Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (14)

Единадесета глава
Виетнамските плата | Лондон

— Изгубих още едни…

— Няма значение — отвърна Рок, вперил поглед в камерата от отработен уран-238. — Там, откъдето идва, има още купища като него…

— Господи, станаха вече двадесет! — въздъхна Абраманов и мрачно го погледна. — Щитът-чудо на Павлов изобщо не действа! — Беше облечен в облекло с оловно покритие, на ръцете му имаше дебели гумени ръкавици.

— Не съм особено изненадан — изръмжа Рок. — Вече не помня кога за последен път вие, руснаците, сте направили нещо свястно!

Абраманов поклати глава.

— Не ме разбираш. Този елемент 114 е по-мръсен от всички изотопи, с които някога съм работил…

— Какво искаш да кажеш? Нали обеща, че реакцията по разпадането ще бъде абсолютно чиста?

— И наистина ще бъде. Но в състоянието, в което се намира, този изотоп е наистина смърт! За да бъде осъществена реакцията, той трябва да бъде вкарван и изкарван от камерата многократно. И именно по време на този процес се получава изтичането… — Абраманов притеснено се размърда и вдигна глава: — Какво… какво мислиш да правиш с онзи, облъчения?

Рок втренчено го изгледа, устните му подигравателно се присвиха. Постоя така достатъчно дълго, за да накара Абраманов да потръпне от притеснение, после пронизително изсвири няколко такта от „Изгаси този пожар“ на Би-Боп Дилакс.

— Каквото съм правил и с онези преди него — изръмжа най-сетне той. — Ще го обеся с главата надолу оттатък оградата, за назидание на местните. Отпадъците трябва да се използват…

— А аз ще трябва да обучавам някой нов — поклати глава руснакът. — Времето няма да ми стигне…

— Ще работиш на две смени! — гневно проблеснаха светлите очи на Рок. — До петнадесети март имаме само десет дни! Дотогава „Факел“ трябва да е готов!

— Не зная дали този срок е реален — промърмори Абраманов. — Не знаех, че ще изгубя толкова много хора…

Рок го сграбчи за яката с такава сила, че зъбите му болезнено изтракаха.

— Докторе! — заплашително изръмжа той. — Не съм ти спасил живота, за да се подиграваш с мен! Извадих от морето скъпоценния ти товар, доставих ти всичко, което поиска! Сега е твой ред!

— Но аз нямах никаква представа за тоя противен елемент 114! Едва ли бих…

— Можеш да ми спестиш лицемерните си дрънканици, докторе! Наслушах се на глупостите, които може да роди дребнавото ти мозъче! Цял живот въртиш един и същ номер и той винаги е минавал… И знаеш ли защо? Защото тук, в тая научна гробница, на теб ти е хубаво… Дадох ти това, за което цял живот си мечтал! Нещо, което никога не си имал при някогашните си съветски господари. Те са ти натискали главата в калта, защото си евреин. Ако не беше си намокрил гащите край Виетнам и беше успял да се добереш до Щатите, тамошните управници щяха да ти промиват мозъка най-малко година и пак нямаше да ти имат доверие. А тук имаш всичко, добре ти е и ти прекрасно го знаеш! Защото аз пет пари не давам какво представляваш като човек. Знам само, че си едни шибан гений в своята област и това ми стига!

— Но аз имам и съвест! Не мога да спя от ужасните кошмари! Последиците от този проект могат да…

— Направи каквото трябва, докторе! — отсече Рок и се изправи. — Кошмарите запази за себе си. В противен случай приказката ще свърши и всичко това ще изчезне. Искаш ли го?

— Аз… — Абраманов вдигна глава, после тежко въздъхна: — Не, не го искам…

Колко лесно се манипулират хората, доволно се усмихна в себе си Рок.

— След десет дни „Факел“ трябва да бъде взривен! — категорично приключи той. — Никога не съм просрочвал дата на уговорена доставка, нямам намерение да го правя и в бъдеще!

Остави Абраманов да работи върху финалната фаза на проекта „Факел“ и напусна двуетажната сграда на лабораторията. Пред очите му се разкриха бараки, складове и помощни сгради, заобиколени от десетметрова стена от дебели дървени трупи, побити върху основа от бетон, висока още два метра… Над стената доминираха кулите на охраната, а въоръжените мъже в периметъра бяха толкова много, че създаваха впечатлението за военен лагер.

Рок спря до клетката. Беше висока около метър и осемдесет, ширината и дължината й не надминаваха метър и двадесет, а изработката беше заимствана от бойците на Виетконг. Беше направена от втвърдени на огън бамбукови пръти, свързани с найлоново въже и здрави кабели. Затвореният вътре човек беше обречен на бавна и мъчителна смърт, лишен напълно от храна и вода. Провинението му беше, че се е опитал да измъкне около килограм полурафиниран опиум извън стените на Плаващия град, а липсата му прикрил с оправданието, че материалът е бил унищожен от прекомерно голямо количество сярна киселина.

Рок мрачно гледаше проснатото на спечената земя тяло. Човекът нямаше сили да стои изправен, вонята беше ужасна. Но задоволството на Рок беше предизвикано от безумния блясък в очите на нещастника. Тънкостите на мъченията беше усвоил от До Дук. Между двамата се беше установила рядко срещана близост, споделяха дълбоко интимни ритуали, насладата от убийството… Но До Дук вече го нямаше. Никълъс Линеър го уби… Този човек означаваше много за Рок, много повече от съпруга или приятел… Едва ли някой можеше да го проумее… Всеки път, когато мислеше за Никълъс Линеър, Рок имаше чувството, че е на прага на лудостта. В главата му се появяваха безумни идеи, смъртта размахваше черните си криле. Даваше си ясна сметка, че този човек е опасен, но това само стимулираше безумието му, караше го да мисли за най-изтънчените мъчения, на които беше присъствал редом с До Дук.

Приклекна до стената на клетката, пъхна ръка между бамбуковите пръти и стисна гърлото на изтощения човек. Опиваше се от лудостта в очите на умиращия, отново чувстваше присъствието на До Дук, внезапно оживял и приклекнал до него…

Най-накрая въздъхна и се изправи. Обърна гръб на осъдения и се насочи към една сграда на няколко метра от лабораторията. Влезе в офиса и се отпусна на кожения стол с подвижна седалка. Изпитваше истинско облекчение да бъде по-далеч от климатичните инсталации. Близо двадесет години в джунглата бяха достатъчни, за да изтънеят кръвоносните му съдове. Протегна ръка и включи стереоуредбата, от мощните тонколони се разнесе оглушителният рок на Пинк Флойд… „Арнолд Лейн“, един от първите хитове на състава. Ранните неща винаги са най-добрите, помисли си Рок и започна да приглася на вокалиста.

— Май имаш неприятности с него — разнесе се един глас от противоположния край на помещението.

— С кого?

— С Абраманов.

Рок се завъртя заедно със стола си. Преди години в този стол беше седял генерал с четири звезди на пагоните и беше издавал безсмислени заповеди в една безумна война… Сега столът беше собственост на Рок, издаваните от него заповеди бяха далеч по-смислени…

— Абраманов ще се справи.

— Навреме?

— Да.

— Имаме клиенти, които не бих искал да разочаровам.

— Не е нужно да ти напомням, че един-единствен клиент ние нямаме право да разочароваме! — троснато отвърна Рок. — Не се безпокой, всички ще бъдат доволни…

Настъпи продължително мълчание. В кратките паузи между парчетата на рок групата се чуваше птича песен, ярката светлина на тропическото слънце се промъкваше през спуснатите бамбукови транспаранти на прозорците и превръщаше вътрешността на стаята в нещо подобно на тигрова кожа. Въздухът тежеше от миризмата на пот и машинно масло.

— Мисля, че започваш да омекваш — обади се мъжът, скрит в сянката до стената.

Рок присви очи и погледна неясната фигура. С течение на годините тя му беше станала близка, далеч по-близка от фигурите на момичетата, с които спеше.

— Говориш глупости — усмихна се той.

— Тъй ли? А защо пусна Нийгата?

— Не съм го пуснал, измъкна се сам… Но вече беше луд и умираше от лъчева болест. Защо да си губя времето в преследване? Не е стигнал далеч, костите му отдавна трябва да са оглозгани някъде из джунглата…

— Не трябваше да се бъркаш в оная работа, която стана в тунелите на Ку Чи — размърда се фигурата.

— Господи, не ми напомняй за тази кучка! Знаеш ли какво означава Бей? Седмица. Била е седмото дете в семейството си — онова, което е обречено на нещастие. Чукаше се с гадното копеле Винсънт Тин и заслужаваше да умре!

— Но смъртта й накара Линеър да се включи в играта — щракна с пръсти фигурата. — Той я възприе като лично предизвикателство — както те бях предупредил… А после допусна още една грешка. Не биваше да използваш Делакроа за отстраняването на Линеър. Той все пак ти беше клиент!

— Използвах го именно защото ми беше клиент — отвърна Рок и усили музиката. — Работеше за своя сметка, никой не би могъл да го свърже с нас… Не разбирам защо повдигаш този въпрос, нали и ти беше съгласен с операцията?

— Беше грешка.

Рок скочи на крака, лицето му потъмня от притока на кръв, белезите му станаха още по-отчетливи.

— Я стига глупости! — изрева той. — Грешка е, защото не се получи, нали? Престани да ми пробутваш ревизионистичните си номера, знаеш, че няма да минат!

— Но местните добре знаят как стоят нещата…

— Нищо не знаят тия тъпаци! — презрително изсумтя Рок. — Всеки може да им промива мозъците!

— Поуката от грешките едва ли може да се нарече промиване на мозъци — държеше на своето събеседникът му. — Тя по-скоро е възможност за свободно изразяване на личното мнение.

— Историята не е лично мнение, приятел — хладно процеди Рок. — Тя е спомен за определени факти.

— Така ли? Дали в такъв случай спомените на генерала, в чийто стол седиш, ще бъдат идентични с твоите, особено когато става въпрос за Виетнамската война?

— Нямам намерение да споря по този въпрос — размаха ръце Рок. — Той не е съществен и едва ли заслужава вниманието ни… — стана на крака и добави: — Трябва да вържем още един…

— Още един? Господи, май е време да си обличам оловната пижама!

Рок отправи мрачен поглед към тъмния ъгъл на стаята.

— Не си прави майтап с неща, които наистина могат да се случат — предупреди той.

— Не ми харесва мисълта, че Тимъти Делакроа се мотае някъде из Сайгон…

— Не се безпокой, той няма да говори с никого.

— Да не би да си му зашил устата? Това би било точно в твоя стил!

Рок нарами вечния си гранатомет, взе от масата навито на руло въже и пристъпи към вратата.

— Знаеш ли, напоследък просто не мога да те позная… Когато за пръв път те срещнах, бях убеден, че скоро ще се претопиш в местните… Но сега виждам, че съм сгрешил. Шибаните френски философи са ти размътили мозъка, крайно време е да престанеш да четеш глупавите им книги! — сви рамене, от устата му се откъсна лека въздишка: — Майната му! Много вода изтече, откакто се криехме из горите на Лаос, променили сме се и двамата…

— Ти не си — поклати глава фигурата и намали звука на стереоуредбата. — Проблемът ти е, че продължаваш да живееш извън времето… Все още си Рок Дивака, продължаваш да живееш така, както си живял през седемдесетте години… Време е да се събудиш, приятелче, сега сме в деветдесетте! И играта е съвсем друга!

Рок отвори вратата, на лицето му грейна широка усмивка. Започна да си подсвирква „Дай ми подслон“ на Ролинг стоунс, после, с изненадващо мелодичен глас, изпя припева:

Войната, деца, е само

на изстрел разстояние от нас.

Само на изстрел…

 

 

В късния нощен час площад „Ийтън“ беше тих и спокоен като гробница. Суграшицата покриваше тротоарите на Кингс роуд и потропваше по покрива на колата, която Кроукър взе на заем от Мейджър. Последната пресечка измина със загасени светлини, мислите за Веспър изпълваха душата му с тревога. Ако тя действително управлява компанията „Моргана“, тесните й връзки с „Годайшу“ не подлежат на съмнение. Както и фактът, че главен координатор на действията на „Годайшу“ в Америка е сенаторът Дидалъс.

Сгушил глава в раменете си, Кроукър свърна зад ъгъла и се насочи към внушителната пететажна сграда с колонада над входа. Поколеба се само миг, после изтича нагоре по стълбите и натисна звънеца.

От компютъра на Мейджър разбраха, че собственица на тази сграда е възрастна жена, която е болна от емфизем и отдавна живее в провинцията. С помощта на пейджъра си Мейджър откри свой познат — агент на недвижими имоти. От него научи, че къщата е обявена за продан и в момента е празна. Нямаше смисъл да го убеждават в противното.

След доста дълго чакане вратата леко се открехна, в процепа се появи лицето на младо момиче с къса коса и ярки сини очи.

— С какво мога да ви помогна? — зад гърба й се виждаше част от входното антре, покрито с мраморни плочи, на стената беше окачен кристален аплик.

— Май съм се изгубил — смутено промърмори Кроукър и забързано извади предварително подготвената улична карта на Лондон. — Търся едно място… момент… А, ето… Ийтън Теръс…

— Лошо са ви упътили — отвърна момичето. — Тук е площад „Ийтън“.

— О, по дяволите! — промърмори Кроукър и загрижено погледна часовника си. — Далеч ли е? Закъснявам за среща!

— Не. Имате ли превоз?

— Искате да кажете кола? Не, току-що освободих таксито… — очите му се вдигнаха към мрачното небе, от гърдите му се откърти тежка въздишка: — Дали ще е удобно ако използвам телефона ви да си поръчам друго?

Ярките очи го подложиха на бърза, но внимателна преценка.

— Почакайте тук — каза момичето и сложи веригата на вратата.

Кроукър изчака токчетата й да заглъхнат по мраморния под, после извади ролка изолационна лента и бързо сложи една лепенка върху дупката, в която влизаше езичето на бравата.

Момичето се върна след броени секунди.

— След малко таксито ви ще бъде тук — сухо съобщи тя и затръшна вратата още преди да чуе смутените му благодарности.

Кроукър се спусна обратно по стълбите, сгуши се в яката на палтото си и зачака таксито. Не знаеше дали момичето с ярките очи го наблюдава, но не смееше да рискува. Когато колата се появи, той отвори вратичката и още преди да седне, нареди на висок глас да бъде откаран на Ийтън Теръс… След една пресечка спря колата, плати на шофьора и забърза обратно. Този път изкачи стъпалата отстрани, избягвайки осветеното пространство под колоните.

Затаи дъх и завъртя топката на входната врата. Плъзна се безшумно в антрето, после махна лепенката от ключалката и внимателно се ослуша. Момичето с ярките очи го нямаше никъде, вътрешността на сградата беше далеч от представата, която си беше изградил. Нямаше нито стари викториански мебели, нито камини с метални орнаменти. Всичко беше в модерен стил, доминираха черните и белите тонове, само тук-там се виждаше и сиво. Всичко беше с изчистени линии и прави ъгли, подчинено на законите на симетрията. Беше толкова антисептично и сухо, че на човек му се искаше да размести или открадне някаква вещ, само и само да възвърне част от безпорядъка на природата.

Пристъпи към извитата вътрешна стълба от ковано желязо. Слухът му долови приглушено тиктакане на стенен часовник, отгоре долитаха тихи гласове. Свали обувките си и предпазливо започна да се изкачва по металните стъпала, които с положителност биха закънтели при всяка по-груба интервенция.

Гласовете станаха по-ясни, принадлежаха на две жени. Кроукър спря на горния край на стълбището и се огледа. Коридорът се простираше в двете посоки, всяко крило съдържаше четири врати, идеално симетрични, разбира се… Под последната вдясно се виждаше светла черта. Внимателно се насочи натам, спря пред вратата вляво от себе си и внимателно я открехна. Стаята беше тъмна, трябваха му няколко секунди, за да свикнат очите му. Видя легло, гардероб и нощна масичка. На стената откъм осветената стая имаше затворена врата. Отвори я и се озова в просторна баня, покрита с мрамор и кристални огледала. В дъното беше вратата, която очевидно водеше към последната стая на етажа. Придвижи се на пръсти към нея и долепи ухо до ключалката. Ръката му започна да завърта топката на бравата с безкрайно внимание, процепът между вратата и дървената рамка не беше по-голям от два-три милиметра.

Едра сянка прекоси пространството между него и лампата. Веспър? Не, тази жена не беше Веспър, но лицето й беше познато на Кроукър.

Нямаше време за разсъждения. Сянката изчезна от насрещната стена, жената направи две големи крачки и рязко отвори вратата на банята. Беше Челесте, сестрата на Маргарет.