по дрехите му. Приклекна и започна да чисти тялото му от дребни пиявици, впили се незабележимо навсякъде — по глезени и лакти, дори и по врата му… — Не след дълго ще усетите присъствието на тези приятели… По-добре свалете дрехите си.

Той се подчини, погледът му не се отделяше от черните й блестящи очи, които инспектираха тялото му с вещината на опитен лекар.

— Имате тяло на атлет — отбеляза с леко учудване тя. — Мускулите ви са издължени и гладки, като на плувец… Това тяло очевидно не принадлежи на разплут бизнесмен или на човек, който се занимава с промишлен шпионаж… Сега вече свалих маската ви, господин Гото. Зная какъв сте…

Протегна ръка и отлепи една пиявица от вътрешната страна на бедрото му. Той усети как космите на врата му леко настръхват.

— Не се срамувате от голотата си — заключи Бей и се изправи. — Следователно няма да се впечатлите и от моята.

Подаде му фенерчето и започна да сваля мокрите дрехи от себе си. Оказа се по-млада, отколкото си беше представял. Едва ли беше на повече от двадесет. Тялото й беше красиво, но далеч от непорочността. Дълбоки белези личаха върху долната част на гърба и таза й.

Никълъс отлепи малка пиявица от кръста й, пръстът му леко докосна един от белезите.

— Какво се е случило тук?

— Наистина ли искате да знаете? — застанала с гръб към него, Бей гледаше в мрака, гласът й прозвуча като в метална тръба.

— Не, ако това ви притеснява…

— Мислех, че вие ще се притеснявате… — тя пое дъх и бавно го изпусна, очевидно очаквайки отговор. Но той мълчеше, главата й леко се поклати: — Един човек стана… Не зная каква дума да използвам…

— Груб…

— По-скоро разпален…

Никълъс се замисли за миг, после вдигна глава:

— Значи това е било сторено умишлено, така ли?

— Да.

— От любовник…

Бей гъвкаво се обърна, очите й се забиха в лицето на Никълъс:

— Отново ли ме подлагате на преценка, господин Гото?

— Надявам се, че не…

— Наистина ли? — главата й помръдна, лъчът на фенерчето проблесна в окото й, останалата част от лицето й потъна в дълбока сянка!

— Ролята на мъж изиграхте безупречно — призна Никълъс. — Поздравявам ви.

Ироничната усмивка отново се появи. Под свежестта на младостта й прозираше рано натрупан опит. Очите й бяха като на човек, който прекалено дълго се е взирал в пламъците на буен огън.

— Ако положението ни стане отчайващо, ще можем да се храним с тези гадини — промълви тя, докато мачкаше пиявиците с пета.

Никълъс предпочете да не мисли за тази възможност.

— Доброволно ли се съгласихте да бъдете обезобразена от любовника си? — попита той.

— Ще прозвучи странно, ако ви отговоря утвърдително — въздъхна тя. — Всъщност отговорът е доста по-сложен… — главата й се извърна по посока на мрака, сякаш беше доловила някакъв звук. Никълъс бавно разбра, че на практика тя се вслушва в миналото. — Това беше болката, знаете… Белезите са просто физическо доказателство за нея…

— Какво направи болката?

— Тя ни направи истински…

Настъпилата тишина се нарушаваше единствено от капките, които падаха от голите им тела върху червеникавата глина и призрачно белеещите се кости.

В душата му се промъкна хлад. Какви болки е трябвало да изпита тази млада жена, още почти дете! Само за да чувства и помни…

Обзе го чувство на съжаление, но инстинктът го предупреждаваше да не го показва. Тя едва ли се нуждаеше от него, реакцията й положително щеше да бъде гневно избухване, последвано от омраза…

Подсушиха дрехите си на приспособление, наподобяващо печка. Наричаше се „кухня Диен Биен Фу“, на него комунистическите партизани са приготвяли храната си. Вентилацията се осъществяваше от сложна система тръбни отвори, но действаше ефикасно — дим почти нямаше. Подпалки имаше в изобилие, а масивната желязна запалка на Бей се оказа наистина водонепроницаема…

Клечаха голи в тъмнината и усещаха духовете на мъртвите — неспокойни и сякаш още неродени… Никълъс, привлечен от равномерното повдигане и отпускане на красивите й гърди, тихо въздъхна:

— Защо ме доведохте тук?

— Защото това е границата, точката на разделяне — отвърна тя.

Той почака продължението, но то не последва.

— Между кое и кое? — попита.

— Между Сайгон и… — на устата й се появи усмивка, раменете й леко се повдигнаха: — Няма значение… Абраманов прие да се срещне с вас именно тук и никъде другаде. Тук той се чувства на сигурно място…

— Този Абраманов е работил за Винсънт Тин, нали? И е сглобил фалшификата с откраднатите невронни платки…

Бей обърна горящия пън с помощта на дълга, почерняла пръчка.

— В радиус от осем хиляди километра едва ли ще се намери друг, който да го стори — кимна тя.

— Нарочно ли ми предлагате уклончиви отговори? — внимателно я изгледа Никълъс. — Абраманов ли е бил, или не?

— Той е бил — отвърна спокойно Бей, но в тона й се долови нещо особено.

— Какво има, Бей?

— Моля ви, не питайте — тръсна глава тя.

— Защо?

Очите й се премрежиха, стори му се, че вижда блясъка на самотна сълза. После момичето рязко му обърна гръб.

— Защото искам да ви разкажа всичко, но ако го сторя, вие няма да ми повярвате!

— Опитайте.

Дланта й се стрелна нагоре и той разбра, че е бил прав за сълзата. Тя се извърна към него, на устните й отново играеше подигравателната усмивка.

— Не — рече. — Няма да повярвате и това е факт. Някога майка ми твърдеше, че човек допуска най-голямата грешка в живота си, когато казва на партньора си неща, които той не иска да чува…

— Аз ще ви чуя, независимо какво ще кажете.

— Жадна съм — промърмори тя и изчезна в мрака. След по-малко от минута се завърна, в ръцете й се поклащаше американска каска, пълна с вода. Постави я върху печката и изчака водата да заври.

— Вашият приятел Винсънт Тин често се отбиваше тук — подхвърли тя.

— Той не ми беше приятел и вие добре знаете това…

— Според мен вие изобщо не сте го познавали — каза тя и хвърли поглед към каската. — Точно тук той се срещаше с Абраманов и останалите си… партньори. Харесваше му, чувстваше се удобно сред мрака и тинята. Веднъж ми призна, че се вълнува, че витаещата наоколо смърт го кара да се чувства по-жив…

Никълъс изпита тревога от това „призна“. Мрачният свят на Ку Чи започна да се променя, маската се плъзна встрани, отдолу проблесна истинската му същност.

— Трудно беше да се разбере какви са неговите стимули — продължи Бей. — Не помнеше родителите си, не знаеше дори къде е роден. Израснал е по улиците на Сайгон, на два пъти замалко не изгубил живота си. Първия път, бил още малко момче, от ръцете на някакъв местен гангстер, втория — от американско оръжие по време на войната. Честно казано, не зная кого мразеше повече…

Стана, уви ръце в изсъхналите си дрехи и вдигна каската от огъня.

— Много го биваше да мрази… Наслаждаваше се на омразата, както ние се наслаждаваме на храната… Вече всички бацили в кипящата вода би трябвало да са измрели.

— Той ли ви водеше в тези подземия? — попита Никълъс. От завоалираните й приказки ставаше ясно, че именно Тин е бил пламенният любовник. Защото той едва ли е бил човек, склонен да „признава“ каквото и да било пред делови партньор, особено когато става въпрос за детството и възмъжаването му. А приятели просто не е имал. Все пак всеки човек изпитва нужда от изповед, за всеки настъпва времето, когато само пълното разтоварване на душата може да доведе до облекчение и покой. Изборът пред Тин е бил силно ограничен, той едва ли е могъл да се изповяда пред друг, освен пред човека, с когото е споделял постелята си…

— Да, често го правеше — отвърна на въпроса Бей и пробва температурата на водата с връхчето на пръста си. — Харесваше му да се люби тук…

— А на вас?

— Сексът с него беше… беше вълшебен! Мястото нямаше значение.

— Дори това тук, толкова заплашително? — вдигна вежди Никълъс.

Бей взе каската и му я подаде.

— Най-важното беше той да се чувства добре…

Никълъс отпи няколко глътки и й върна каската.

Водата беше лишена от вкус, но все пак приятна. Не отместваше очи от лицето й, в главата му се блъскаха безброй въпроси. Всички водеха в една посока, но той вече започваше да разбира, че трябва да търси неочакваното и странното, ако иска да разбере тази жена.

— А вие добре ли се чувствахте? — попита той.

Бей прокара пръсти през гъстата си коса.

— Знаете ли, това беше като болката… Реакциите му бяха истински. Когато той беше щастлив — истински щастлив, а не пиян или дрогиран, ставаше наистина друг човек. И този човек беше неотразимо привлечен от мен, в това съм абсолютно сигурна. Усещах възбудата във всяка пора на кожата му. Това беше важно, защото във всички останали мигове от живота си той носеше непроницаема маска. Маска, моделирана от миналото му, изпълнена със страх, гняв и бедност, с безкрайна самота… Единствена аз бях в състояние да повдигна тази маска.

Никълъс се отпусна назад, дълбоко замислен. Ясно разбираше какво значение е имало всичко това за жена като Бей. Жена, принудена да съществува в общество, което изключва уважението към такива като нея; жена в град, където повечето момичета на нейната възраст се продават на улицата, изложени на опасности като сифилис, хепатит и СПИН, рядко достигащи до зряла възраст…

Тялото му се разтърси от остра тръпка. Имаше чувството, че присъства на повторение на драмата, разиграла се между Бей и Тин. Беше ясно, че след смъртта на Тин тя е надянала необикновената му маска, скрила е зад нея истинската си човешка същност.

— Но колко време сте сама? — попита най-сетне той.

— Достатъчно — поклати глава Бей. — Оставете ме на спокойствие.

Никълъс опипа дрехите си, увери се, че са изсъхнали, и започна да се облича.

— Кога ще дойде Абраманов?

— Честно казано, вече би трябвало да е тук — отвърна тя, след като направи бегла справка с часовника си. — Мисля, че трябва да разберем какво го е забавило — вдигна дрехите си и махна с ръка към тъмния край на тунела: — На около половин километър оттук е резервната явка. Там Абраманов трябва да остави бележка, в случай че е възпрепятстван…

Подземният свят на Виетконг неохотно разкриваше грозотата си пред фенерчето на Бей. Никълъс забеляза, че вървят надолу, към недрата на глинестите хълмове. Чудеше се докъде ще стигнат.

След известно време Бей спря, приклекна и дръпна някакъв железен капак. Спусна се в дупката, Никълъс я последва.

Озоваха се на следващото ниво, тунелът тук беше сравнително чист. В душата му неволно се промъкна уважение към инженерите, сътворили това необикновено съоръжение.

Продължиха пътя си. Останките на Виетконг бяха навсякъде, пътешествието през царството на смъртта изглеждаше безкрайно. Най-сетне се озоваха на мястото на явката. Нямаше никого. Бей се отпусна на колене, пръстите й зашариха в пукнатините на скалата.

— Няма нищо — изправи се след миг тя, за пръв път от началото на одисеята в гласа й се долови безпокойство. До този момент, въпреки опасностите, поведението й беше белязано от почти неестествено спокойствие и пълно самообладание. Вдигна глава, в очите й се появи неясна следа от страх: — Абраманов би трябвало да е тук… Нещо е станало!

— Може би са го забавили полицейските проверки по пътя.

— Не — поклати глава тя. — Би трябвало да влезе в тунелите на километри оттук, далеч отвъд блокадата.

— В такъв случай се налага само едно заключение — аз съм измамен. Може би заедно с вас… — Никълъс я хвана за ръката и я изправи срещу себе си: — Ето защо искам някои отговори.

В същия момент доловиха някакъв необичаен звук.

— Някой идва! — прошепна Бей и бързо угаси фенерчето си. — Насам, бързо!

Плъзнаха се зад купчина пръст, в която проблясваха сухи човешки кости. Вонята беше неописуема. Проснат до очи до Бей, Никълъс ясно долавяше напрежението, което сковаваше тялото й. Вниманието му беше привлечено от тъп блясък. Леко извърна глава и видя в ръката й нож. Опасно оръжие с дълго острие, с такива ножове си служеха морските пехотинци.

Очите й бяха втренчени напред, той неволно проследи погледа й. И тогава видя неясната фигура, прокрадваща се в дъното на тунела. Дори бегъл поглед към този напрегнато приведен силует беше достатъчен, за да разбере, че той принадлежи на войник. Значи Бей сгреши — те все пак са посмели да се спуснат в подземния лабиринт!

Ослепителната светкавица на яростта й остави дълбок отпечатък в съзнанието му. Предусети намеренията й частица от секундата преди тялото й да се раздвижи. Би могъл да я спре, но имаше ли смисъл? Вече я познаваше достатъчно, за да разбере, че тя яростно ще му се противопостави. И по този начин щеше да разкрие позициите им. Остави я да върви, после предпазливо я последва. Танжинското му око долови нещо, което оставаше скрито за нея.

Беше гъвкава и безшумна, истинска дива котка. Виетнамският войник усети присъствието й едва когато огромният нож потъна дълбоко в корема му. Ръката й рязко дръпна нагоре, нещастникът изкрещя, от тялото му изригна фонтан кръв.

Политна встрани и Бей се закова на място. На метър от нея зловещо проблесна дулото на автомат, насочено право в гърдите и. Единственото й оръжие все още беше дълбоко забито в тялото на войника, очите й широко се разтвориха от смайване и ужас:

В следващата секунда Никълъс вече летеше към втория войник. Тунелите се разтърсиха от оглушителния трясък на автомата, юмрукът на Никълъс потъна дълбоко в слънчевия сплит на врага, дланта на другата му ръка смаза ларинкса му. Войникът се строполи и остана неподвижен. От устата му се разнесе тихо гъргорене, после престана.

— Какво става, по дяволите? — изграчи Никълъс. — Казахте, че…

— Знам какво съм казала! — сопнато отвърна Бей, включи фенерчето и тръгна напред. — Нещо е станало! Това място се превърна в капан! Трябва час по-скоро да изчезваме.

На всеки няколко крачки се спираше и почукваше носещите греди с върха на окървавения нож. На четвъртия път спря и с лекота отмести две от тях, очевидно фалшиви. Подскочи и се издърпа в открилата се дука, Никълъс побърза да я последва. Когато се озова на по-горното ниво, Бей вече бързаше навътре в тунела. В следващия миг се закова на място, от устата й се откъсна сподавена виетнамска ругатня. Никълъс я доближи и видя, че тунелът е запълнен с наскоро изкопана пръст. Тръгнаха в обратна посока. Неколкостотин метра по-нататък Бей откри още една дупка в тавана и двамата без колебание се прехвърлиха на горното ниво.

Тук въздухът беше застоял и хладен, очевидно Бей и нейните хора никога не бяха се качвали в тази част на лабиринта. Стъпваха безшумно, но в замяна на това шумът зад гърба им бързо се приближаваше. Бей ускори крачка, а Никълъс се обърна назад и потърси местоположението на противника с танжинското си око. В същия миг момичето нададе тих писък и той полетя към него. Намери я просната на земята, до краката й проблясваше метален цилиндър.

— Не се приближавайте! — Извика тя. — Не мърдайте! В името на Бога не…

В този момент се разнесе тих пукот, ярка зеленикава светлина прогори ретината му и го заслепи.

— О, Буда! — простена тя. — Не!

В първия момент той реши, че е счупила крак, но тя рязко се оттласна назад и почти го събори. Очите й, побелели от ужас, бяха насочени към долната част на бедрото, където месото сякаш прегаряше.

Усети присъствието на Никълъс, вдигна глава и тикна моряшкия нож в ръцете му.

— Бързо! — извика задъхано. — Режи!

— Какво?

— Натъкнах се на неексплодирал артилерийски снаряд! Той е пълен с фосфор, американците му казват „Уили Питър“ Прогаря месото ми, ако не го изрежеш, с мен е свършено!

Беше чувал за ужасните рани, които причинява фосфорът. Той поглъща кислорода от въздуха и нищо не може да го угаси. Бей беше права.

— Хвани се за врата ми и стискай здраво!

Опря острието в края на горящата кожа и здраво натисна. Бей изпъшка, по лицето и се затъркаляха сълзи. Пръстите й се впиха във врата му, през стиснатите й зъби се промъкна болезнено стенание.

Той режеше умело, бързо отстраняваше фосфора заедно с изгорената вече плът. Очите на Бей се извърнаха с бялото нагоре, тялото й се отпусна. Беше припаднала. По-добре, стисна устни Никълъс. Острието на ножа продължаваше да отстранява зловещо съскащата субстанция. Горещината стана почти нетърпима.

Много му се искаше сега да са до онази кухня „Диен Биен Фу“. Би могъл да дезинфекцира раната с кипяща вода. Но това беше само мечта, трябваше да се оправя както може. Разкъса ризата си на ивици и направи турникет, с останалата част превърза криво-ляво грозно зеещата рана.

Накъде ли се беше запътила? Без нея със сигурност щеше да се изгуби в този лабиринт на смъртта. Но ако остане тук и чака да се свести, положително ще попадне в лапите на войниците и двамата ще бъдат екзекутирани на място. Може би ще успее да се върне по пътя, по който бяха дошли?

Успя. След около два часа отново се озова при скелета на елзаската овчарка и меко проблясващата жица на взривното устройство. През по-голямата част от това време носеше Бей на рамото си. Разбра, че момичето изпада в шок далеч преди тялото й да изстине и да започне мускулната контракция. Много му се искаше да направи нещо за нея. Но нямаше избор — помагаше й, като правеше опит да я измъкне час по-скоро оттук.

Минавайки в близост до кухнята „Диен Биен Фу“, той за миг се изкуши да спре и да затопли тялото й, но танжинското му око усети присъствието на още войници. Отдалечи се оттам бързо и с максимална предпазливост.

Остави я до елзаската, на сантиметри от жицата. Лицето й беше бяло като платно, продължаваше да е в безсъзнание. Провери състоянието й с помощта на психическата си сила. Не видя нищо утешително. Беше загубила значително количество кръв, шокът от принудителната операция беше силен. Ако в рамките на двадесет и четири часа не приеме силна доза антибиотици, инфекцията е сигурна. С помощта на дълбока вътрешна концентрация успя да снижи нивото на патогенните микроорганизми, които започваха да действат върху зеещата рана. Но не беше в състояние да я излекува.

Извърна лице към жицата и се зае да я изследва. Видя рамото на момичето, опряно в полузаровена в стената на тунела ръчна граната, точно върху предпазителя. Сърцето му се сви. Бавно започна да я отмества. Предпазителят се освободи, но експлозия не последва.

Внимателно повдигна тялото й и го прехвърли над жицата. После започна да се спуска в дупката, от която бяха дошли. Ледената вода на реката покри тялото му до кръста. Изтегли момичето след себе си. Нямаше никаква представа ще издържи ли под водата и колко време ще трае това. Давате си сметка, че място за грешка няма и трябва да действа с максимална бързина. Би било глупаво да я удави точно когато е на път да я измъкне от ужасните подземия.

Потопи глава под водата, отвори танжинското си око и се остави да бъде изведен до коритото на реката. Бей тежеше като олово, тялото й го дърпаше надолу към дъното. Оттам се надигнаха тиня, парчета дърво и жици, раздвижени от мощните тласъци на краката му.

Най-сетне усети течението и разбра, че се намира в средата на реката. Извади главата на момичето на повърхността и заплува към насрещния бряг. Издърпа отпуснатото й тяло на пясъка, от гърлото й излетя спазматична кашлица, придружена от струи вода. Той видя със задоволство, че в нея нямаше кървави примеси. Може би беше дошла в съзнание от студената вода, скоро усети болката и започна да стене. Никълъс отново отвори танжинското си око, този път за да потърси природните болкоуспокоителни, изпълващи всяка жизнена среда.

— Господи — замаяно прошепна Бей. — Какво стана с мен?

— Бял фосфор — поясни той. — Махнах го от тялото ти…

Тя затвори очи, главата и клюмна. Гърдите й усилено се повдигаха и отпускаха.

Утрото бавно настъпваше. Небето порозовя, после бе пронизано от бледозелени лъчи. Птичките започнаха да издават призивни трели, насекоми зажужаха сред храстите. Свежият ветрец носеше миризмата на младите евкалипти, засадени след американските акции по обезлистяване на района по време на войната.

Той внимателно докосна рамото й.

— Зная, че си изтощена, но нямаме никакво време за почивка. Трябва час по-скоро да те отведа при лекар.

— Излишно е да си правиш този труд — обади се груб мъжки глас над главите им. — Аз ще се погрижа и за двама ви!

Никълъс вдигна глава. Мъжът беше облечен в полицейска униформа, пистолетът му сочеше в земята. Зад него се виждаха повече от десет души във военни униформи: Не беше внушителен в истинския смисъл на думата, лицето му беше бледо и злобно, зъбите толкова жълти, колкото и очите. Шиндо го беше окачествил абсолютно точно — страхлив хищник.

Старши инспектор Ханг Ван Киет рязко излая:

— Ставайте!

— Аз съм гражданин на…

— Казах вече! — пистолетът се насочи в гърдите на Никълъс. — На крака!

Никълъс бавно се изправи, придържайки Бей до себе си. От устата й се откъсна протяжен стон.

— Не виждате ли, че е тежко ранена, за Бога?! Изрязах фосфора от месото й. Не я ли откарате в болница, положително ще умре!

— Така ли? — промърмори Ван Киет, направи една крачка напред и впи очи в пребледнялото лице на Бей. Дулото на пистолета му докосна окървавената превръзка, тя изкрещя. На устните му се появи особена усмивка: — Сега аз решавам дали ще живеете, или ще умрете… И двамата!

Никълъс замълча, но виетнамецът едва ли очакваше отговор.

— Арестувани сте в забранен район — обяви той. — Къде отивахте?

— На разходка.

Танжинското око на Никълъс видя вдигането на пистолета миг преди то наистина да се случи. В главата на Ван Киет цареше абсолютна пустота. Пръстът му натисна спусъка, ехото от изстрела беше оглушително. Тялото на Бей излетя от прегръдката му, от гърдите й бликна фонтан кръв.

Господи, той наистина я застреля!

Отпусна се на колене във водата, пропълзя няколко сантиметра напред и вдигна главата й.

— Още ли мислиш, че се майтапя, човече? — прогърмя гласът на Ван Киет зад гърба му. — Ти си обвинен в шпионаж срещу Независима Република Виетнам!

Бей все още дишаше, но по устните й се появиха кървави мехурчета. Ван Киет не беше стрелял ей така — за сплашване. Беше стрелял, за да я убие.

— Господин Гото…

Шепотът й беше по-тих дори от плясъка на водата.

— Трябва да…

Той се наведе напред, ухото му почти докосна устните и. Ясно усещаше как сърцето й забавя своята дейност, а дробовете й се запълват с течност… Прониза го остро чувство на вина.

— … да ти кажа…

— Махнете го от нея! — излая Раи Киет по посока на войниците.

— … трябва да знаеш за…

Войниците започнаха да се спускат по калния бряг.

— … за Плаващия град…

Дулото на пушка се заби в гърба му.

— Ставай, човече! — изрева Ван Киет.

— … да… Тунелите водят от Сайгон за Плаващия град…

Ван Киет грубо го отстрани от умиращата Бей. Лицето му на невестулка беше потъмняло от гняв.

— Мръсник! — изрева той. — Можеш да се считаш за мъртвец! Тук така наказваме шпионите и убийците!