Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (16)

Тринадесета глава
Лондон | Токио | Йошино

Суграшицата беше престанала, иззад облаците надникна сребърният диск на луната. Лицето на Челесте се виждаше съвсем ясно. Приведе се напред да изтръска пепелника в тоалетната чиния, после пусна водата.

Застинал зад завесата на душа, Кроукър потръпна от хлад. Порцелановата вана беше леденостудена. Успя да забележи навреме сянката на Челесте върху стената и притича към ваната миг преди вратата да се отвори. Младата жена не си направи труда да запали лампата и не видя мокрите следи от обувките му.

Сега, пристъпващ бавно обратно към вратата, той се погрижи да ги изтрие с чорапите си. Размина се на косъм, сърцето лудо блъскаше в гърдите му. Челесте се беше доближила на такова разстояние, че той ясно усети парфюма й. Би могъл да я докосне. А ако си беше направила труда да погледне към мокрите плочки…

Запозна се с нея миналата година в Токио, когато двамата с Никълъс преследваха До Дук — убиеца на брат и. Не се изненада, че Челесте е част от разузнавателната мрежа Нишики, тъй като Никълъс я беше срещнал във Венеция като помощничка на Оками. Но все повече се тревожеше от участието на Веспър в тази мрежа, което очевидно беше решаващо. По всичко личеше, че тази жена е отлично замаскиран и опитен шпионин с достъп до най-засекретените кръгове на нелегалната мрежа на Оками.

— За пръв път от началото на тази игра започвам да изпитвам съмнение — каза Челесте. — Противниците на Оками се оказаха извънредно силни и добре организирани — главата й загрижено се поклати: — Видя какво стана, след като Леонфорте беше демаскиран и убит… Ръководството премина в ръцете на Дидалъс и всичко продължава както преди. „Годайшу“ е като хидра… Отсичаш една глава, на нейно място израстват нови две…

— Точно такъв е бил замисълът на Оками при създаването на организацията — отвърна Веспър. — Затова сега, когато е принуден да се бори с нея, той има чувството, че се бие със собствения си образ в огледалото…

— Страхувам се, че защитата му ще се пропука и те ще го убият — вдигна глава Челесте. — Особено ако не успеем да му помогнем навреме.

— Мисля, че трябва да имаш по-голяма вяра в Оками — меко промълви Веспър.

— Но как? Не съм го виждала от месеци, а силата на „Годайшу“ нараства с всеки изминал ден!

Веспър не отговори, Кроукър се стресна от загриженото изражение на лицето й. Отново беше свидетел на майсторската й психологическа игра. Нима може да се преструва толкова добре? Да не би пък наистина да е загрижена за тези хора — за Челесте, Маргарет и Оками? Как може да проявява подобна загриженост, когато е на път да ги предаде? Колкото повече опознаваше тази жена, толкова по-малко разбираше психиката и. Беше сигурен само в едно тя наистина е необикновена.

Челесте поклати глава и загрижено прехапа устните си.

— Имаме и друг проблем… Не получихме последната информация на Сърман относно „Факел“… Без нея сме като слепи кученца и цялата операция е заплашена от провал.

Каква операция? Кроукър се напрегна до крайност, готов да попие всяка дума, долитаща от топлата и добре осветена стая.

— Наистина — кимна Веспър. — По всичко личи, че проблемът е в АМОП… Не мога да си представя какво е намислил Сърман.

— Представяш ли си какво ще стане, ако е ударил на камък? — разтревожено я погледна Челесте. — Ами ако не успее да приключи навреме с анализите на елемент 114? Плаващият град ще създаде своето страшно оръжие и ще го пусне на пазара. Тогава вече ще бъде късно да предотвратим разпространението му!

— И в двата случая проблемът е сериозен. Времето ни изтича. Мисля да се срещна с него. Ще взема първия самолет утре сутринта…

— Не, ще трябва да вземеш вечерния — поклати глава Челесте. — Час преди да дойдеш получих последното съобщение. Утре по обед трябва да бъдеш на мястото на срещата, кодирано под номер 315.

— Това е Холанд парк, близко до Бърд Лоун… — прошепна Веспър и разтревожено се приведе напред. — Три и петнадесет. Познаваш кода не по-зле от мен… Той ще иска новата информация от Сърман, а аз няма да мога да му я предложа…

— Ще бъде ужасно ядосан…

— Едва ли, особено на този късен етап. Никога в живота си не е губил…

— Но ние загубихме, нали? — прошепна Челесте.

 

 

Срещата между Ушиба и Танака Гин се проведе в подземните базари на „Митцукоши“ — една от най-известните вериги от магазини за хранителни стоки в Япония. Този клон се намираше на Гинза, но хиляди като него можеха да се срещнат във всеки град и село на страната. „Митцукоши“ се славеше с това, че на неговите щандове може да се открие буквално всичко, което става за ядене. Сергиите бяха отрупани с бамбукови връхчета, зеленчуци, билки, десетки видове хляб. А количеството на полуготовите храни беше направо смайващо.

Танака Гин обичаше да се разхожда покрай щандовете с готова храна и да опитва от предлаганите мостри, това беше най-добрият начин да концентрира мисълта си и да решава неотложните проблеми. Нещо, което беше немислимо в шумните и претъпкани с хора канцеларии на прокуратурата.

Ушиба никога не беше виждал този човек седнал да се храни на маса. Можеше да се предположи, че всеки върши това в определени часове на денонощието, но по отношение на градския прокурор едно такова предположение криеше доста опасности… Той беше в постоянно движение, като гладна акула. Дори когато почиваше, пак предпочиташе да се движи, инерцията и застоят му бяха напълно непознати. „Спреш ли дори само за миг, после вече ти е трудно да се раздвижиш“, казваше на Ушиба той. Вероятно имаше предвид не само физическото движение, а и бюрократичните формалности, с които беше принуден да се бори всеки ден. Ушиба беше убеден, че Танака Гни е от хората, които изпитват панически ужас от мисълта, че земята се върти и без тяхното пряко участие. В това отношение твърде много приличаше на дете, което отчаяно се бори със съня, докато в съседната стая родителите му посрещат гости… За него бездействието положително беше равнозначно на смърт…

— Как върви разследването на Йошинори? — попита той, изправил се до Танака Гни пред един щанд с тайландски деликатеси.

— Задоволително — промърмори Танака Гин, взе парченце плодов кейк, натопи го в гъстия портокалов сок и го хвърли в устата си. — Най-големият ми проблем ще бъде да го опазя жив до началото на процеса…

— Йошинори иска да умре?

— Животът му е свършен — отвърна Танака Гин, повтори операцията с кейка и се насочи към следващия щанд. Ароматът на горещо фъстъчено масло го привличаше така, както голото бедро на танцьорката привлича очите на сладострастниците. — Той го знае, ние също знаем, че той го знае… Сега вече става въпрос не толкова за него, колкото за останалите участници… И това му е известно… Трудно му е да приеме, че всичко, за което е живял и се е борил, изведнъж отива по дяволите…

— Не искам дори да си помисля за въпросите, на които ще трябва да отговаряме, ако този човек умре по време на следствието — въздъхна загрижено Ушиба. — Искаш ли да поговоря с него?

Танака Гин задържа препържената рибя перка на сантиметър от устата си. Огледа я със съсредоточено внимание, после я глътна и пое салфетката от восъчна хартия, която му подаваше жената зад щанда.

— Несъмнено си обмислил внимателно това, което предлагаш — отвърна той и спря очи върху красивото лице на Ушиба. — Едва ли ще си позволиш импулсивно решение…

— Просто не ми се иска да приключа живота си като Йошинори — тръсна глава дайжинът.

— Това, според мен, е напълно изключено, дайжин…

Танака Гин рядко се обръщаше към него с титлата „дайжин“. Прибавен към общия начин на изразяване, този факт недвусмислено показваше, че отношенията между двамата са претърпели промяна. Ушиба вече беше част от екипа на Танака Гин, независимо дали това му харесваше или не. Или ще играе по правилата на прокурора, или ще си понесе последствията, които несъмнено ще бъдат твърде болезнени… Бавно кимна с глава. Вече беше готов да посрещне ударите на съдбата. Предателството на Акира Шоза подпечата бъдещето им, сега тяхната карма се преплиташе с личността на Танака Гин. Само преди месец този факт би му се сторил невероятен, но той имаше достатъчно разум, за да приеме неизбежното. Не беше станал дайжин единствено благодарение на своя брилянтен ум, важни връзки и благоприятно стечение на обстоятелствата. Беше доказал, че притежава и онова важно качество, което е задължително за всеки висш държавен служител в Япония — способността да се приспособява към всякакви ситуации и да издържа на натиск. И отново ще прояви това качество, особено след като обстоятелствата го налагат…

Продължиха бавната си обиколка, Танака Гин все така опитваше изложените деликатеси, Ушиба упорито отказваше да се докосне до каквото и да било… Напоследък почти не се хранеше. А когато все пак успяваше да погълне малко храна, тя неизбежно се връщаше обратно, час или два по-късно… Поразено от жестоката болест, тялото му започваше да се отказва от соковете на живота. Не можеше да направи нищо, единственото му желание беше да продължава играта… Изпита топло чувство на благодарност към Танака Гин, който не коментираше нито явната му липса на апетит, нито все по-измършавяващата му фигура. Отдавна беше изхвърлил огледалата от дома си, не искаше да гледа как се топи… Това може би беше грешка, защото днес сутринта, без да иска улови отражението си в излъсканата мраморна стена на министерството и потръпна така, сякаш беше видял призрак… Наистина беше започнал да прилича на труп, току-що изровен от неизвестно гробище…

— Питам се дали ще приемеш една молба от моя страна — каза Танака Гин. — През следващите дни и седмици ще обсъждаме много въпроси, неминуемо ще се наложи да прекарваме по-голямата част от денонощието заедно… Живеем на противоположните краища на града, ще губим страшно много време… Затова ти предлагам да ми погостуваш. Къщата ми е голяма, с отделно крило за гости. Ще имаш всичко необходимо, най-вече спокойствие. А пък аз ще мога да отскачам при теб, когато ми трябват твоите показания или твоето мнение по показанията на други… Какво ще кажеш?

Ушиба неволно затвори очи. Зави му се свят, изпита остра нужда да се хване за металната стойка на щанда, върху който се предлагаше невероятно разнообразие от „суши“ в пластмасови чинийки.

Беше му ясно защо Танака Гни прави това предложение. Искаше да помогне на него, а не на себе си. Отлично разбираше докъде е стигнала болестта му, знаеше, че живее сам, допускаше, че не би желал сам да посрещне и края… Под стиснатите му клепачи набъбнаха сълзи, успя да ги задържи там с цената на върховно усилие. Странно, много странно, помисли си той. В края на своя кратък, но бурен живот по върховете на властта май ще се окаже, че единственият му истински приятел е Танака Гин — прокурорът, обявил се за отявлен противник на „Годайшу“…

— Никога не бих си позволил да те притеснявам — отвърна през зъби Ушиба, очите му се отвориха, и проследиха как Танака Гин невъзмутимо поглъща малка, добре сварена змиорка. — Присъствието ми в дома ти ще доведе до хаос.

— Трудно, дайжин, трудно… — поклати глава Танака Гин. — Живея сам, една жена идва да чисти два пъти в седмицата. Трудно ще ти бъде да внесеш хаос в къщата ми… Чистачката и без това се оплаква, че няма достатъчно работа за парите, които й плащам, все ми се кара, че живея самотно и няма пред кого да покаже готварските си умения…

Ушиба изчака да се придвижат към следващия щанд и едва тогава кимна в знак на съгласие. Обзе го дълбоко чувство на благодарност към този човек. Естествено, дори не помисли да го покаже. Както Танака Гин за нищо на света не би разкрил истинските причини за своята покана. Това би означавало да покаже, че вижда безпомощното състояние на Ушиба — нещо, което би му донесло дълбоко унижение.

— Предстои ми огромна работа — продължи прокурорът. — Честно ще ти призная нещо, Ушиба-сан… Сътрудниците ми са претоварени и разчитам главно на теб… — избърса пръстите си и се обърна да го погледне: — Ще ти призная и още нещо… Капакът на гроба вече е вдигнат, скелетите ще се втурнат навън… Пипалата на октопода, създаден от Йошинори, се простират надалеч… В момента сме едва в началото. Събираме доказателства за участието на политици и финансови институции в незаконни сделки, най-вече спонсориране на политически личности срещу съответните услуги. Разполагаме с доста факти, доказващи по категоричен начин, че големи строителни компании са плащали на Йошинори огромни суми срещу правото да експлоатират държавни обекти. Американците ни обвиняват в протекционизъм и са прави, тъй като техни компании години наред са участвали в търговете и винаги са губили. По всичко личи, че това е само върхът на айсберга. Несъмнено ще открием същата ситуация и в областта на търговията на едро и големите експортни контракти…

Танака Гин замълча и огледа оживения базар с онова преднамерено безразличие, което несъмнено доказваше загриженост за сигурността им. Може би предложението му да се срещнат тук няма да се окаже толкова невинно, помисли Ушиба.

— Фактически имам и лични причини, за да търся помощта ти, дайжин… При обиска в дома на Йошинори един от моите помощници откри доста интересен документ. Давам си сметка, че той е незначителна частица сред морето от документи, но съдържанието му е много особено… Лично писмо от Йошинори до един от локалните лидери на неговата партия. В него се споменава за организация на име „Годайшу“… Говори ли ти нещо това име?

— Не, нищо — отвърна Ушиба. Сърцето му блъскаше толкова силно, че за миг се уплаши да не го чуе Танака Гин.

— Не съм изненадан — кимна прокурорът. — На мен също не ми говори каквото и да било… Референциите в това отношение са оскъдни и неясни, но моят служител твърди, че го е чувал във връзка с Якудза… Сам разбираш какво означава това. Ако успеем да докажем връзката на Йошинори и ръководеното от него крило на Либерално-демократическата партия с мафията, това ще доведе до огромен пробив в позициите на Якудза сред деловите среди…

Ушиба не отговори нищо. Напуснаха базара и взеха безшумния ескалатор към улицата. Над Гинза грееше ярко слънце, конкурирано от крещящите неонови реклами, по тротоарите се блъскаха туристи и забързани бизнесмени. Ушиба не забелязваше нито оживлението, нито веселите слънчеви лъчи. Светът на живите хора стремглаво се отдалечаваше от съзнанието му, на негово място идваше хладната тишина. Скоро щеше да заприлича на човек, който може да почувства нещо само ако някой забие остър нож в гърдите му. В устата му се появи сладникаво горчивият вкус на собствената му кръв.

Танака Гин беше наредил да го чака кола.

— Ще се качиш ли, дайжин? — попита той. — Шофьорът ми ще те откара където пожелаеш.

— Благодаря — кимна Ушиба и се наведе да влезе. — Бих искал да се върна в кабинета си.

Танака Гин се настани до него.

— Ще кажа на шофьора довечера да дойде у вас и да ти помогне да си събереш багажа — подхвърли той.

— Някъде около осем — кимна Ушиба и уморено затвори очи. От известно време насам имаше пристъпи на световъртеж и при най-малката промяна на гравитацията, особено болезнено му се отразяваше ускорението на автомобил. Изпитваше чувството, че пропада в бездънна пропаст, същото чувство изпитваше и в асансьор. Доста време му трябваше, за да разбере, че се налага адаптация на голяма част от вкоренените му навици.

Световъртежът бавно отшумя и той започна да идва на себе си. Направи опит да се концентрира върху причините, накарали го да поиска тази среща. Сега е моментът, беше сигурен в това. Сега е моментът да направи първата стъпка по предначертания път. Пак усети острата липса на Микио Оками. Ако Кайшо беше тук, нещата щяха да са съвсем други. Ушиба отново си даде сметка, че най-голямата грешка в живота му беше решението да подкрепи отстраняването на Оками. Никога не би постъпил по този начин, ако можеше да знае, че Шоза и Акинага са решили не само да отстранят своя Кайшо, но и да го убият. Сега нещата са извън контрол. Шоза и Акинага са се хванали за гушите. Вътрешният съвет вече не представлява нищо, жестоката междуособна война е неизбежна. В момента, в който Шоза превиши правата си и заповяда на третия член на Вътрешния съвет — оябун Таши Шидаре — да отстрани Никълъс Линеър, Ушиба автоматически застана на страната на Акинага. Борбата за власт трябваше да бъде прекратена на всяка цена. Микио Оками е знаел това, заемайки поста върховен оябун, сега вече го знаеше и Ушиба. Дано не е прекалено късно, въздъхна с отчаяние той, после бавно вдигна глава:

— Гин-сан, размишлявам върху това, което току-що ми каза… И стигам до заключението, че наистина зная някои неща за трайната връзка между Йошинори и Якудза…

Танака Гин бавно се обърна към него, лицето му беше мрачно и тържествено.

— В такъв случай ще ти бъда задължен до края на живота си, господин министър — прошепна той.

— Тук не става въпрос за задължения — махна с ръка Ушиба и изпита странното чувство, че светът около него се разпада. Не можеше да предвиди последиците от този миг, но беше сигурен, че нещата ще претърпят коренна промяна. — Зная със сигурност, че Йошинори поддържа тесни делови контакти с Акира Шоза, оябун на клана Кокоро-гуруши.

От изражението, появило се върху лицето на Танака Гин, той разбра, че решителната крачка е направена. Оттук нататък съдбата му беше здраво свързана с този човек, предстоеше им дълъг и труден път, никой не можеше да каже докъде ще ги отведе той.

 

 

— Нещата са прости и ясни — каза Таши. — Майкъл Леонфорте е убиецът на баща ми!

Нийгата се беше насочил към тоалетната, пристъпвайки несигурно на разядените си от лъчевата болест крака.

— След тригодишни странствания аз се завърнах у дома в Кумамото. Исках да се сдобря с баща си, да му покажа какъв съм станал… И до днес не съм сигурен дали ме разбра. Може би така е по-добре — това му позволи да изживее живота си така, както го виждаше… Във всеки случай не беше забравил как се бях разбунтувал в училище. Нито веднъж не погледна изгорената ми ръка, но аз бях сигурен, че прекрасно знае за белезите по нея и се гордее с тях.

Таши замълча, лицето му беше обърнато по посока на задната врата. Вероятно иска да забележи завръщането на Нийгата, помисли си Никълъс.

— Баща ми имаше сериозни делови връзки във Виетнам. Много пъти ме вземаше със себе си и това предизвикваше протестите на мама. Според нея бях твърде малък за опасните пътувания. А татко отвръщаше: „Опасността е звяр, с който човек трябва да свиква от малък…“ И беше прав. От него се научих да се пазя, да се покривам при нужда и да изчаквам удобния момент за ответен удар. Усвоих изкуството на преговорите (а те са братовчеди на отмъщението), научих се да правя компромиси… Но най-ценното нещо, на което ме научи татко, беше да имам очи и на гърба…

Огънят пропукваше, алените пламъчета ближеха дъното на котлето, в което продължаваха да къкрят задушените зеленчуци. Парата съскаше като недоволен от палавото си дете родител и изчезваше по посока на комина.

— Баща ми постоянно разширяваше бизнеса си във Виетнам. Защото виждаше това, което беше тайна за мнозина, особено в онези години… Югоизточна Азия е мида, в която могат да се отглеждат прекрасни перли, при това сто пъти по-евтино, отколкото у дома… Купуваше като луд. Текстилни фабрики и електронни работилници, мелници и стари сайгонски хотели, считани от всички за пълен боклук… Купуваше и земя. Именно сделките със земя го сблъскаха с Майкъл Леонфорте…

Майкъл Леонфорте също купуваше недвижими имоти и изоставени терени. Използваше фирма фантом, собственост на него и Рок… Случи се така, че се спречкали за някакво нещастно парцелче. За пръв и последен път в живота си татко нарушил собствените си правила… Не отстъпил пред Леонфорте. Онзи го заплашил, но той пак не отстъпил. После Леонфорте тръгна да преследва мен, а баща ми — него. Като забрави да си пази гърба. С очите си видях как Леонфорте го застреля… На улицата, като куче… При това изпитваше огромно удоволствие. Нададе дивашки вик, дори започна да танцува около трупа му… А после го замъкна в джунглата…

Никълъс мълчеше и гледаше как болката разкривява чертите на младия мъж. Поне в това отношение Сейко се беше оказала права. Таши действително изгаряше от желание да проникне в Плаващия град.

Наведе се, напълни една чаша с чай и я тикна в ръцете на оябуна. Неволно докосна пръстите му и беше пронизан от тяхната студенина.

Таши потръпна от докосването, очите му се фокусираха върху лицето на Никълъс, после бавно се сведоха към чашата. Кимна в знак на благодарност и отпи, ръцете му видимо трепереха. Когато чашата беше опразнена, треперенето беше изчезнало.

— Нийгата не е забравил как се запарва истински чай — промълви тон.

Никълъс се усмихна в знак на съгласие, взе празната чаша от ръцете му и каза:

— Старецът е успял да избяга от Плаващия град, логично е да предполагаме, че ще знае и как да се проникне обратно в него… Според мен тук е големият ти шанс…

Таши само кимна с глава. Нийгата се беше появил на вратата и бавно креташе към тях.

След известно време си тръгнаха, домакинът ги изпрати така, както ги беше посрещнал — един слаб и прегърбен силует, облегнат на рамката на вратата. Никълъс имаше чувството, че е отслабнал още повече, сякаш болестта се развиваше с чудовищна скорост… И не беше далеч от истината. Самият Нийгата призна, че отдавна би трябвало да е мъртъв. „Когато сутрин отворя очи, аз съм обзет от чувство на дълбока изненада — каза им той. — При това тя невинаги е приятна…“ Не беше нужно да навлиза в повече подробности, нещата бяха ясни за всички.

Японските кедри зад къщата се огъваха под напорите на вятъра. Беше студено, двамата забързаха по горската пътечка, отвъд която проблясваха светлинките на манастира. Нощта подчертаваше още повече ограниченото пространство на долината, стръмните планински склонове, черни и непристъпни като висока стена, надвисваха заплашително отвсякъде.

Може би наученото от Нийгата също допринасяше за хладните тръпки, които пробягваха по телата им. Във всеки случай и двамата мълчаха, изминавайки разстоянието до мостчето над буйния поток. Манастирът беше пуст, лакираните в червено носещи колони пред входа мрачно проблясваха на светлината на фенерите.

Луната беше изключително ярка, придвижването им не представляваше никаква трудност. Около небесното тяло имаше някакво странно сияние, живо и пулсиращо. Някъде в далечината се разнесоха странни звуци, ритъмът им беше нов и едновременно с това учудващо познат за Никълъс. Кръвта му кипна, той се обърна и срещна погледа на Таши. В същия миг усети могъщото пулсиране на „кокоро“ — древната и божествена същност на Тао-тао, която превръщаше мислите в действия…

После се появи „корьоку“ — Силата на Просветлението, единственият път към „шукен“…

— Отвори душата си, Никълъс — прошепна Таши. — Пред теб е това, за което си мечтал цял живот… „Корьоку“…

Озовал се внезапно на крачка от дългогодишната си мечта, Никълъс изведнъж усети колебание. Би ли могъл да се довери на Таши? Отвори ли съзнанието си пред него, ще бъде напълно беззащитен срещу евентуална психическа атака… Все пак Таши също е танжин… Но ако откаже да го стори, ако пропусне този шанс, неминуемо ще бъде унищожен от черните сили на Кшира, които продължаваха да тиктакат в главата му като бомба със закъснител. Нямаше избор…

Насочи духовните си сили към космическата мембрана на „кокоро“, от устата му започнаха да излизат древните, монотонно напевни псалми на Тао-тао. Гората наоколо експлодира, луната изчезна зад гъсти облаци дим. Светът се разлюля, настоящето се разми и изчезна, внезапно освободило се от оковите на времето… Душата му бавно потъна в безбрежното небе. Тук нямаше хоризонти, законите на човешката логика изгубиха своята сила. Навсякъде около него се долавяше могъщото дихание на вечния Космос…

После, оттатък снопчето ослепителна светлина, се появи още едно психическо присъствие. Таши.

Между двамата се издигаше „корьоку“. Приличаше на омагьосан стълб за жертвоприношения и неотразимо ги привличаше. Опасността нарасна многократно, тъй като и двамата се приближаваха до колоната от ослепителна светлина. Духът на Никълъс беше разтворен докрай, почти физически усещаше дълбоката същност на Таши. Долавяше формата й, но не разбираше съдържанието й. Ако се окаже, че Таши е негов враг, моментът беше изключително подходящ за смъртоносно нападение. Никълъс беше потънал дълбоко в същината на „корьоку“, беше заслепен и безпомощен, всички защитни механизми в душата му бяха блокирани, за да позволят свободния достъп на великата Сила на Просветлението…

Усети някакво потрепване, освободено от оковите на времето и извън пространството, после в душата му нахлу „чишо“ — особеният сноп психическа енергия, трансформирана в мисъл. Това беше посланието на Таши.

Двамата вече бяха толкова близо до пулсиращата с ослепителна светлина колона, че Никълъс виждаше лицето на Таши през нея. Близко и едновременно с това непознато, странно разкривено от енергийните пулсации. Продължаваше да пристъпва напред, скоро усети потока йонизирани частици, който докосна съзнанието му.

И тук се случи нещо любопитно.

В главата му изведнъж прозвуча гласът на Таши.

— Не мога — каза той.

— Какво не можеш?

Образът оттатък колоната светлина примигна и се стопи. Никълъс остана сам сред мощните вълни на Тао-тао. След миг Таши отново се появи оттатък светлия стълб на „корьоку“…

— Какво има, Таши?

— Нещо не е наред… — на лицето му имаше особено изражение. — Кшира е прекалено силна…

Моята Кшира, изтръпна Никълъс. Моята Кшира е прекалено силна и ми пречи да се докосна до „Корьоку“! Какво друго би могъл да има предвид Таши?

Образът на младия оябун отново примигна и изчезна, този път завинаги. Очите на Никълъс за последен път се спряха на колоната ослепителна светлина. Лишена от присъствието на Таши, тя вече беше започнала да се разпада… Бавно и постепенно Никълъс започна да се изтръгва от прегръдките на Тао-тао…

Тръсна глава и се огледа. Беше пред входа на манастира. Таши беше прекосил мостчето, но изглежда нямаше намерение да поеме по стръмните стъпала към селцето. Никълъс се втурна след него, в същия миг откъм помощните постройки вдясно се разнесе остър пукот.

Спря и насочи поглед нататък, но осветлението на фенерите беше съвсем недостатъчно.

Таши изведнъж смени посоката и влезе в храма.

— Таши!

— Тук има някой! — долетя сподавеният глас на оябуна.

— Сигурно е клисарят или пък някой монах…

— Не! — отвърна Таши. — Този човек е външен!

Вратата на храма беше широко отворена, в съответствие с обичаите. В средата му имаше фонтанче във формата на навита змия, като свещения дракон Нотен Оками. До него лежеше прост бамбуков черпак — чистотата и дълбокото спокойствие на тази гледка щяха да останат задълго запечатани в съзнанието на Никълъс.

— Таши! — отново извика той, после зърна фигурата на оябуна, насочила се към постройката в дъното на манастирския двор. Там се издигаха редица каменни статуи, които очевидно принадлежаха на достопочтените монаси, основали манастира преди векове. Зад тях започваше стръмният планински склон, в който бяха изсечени каменни стъпала.

— Ей там! — извика Таши и посочи празното пространство между две от статуите. Втурна се по каменните стъпала, после изведнъж се закова на място. Тялото му се олюля и рухна на земята с широко разперени ръце.

Никълъс, успял да скъси дистанцията помежду им наполовина, хукна натам. Още отдалеч видя върха на стоманената стрела, забита дълбоко в сърцето на Таши. От задния й край се проточваше черно въже, бавно попиващо кръвта, бликнала от гърдите на оябуна.

— Таши!

Отпусна се на колене до тялото и обхвана главата му с длани. Очите на Таши бяха широко отворени, в зениците им се беше запечатало изражение на изненада и гняв.

— Какво видя? — настоятелно прошепна Никълъс, но младият оябун вече не беше в състояние да чува каквото и да било. „Шичо“ — духовната връзка между двамата, беше безвъзвратно прекъсната. Никълъс почувства липсата й с огромна сила, сякаш бяха отрязали едната му ръка…

Изправи се, прекрачи тялото на мъртвия младеж и се шмугна между статуите. Бързо навлезе в гората, сетивата му бяха нащрек. Освободила се от изпаренията на деня, луната обливаше всичко с ярките си, призрачни лъчи.

Ушите му успяха да уловят тихи, едва забележими звуци, умът му светкавично обработи получената информация. Обути в кожа крака потупваха по каменните стъпала. Никълъс вдигна глава, ослуша се за частица от секундата, после се понесе с пълна скорост към стълбата, водеща нагоре, към селцето. Тичаше с широки и равномерни крачки, кръвта в жилите му се затопли. Обзе го чувство на доволна възбуда, особено след дългите часове принудително бездействие в схлупената колиба на Нийгата.

Пред очите му се появиха стълбите, призрачнобели под светлината на луната. Като костите на Нийгата…

Някой тичаше нагоре. Никълъс смени посоката и хукна направо през гората. Придвижването му беше трудно, дори опасно. Пространството между японските кедри беше тясно, почвата беше хлъзгава от коренища и мъхове.

Скъсил значително пътя си, той скоро се оказа в близост до мястото, където стълбите извиваха под ъгъл от четиридесет и пет градуса, а край тях се издигаше нишата със свещената сабя на Йошитцуне. Напусна прикритието на дърветата и се втурна право към бягащата фигура. Онзи спря и рязко се обърна, към гърдите на Никълъс се насочи лек ловджийски лък от титанова сплав, зареден с нова стрела. После лъкът изтропа на камъните, фигурата пристъпи напред и лицето й проблесна под лунните лъчи. Никълъс се закова на място, сърцето щеше да изхвръкне от гърдите му.

Пред него стоеше Сейко.

— Господи, знаеш ли какво направи? — задъхано извика той.

— Той беше опасен! — изръмжа през стиснати зъби Сейко, очите й лудо проблеснаха. — Щеше да унищожи всичко!

— Грешиш, той…

— Щеше да те отведе! — изкрещя тя и вдигна лъка.

Той отскочи назад, сграбчи бронзовия меч и го изтръгна от каменния постамент. Мускулите му набъбнаха, металните пламъчета проблеснаха като живи на лунната светлина.

Сейко нададе нечовешки крясък и пусна стрелата.

Никълъс се олюля, но стрелата не беше насочена в него. Острието й с трясък се заби в тънкия камък, върху който беше стъпил, тежестта на огромната бронзова сабя свърши останалото. Камъкът поддаде и той се затъркаля надолу по стръмния склон, сред буци пръст и изсъхнали корени.

Напразно се опитваше да намали скоростта на падането, храстите, които успяваше да сграбчи, бързо се изтръгваха от каменистата почва на склона. Пред очите му за миг се появи фигурата на Сейко, огряна от лунната светлина. После тя се обърна и продължи да тича нагоре по стълбите.

В един момент кракът му се закачи за някакъв корен, глезенът му моментално се изви. Коренът издържа тежестта на тялото му и той увисна с главата надолу. Изчака отзвучаването на неизбежния световъртеж, предизвикан от рязкото спиране, после внимателно заби бронзовата сабя в земята и бавно започна да освобождава крака си. Сабята издържа, тялото му зае нормално положение, десният му крак намери опора в стърчащ над склона камък. Възстановил равновесието си, той пусна сабята и започна да пълзи нагоре. Придържаше се в сянката на храсталаците, пълзеше на колене и лакти. Усещаше ясно присъствието й, знаеше точно кога ще се спре да погледне към долината… Мислите й бяха заети единствено с него…

Това се оказа напълно достатъчно. След няколко минути вече я беше задминал и се приготви за нападение. Възнамеряваше да я обезоръжи и да я подложи на разпит, но появата му на няколко метра от нея беше толкова внезапна, че тя ахна от изненада и отново вдигна лъка.

— Хайде, какво чакаш! — раздразнено подвикна той. — Убий ме като Таши!

Тя прехапа устни, главата й енергично се разтърси.

— Нищо не разбираш…

— Защо го уби?

— Защото той щеше да убие теб.

— Не ти вярвам. Просто изпитваше ревност от близостта, която се породи между нас. Чувстваше се пренебрегната.

— Няма смисъл да говорим повече — поклати глава тя, в гласа й се появи горчивина. — Усещам лед в сърцето ти, доводите ми ще бъдат безсмислени…

Какво бих могъл да отвърна, запита се Никълъс. По-добре да замълча, отколкото да я лъжа…

— Вече зная, че съм била в плен на заблудата… Близостта помежду ни е била фалшива и едностранна, чиста илюзия…

— Така ли мислиш?

— Не мисля, а го зная! — ръката й се повдигна да избърше една издайническа сълзица, плъзнала се изпод клепачите й. — Всъщност какво значение има това? Ти не се интересуваш от мен… — главата й тъжно се поклати: — Проклетата психическа връзка те правеше слаб и уязвим. Отначало беше подозрителен, но после очевидно реши да му се довериш…

— Грешиш по отношение на Таши. Той беше приятел…

— Така ли? — иронично се усмихна тя. — Защо тогава ме потърси? Беше го пратил човек, който искаше да те види мъртъв! — забеляза изражението на лицето му и добави: — Май не ми вярваш, а? Таши беше безкрайно амбициозен, но позицията му не беше сигурна. Получи поста оябун на клана Ямаучи в резултат на компромис. Предшественикът му Томоо Козо е бил член на Вътрешния съвет на Кайшо заедно с Акира Шоза и Тетцуо Акинага. Те са имали решаващ глас относно избора на трети член, Таши е бил единственият кандидат, за когото и двамата са гласували единодушно…

— Сега може би разбираш, че Таши не е разполагал с реална власт. Неговият настойник е имал влияние в Кумамото, но не и в Токио. Вече ти казах, че Таши беше изключително амбициозен, но това не означава, че е бил глупак. Предлагат му съюз с влиятелен оябун и той го приема, без да задава излишни въпроси. Направил го е с ясното съзнание, че вероятно ще се прости с автономията на своето управление, но си е давал сметка, че времето е пред него и на по-късен етап ще успее да възстанови всичко, което е изгубил. Основната му задача е била да унищожи теб.

Никълъс мълчаливо я гледаше. Беше се появила като проскубано пате от преждевременно счупено яйце, останките от личността й се белеха пред очите му като глава лук, но разкритията й го правеха несигурен… Имаше чувството, че пред очите си има някакъв чудовищен телескоп, наднича в него и се връща в миналото, към Джъстин, своята мъртва съпруга… Влюбиха се един в друг без никои от тях да направи опит да разбере душата на другия… Горе-долу същото се получаваше и сега, със Сейко. Не би могъл да каже, че я обича в традиционния смисъл на думата. Но с нея беше преживял моменти на върховна интимност, малко бяха любовниците, изпитали това… Беше твърдо решен да не повтаря грешките, които беше допуснал с Джъстин. А прекалено прибързаните и повърхностни преценки неизбежно го тласкаха по стария и опасен път…

— Добре — бавно изрече той. — Да приемем, че казваш истината… Но защо го правиш едва сега, а не още при първата ни среща в Сайгон?

— Защото едва сега успях да преодолея моралните си скрупули — отвърна с въздишка Сейко. — Вече ти казах, че съм дълбоко задължена на Таши… Той ме спаси от самата мен. Аз бях на прага на саморазрухата, бях готова да се претопя в образа и душата на някой друг…

— На баща ти?

— Може би… А също на мама или на всеки от приятелите ми… — очите й за миг надникнаха в неговите, после уплашено отскочиха встрани. — Твърде много са, за да ги изброявам поименно… Последният в списъка беше Таши, у него открих и някои добри черти… По-скоро ги усетих… Защото ги беше погребал дълбоко в душата си и очевидно искаше да ги забрави. Но по онова време интуицията ми работеше доста по-добре от днес…

— И се привърза към Таши, така ли?

— Телом и духом — прошепна тя, правейки върховни усилия да сдържа сълзите си. — Но сърцето си опазих. Много ми струваше, но успях… Запазих го за теб!

Комбинацията от приповдигнатост на духа и изострена интуитивност я правеше твърде лесна плячка за всеки, който притежава минимални психологически умения. У него открих и добри черти, аз ги усетих… Именно това усещане я беше тласнало към нетрадиционните й опити да спечели Никълъс.

Пристъпи напред с намерението да й отнеме лъка.

— Сейко…

— Остави ме на мира! — изкрещя тя и бързо отскочи назад. — Познавам те добре! Никога няма да ми простиш, че съм те спасила от Таши! Продължаваш да мислиш, че съм била заслепена от ревност, убеден си, че рядката ви дарба щеше да е достатъчна, за да го откаже от намеренията му. Но дълбоко грешиш. Таши беше преди всичко прагматик и никога нямаше да се откаже от това, което е намислил. Рано или късно щеше да намери начин да те убие! — ръцете й нервно опънаха тетивата на лъка: — Мразя те! Мразя те заради противната ти праволинейност, заради неспособността ти да видиш многобройните нюанси между бялото и черното!

Никълъс се стрелна напред и изби оръжието от ръцете й. Лъкът влезе в съприкосновение с каменното стъпало с тетивата надолу, разнесе се остро бръмчене.

Стрелата прониза Сейко почти от упор. Тялото й се повдигна във въздуха и се закова в дебелия ствол на вековния кедър зад гърба й. Очите й се разтвориха широко от силната болка, ръцете й инстинктивно хванаха стърчащия от корема й връх на стрелата.

Никълъс изскочи на стъпалата, един поглед му беше достатъчен да обхване ситуацията. Не можеше да извади стрелата, тъй като това би довело до масивен кръвоизлив и бърза смърт.

— Сейко!…

Главата й бавно се поклати, очите й плувнаха в сълзи. Гърдите й с мъка се повдигаха и отпускаха, от устата й протече кръв. Той не беше в състояние да понася страданията й. Протегна ръка и издърпа стрелата. Тя тихо простена и се свлече в корените на вековния кедър.

Той я взе в прегръдките си, тя не направи опит да го отблъсне. Притисна длан върху дълбоката й рана, но танжинското му око ясно видя бързото приближаване на смъртта. Тя също я усети, вероятно благодарение на невероятната си интуиция…

— Дръж се! — прошепна той. — Ще те откарам в болница.

— Не. Не искам да ме лъжеш… Вече не… Никога…

— Не те лъжа — прошепна той и отстрани кичур коса от влажната й буза. После се наведе и нежно я целуна по устните. Клепачите й потрепнаха и се затвориха, тялото й започна да се отпуска.

После, съвсем внезапно, очите й отново се оказаха впити в неговите. Бистри, ясни и спокойни.

— Никълъс — едва чуто пошепна тя. — Намери баща ми… От него ще научиш всичко, което ти трябва…

Съпротивляваше се на смъртта с всички сили. Главата й беше отпусната на рамото му, сякаш двамата бяха щастливи влюбени, решили да се насладят на звездната нощ… После очите и започнаха да се замъгляват, дишането й стана разпокъсано. Клепачите й потрепнаха и се затвориха, устните й едва чуто промълвиха:

— Не ме забравяй, това е всичко, за което те моля…