Серия
Средновековни загадки (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Assassin in the Greenwood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 2005

Мариана Димитрова, превод, 2005

Христо Хаджитанев, художник, 2005

ISBN 954-9745-89-9


На сина ми Майкъл, най-добрият художник на прасета.

ПРОЛОГ

В студената си, влажна килия в манастира край Устър летописецът Флорънс повдигна белезникавите си мътни очи и се взря в мрака отвъд прозореца. Как да опише тези времена? Трябваше ли да разкаже всичко, което беше чул? Беше ли вярно, например, че самият Сатана, Принцът на Мрака, е излязъл от адските бездни със своите облечени в черно легиони, за да изкушава човешките души и да ги плаши с видения от геената? Говореше се, че безбройни демони се надигат като кипнало море, бродят по лицето на земята, забавлявайки се да приемат формата на змии, свирепи животни, уродливи чудовища, гнусни зверове и пълзящи твари. В полунощ небето се разтваряло с гръм и светкавици проблясвали над неспокойното море от глави, протегнати ръце и очи, разширени от ужас.

Един монах от неговия орден твърдеше, че видял от небето да се спуска колесница, теглена от жребци с огнени очи и зловонен дъх, в която седял усмихнат скелет с корона от калинови клонки.

Беше време на смърт. Великият Едуард беше в Шотландия и преследваше бунтовническия водач Уолъс, а във Франция среброкосият Филип Хубави от династията на Капетингите кроеше заговори в тайните подземия на Лувъра. Армиите му се виеха като змии по пътищата на Нормандия — конници и пехотинци, стрелци и копиеносци, които се стичаха към северната граница на Франция, за да нахлуят и унищожат Фландрия.

Флорънс беше научил това в трапезарията на манастира, когато приорът посрещаше кралски пратеници, идващи от крайбрежието — потънали в прах и с мрачни погледи. Те съобщаваха на кралските военачалници в Лондон за движението на френските кораби в Ламанша, защото Едуард беше предвидил, че когато френската флота отплава, Филип ще нанесе мощни удари срещу Фландрия и може би по южното крайбрежие на Англия. Но в коя посока щяха да поемат най-напред войските му? Папата в Авиньон се криеше зад престола си и изчакваше. Едуард Английски се въртеше неспокойно във войнишкото си легло, докато умът му тревожно обмисляше ситуацията. Търговците в Лондон също изчакваха: ако Филип завладееше Фландрия, изпращането на кораби с вълна за тъкачниците в Гент и Брюж щеше да бъде прекратено и да доведе до огромни загуби. Цяла Европа беше затаила дъх. Летописците като Флорънс можеха само да описват ужасяващите предупреждения и предсказания за онова, което можеше да се случи.

Из тъмните парижки улички, които се преплитаха като паяжина от другата страна на Големия мост, по-практични люде крояха интриги и чертаеха планове как да разкрият истинските намерения на Филип. Сър Хю Корбет, главен писар в канцеларията на Едуард I, пазител на кралските тайни и тайния печат на краля, беше наводнил френския град със свои шпиони: търговци, които уж търсеха нови пазари; монаси и калугери, дошли да посетят седалищата на своите ордени; учени, които се надяваха да участват в диспути в местните школи; поклонници, устремени да се поклонят на мощите на Свети Дьони[1]; дори куртизанки, които наемаха стаи и забавляваха служителите и писарите от тайната канцелария на Филип.

Работата им беше опасна, защото Гийом дьо Ногаре, който заемаше длъжност, подобна на тази на Корбет във френския двор, както и главният шпионин на Филип, Амори дьо Краон водеха тиха, но кървава война срещу безбройните английски шпиони. Двама писари вече бяха изчезнали, обезобразените им тела бяха открити на калните брегове на Сена. Разлагащите се трупове на други трима от „поклонниците“ на Корбет сега висяха на голямата бесилка при тъмницата Монфокон. Хубавата куртизанка Алисия с копринена кожа и буйни златисти коси беше жестоко пребита до смърт в стаята си в „Сребърната луна“, където мнозина от писарите на френския крал имаха обичай да хапват и пийват.

Това бе безмилостна партия шах — пешка за пешка, офицер за офицер. Залогът беше огромен — истината. Кога щеше Филип да нареди на армиите си да потеглят напред? Откъде щяха да нападнат Фландрия? Ако Филип си запазеше предимството на изненадата, всичко щеше да е наред, но ако Едуард разкриеше плановете му, той щеше да ги предаде на фландърските си съюзници и те щяха да попречат на настъплението на френския крал.

Официално Едуард и Филип бяха в отлични отношения — съюзът им беше непоклатим. Английският крал се бе оженил за Маргарет — възрастната сестра на своя царствен приятел, а неговият син, юлският принц, щеше да мине под венчило с Изабела, единствената дъщеря на французина. Едуард получи от Франция чифт скъпи копринени ръкавици, украсени в горната част със скъпоценни камъни и изпрати в замяна часослов, всяка страница от който беше украсена с изящни многоцветни рисунки. Филип наричаше английския крал „скъпи мой братовчеде“. Едуард му отвръщаше с мили поздрави до „моя брат во Христе“. Но по уличките и из схлупените кръчми всеки от тях водеше своята тиха война.

В кръчмата „Лилията“, която се намираше на улицата на капуцините, Ранулф-ат-Нюгейт, прислужник на Корбет и неофициален пратеник на Едуард във френския двор, седеше в един ъгъл с Бардолф Ръшгейт. Млад мъж с неясен произход и обвито в тайнственост минало, с невинно лице и златисти къдри, Бардолф беше вечен студент; учеше ту в този, ту в онзи френски университет на издръжка на държавната хазна. Беше получил напътствия да не се задълбочава в тайните на квадривиума[2], а да събира сведения за своите господари.

Сега той се бе облегнал на стената със затворени очи, преструвайки се на пиян. Ранулф също изглеждаше като човек, прекалил с чашките — червената му коса беше разрошена, очите — притворени, устата — полуотворена. Дори беше натрил бялото си лице с креда, за да изглежда още по-блед. За всеки страничен наблюдател те бяха поредните англичани, за които френските вина се бяха оказали твърде силни.

— Смяташ ли, че прислужницата ще ни помогне? — промърмори Бардолф.

— Надявам се.

— Колко са?

Ранулф се взря през задушната шумна кръчма към групата продавачи на реликви. Те май бяха по-заинтересовани да гледат към тях, отколкото да продават дрънкулки от подносите, които бяха оставили на пода до себе си.

— Колко са? — повтори Бардолф.

— Шестима — отвърна Ранулф.

Стомахът му се сви и той протегна ръка под масата, за да се успокои от допира до острата уелска кама в колана си и острия нож, пъхнат в един от високите му ботуши за езда.

Над тях, в едно от тесните килерчета, които ханджията наричаше „стаи“, Клотилд — приятно закръглена мома, с гладка кожа, тъмна като маслина, отработваше полученото сребро. Тя се търкаляше върху паянтовото старо легло, обвила ръце и крака около Анри дьо Савини, писар от канцеларията на Филип. Ранулф го беше подмамвал дни наред. Французинът, похотлив като разгонен пес, не можеше да повярва, че най-после има щастието да бъде с тази скъпо струваща проститутка, която първоначално му беше отказала. Но той не беше глупак и осъзнаваше цената на онова, което му беше поискала — копие от шифрованото писмо, което Филип бе раздал на военачалниците си по френските граници.

Първоначално писарят беше отказал. Дори беше заявил, че ще отиде при Ногаре и ще му разкрие всичко. В отговор Бардолф Ръшгейт го беше попитал дали по този начин няма да обвини и себе си. Дьо Савини беше облизал дебелите си червени устни, беше огледал за пореден път пищната гръд на Клотилд и колебливо се бе съгласил да достави писмото в замяна на кесия с пари и безплатните услуги на проститутката. Пък и какъв смисъл да отказва? Беше видял писмото и нищо не беше разбрал, откъде накъде един проклет англичанин би могъл да разбере тогава? Затова спокойно се бе отдал на удоволствието и ръцете му шареха по гладкия гръб на Клотилд. Беше омаян от начина, по който тя отмяташе страстно глава и буйната й черна коса се разстилаше като ореол около главата й, докато го молеше да не спира.

Клотилд погледна през рамото му към малкия свитък пергамент, който бе хвърлил на масата. Той не я интересуваше. Ранулф-ат-Нюгейт се бе оказал привлекателна възможност, особено след като й бе предложил и пари. Бяха достатъчно, за да напусне Париж, да се върне в Прованс и да си купи малко земя или дори кръчма. Мъжете бяха толкова глупави! Бяха готови на всичко за една нощ с нея. Тя продължи да издава стонове и да шепне в престорен екстаз. Ранулф-ат-Нюгейт се промъкна като сянка в стаята. Прекоси я, взе пергамента, намигна на Клотилд и излезе, тихо затваряйки вратата след себе си.

— Ще ми дадете ли това, мосю?

Ранулф бързо се обърна. Двама от продавачите на реликви стояха на стълбищната площадка. Единият се бе облегнал на стената и дъвчеше сламка, а другият стоеше до перилата на стълбите. Ранулф изруга. Някой ги беше предал. Чу как в стаята зад него Клотилд се смее. Усмихна се и кимна.

— Сестра ти ли е вътре? Имаш много поздрави от нея.

Онзи със сламката се обърна и в същия момент Ранулф заби юмрук в корема на другия продавач на реликви. Първият нямаше време дори да вдигне камата си, когато англичанинът преряза ловко гърлото му. После хукна надолу и нахлу в кръчмата.

— Бягай, Бардолф! — изкрещя той.

Вечният студент не чака да го подканят втори път. Двамата изхвърчаха навън, преди останалите продавачи на реликви да разберат какво става. Водачът им прати двама от тях към стълбите.

— Вижте какво е станало! — нареди им той. Двамата мъже сритаха подносите с реликвите, извадиха арбалетите, скрити под наметките си и хукнаха нагоре по стълбите. Единият от другарите им лежеше в безсъзнание, а другият се гърчеше с прерязало гърло. Те не му обърнаха внимание. Единият ритна с всички сили вратата на стаята, която отхвръкна назад. Клотилд и дьо Савини погледнаха уплашено, но нямаха време да кажат и дума, преди хората на Ногаре да изстрелят по една стрела в гърлата им.

Долу останалите французи преследваха Ранулф и Бардолф из мрачните улици. Двамата англичани тичаха с всички сили, хлъзгайки се по калдъръма.

— Кой им е казал? — изсъска Бардолф.

— Клотилд — задъхано отвърна Ранулф. — Кой друг? Не е казала с кого ще се срещне — иначе дьо Савини нямаше да влезе в кръчмата жив. Сигурно им е казала само, че ще действаме тази вечер. Работила е и за нас, и за тях.

Бардолф спря на един ъгъл, облегна се на стената и си пое дъх.

— Лъжлива кучка! Ще я убия!

— Няма нужда — отвърна Ранулф, побутвайки го напред. — Тя и дьо Савини вече са мъртви и ние ще ги последваме, ако не побързаш.

Двамата англичани се спуснаха из лабиринта от улички. Ранулф се беше подготвил за подобна възможност. Ако стигнеха брега на реката, щяха да се спасят. Беше успял да вземе безценния ръкопис. Други хора на служба при господаря „Кисела физиономия“, както Ранулф тайничко наричаше Корбет, щяха да им осигурят безопасно пътуване до Булон и кораб до Англия.

Отначало чуваха виковете на преследвачите си, но те постепенно заглъхнаха. Мракът беше непрогледен, а калдъръмените улички се губеха в сенките. Ранулф и Бардолф решиха, че са в безопасност. Излязоха от улицата с тъмни къщи с високи фронтони и тъкмо пресичаха един площад, когато чуха вик:

— Ето ги! Спрете, в името на краля!

Ранулф и Бардолф хукнаха с всички сили. Стрела от арбалет профуча над главите им. Почти бяха стигнали края на улицата, когато Бардолф извика, разпери ръце и се просна на калдъръма. Ранулф спря и изтича обратно.

— Не ме оставяй — помоли го младежът. Ранулф опипа гърба му и откри назъбената стрела, впита в основата на гръбнака му.

— Раната ти е лоша. — Той погледна отчаяно през площада към тъмните силуети, които тичаха към тях.

— Тогава не ме оставяй жив — примоли се Бардолф. — Моля те, Ранулф, убий ме.

Обляното му в пот лице се сгърчи и той се взря в очите на Ранулф.

— Моля те! Ще ме мъчат седмици наред! Ранулф дочу стъпки по калдъръма наблизо. Бардолф с мъка отметна глава, Ранулф преряза гърлото му, прошепна набързо молитва и изчезна в сенките.

Гората беше тук от стари времена — балдахин от дървета, скриващ земята от небето. Зеленият свод, който се простираше докъдето поглед стига, беше виждал убийства още от времето, когато се беше появил човекът. Отначало дойдоха ниските мургави хора, които затваряха жертвите си в клетки и ги провесваха по дърветата, за да умилостивят разгневените богове на войната или да почетат великата Богиня-Майка, чието име не биваше да се споменава. След тях дойдоха по-войнствени люде, които провесваха жертвите си по дърветата като жертвоприношение за Тор или едноокия Один. Но те също изчезнаха и на тяхно място дойдоха мъжете, които се кланяха на бледия Христос и строяха храмове за своите небесни покровители.

Дърветата бяха видели всичко това — чепатите дъбове, брястовете с провиснали от старост клони. Гората беше опасно място и жив свят, в чиито зелени сенки се промъкваха маскирани мъже, познаващи тайните й пътеки и опасните мочурища. Само глупак би се отклонил от утъпканата пътека, която се виеше през Шъруудската гора на север към Барнслидейл или на юг към Нюарк и широкия път към Лондон.

Бирниците си припомняха легендите за гората, докато напредваха бавно, превозвайки парите на краля в обковани с желязо сандъци, заключени с вериги и натоварени на закрити каруци, към хазната в Уестминстър. Следваха таен маршрут, минаваха по рядко използвани пътеки, така че дори местният шериф сър Юстас Веки да не знае откъде ще се придвижат. Конвоят беше охраняван от малка група стрелци и неколцина ездачи, които бдително оглеждаха дърветата от двете страни за следи от засада. Денят беше горещ. Слънцето вече се беше издигнало в небето като златен диск и войниците се потяха и ругаеха под ризниците си и тесните шлемове. Искаше им се по-скоро да стигнат Нюарк и да се приютят в хладните помещения на замъка.

Главният бирник Матю Уилоуби пришпори коня си, следван от помощника си Джон Спенсър. Двамата яздеха начело на колоната, търсейки с поглед края на опасната гора. Но всичко, което виждаха, беше морето от зеленина и белия прашен път.

— Поне няма никой на пътя — дрезгаво каза Уилоуби. Спенсър погледна назад към колоната.

— Мислиш ли, че сме в безопасност?

— Надявам се. Кралят очаква парите си. Трябва да стигнат до хазната след седмица и до Дувър към края на месеца.

Те спряха и потупаха изпотените си коне, изчаквайки останалите да ги настигнат. Спенсър се изправи на стремената.

— Ще починем…

Не успя да довърши изречението. Дълга стрела с пера излетя измежду дърветата и го улучи в гърлото. Той се свлече от седлото, давейки се в собствената си кръв.

Уилоуби се огледа ужасен. Трима души от охраната вече бяха убити, а двама от каруцарите бяха приковани на капрата, облени в кръв, отметнали глави. С трелите ги бяха улучили в гърдите и корема. По лицата им бе застинал ужас. Последва нов залп стрели. Някои от ездачите се уплашиха, а стрелците падаха един подир друг, преди да успеят дори да опънат лъковете си.

— Спрете! — разнесе се глас от сянката на дърветата. — Мастър бирнико — продължи гласът, — кажи на хората си да оставят оръжието. И застани пред тях.

Един от конниците, по-смел или по-глупав от останалите, извади меча си и препусна напред. Две стрели го пронизаха в гърдите и го запратиха в прахта. Стрелец извади стрела от колчана си и се затича да се прикрие зад каруцата, но не успя да стигне до нея. Стрела, с железен връх, дълга близо метър, прониза бузата му. Той се замята и загърчи на земята, вдигайки облаци прах.

— Достатъчно! — извика отчаяно Уилоуби. — Сложете оръжията на земята.

Той също пусна влажната от пот дръжка на меча си, докато група въоръжени мъже, облечени в зелено и с черни кожени маски, изскочиха от гората. Движеха се безшумно като призраци или като блуждаещите огньове, които се носят над тресавищата, тъй безмълвни и ужасяващи, че Уилоуби ги взе за демони от свитата на Ловеца Хърн[3].

Но това не бяха призраци, а мъже, въоръжени с мечове, ками и щитове, с големи лъкове и колчани със стрели, преметнати през рамо или прикрепени отстрани към телата им. Повечето от тях останаха близо до дърветата. Уилоуби преброи поне четиридесет-петдесет души, а Бог знае колко се криеха по-навътре. Той задъвка нервно устни. Колко бяха неговите хора? Погледна назад по пътя — имаше поне седем мъртви, само тринадесет от охраната бяха оцелели. Мъжът, прободен със стрела в лицето, още викаше. Един от разбойниците се приближи към него, хвана го за косата и бързо преряза гърлото му.

— Света Дево! — промърмори Уилоуби. — Стига толкова смърт! — изкрещя той.

Един от разбойниците пристъпи напред. Човек от охраната на Уилоуби извади внезапно нож от ръкава си. Нови силуети се появиха измежду дърветата и преди някой да направи нещо, тетивите на лъковете им иззвъняха и нещастният войник се свлече на земята, пронизан от множество стрели. Водачът на разбойниците пристъпи по-близо.

— Слез, мастър бирнико — гласът му прозвуча приглушено. — Не прави глупости. Животът на останалите ти хора е в твои ръце.

Уилоуби изтри потта от лицето си.

— Правете, каквото ви казват! — извика той. — Без повече глупости.

Загледа се в предводителя на разбойниците, но освен че беше висок и имаше акцент на северняк, не можеше да каже нищо друго за него, защото маската и качулката напълно прикриваха лицето му.

— Последвайте ни! — извика водачът. — Всеки, който не се подчини, ще бъде убит.

Накараха ги да тръгнат обратно, после разпрегнаха конете, свалиха ковчежетата от каруците и дългата редица от разбойници и пленници потъна в зеления полумрак.

Досега Уилоуби не беше влизал в толкова гъста гора. Короните на дърветата скриваха изцяло слънчевата светлина. Можеше само да се мъкне безпомощно след разбойниците, следвайки пътека, известна само на тях. Те спряха само веднъж, за да утолят жаждата си от малък поток, после продължиха напред. Един от каруцарите, който досега бе вървял без да се оплаква, въпреки забитата в бедрото му стрела, най-накрая падна на пътя. Водачът на разбойниците му прошепна нещо тихичко и той се усмихна. Мъжът мина зад него и Уилоуби видя да проблясва нож. Нещо изсвистя и каруцарят се затърчи, облян в кръв.

Падна здрач, но те продължаваха да вървят. От време на време прекосяваха някоя открита поляна. Когато вдигнеше поглед, Уилоуби виждаше обсипаното със звезди небе и лунния сърп. Из храстите шумоляха дребни животинки. От време на време някой бухал издебваше плячката си и тя пронизваше тишината с ужасени писъци.

Най-после точно когато Уилоуби мислеше, че не може да пристъпи и крачка повече, гората оредя и те се озоваха на широка поляна, обляна от лунната светлина. Горяха насмолени факли, прикрепени към колове. Той се огледа. В края на просеката се издигаше голямо каменисто възвишение. Пещерите в подножието му вероятно служеха за жилища. Близо до тях гореше буен огън, подклаждан от други разбойници, които посрещнаха другарите си с радостни викове, а пленниците им — с обидни подмятания.

— Имаме гости за пиршеството! — извика някой. После пристъпи и доближи мръсното си лице до Уилоуби.

— Имаме си тлъст елен! — промърмори разбойникът. — От кралските. — И той посочи към мястото, където няколко души кормеха тлъст мъжкар и го подготвяха за печене.

Сега приближи водачът на разбойниците.

— Пиршеството е в твоя чест, мастър бирнико.

— Няма да ям с вас — отвърна Уилоуби. Стрелците веднага опънаха лъковете си.

— Нямаш избор — подразни го водачът им.

— Как се казваш? — попита Уилоуби.

— Стига, сър, ти знаеш и името, и титлата ми. Аз съм Робин Худ, Робин от зелената гора, страшният разбойник и майстор стрелец.

— Ти си долен убиец! — отвърна Уилоуби. — И мръсен лъжец. Кралят те помилва веднъж, но когато отново те залови, ще увиснеш на въжето.

Водачът на разбойниците стисна китката му и бирникът примигна, когато очите зад маската се впиха в него с изпепеляваща омраза.

— Това е моят дворец — продължи разбойникът. — Това е моята църква. Аз съм кралят на зелената гора и ти, мастър бирнико, си мой слуга. Ще трябва да се научиш да ми отдаваш подобаващото уважение. Хванете го!

Трима от подчинените му скочиха и преди Уилоуби да успее да помръдне, опънаха дланта му върху един пън и разтвориха пръстите. Тананикайки си, водачът им извади камата си и сръчно отсече върховете им. Уилоуби изкрещя от болка й падна на тревата. От ръката му шурна кръв, изпъстряйки дрехата му с яркочервени петна.

После водачът се отдалечи и се върна с малка купа с катран. Отново стиснаха ръката на Уилоуби, а мъжът, нарекъл се Робин Худ, се постара да я потопи в катрана.

Уилоуби не можеше да понесе повече болка. Изкрещя отново, затвори очи и припадна. Когато се свести, непоносимото страдание беше преминало в постоянна болка. Притиснал осакатената ръка към гърдите си, бирникът огледа поляната. Сандъците, донесени от каруците, бяха изпразнени и хвърлени в буйния огън. Конете бяха изчезнали. Оръжията на охраната бяха струпани под едно дърво, а бившите им притежатели седяха пребледнели и уплашени близо до огъня. Всяко желание да се съпротивляват беше изчезнало; изглеждаха ужасени от хладнокръвната жестокост, на която бяха станали свидетели.

Водачът на разбойниците се приближи и приклекна пред Уилоуби. Пъхна парче печено еленово месо в здравата му ръка и остави чаша гъсто червено вино до него. Уилоуби отмести поглед. Месото, което се печеше на огъня, издаваше апетитна миризма и въпреки болката, той осъзна, че не е ял от предишната вечер.

— Съжалявам — прошепна Робин Худ, без да сваля маската от лицето си, — но нямах избор. Огледай се, бирнико. Това са сурови мъже, главорези. Ако оставя на тях, биха избили всички ви. Те ви мразят, въпреки че сте кралски служители и смятат, че парите от онези сандъци са по право техни. Сега ела при огъня и се дръж прилично.

Той изправи на крака примирения Уилоуби и го бутна към средата на поляната, а после му разчисти място до огъня. Бирникът гледаше как разбойниците си режат огромни парчета от печеното, без да се пазят от пламъците. После натъпкваха месото в устата си и дъвчеха, а сокът му се стичаше по брадите им. Въпреки болката, Уилоуби също започна да се храни и от време на време отпиваше от чашата с вино. Чудеше се дали възнамеряват да го убият. Щеше ли някой от пленниците да оцелее? До него главатарят се хранеше мълчаливо.

Най-много говореше един едър мъж, когото останалите наричаха Малкия Джон. Очевидно той беше помощник на водача и не бе участвал в нападението. Гигантът също носеше маска, както и жената, седнала от дясната му страна. Тя беше облечена в зелена рокля, която стигаше до кончовете на ездитните й ботуши, а корсажът подчертаваше пищните й гърди. Очевидно присъствието на толкова много мъже не я притеснява, забеляза Уилоуби. Около тях разбойниците бъбреха и се шегуваха, неколцина запяха. Очите на бирника натежаха, болката в ръката му се усили. За да я притъпи, той отпи голяма глътка вино. Най-после сънят го надви и въпреки подигравателните подвиквалия на разбойниците, той се изтегна върху тревата, без да се интересува какво ще стане По-нататък.

Събуди се на сутринта, премръзнал и мокър от росата, с пулсираща от болка ръка. От огъня бяха останали само тлеещи въглени, покрити с пепел. Той се огледа, но поляната беше пуста. Изправи се и отиде до пещерите. Видя набързо направени постели от папрат и клонки. Отново се озърна, стенейки от засилващата се болка.

— Смили се, Иисусе — изстена. — Тук няма никого.

Наистина, по земята имаше останки от храна, а над него птиците кряскаха, подплашени от присъствието му.

Уилоуби почувства, че му призлява от болка и преумора. Коленичи, за да си поеме дъх и да преодолее гаденето. После чу как някакво клонче зад него изпука.

— Кой е там? — извика той.

Не последва отговор. Той различи някакво бледо петно между дърветата, но очите му бяха замъглени от ужасната болка. Седна на земята. Главата му пулсираше и цялото тяло го болеше. Усещаше вонята от дрехите си. От разбойниците нямаше и следа, а единствените следи от среднощното пиршество бяха останките от храна и димящата пепел.

Той поседя така още известно време. С ъгълчето на окото си отново зърна бледото петно, но умът му беше замаян, а тялото изтощено. Не беше в състояние да се съсредоточи. Болката пронизваше яростно ръката му. Почувства, че го тресе и почти му се прииска да бе умрял бързо предишния ден. Голяма сврака, дръзка и нагла, долетя измежду дърветата и закълва парче мазно месо с голямата си жълта човка. Уилоуби се изправи на крака и тръгна към гората. Погледна нагоре, отново видя бледото петно и се втренчи в него.

— О, не! — изстена той. — Иисусе, смили се.

После падна на колене и се огледа обезумял. Сега вече видя и другите бледи петна наоколо.

— Негодници — прошепна той, после се свлече на земята и заплака като дете. От клоните на дърветата край поляната, събути и съблечени, висяха всичките му придружители.

Бележки

[1] Светец — покровител на Франция, според легендата първият парижки епископ. На мястото на предполагаемия му гроб е издигната катедралата „Сен Дьони“, където са погребани почти всички френски крале. — (Бел. ред.)

[2] Квадривиум — образователен цикъл в средните векове, включващ музика, аритметика, геометрия и астрономия, който заедно с тривиума съставлява Седемте свободни изкуства. — (Бел. прев.)

[3] Хърн бил главен ловец на крал Ричард II, изпаднал в немилост и се обесил на един дъб в Уиндзорската гора. Според легендите духът му, предвестник на нещастия, блуждае из горите начело на призрачен лов. — (Бел. ред.)