Ерик Лустбадер
Черният кинжал (1) (Част I)

Храмът
Токио / Ню Йорк

Водния паяк прекоси малкото, застинало езеро, безшумно прескачайки от камък на камък. Появата му откъм синкавите зимни сенки в далечния край на водата беше красива и грациозна, едновременно с това страшна…

Плоските сиви камъни бяха покрити с посивял изсъхнал мъх, краката на Водния паяк стъпваха толкова внимателно, че дори власинките му не помръдваха.

Езерото се намираше в малка, но изящно подредена градинка в центъра на Токио, навсякъде наоколо се издигаха футуристичните кули на свръхмодерни небостъргачи. В нея имаше двама души — мъж в тъмносив раиран костюм и черни обувки, тънък златен часовник проблясваше на китката му. Жената беше облечена в копринено кимоно. Мъжът се беше изправил до масивна скала, издигаща се сред азалиеви храсти. Жената беше коленичила зад него. Главата й беше сведена надолу, мраморните й ръце бяха покорно свити в скута, очите й бяха затворени. Изглеждаше като красивите азалии, дълбоко заспали в зимния въздух. Пред нея имаше черен лакиран поднос, върху който бяха подредени атрибутите за „шадо“ — чаената церемония. Кимоното смътно проблясваше на слънцето. На гърба бяха избродирани изящни феникси, черно-червените им криле помръдваха като живи при всяко потрепване на стройното тяло.

Нишитцу винаги е обграден от красиви жени, въздъхна в себе си Водния паяк.

Наохару Нишитцу беше строен шейсетинагодишен мъж с добре развита мускулатура, тънки мустачки и рунтави вежди. Ирисът на дясното му око беше блестящобял като рядка перла и едва ли имаше нещо общо с млечнобялата мътилка в окото на слепец…

В дъното на градината се виждаше отворената пергаментова вратичка на стая, покрита с татами. От нея гледката към модерния център на Токио беше наистина внушителна. Сега там се навъртаха няколко мъже с тъмни костюми и слънчеви очила, от грубите черти на лицата им веднага си личеше, че носят пистолети под мишниците си. Нишитцу беше известен със своята предпазливост и не мърдаше никъде без бодигардове. Те бяха дори тук, в „Забранените мечти“, където неговата дума беше закон…

Говореше се, че този мъж никога не повишава тон, но това наистина не беше необходимо. Защото гневът му неизменно се проявяваше с болезнена сила спрямо онзи, който дръзваше да го предизвика. За да бъде пълна картината на неговия авторитет, беше достатъчна да се посочи, че волята му беше желязна и се проявяваше с интензивността на гравитацията, която астрономите регистрират около някоя черна дупка в Космоса.

— Повикахте ме и аз дойдох — изправи се пред него Водния паяк. Истинското му име беше Митцусумаши Кафу, повечето хора го знаеха под прякора Водния паяк, а само най-близките му приятели го наричаха Сума. Хищното му лице беше прорязано от дълбоки бръчки и покрито със силен загар — като на човек, постоянно изложен на вятъра, слънцето и солената вода. Под прошарената коса и рунтавите вежди надничаха черни очи, безизразни и студени, сякаш неспособни да се движат в дълбоко хлътналите си орбити, но въпреки това регистриращи всичко, което попадаше в техния обсег.

Сума беше облечен в черен панталон, обувки с тънки подметки и черна тениска, която подчертаваше изваяната му фигура. Най-забележителното му качество беше умението да прикрива заплашителността, която излъчваше и която на моменти просто можеше да се пипне с ръка. Вероятно това качество беше тясно свързано с дребния му ръст, набиващ се в очи дори сред японците. Но той беше успял да го превърне от недостатък в предимство, а по личното мнение на Нишитцу беше постигнал това само защото дребната фигура неволно навява мисълта за някаква женственост… У Водния паяк се забелязваше рядкото съчетание на „коха“ и „нинкио“ — стремежа към подчертана мъжественост и дълбокото чувство за чест. А „нинкио“ нямаше нищо общо с европейската представа за справедливост, която е обективна и лишена от персоналност. Защото в случая ставаше въпрос за личните му отношения с организацията, носеща името „Черният кинжал“.

Ритуалът по поднасянето на чая беше дълъг и сложен, но двамата мъже го следваха с охота, тъй като той най-добре разкриваше взаимното им уважение. Водения паяк не беше от хората, които държат на официалностите, но и той, подобно на Нишитцу, обичаше церемониите, демонстриращи уважение. Особено церемонии като тази, изпълнявани с безупречна грациозност от красива жена. Тя запари и поднесе чая, после застина на място като прекрасно „оригами“ и зачака изпразването на чашите, за да ги напълни отново. Искрено завиждаше на Нишитцу за тази жена и за незабележимото й, но едновременно с това подчертано присъствие, което напоследък толкова рядко се срещаше…

— „Тошин Куро Косай“ — Обществото на „Черният кинжал“ — отново те приветства в своите редици, Сума-сан — промълви тържествено Нишитцу и остави чашата си.

Сума сведе глава сантиметър по-ниско от поклона на Нишитцу и това беше напълно достатъчно.

— Ти ме повика и аз дойдох — простичко отвърна той. — Значи нещо се е случило.

— Наистина е така.

Нима страничен човек може да подозира силата, която се крие зад тези на пръв поглед невинни слова, запита се Нишитцу. Нима някой може да допусне, че от храма на „Тошин Куро Косай“ се простират пипалата на огромна власт и се обвиват около хора и събития по петте континента на глобуса?

Не, никой не би повярвал и именно в това се крие нашата огромна сила. Никой не ни се бърка и никой не може да ни устои.

Но времената се променят дори и за нас. Някога разполагахме с години, за да изковем плана, който щеше да ни даде силата и влиянието над обикновените смъртни. Години, надвишаващи многократно продължителността на човешкия живот.

Но днес времето се превръща в ограничителен фактор и ни подгонва с камшика си като всички останали. Последиците са страшни. Изведнъж разбираме, че мечтите ни, търпеливо изграждани в мрака на безвремието, попадат под заплахата да се превърнат в прах като всичко останало на този свят…

Естествено, тези разсъждения не бяха предназначени за ушите на Сума.

— По всичко личи, че се налага да се възползваме от твоите умения, Сума-сан — промълви на глас Нишитцу. — В Америка…

Във въздуха се появи леко жужене, сякаш над главите им забръмчаха цикади. Но през зимата насекоми нямаше. След секунда Нишитцу осъзна, че това жужене се излъчва от тялото на Сума.

— Достатъчно е само да го поискаш — отвърна той.

— Задачата е сложна и вероятно ще отнеме няколко месеца.

— Още по-добре — отвърна Сума, в очите му проблесна дълбоко задоволство.

— Но има и една подробност — каза Нишитцу. — Ще трябва да работиш съвместно с наш агент, който вече е внедрен на място.

Сума се намръщи:

— Това не е сред методите, които предпочитам…

— Времето диктува и методите — твърдо отговори Нишитцу. — Ние трябва да се адаптираме според неговите изисквания. Както върбата се адаптира към промяната на годишните времена.

— Хай! — поклони се Сума. — Разбирам.

— Искрено се надявам да е така, защото над главите ни се трупат буреносни облаци — кимна Нишитцу. — Обстоятелства извън контрол ни принуждават да навлезем в последната фаза на широко мащабна операция и всяка наша стъпка ще бъде от решаващо значение.

— Няма да те подведа, Нишитцу-сан.

— Дори за миг не допускам подобно нещо — отвърна Нишитцу и задържа очи върху сведената глава на събеседника си.

 

 

Лорънс Моравия лежеше върху килим, чиято цена надхвърляше годишната заплата на добре платен държавен служител. Беше доволен от този факт, защото го разглеждаше като символ, като още едно доказателство за личното си превъзходство над себеподобните. Беше милиардер, част от усилията му бяха насочени към събиране на подобни уникални произведения на изкуството, както и към подпомагане на онези, които ги създават.

Състоянието си беше натрупал сам и вероятно затова си даваше сметка, че притежанието на толкова много пари неизбежно води до уединение, до излизане от пълноводния поток на всекидневния живот. Защото хората — грозни или красиви, верни или вероломни, неизменно бяха привличани от парите му, налитаха на тях като мухи на мед… Вероятно не бяха в състояние да реагират по друг начин, богатството ги караше да действат по определени, предварително закодирани в съзнанието им методи — като опитните кучета на Павлов…

Беше се справил успешно с тези акули, успешно се справяше и с изменчивите условия на своя бизнес, свързан със строителство и покупко-продажби на недвижима собственост. Единствен от едрите нюйоркски предприемачи Лорънс Моравия беше успял да предвиди застоя в бизнеса с недвижими имоти, който настъпи в началото на деветдесетте години. При това го предвиди още в средата на осемдесетте, когато бизнесът процъфтяваше и всички се хвърляха да правят пари. „Няма вечен купон“, беше му казал човекът, който преди години го въвеждаше в правилата на пората, и Моравия добре запомни това. Благодарение на този факт започна да отделя значителни средства от милионите, предназначени за жилищно строителство, и мъдро ги влагаше в други начинания.

Ето защо днес, когато повечето предприемачи се бореха за оцеляване, а немалко от тях обявиха несъстоятелност, Лорънс Моравия продължаваше да прави пари.

Пари. Лесно е да кажеш, че парите са без значение, особено когато ги имаш в такива количества, че не би могъл да ги похарчиш до края на живота си, а вероятно и още няколко пъти по толкова. Но още преди години Моравия си даде сметка, че бизнесът става скучен и вече не му носи някогашното удоволствие.

Може би по този причина офертата му се стори толкова привлекателна. Веднага разбра, че зад нея се крият вълнуващите преживявания, които толкова много му липсваха. Добре разбираше мотивите на хората, които му я отправиха: за тях той беше идеалният клиент — солиден бизнесмен, живял дълги години в Япония, владеещ езика и познаващ психиката на тамошните бизнесмени. А богатството му беше достатъчно голямо, за да привлече вниманието на съответните фактори в Токио и да ги накара да му изпратят покана за посещение в „Забранените мечти“.

Последен тласък за решението му, разбира се, даде и фактът, че се познава лично с Наохару Нишитцу — неоспорим лидер на могъщата и богата Либерално демократическа партия. Двамата бяха осъществили редица сделки, от които Моравия стана богат, а Нишитцу спечели немалко връзки сред деловите среди на Ню Йорк, където, особено през последните години, японският бизнес вървеше трудно, дяволски трудно…

Нишитцу беше много повече от това, което показваше фасадата му. На практика той държеше ключа към един свят, който беше обект на особен интерес от страна на Моравия. Предложиха му да стане шпионин и офертата му се стори неотразимо привлекателна.

Нямаше никакви скрупули по отношение на Нишитцу и без колебание би помогнал за неговото сгромолясване. Защото японецът беше смазал толкова много хора, че вече едва ли някой можеше да ги изброи. А властта и контролът върху политическия живот на страната му подчиняваха още стотици и хиляди човешки същества на волята му.

И Нишитцу, също като Моравия, имаше свой таен живот. Сега Моравия трябваше да се потопи в него — задача колкото опасна, толкова и възбуждаща.

Гледаше красивата млада японка, която пристъпи напред да допълни чашата му. Беше почти дете, но не съвсем. Движенията й бяха плавни и незабележими, вършеше това, което трябваше, без дори да го попита. Това беше онази типично японска черта, която на млади години неотразимо го беше привличала.

Седна до него в малката, лишена от прозорци стаичка. Голото й тяло сякаш се превърна в още едно от фините произведения на изкуството, които изпълваха помещението. На лицето й беше замръзнала сладката, но безизразна усмивка, която се беше превърнала в символ на съвременна Япония. А той си спомни за първото си японско момиче, което преди години беше срещнал в Ню Йорк. То беше свежо и красиво, готовността му за сексуални игри от всякакъв вид беше искрена и неподправена. Благодарение на нея Моравия се влюби в Япония и впоследствие прекара доста от най-добрите си години в тази страна, да не говорим за факта, че почти беше решил да се ожени за нея. Успя да се осъзнае точно навреме, оттогава насам нито веднъж не помисли за семейство.

Някога си въобразяваше, че богатството е първото и решително условие за трайна връзка с жена. Но днес вече беше на друго мнение. Опияняващите мечти на младостта се превръщаха в действителност само нощем, когато тайният му живот разцъфваше като прелестно цвете. И най-подходящо място за това беше Токио, там сексуалните му апетити ставаха направо неудържими.

Вдигна шнурчето от червена коприна и го уви около китката си. Другият му край беше завързан за глезена на момичето. Дръпна го и голото тяло се плъзна към него. Той стана от мекия диван и пристъпи към обикновения дървен стол в средата на стаята. Момичето покорно го последва и зае позиция с лице към облегалката.

Той коленичи и се зае да привързва глезените й към краката на стола. Това беше най-възбуждащата част от програмата. Скоро с помощта на още няколко копринени шнура тялото й заприлича на денк, плътно увито навсякъде — шията, китките, кръста, бедрата, а дори и широко отворената уста. Гладката и твърда плът представляваше интересна гледка, нещо като сюрреалистична скулптура — жива, естетически приятна и безспорно възбуждаща…

Безпомощността на момичето и особено удоволствието от нея караше Моравия да потръпва от сексуална възбуда. Коленичил зад нея чисто гол, той сложи ръце на раменете й. Знаеше, че дори да иска, тя не е в състояние да помръдне. Но тя не искаше.

Ръцете му се плъзнаха по омотания с коприна гръб, погалиха бедрата, после бързо се плъзнаха между краката. Коленете му се подгънаха, тялото му зае позиция. Пръстите му рязко дръпнаха преплетените шнурове и той грубо проникна в нея.

Тя ахна, главата й отскочи назад и се залепи за гърдите му, членът му сякаш я прониза. Естествено този вид изтънчено удоволствие не можеше да продължи дълго и след няколко минути всичко свърши. Е, сега ще направим малка почивка, а после ще продължим, помисли си той, докато пръстите му жестоко мачкаха възбудено щръкналите гърди на момичето. Ти несъмнено можеш да караш без почивка, но аз имам нужда от кратък период на възстановяване.

Наскоро завърнал се от последното си пътуване до Токио, Моравия потъна в приятни спомени. Нощта преди заминаването си беше прекарал с момиче на име Евън. Току-що приключилото съвкупление беше неволен опит за повторение на онова, което беше преживял с тази изключителна жена. С нея почивки не му трябваха, пълното задоволство го обзе едва в ранните утринни часове. Малко по-късно едно дискретно почукване по „фузумата“ извести за пристигането на Наохару Нишитцу.

Моравия забеляза, че Евън му се поклони до земята, сякаш японецът беше всемогъщ шогун. Изчака я да се изправи и й направи знак да затвори фузумата. Но тя, за негово голямо раздразнение, отправи въпросителен поглед към Нишитцу и изпълни нареждането едва след като онзи кратко кимна с глава.

Необичайността на ситуацията се набиваше в очи: Нишитцу — ревностен привърженик на древните японски традиции, беше облечен в европейски костюм и вратовръзка, а Моравия — един чужденец, беше предпочел мекотата на традиционното копринено кимоно…

Нишитцу насочи странно бялото си око към Моравия и ритуалът на поздравите започна. Евън донесе чай. Нишитцу го прие с благодарност, макар че не беше зелен и не беше разбъркан с бамбукова бъркалка.

— Моравия-сан, приятелю — започна той, след като чашите бяха опразнени и Евън се зае отново да ги пълни: — Моля да ме извините, че наруших спокойствието ви, но бях осведомен, че след няколко дни имате рожден ден…

— Това е вярно, Нишитцу-сан — отвърна в безупречен стил Моравия. — Но аз съм смаян, че подобно незначително събитие може да представлява интерес за човек като вас.

Нишитцу седеше неподвижен и изправен като оловен войник. Чаената чашка се губеше в мазолестата му длан. За всеки, който имаше някаква представа от японските нрави, беше ясно, че ръцете на този човек са тренирали в продължение на години каратистки удари върху дърво, камък и метал, а кожата им е загрубяла от търкане с горещ пясък.

— Не може да не си давате сметка, че жалоните на отминаващите години имат огромно значение за хора като нас — отвърна Нишитцу. — А какъв по-важен жалон от рождената дата? Ще празнуваме, Моравия-сан!

— Благодаря, Нишитцу-сан — поклони се доволно Моравия.

Нишитцу леко кимна с глава, после стана и напусна стаята. След него остана някакво неизказано напрежение.

Последната нощ на Моравия в Токио се превърна в празник, и то какъв! Евън беше само предястието, после дойде ред да бъде забавляван от Нишитцу и някои от най-вътрешните хора на „Забранените мечти“. Рано сутринта, когато небето на изток започна да избледнява, Нишитцу се приближи и го вдигна на крака. По-голямата част от гостите си бяха тръгнали, останалите бяха мъртвопияни.

— Празникът още не е приключил, Моравия-сан — каза с присвити очи японецът.

Наметнаха шлифери и излязоха от къщата. Отпред ги чакаше такси, автоматичните врати тихо просъскаха. Порядъчно пийнал, Моравия побърза да се настани на меката седалка.

— Вие няма ли да дойдете? — учуди се той, когато видя, че Нишитцу все още стои на тротоара.

— Не — скъпернически се усмихна японецът. — Забавлявайте се, Моравия-сан. Честит рожден ден!

Вратата се плъзна на мястото си и таксито потегли. Ветрецът, нахлуващ през полуотвореното прозорче, бързо го отрезви. Когато колата спря, той вече беше почти в нормално състояние.

Излезе на тротоара и разбра, че се намира в крайречния квартал, сред множество огромни складове. Въздухът вонеше на риба, над покривите на складовете грееха ярки луминесцентни слънца. Прецени, че се намира съвсем близо до Тцуки — огромното рибно тържище на Токио.

Пред входа на близката сграда го очакваше жена. Над главата й светеше гола крушка, силуетът й беше обвит в златисто сияние.

— Лорънс-сан — обади се тя.

Той пристъпи крачка напред и я позна:

— Минако-сан.

Беше красива жена на неопределена възраст, която Нишитцу му беше представил преди около година по време на вечерята им в един блестящ ресторант на Гинза. Тя се държеше свободно и любопитството й по отношение на американеца изглеждаше съвсем неподправено. Моравия беше поласкан и двамата станаха приятели, точно според японските традиции. Това означаваше въздържание от сексуална близост, заместена от взаимното доверие и приятното чувство, че не си сам далеч от дома… Видяла озадаченото му лице, Минако се разсмя:

— Бедничкият Лорънс-сан! Май рязката промяна ви дойде прекалено, а? Не е лесно да напуснеш палат, за да влезеш в бордей… — хвана го за ръка и го поведе към вътрешността на склада: — Как мина рожденият ви ден?

— Забележително — промърмори той.

— Добре — кимна тя. — Значи ще направим всичко възможно да не ви развалим настроението…

Влязоха в огромен асансьор от стомана и хром, който безшумно ги понесе нагоре. Обонянието му долови миризмата на машинно масло и дезинфекционни препарати.

Слязоха на третия етаж, Минако го поведе по дълъг коридор, който миришеше на стружки и затоплени машини. В дъното имаше изненадващо малко за размерите на сградата помещение. Моравия се изправи пред матовочерен куб, окачен на стенна поставка. Имаше странното чувство, че гледа илюстрация на детска книжка, в която се описват приключенията на Хъмпти-Дъмпти…

Кубът имаше панел от течни кристали в предната част и беше свързан с най-различни видове електронно оборудване.

— Лорънс-сан, представям ви Оракула — тържествено изрече Минако и натисна малкото дистанционно управление, появило се в ръката й. Оракула изведнъж оживя.

— Приемете моите поздрави, Моравия-сан — разнесе се металически глас откъм матовия куб. — ОТДАВНА ЧАКАМ ТОЗИ МОМЕНТ.

Моравия направи опит да скрие изненадата си, видя с ъгълчето на окото си леката усмивка, появила се на лицето на Минако, и ядосано тръсна глава:

— Магнетофонен запис ли ми пускате?

— Принуден съм да ви коригирам — отвърна вместо нея Оракула. — Макар че действително съм оборудван със звукозаписна техника и мога да я пускам по желание…

— Моравия се втренчи в странния предмет, опитвайки се да разбере какво става. След малко се отказа, пристъпи напред и промърмори към Минако:

— Разкажете ми нещо повече за тази машинка…

Отговорът дойде от Оракула:

— Аз съм изграден от сложна комбинация на хеуристични^[1] неврологични схеми, свързани посредством оригиналната технология „ПОВД“, която в разгърнат вид може да се преведе като „Призматично обработени визуално-входящи данни“ и означава…

— Достатъчно! — остро го прекъсна Минако, после устните й се разтегнаха в усмивка: — Тези обяснения са досадни дори за професионалистите…

Моравия пристъпи още крачка напред, очите му се забиха в цифровия панел на машината.

— Но какво си ти? — прошепна той.

— Точно това, което предполагате — отвърна Оракула. — Форма на живот.

Настъпи пълна тишина, после Моравия тихо възрази:

— Аз съм форма на живот, а не ти!

— От отговора ви стигам до заключението, че вече не ме мислите за звукозаписно устройство.

Моравия се чудеше дали да се засмее, или да вдигне скандал. Не направи нито едното, нито другото, само продължаваше да гледа втренчено странната машина.

— Във всеки случай, ние с вас действително водим разговор — добави любезно Оракула.

— О, да, това наистина е така.

— Но с какво разговаряте вие?

Моравия призна поражението си с объркано поклащане на глава.

— Дърво, скала, тревичка? — продължаваше настъплението си машината. — Можете ли да отговорите, Моравия-сан? Или сте напълно объркан?

— Не ставай смешен — промърмори Моравия и едва не прехапа език. Лицето му бавно започна да се налива с кръв.

— Аз действително съм форма на живот — направи своето заключение Оракула.

— Но у теб няма живот — поклати глава Моравия. — Не притежаваш жива тъкан, нямаш органи…

— Аз мисля, следователно съществувам — отвърна Оракула с проста, но желязна логика. — А вашето предположение е погрешно, Моравия-сан. Защото технологията „ПОВД“ е заложила в мен известно количество човешки ДНК, която аз непрекъснато разлагам на съставните им части и ги подлагам на задълбочен анализ… Както виждате, у мен съществува и онази форма на живот, която вие имахте предвид…

— Нещо като пеперуди, пърхащи в затворен буркан — промърмори Моравия.

— Какво? — не дочу Минако.

— Точно така — отвърна Оракула, който го беше чул добре.

— Добре — усмихна се за пръв път Моравия и тялото му се стегна като на борец преди началото на решителна схватка. — Какво можеш да направиш за мен?

— Вече е направено всичко, което искате — отвърна Оракула с дяволитостта на немирно дете.

И ето го сега обратно в Ню Йорк, тайнствен шпионин, залепил се до приятно затоплената млада плът, в очакване на връзката с господаря си. Нишитцу неволно беше отворил вратата на светая светих и Моравия попи толкова информация, колкото можеше да поеме мозъкът му. Но там имаше още много! Толкова много, че се наложи да изпрати кодиран факс и да поиска лична среща. Това беше опасен прецедент и Моравия добре го знаеше. Но информацията за Оракула беше толкова необикновена, че не би могъл да я предаде както трябва чрез обичайните средства за контакт.

В този момент усети някакъв неясен полъх, изпита странното чувство на човек, който е заспал през деня и се събужда в непрогледна нощ. Може би кожата му регистрира лекото убождане, но имаше чувството, че сънува някаква странна спринцовка, която няма нищо общо с него…

Очите му, разсеяни и уморени след пълноценния секс, регистрираха присъствието на някаква неясна сянка — сякаш плуваше в дълбоки води и течението го повлича към тъмното дъно…

Събуди се с натежала глава и болки в стомаха. През живота си беше пробвал достатъчно опиати, за да разбере, че във вените му циркулира нещо наистина силно. Направи опит да се пребори с него, усети, че е безпомощен и се отказа.

Бавно извъртя глава и с притъпена изненада установи, че не си е у дома. Някой го беше преместил в кабинета му. Нима е бил отвлечен? Не, кой ще те отвлече, за да те отведе в собствения ти кабинет?

Усети някакво неясно движение и отново извърна глава, всичко пред очите му се разлюля, имаше чувството, че трябва да повърне. Напъна се, но нямаше сили дори за това. Беше истинско чудо, че дробовете му все още поемаха и изпускаха кислород…

Видя неясна фигура, плуваща като могъща манта към него.

— Кой…

Огромните криле се размахваха пред очите му, могъщата назъбена опашка леко помръдваше. Нагоре-надолу… Нагоре-надолу… Моравия направи опит да изкрещи, но нещо запуши гърлото му… Не, по-скоро устата му. Мека тъкан, вероятно памук, му пречеше да събере челюстите си. Опита се да я изплюе, отново му се повдигна. Не успя…

— Как се чувстваш, когато си безпомощен?

Мъжки ли беше този глас, женски ли беше? Не можеше да разбере.

Моравия затвори очи и направи опит да се възползва от новопридобитата си сила, от жизнеността и издръжливостта на организма си. Но душата му остана прикована в стоманени клещи, усилията ускориха ритъма на сърцето му до границата, при която послушният мускул започва да изнемогва от болки… Присви очи и направи опит да види по-ясно мантата, която продължаваше да размахва криле над главата му.

— Ей сега ще ти помогна — разнесе се гласът, после тялото му бе повдигнато като перце и се приземи в някакъв нечовешки скут. — Искаш ли да знаеш кой съм аз, Моравия? Ще ти кажа, на всички го казвам…

„Кои са тези всички“, замаяно се запита Моравия.

— Всяка сутрин отправям молитва за просветление към боговете… Защото само просветлението може да донесе успеха. Има хора, които твърдят, че боговете ще ме прокудят, защото ръцете ми са окървавени… На тях отговарям така — нека боговете постъпят както желаят, аз не мога да им заповядвам… Но молитвите си никога няма да прекратя, защото чрез тях се пречиствам… — Една ръка приятелски докосна бузата му: — И съм прав, Моравия. Защото успехът ви ага е на моя страна…

Усети, че го люшкат като дете преди сън.

— Това съм аз, Моравия, друго няма… Другото е фасада, другото е малко руж по бузите преди изпълнението на ролята, за която съм роден… Деликатно разкрасяване, леко като полъх от крилцата на пеперуда… Едната буза, после другата… Прераждане. Или смърт…

Устни, меки като разтопено масло и едновременно с това студени като капчица утринна роса, бавно се впиха в неговите. После стоманен юмрук стисна сърцето му с огромна, сякаш божествена сила.

Моравия изкрещя. Или по-скоро направи опит да изкрещи. Съзнанието му, разкъсано като леко облаче под напора на студен северен вятър, даде команда за писък, но нищо не се получи. Остана само болката. После във вътрешността на тялото му се породи натискът. Отвътре навън, страхотен и неукротим. Органите му се свиха и започнаха да изключват един по един. Последен умря мозъкът.