Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (18)

Четиринадесета глава
Лондон | Токио | Сайгон |Тиен Гианг

Утринната мъгла висеше на парцали над улиците на Лондон. Кроукър пристигна доста рано на мястото на срещата. Холанд парк се намираше в западната част на града, недалеч от Кенсингтън гардънс. Беше сравнително малък, но отлично подреден, с прави алеи и красиво оформени тревни площи.

Кроукър взе метрото и слезе на спирка Холанд парк, прекоси булеварда със същото име западно от Нотинг Хил Гейт, измина пеш около две пресечки и влезе в парка откъм малката уличка „Роузуок“.

За известно време се задържа в Японската градина, сърцето му потръпна от мъка по Никълъс. До съдбоносната дата оставаха четири дни, после „Факел“ щеше да бъде взривен: Времето беше малко, ужасно малко… Никълъс му съобщи за последния ход на събитията: унищожителното оръжие по всяка вероятност се произвежда в Плаващия град, обект на нападението ще бъде Оками; веднъж изнесен от Виетнам, експлозивът трудно може да бъде открит… Ако не успее да проникне в тайнствения град-крепост навреме, светът ще бъде свидетел на страшна трагедия. Затова на всяка цена трябваше да открият скривалището на Оками и да се опитат да го защитят. Враговете му имаха представа за приблизителното местоположение на това скривалище, но Кроукър и Никълъс все още действаха слепешком.

Избра си място, откъдето имаше отлична гледка към Бърд Лоун — мястото на срещата. Часът беше дванадесет без три минути.

Кой беше влязъл в контакт с Веспър? „Ще иска последни сведения за Сърман, но аз няма да съм в състояние да му ги предложа“, беше казала на Челесте тя. Вероятно този човек заема важно място в информационната мрежа Нишики, нищо чудно да има и пряка връзка с Оками… Веспър показа изненада от поканата за среща, очевидно тя е била организирана в последния момент. Тежката артилерия винаги влиза в действие по време на криза. Може би днес ще имам късмет, помисли си Кроукър. Усещам, че съм близо до тайната на Мишики, много близо!

Японската градина му напомняше не само за Никълъс. Мислите за Маргарет упорито отказваха да напуснат главата му. Нима ще се окаже, че си е изградил погрешна представа за нея? Предварително знаеше колко опасно е да си влюбен в жена, която съвсем съзнателно действа от другата страна на закона. Но кой може да държи обичта си под контрол? Той се оказа напълно неподготвен за събитията, последвали след полета й до Вашингтон. Колко живота има тази жена? Скрита в сянката на Тони Д., тя водеше живот на примерна съпруга и майка, но едновременно с това дърпаше конците в тайната империя на своя покоен брат. А сега се оказва, че е тясно свързана с информационната мрежа Нишики, дълбоко компрометирана от Веспър…

Докато въображението му рисуваше ужасни картини, пряко свързани със заплахите на Гадняра по отношение на Маргарет, очите му уловиха фигурата на Веспър, която се появи откъм оранжерията и бавно се насочи към Бърд Лоун. Носеше дълго палто с вдигната нагоре кожена яка, на главата й имаше модна руска шапчица, също подплатена с кожа. Походката й беше грациозна, тялото й беше изправено като на ученичка. Отдалеч личаха силата и женствеността, които се излъчваха от стройната й фигура.

Яркосините очи опипаха околността с професионално умение; този прост и трудно забележим акт демонстрира още веднъж това, което Кроукър вече знаеше — тази жена не е аматьор, не си губи времето в дилетантските игри, които обикновено са запазен периметър за мъжете, огромният й интелект е подчинен на съвсем конкретни задачи. Подхождаше сериозно и отговорно към всичко, с което се залавяше, и Кроукър си даваше сметка, че трябва да бъде съвсем наясно с мотивите й, ако се наложи да я неутрализира.

В следващата секунда тя вече беше с гръб към него и той внимателно напусна прикритието на гъстите храсталаци. Насреща й, откъм Хоранд Хаус, се беше появила втора фигура.

Беше облечена в дебело зимно яке, над главата си държеше огромен чадър. Сравнително дребна, вероятно принадлежи на жена, съобрази Кроукър. След няколко крачки Веспър изведнъж се впусна в бяг с протегнати напред ръце. Фигурата насреща й изпусна чадъра и Кроукър, вече почти прекосил Бърд Лоун, успя да зърне лицето и.

Закова се на място, но тялото му потръпваше от възбуда. Умът му бясно препускаше и се доближаваше до състоянието, в което човек очаква някакво страшно и неизбежно събитие и вените му се раздуват от притока на адреналин. Защото човекът, изпратил извънредното съобщение до Веспър, действително се оказа важно действащо лице в мрежата Нишики. Може би най-важното — онова, заради което събитията бяха поели към драматична развръзка. Микио Оками.

 

 

— Свидетели сме на чудо — каза доктор Бенва. — Вашият рак върви към подобрение!

Ушиба седна на масата за прегледи и отправи поглед в лицето на слабия мъж с восъчна кожа и бледозелена престилка. Самият доктор Бенва беше чудо. Дясната му ръка висеше безжизнена край тялото. При атомната бомбардировка над Хирошима той бил с родителите си само на няколко километра от епицентъра на взрива. Родителите му загинали, а той бил приет за лечение с тежки радиационни изгаряния. Лекарите не давали никаква надежда за живота му, но въпреки всичко момчето оцеляло. Дясната му ръка изсъхнала, но с това сякаш вдъхнала живот на останалата част от тялото му. Организмът му по чудотворен начин си изградил защита срещу тежката форма на лъчева болест, никой от медиците специалисти не бил в състояние да обясни този феномен. Но Бенва си беше жив и здрав и практикуваше в онкологичното отделение на болницата със значителен успех.

— Новината е много добра, но не искам да ви вдъхвам прекомерни надежди — каза мрачно той. — Човешкото тяло е най-голялото чудо на света, понякога е способно на истински героизъм. Същевременно може да стане така, че състоянието ви отново рязко да се влоши… Вече имате необратими органични увреждания, злокачествените клетки продължават да живеят в тялото ви. Но за момента, по неизвестни на науката причини, те просто спят…

Ушиба мълчаливо се обличаше. Имаше чувството, че подобрението в състоянието му е пряко свързано с признанията, които беше направил пред Танака Гин. Дали пък наистина няма да се окаже, че разкритието на връзката между Акира Шоза и Йошинори ще бъде онзи катарзис, който ще обхване не само душата, но и тялото му? Ушиба не беше религиозен, но знаеше, че това съвсем не е невъзможно. Защото владееше медитацията „тайчи“ и многократно беше постигал състоянието на пълна хармония между тяло и дух.

На тръгване се отби в кабинета на Бенва. Докторът отмести формулярите пред себе си.

— Заповядайте, седнете, дайжин — покани го той и се облегна на твърдата облегалка на стола си. — Как се чувствате?

Ушиба не отговори.

— Знаете, че правим всичко, което е по силите на медицината — продължи след кратка пауза Бенва.

— Но това в много случаи се оказва недостатъчно… — сви рамене, очите му пробягаха по лицето на Ушиба: — Все още ли живеете сам, дайжин? Ще ви призная, че съм загрижен… Научните изследвания категорично доказват, че при тежка болест самотата е допълнителен фактор за фатално влошаване на състоянието…

— Но нали казахте, че имам подобрение?

— Така е. Просто искам да съм сигурен, че няма да пропуснем нито една от благоприятните възможности.

— Нямам никакви забележки относно вашето лечение, докторе.

Бенва сведе глава в знак на благодарност.

— Вие сте ценна придобивка за тази страна, дайжин — рече той. — Евентуалната ви смърт ще бъде тежка загуба за нея. Ето защо нямам желание да…

— Докторе!

— Да, да, зная, че прекалявам… — сухата му ръка се повдигна: — Но това ми дава известни привилегии и вие не би трябвало да се обиждате… — очите му се сведоха към бюрото. — Лекуваме ви с най-модерните методи, които са известни на медицината, дайжин… Моля да ми простите за прямотата, но те са нищо в сравнение с това, от което имате нужда… А то е любов.

— Добре, докторе, нека бъдем откровени докрай. Ще ви призная, че не бих могъл да разбера това чувство, дори някой да ми го предложи… — Ушиба стана на крака: — Но за ваше успокоение ще добавя, че напоследък ми беше предложена известна любезност… И за своя голяма изненада аз я приех… — на тънките му устни се появи бледа усмивка: — Това ме кара да мисля, че в крайна сметка болестта ми не е чак толкова ужасна…

Навън се свечеряваше. Наоколо градът дишаше с пълни гърди, никой не се интересуваше от състоянието му. Напоследък започна да усеща все по-тежкото бреме на самотата, безразличието на околния свят го притискаше с огромна сила. В това отношение съветът на Бенва беше даден съвсем навреме — психическото му състояние действително имаше пряка връзка с болестта.

Каза на шофьора, че иска да се поразходи. Имаше нужда от пълноводния човешки поток, искаше да се влее в него, да прогони безнадеждното чувство за самота. От месеци живееше с усещането, че се движи в пълен вакуум. За това допринасяше не само министерският пост в „МИТИ“, но и тайната му обвързаност с „Годайшу“.

Новината, че смъртоносният нож е престанал да реже вътрешностите му, беше наистина изненадваща. Изпитваше леко смущение от този факт, както и от яснотата на положението, в което се намираше. Неволно се запита дали той самият, а и останалите членове на „Годайшу“ имат някаква представа за света, който толкова силно желаят да поставят под контрол. И какво ще стане, след като мечтата им се превърне в действителност и световната икономика легне в краката им? Ще получат повече пари? Повече власт и влияние? И какво от това? Ще могат ли да определят дали тези пари, власт и влияние са достатъчни?

Потънал в навалицата на градските улици, блъскан от хората, които всеки ден вървят по тези тротоари, борят се за прехраната си и плащат данъци на огромната пиявица, наречена държавен апарат, Ушиба усети как душата му се изпълва със страх. Не за тълпата, а за себе си и останалите членове на „Годайшу“. Защото вече знаеше какъв ще бъде отговорът на въпросите, които си зададе… Разглеждаше тези хора един по един, припомняше си чертите на характера им. И си даваше сметка, че парите, властта и влиянието никога няма да им бъдат достатъчни… Дали и той е като тях? Да, разбира се… Поне до този момент… Но оттук нататък? Изпита остър пристъп на световъртеж, неволно затвори очи. Потръпна от студа в душата си.

Когато клепачите му се вдигнаха, пред него стоеше млада жена и любопитно го наблюдаваше. Държеше за ръка малко момиченце.

— Болен ли сте, господине?

— Не, чувствам се много добре.

Подмина я, но после се обърна. Жената пресичаше широкия булевард, стиснала здраво ръчичката на детето. Лицето й остана дълбоко запечатано в съзнанието му. В него нямаше нищо особено, може би точно това го правеше привлекателно. Изведнъж си спомни за „Факел“ и това, което скоро щеше да се случи. Без „Годайшу“ това ужасно оръжие никога не би било създадено. Усетил с пълна сила ужасните последици от действията на заговорниците, Ушиба се приведе, стомахът му се сви и изстреля сноп отвратителни киселини в гърлото му.

Ние сме луди! Всички ние сме отвратителни, ненормални типове!

 

 

Господи, какъв съм глупак, помисли си възбудено Кроукър. Нима изобщо не съм си възвърнал формата? Да го вземат мътните оня мръсник Гадняра!

Но вината си беше негова. Гадняра го беше предупредил.

Държа те под око, не си въобразявай, че като прелетиш гьола, ще ми се покриеш!

Даде си сметка за присъствието на човека с вестника точно в момента, в който Веспър и Оками се прегърнаха. Несъмнено би го засякъл далеч по-рано, но цялото му внимание беше насочено към Оками, когото познаваше само от една малка снимка, която Никълъс му показа в Токио.

Броячът се появи откъм Японската градина, седна на една пейка и разтвори новия брой на „Лондон Таймс“. Нещо прещрака в главата на Кроукър и последното парче от мозайката легна на мястото си. Оками се намираше в Лондон, следователно „Факел“ ще бъде възпламенен именно над английската столица!

Кроукър беше изправен пред класическа дилема. Успя да проследи мрежата Нишики до нейния първоизточник и откри Оками. Но ето че в хода на този процес го разкри и пред враговете му. Сега трябваше да избира: или ще проследи Оками до тайната му квартира с риск да заведе там и човека на Гадняра, или трябва да се разправи с брояча още тук, на място, но с риска да изпусне Оками…

Въздъхна от притеснение, защото изборът се налагаше сам.

Веспър и Оками бавно започнаха да се отдалечават от Бърд Лоун, а той се приближи до човека с вестника, тръшна се на пейката до него и промърмори едно разсеяно „здрасти“.

Вестникът прошумоля, но отговор нямаше. Кроукър протегна ръка и дръпна хартията. Пред очите му се разкри подпухналото лице на мъж с неестествено черна коса, започнала да оредява на темето. Очите му бяха пъргави като на невестулка и обхващаха околната среда като мощен телеобектив. Мъжът беше облечен в евтин кафяв костюм, на брадичката му имаше голяма бенка. Носът му беше обезформен, очевидно от многобройни счупвания, а дълбоките бръчки по лицето му спокойно биха могли да се окажат и белези. Типична мутра на закоравял разбойник.

— Какво обичате?

— Теб — изръмжа Кроукър.

— Познаваме ли се?

— Вече да — отвърна Кроукър и ловко измъкна пистолета му от кобура под разкопчаното сако. — Тук тези играчки са забранени…

— Не и за мен. Имам разрешително.

— Ще видим тая работа.

— Остави го на мястото му! — изръмжа Бенката и оголи два реда жълтеникави зъби. — Иначе ще те разкъсам с голи ръце!

Кроукър извади пълнителя и изтръска патроните на земята. После върна пистолета в кобура, но ръката му остана върху гърдите на брояча. Ноктите от неръждаема стомана на биомеханичната протеза изскочиха от пръстите и се забиха в ризата. Едно рязко движение надолу беше достатъчно, платът пропука и се разцепи, кожата отдолу — също.

— Господи!

Бенката направи опит да се освободи, но железните пръсти го приковаха към дървената облегалка.

— Никога не заплашвай хора, с които не можеш да се справиш за една десета от секундата! — изръмжа Кроукър.

Бенката целият настръхна, но очите му продължаваха да горят с опасен блясък. Тоя май се страхува повече от Гадняра, отколкото от мен, помисли си Кроукър.

— Искам да предадеш едно съобщение на шефа си…

— На кого му пука какво искаш? — изръмжа онзи. — Върви на майната си!

— На теб ще ти пука, приятел — отвърна Кроукър и усили натиска на протезата си.

— И какво ще ми направиш? — ухили се подигравателно онзи. — Ще ми видиш сметката тук, насред парка, пълен с деца и бавачки? Хайде, стига, слез на земята!

— До гуша ми дойде от теб! — изръмжа Кроукър и го изправи на крака. — Отиваме в Ню Скотланд Ярд. Там за такива като теб има специални апартаменти!

— В нищо не можеш да ме обвиниш! — запъна се яко Бенката. — Няма начин да ме заключиш просто ей така… — успя да се освободи от хватката и светкавично натисна верижката на часовника си. Скритата пружина освободи миниатюрен пистолет, изстрелът тресна в мига, в който Кроукър се гмурна под дулото с рамото напред.

Титановите пръсти се сключиха около оръжието и го наведоха встрани, но това стана за сметка на два тежки удара в ребрата. Бенката очевидно владееше отлично правилата на уличния бой, след крошетата в ребрата юмрукът му светкавично се насочи към слабините на противника.

Кроукър присви очи от острата болка, беше сигурен, че чу изпукването на счупено ребро. Мъжът с бенката премина в атака, твърдо решен да затвърди временното си преимущество. Юмрукът му се стрелна към десния бъбрек на Кроукър, но той само това чакаше.

Биомеханичната протеза получи пространство за маневриране, силата и беше съкрушителна. Китката на Бенката пропука и увисна в момента, в който левият му юмрук потъваше в тялото на врага.

Пред очите на Кроукър заиграха разноцветни кръгове, лявата му ръка инстинктивно пусна счупената китка и замахна. Металните нокти раздраха бузата на бандита, носът му се оказа почти напълно прерязан и увисна на сухожилията си. Ноктите продължиха натиска си навътре, нещо пропука. Мъжът се отпусна в ръцете му, главата му се удари в асфалта със смразяващ кръвта тътен. В същия миг загуби съзнание и Кроукър.

Дойде на себе си от звука на напрегнат глас. Отвори очи и видя над себе си разтревоженото лице на униформен полицай. Беше младо момче, уплашено почти до смърт. Зад него бързо се събираше тълпа от зяпачи. Осрахме работата, както би казал Мейджър, унило си помисли Кроукър.

— Не мърдайте! — предупредително извика младият полицай, адамовата му ябълка нервно подскачаше. — Ранен сте и сте изгубили много кръв. Линейката вече е на път.

Кроукър изпъшка и бавно се извъртя настрана, без да обръща внимание на предупреждението. Широко отворените, но напълно безизразни очи на брояча с бенката се оказаха на сантиметри от лицето му. Ушите му се изпълниха с пронизителния вой на приближаваща се сирена, но още по-силен беше гласът на Гадняра, внезапно оживял в съзнанието му:

Хич и не се опитвай да ми правиш номера в Лондон, или където, на майната си, отиваш! Ще те пипна и ще те газя с подкованите си ботуши, докато те направя на кайма!

 

 

— Таши е мъртъв.

Старши инспектор Ван Киет рязко вдигна глава.

— По дяволите! Какво стана?

— Сейко му продупчи сърцето с една стрела — отвърна Никълъс.

— Мръсна кучка! — изрева Ван Киет и дланите му изгърмяха върху бюрото. — Казах му на Таши да се държи по-далеч от нея! Къде е, искам да я разпитам!

— Тя също е мъртва — хладно му съобщи Никълъс. Поведението му нямаше нищо общо с чувствата, които го вълнуваха, но Ван Киет мразеше Сейко и едва ли би проявил някакво състрадание. А самият той предпочиташе да скърби сам, за него този акт беше дълбоко личен и не се нуждаеше от свидетели.

— Много смърт ни се събра — отбеляза Ван Киет. — И много писти останаха непроверени.

— Не разсъждаваш като ориенталец — погледна го Никълъс. — Нима не вярваш в кармата?

— Вече не — тежко въздъхна инспекторът. — Особено след като постоянно се разправям с разни американци… — вдигна глава и заби очи в лицето на Никълъс: — Но Таши е доказал своята невинност, нали? Той познаваше онзи якудза, който е дошъл да прибере тялото на Винсънт Тин… И сигурно ти е показал копията на снимките, които му дадох…

— Нищо не ми е показвал — промълви Никълъс и в душата му се промъкна хлад.

Канцеларията на Ван Киет беше толкова претрупана с книжа, че той не би могъл да затвори вратата дори и да искаше. Досиета, папки, хвърчащи листове с текуща информация, служебни бюлетини. Всичко това изпълваше всеки квадратен сантиметър от тясното помещение. Въздухът вонеше на пот и престояла храна.

Инспекторът се извъртя и започна да се рови във висока купчина документи, която стоеше изправена, сякаш подчинявайки се на извънземни закони. С ловкостта на магьосник измъкна от средата й дебел кафяв плик, папките над него дори не се заклатиха. Отвори капачето и тикна в ръцете на Никълъс три големи черно-бели фотографии.

Върху тях беше запечатан образът на млад якудза. Първата го показваше как влиза в заведение за масаж, втората го беше хванала гол до кръста, в едър план. На третата беше проснат върху тънък матрак, а над него се беше навело голо момиче.

— Не сме чак толкова изостанали — промърмори с известна гордост Ван Киет.

Никълъс внимателно огледа татуировките „иризуми“ на младия бандит върху снимката.

— Без съмнение е член на клана Ямаучи — заключи тон и посочи сложните извивки. — Тези татуировки са неповторими като отпечатъци от пръсти…

— Но убийството стана миналата зима — погледна го с лека изненада Ван Киет. — Тогава Таши все още не беше оябун на този клан…

— Това е вярно, но според твърденията на Сейко той вече е бил в Токио и е работил за спечелване на доверието на Томоо Козо. Получил го е и е станал пълномощник на клана за цяла Югоизточна Азия.

— С други думи, тоя тип спокойно би могъл да изпълнява поръчение на Таши — кимна с нещастен вид инспекторът.

— Така е — отвърна Никълъс. — В най-добрия случай Таши е знаел за задачата му. — Прибра снимките в плика и въздъхна. Това беше доказателство, че Сейко му е казала истината. От друга страна, все още не можеше да се отърве от влиянието на Тао-тао, дълбоко в душата си беше уверен, че на даден етап Таши щеше да му признае за участието си в заговора по неговото отстраняване. Предпочиташе да вярва, че породилото се между тях приятелство щеше да вземе връх над вродения му прагматизъм. Но това бяха само предположения, вече никой не би могъл да каже как щяха да се развият нещата в действителност.

— Готов ли си вече да ми съобщиш името на убиеца на Винсънт Тин? — погледна инспектора той.

— Разбира се — сви рамене Ван Киет. — Но ще те моля да бъдеш дискретен… Беше работа на Рок. Искаше да покаже на всички какво става с хората, които губят чувството си за мярка… Тин действително се беше самозабравил. Искаше не само да получи постоянен достъп до Плаващия град, но и да стане съдружник на Рок…

Зад прозорците властваше оглушителният и мръсен безпорядък на Сайгон, който можеше да бъде отстранен само от притока на много капитали, в продължение на десетки години. Какофонията от клаксони и оглушителна рок музика беше ужасна, крясъците на уличните търговци с мъка пробиваха въздуха, натежал от дизелови изпарения и промишлен смог.

— Все същото, ден и нощ — отбеляза с въздишка Никълъс.

— Не — поклати глава Ван Киет. — Промяната се измерва с минути. Всеки ден в Сайгон пристигат японци и американци, корейци и тайландци… Всички бързат да открият свои представителства тук, за да могат да участват в преразпределението на благата…

— Казваш го с горчивина…

— Така ли? — Ван Киет бавно отмести очи от мръсното стъкло на прозореца и се обърна с лице към Никълъс. — А питаш ли се защо? Досега трябваше да се борим с енцефалит, жълта треска и менингит, но благодарение на новите си гости вече имаме и нови епидемии… Като например от СПИН и хепатит… Войните пощадиха незначителна част от нашата национална култура, но суперсилите отново са тук и отново се кълнат, че знаят кое е най-доброто за нашия просперитет. Няма я вече Партията закрилница, начело на държавата е банда корумпирани капиталисти. Разлика май не усещаме… Все пак извинявай, ако съм те обидил с тона си…

— Хайде, стига — тръсна глава Никълъс. — Ела да пийнем по нещо…

Ван Киет го заведе в „Ми Кан“ — един от няколкото плаващи ресторанта по река Сайгон. Изборът не беше подходящ, тъй като Никълъс си спомни за злополучното пътуване с лодка в компанията на Бей, която по-късно намери смъртта си в лабиринта Ку Чи.

Светлините на града подскачаха по калните води на реката като оживели призраци. После всички изведнъж изчезнаха — в града отново бяха спрели тока. Гледката стана още по-тъжна. Въпреки притока на капитали от чужбина, Сайгон продължаваше да бъде мизерна дупка. Задъханият му стремеж да се превърне в свободен пазар за евтина продукция беше обречен на провал поради неспособността на неговите управници да предложат дори най-елементарните удобства за едно населено място.

Никълъс си спомни за мъртвата девойка Бей и проституиращото дете, което им се беше предлагало край Храма на китовете. Тези две човешки същества сякаш символизираха всички пропаднали надежди на този народ, погубен от предателствата на историята и резките промени в политическото и икономическото му състояние. Сайгон също беше един „Плаващ град“, откъснат както от виетнамските традиции, така и от комунистическата идеология, безнадеждно болен от алчността и пороците на чужденците, които тровят и без това нестабилната му инфраструктура. Без съмнение бизнесът ще оцелее, а вероятно и ще просперира. Но хората? Как ще оцелеят те?

Намръщен и със зачервени очи, Ван Киет мълчаливо изпи три питиета подред. После се изплю през борда и промърмори:

— И тая нощ ще съм в движение… Ще гръмна още някой тип и хич няма да ми пука от окървавената му мутра в калта… Защото няма да го виждам… Пред очите ми все ще е Таши, от гърдите му ще стърчи стрела…

Никълъс го остави да говори. Ван Киет беше човек на насилието, в душата му бушуваше гняв, след всяко натискане на спусъка му беше необходимо и разтоварване. Беше един полуцивилизован дивак в страна, която едва беше започнала да се докосва до цивилизацията. Виетнам все още беше в плен на бойците. Заченат в кръв, той се беше хранил с кръвта на съседите си от Камбоджа и Лаос. За мир никой не мислеше, такова понятие беше неизвестно за хората…

И днес Виетнам жънеше това, което беше посял вчера. Убедителен пример за онези, които вярват в тезата за престъплението и наказанието…

Никълъс търпеливо изчака затихването на потока от кръвожадни закани, после леко вдигна глава:

— Сейко беше убедена, че Таши е искал да ме убие…

— Какво? — стресна се Ван Киет и пиянски се втренчи в лицето му. — Това са пълни глупости!

— Може би не съвсем — поклати глава Никълъс и му разказа историята за нестабилното положение на Таши в средите на Якудза. — Сейко беше права в едно — заключи тон. — В условията на война с полицията отделният оябун не представлява нищо. Задължително трябва да се обедини с някои от могъщите кланове, иначе не би могъл да оцелее…

— Невъзможно е да надничаш в сърцата на хората — промърмори Ван Киет и насочи мрачен поглед към полузатъмнения град.

— Трябва да говоря с баща й, ще ми помогнеш ли да го открия?

На масата им се появи нова бутилка алкохол. Ван Киет опразни чашата си и я напълни догоре.

— Притежава тук един апартамент, но рядко може да бъде открит там, особено пък през нощта — промърмори той. — Използва го предимно за деловите си срещи, иначе живее в голямо имение на няколко километра от Ми То — столицата на провинция Тиен Гианг. Солидно и внушително… На по-малко от час с бърза кола, южно оттук…

— Ще ме закараш ли?

— Утре сутринта — кимна Ван Киет.

 

 

Имението на Хюн Ван Диш се издигаше на брега на река Тиен. Около него се простираха безкрайни бананови плантации, собственост на една от многобройните му компании. Кожата му имаше цвят на стар махагон, беше красив мъж въпреки своите седемдесет и три години. Косата му беше посребрена, очите му бяха остри като на ястреб. Винаги се беше държал настрана от политиката, силата му беше в икономиката и той в пълна степен се възползваше от нейната мощ. Носеше на страната си толкова много пари, че с него се съобразяваха всички — политици, идеолози, висши военни. Може би защото спазваше строг неутралитет, не си пъхаше носа в чужди работи, единственото му желание беше и другите да се държат по същия начин с него.

И негласното споразумение беше дало резултат. Превърнал се в едър капиталист, Ван Диш се държеше настрана от политиката, а сменящите се в бърза последователност властници в Ханой и Сайгон го оставяха на спокойствие.

Беше дребен и пъргав човек, постоянно приведен напред, сякаш не дочуваше. А всъщност просто бързаше. Нормалната му походка беше по-скоро тичане, а когато наистина тичаше — вършеше това с пъргавината на елен. Тежестта на седемдесетте години сякаш изобщо не съществуваше.

Не беше много ентусиазиран от посещението на Ван Киет, но към спътника му прояви жив интерес. Покани ги на закуска, състояща се от пържени банани, варен ориз и рибен пастет. Настаниха се зад маса от солидно дърво, отвъд широката тераса се виждаха стройни кокосови палми, спускащи се плавно към брега на реката. Слънцето надникна иззад сивите облаци, водата се превърна в злато.

От новото му семейство нямаше никаква следа, всичко тънеше в сънлива тишина, нарушавана единствено от птичите крясъци и жуженето на насекомите. Може би обичаше да се храни сам…

По време на закуската предимно мълчаха. Ван Диш се обади едва когато посудата беше изнесена и пред всеки от тях се появи по чаша ароматно кафе.

— Какво ви води насам, старши инспекторе? — попита тон.

— Тъжна вест, господин Диш — отвърна Ван Киет. — Дъщеря ви е мъртва.

— Тялото? — невъзмутимо попита Ван Диш.

— Разпоредих се да бъде откарано в Сайгон.

— Искате ли да научите обстоятелствата, при които е починала? — обади се Никълъс.

— Никога не съм знаел обстоятелствата, при които е живяла — поклати глава Ван Диш. — Затова едва ли ще разбера как и защо е умряла…

Ван Киет отправи поглед към мрежата от тесни напоителни канали. Приведена под тежестта на огромен вързоп, една слабичка фигура прекосяваше мостче от две успоредни дъски. Инспекторът се извини и излезе.

Никълъс помълча малко, после вдигна глава.

— Не зная дали думите ми ще бъдат някаква утеха за вас… Но аз бях близък с вашата дъщеря и ми е мъчно за нея.

Диш бавно извъртя глава.

— Означава ли това, че сте се грижил за нея, господин Линеър? Че сте я закрилял?

— В крайна сметка се оказа, че тя е закриляла мен…

— Трябва да започна обиколката си — надигна се Диш. — Ще ми направите ли компания?

Прекосиха широко отворените френски прозорци и излязоха на покритата с теракота тераса. Въздухът тежеше от сладникавата миризма на плодните дръвчета. Диш се спусна по тухлените стъпала и пое през градината, отрупана с великолепни цветове.

Отвъд нея имаше още едно стълбище, земята под него беше суха и спечена. Въпреки ранния час слънцето безмилостно прежуряше.

Приближиха се до дълга редица бамбукови клетки с най-различна форма и големина. Всички бяха пълни с влечуги.

— Фермата за змии е мое хоби — поясни Диш. — Тук най-добре си почивам от напрежението.

Шега ли беше това? Никълъс успя да различи няколко вида кобри и гърмящи змии, всичките изключително отровни. Но усойниците и пепелянките бяха толкова много и толкова разнообразни, че в душата му се настани трайно объркване. След клетките дойде ред на огромни аквариуми, запълнени с водорасли, скални отломъци и солена вода. Между тях се извиваха телата на опасни морски змии, някои от тях истински чудовища.

— Произвеждаме най-различни лекарства — поясни Ван Диш. — Срещу холера и тропическа треска, белодробни заболявания и кашлица, няколко вида упойки… Извличаме не само змийска отрова, а използваме и всичко останало… Например от кръвта, мозъка и пикочния мехур правим смес, която оказва силно влияние върху потентността… — Вървеше бавно, спираше се пред всяка клетка и всеки аквариум: — Змиите са като децата… Храниш ги, осигуряваш им подслон, грижиш се за тях. Но разсееш ли се дори за миг, те са готови да впият отровните си зъби в ръката ти…

— Сейко ме помоли да дойда при вас…

Диш вдигна глава и примижа срещу ослепителните лъчи на слънцето.

— Е, най-накрая ми се струва, че започвам да я разбирам…

— Знаете ли, че е била близка с Таши Шидаре, оябун на един от клановете на Якудза?

— Чувал съм за Шидаре — уклончиво отвърна домакинът.

— Според Сейко той е сключил сделка с друг, по-влиятелен оябун… Целта му е била да получи бързо признание в Токио…

— Да — кимна Диш. — Но за съжаление това е било пълна глупост от негова страна. — После поведе Никълъс към разкошните плодни дръвчета в дъното на градината.

Заобиколен от неземно красиви цветя, Никълъс усети как слабините му се стягат. Току-що беше получил още едно доказателство за искреността на Сейко. Не можеш да ми простиш, че съм те спасила от Таши… Душата му се изпълни със смущение и гняв. Много му се искаше да е жива, да бъде тук и да се помири с баща си. Едва сега разбра, че само по този начин би излекувала дълбоката рана в душата си, а и в неговата също…

— Кой е бил този оябун? — попита на глас той. — Шоза?

Приклекнал до гнездото на едри теменужки от особен вид, със златисти ръбчета на фините листенца, Диш леко поклати глава:

— По-възрастният, по-опитният и по-коварният от двамата… — пръстите му разровиха мазната пръст, устата му едва чуто добави: — Тетцуо Акинага…

Чул това име от устата на друг човек, Никълъс инстинктивно разбра, че именно Акинага е неговият враг. По-големият брат на приятелите му от детинство, синът на човека, когото беше считал за втори баща; на човека, който го беше запознал с Коей… Акинага иска главата му. Ето я простата истина, върху която се градеше дълбоката му ненавист към Якудза. Именно това никога нямаше да разбере и никога нямаше да приеме. Как е възможно най-близките ти хора да бъдат твои смъртни врагове?

— Тетцуо винаги е бил гениален тактик — промълви той. — Когато стана оябун, кланът Шикей беше втори по влияние, но той бързо промени нещата…

Диш се изправи и изтупа ръцете си.

— Знаете ли защо иска смъртта ви?

— Обичах Тцунетомо, неговия баща. Чувствах го като свой собствен баща… Едновременно с това усещах, че Тетцуо завижда на положението му и копнее час по-скоро да сложи ръка на всичко. Иначе проявяваше почтителност, както подобава на първороден син…

— Това ли е цялото обяснение? — вдигна глава Диш. — Само по тази причина ли желае смъртта ви?

Никълъс се замисли. Това, което току-що каза на глас, може би обясняваше защо покушението срещу него беше извършено по типичния за Тетцуо коварен и прикрит начин, но не даваше отговор на въпроса защо. Дали Тетцуо все още изпитва ревност заради близките отношения на Никълъс с баща му, или между Тцунетомо и полковник Линеър е имало и нещо друго? Даваше си ясна сметка, че далеч не знае всичко за живота и дейността на баща си в следвоенна Япония. Полковникът беше решил така. Но защо? Много бяха въпросите, на които нямаше отговор…

— Според мен този въпрос е от особено значение — подхвърли Диш, очевидно доловил объркването му. Махна с ръка и двамата поеха по тясната каменна пътечка сред цветята. — Защото тук става въпрос за вярност, нали разбирате? — Възрастният мъж пъргаво подтичваше по пътечката. — Някога нещата бяха по-прости. Влизаш в съюз с някого и оставаш верен на този съюз до края на дните си. Такива са били правилата на честта. Но днес думичката чест можеш да откриеш само в речника. Всеки се ръководи отличните си интереси и е готов да забие нож в гърба на онзи, който влиза в противоречие с тях. В резултат съюзите се разпадат още преди да са се оформили. Превръщат се в мъртви символи, в анахронизъм, в нечестна партия шах, в която всеки гледа да направи непозволен ход и да спечели предимство. А такива играчи са обречени да изчезват бързо и на тяхно място се поставят нови…

Диш спря и предложи да се върнат на верандата за по едно питие. Настаниха се кран кръгла масичка от бамбук, пред тях се появиха две ледени бири.

— Жалко, че не сте тук по дела, господин Линеър — промърмори Диш. — След десетилетия на диктатура и опустошителни воини днес Виетнам най-сетне има шанса да се превърне в обетована земя за компании от всички посоки на света. Изпълнен съм с оптимизъм за бъдещето. Съжалявам, че малко хора споделят моя ентусиазъм…

— Не мислите ли, че комунистите ще направят нов опит да завладеят Юга? — попита Никълъс.

— Изключено! — отсече Диш. — Те са в отстъпление както в икономическо, така и в морално отношение. Вече нямат на какво да се опрат, липсва им великата цел… Хората отдавна разбраха до какво водят идеологическите им глупости — тръсна глава и добави: — Не, Виетнам вече може да забрави за старите си врагове… Мен лично обаче ме тревожат новите…

Докато Диш излагаше надълго и нашироко своите възгледи и описваше собствената си роля в бъдещето на нов Виетнам, Никълъс не можеше да се отърве от чувството, че именно този загадъчен човек, за когото нито Сейко, нито Таши проявяваха охота да разговарят, е свързващият елемент между отделните участници в драмата, липсващото късче от сложната мозайка, разпростряла се върху няколко континента… Знаеше отлично, че едва ли ще проникне в Плаващия град, преди да спечели доверието на този мъж, преди да получи и оцени съветите му.

Диш се наведе към коритото с лед и извади нови две бири.

— Предупредих Сейко да стои по-далеч от оябуна Таши Шидаре — рязко смени темата той. — Но както вече сам сте разбрал, тя беше своенравно дете и често не можеше да проумее кое е добро за нея и кое не…

Пресуши бирата си на един дъх, после вдигна глава:

— Аз зная кой сте, господин Линеър. Имам едно послание за вас. Изпраща го вашият приятел Микио Оками…

— Оками-сан е жив?

— Да — потвърди с лека усмивка Диш. — Но за момента трябва да остане в нелегалност, опасността все още не е преминала. В някои отношения дори е нараснала… — главата му леко се поклати, гласът му стана по-топъл и по-доверителен: — Това обаче може да почака. Слушайте ме внимателно. Преди да се завърне, ще станат някои събития… Те не биха станали, ако той отново заеме поста на Кайшо.

— Не разбирам.

— Според мен разбирате доста повече, отколкото показвате — наклони глава Диш. — Разбирате например начина, по който разсъждава Оками. И не може да бъде другояче, защото този начин той е усвоил от баща ви…

Никълъс не отвърна нищо, а Диш — доволен и радостно възбуден — очевидно възнамеряваше да изясни нещата, докато все още са сами.

— Подобно на Полковника, Оками също има способността да гледа далеч напред и да предвижда всеки ход на противника. Той е стратег от най-висша класа, никой не може да отрече това. Направил преценка на заговора срещу себе си и Доминик Голдони, той е изготвил план за неговото блокиране. За съжаление закъсня и не успя да спаси Голдони… Загубата му е тежка за всички нас…

Никълъс си отбеляза наум това „нас“, в съзнанието му бавно започна да се очертава огромната мрежа на заговора, преминал отвъд национални граници и различни култури, загърбил дори идеологическите различия. Нещо страшно, нещо необикновено се разгръщаше в мрака. — Изпита чувството, че най-сетне ще получи достъп до него…

— Вие сте третият съдружник, нали? — вдигна глава той. — И заедно с Оками и Голдони сте обявили война на „Годайшу“…

— Разбира се — кимна с леко нетърпение Диш. — Познавам Оками от много години, но сега това е без значение. Оками видя промените, които започваха да се очертават в „Годайшу“. В крайна сметка той беше неговият създател, за него беше най-лесно да прозре пипалата на корупцията, плъзнали като остро заразен вирус в снагата на организацията… Властта на Кайшо беше подкопана отвътре, от собствения му Вътрешен съвет… Но врагът не можеше да бъде идентифициран без това да доведе до открита война сред различните кланове на Якудза. Това беше проклятие за Оками и той предпочете да сдаде властта в името на мира…

— После изчезна. С помощта на „корьоку“ лесно можеше да предвиди последиците от своето отсъствие, но беше убеден, че само от изгнание ще може да държи нещата в свои ръце… И това наистина се оказа вярно. Враговете му свалят маската един по един, заслепени от борбата за власт. Скоро Вътрешният съвет ще бъде изцяло подменен, а господството на Кайшо — възстановено.

— Откъде сте толкова сигурен?

Диш не обърна внимание на въпроса му.

— Зная къде отивате и искам да ви подготвя — добави той.

— Да ме подготвите? Не разбирам…

— Отивате там, където още никой не е успял да проникне, без да бъде убит. Затова първо трябва да бъдете излекуван…

Никълъс усети безшумните експлозии на статично електричество по ръцете и гърба си, космите на врата му настръхнаха. Защо не попита Диш за какво става въпрос? Нима вече знаеше отговора дълбоко в себе си?

Диш хвърли бегъл поглед на часовника си и стана.

— Налага се да отскоча до другия край на имението — промърмори той. — Видях, че харесахте моите деца… Идете във фермата за змии, вече знаете пътя… Имате нужда да задоволите любопитството си, нали?

 

 

— Като те гледам, имам чувството, че кавалерийският полк на Нейно величество се е разходил върху лицето ти — отбеляза Том Мейджър, изправен насред болничната стая с дългото си палто и смешна шапчица на главата. — Нали ти казах да внимаваш, синко? — Приличаше на бавачка, недоволна от палаво дете, изражението му беше странна комбинация от загриженост и облекчение.

— Каза ми, татенце — съгласи се Кроукър и отметна завивките. — Защо, вместо да ми се караш, не използваш репутацията си, за да ме измъкнеш оттук? — Болеше го навсякъде, имаше чувството, че са го хвърлили от влак. Но ребрата му бяха издържали, нямаше никакви счупвания и това беше най-важното…

— Вече е сторено, синко — отвърна Мейджър, извади дрехите му от шкафчето и ги хвърли на леглото. — Но не е зле да побързаш… Болничната управа получи няколко запитвания за скъпоценното ти здраве. При това от хора, които надали ще пожелаеш да видиш, поне за момента…

Кроукър спусна крака на пода, премести тежестта си върху ръба на високото легло и започна да навлича панталона си. Лицето му се разкриви от болка.

— Да ти помогна ли, приятелче? — жизнерадостно подхвърли Мейджър.

— Да не си посмял да ме докоснеш! — изръмжа Кроукър, нахлузи ризата си с цената на още няколко страшни гримаси, после се зае да закопчава колана си.

— За какви запитвания дрънкаш?

— За най-неприятните — въздъхна Мейджър и нетърпеливо пристъпи от крак на крак. — Люис, имам чувството, че поддържаш контакти с представители на подземния свят в Америка…

— Защо мислиш така?

— Защото ми се струва, че познавам поне една от мутрите, която проявява интерес към твоето здраве — промърмори Мейджър и му помогна да облече връхното си палто.

— Тая мутра си изкарва хляба при Чезаре Леонфорте, съвсем като оная, с която си се сблъскал в Холанд парк…

— Сблъскал ли съм се? — изви вежди Кроукър и изведнъж му се прииска да се разсмее от типично британския израз. — Не съм се сблъскал, татенце, а направо му видях сметката на онова мръсно копеле!

— Тъй, тъй — въздъхна Мейджър и отвори вратата. — Ама май си почнал да остаряваш, защото мръсното копеле замалко не те прати в гроба!

Прекосиха пустия коридор, наситен с миризмата на лекарства и болести, Мейджър натисна бутона на асансьора.

— Какво ми спестяваш, Люис? — попита той.

— Всичко, което би те компрометирало — отвърна Кроукър и влезе в широката кабина. Вътре имаше болен на количка с включена система за кръвопреливане, до него стоеше санитар в бяла престилка. Тоя май току-що са го рязали горе в хирургията, помисли си Кроукър. Хич го няма, горкият…

— Край на приказките — предупреди го шепнешком Мейджър, докато автоматичните врати с тихо съскане се затваряха.

Асансьорът спря на етажа на реанимацията и санитарят изкара количката. Влязоха двама мъже, вратите се затвориха.

Мейджър стоеше с гръб към стената на кабината, двамата мъже останаха пред вратата. С ъгълчето на окото си Кроукър видя как ръката на приятеля му се плъзга към джоба, после насочи вниманието си към новодошлите. Бяха високи и широкоплещести, и двамата носеха подплатени шлифери „Бърбъри“ с кожени яки. Темето на единия беше леко оплешивяло, сякаш си беше сложил монашеско кепе… Мълчаха и гледаха пред себе си, ръцете им бяха дълбоко натикани в джобовете.

Кроукър ясно усети напрежението в кабината. То идваше от напрегнатото тяло на Мейджър, който беше забил очи в гърбовете на двамата и ги гледаше така, сякаш искаше да пробие дупки във вратовете им. Пръстите на биомеханичната протеза леко помръднаха, от върховете им се показаха острите нокти от никелирана стомана.

Асансьорът спря на партера, вратите се отвориха. Мъжете излязоха и тръгнаха към изхода, без дори да се озърнат. Кроукър и Мейджър предпазливо ги последваха.

— Познаваш ли ги? — попита шепнешком Кроукър.

— Не, но бях длъжен да внимавам — отвърна Мейджър с неприкрито облекчение в гласа. После направи знак на няколко души в цивилни дрехи, които се навъртаха около входа и очевидно поддържаха електронна връзка помежду си.

Времето беше отвратително. Духаше леден вятър, заглушаващ напълно звуците на оживения трафик.

 

 

В далечината се разнесе вой на сирена, Кроукър изведнъж си представи, че отново лежи насред алеята в Холанд парк, а униформеното ченге го успокоява: „Линейката вече е на път…“

Две полицейски коли бяха оградили блестящ черен даймлер. Униформеният шофьор изскочи и отвори задната вратичка пред приближилите се Кроукър и Мейджър. Стъклата бяха покрити със ситни капчици, чистачките работеха.

— Искам да посетя „Малъри Ентърпрайсиз“ — каза Кроукър.

— Пистата вече е проучена, синко — дари го с крива усмивка Мейджър. — Не съм си губил времето, докато ти си почиваше в болницата… Страхувам се обаче, че около тази фирма няма нищо интересно. Занимава се със съвсем законен внос и износ, не успяхме да открием нищо нередно…

— Но нередното го има и аз възнамерявам да го…

Сирената заглуши думите му. Влязоха в отопленото купе на даймлера, шофьорът се настани зад волана, полицейският ескорт се раздвижи.

— Тук се намираш в опасност, синко — промърмори Мейджър и се настани удобно на плюшената седалка. — Не знам в какво си се забъркал и нещо ми нашепва, че хич и не искам да знам. Мога да ти дам само един съвет — вземай първия самолет и се прибирай у дома!

Кроукър отново попадна в плен на раздвоението. Беше видял Оками със собствените си очи, беше на крачка от него… А това означаваше, че „Факел“ ще бъде възпламенен именно над Лондон! Естествено, ако Никълъс не успее да попречи на транспортирането му от Плаващия град…

Същевременно Оками отново изчезна и Кроукър си даваше ясна сметка, че не е достатъчно само да знае за пребиваването му в Лондон. Трябва да открие и точния адрес на скривалището му. А този адрес знае единствено Веспър. Отново се опита да вникне в мислите й. Загадъчността на тази жена неотразимо го привличаше.

 

 

Както случайни свидетели на тежка железопътна катастрофа се привличат от смачканите вагони, но едновременно с това потръпват от страх… Без всякакво съмнение Веспър беше жестока и безсърдечна жена, но едновременно с това проявяваше странна топлота по отношение на Маргарет и Челесте, които очевидно манипулираше. Над всичко това доминираха близките й отношения с Оками. За него ли работеше? Или беше агент на Дидалъс, успял да проникне в мрежата Нишики? Сега, след като разбра, че Веспър има пряк контакт с Кайшо, той трябваше на всяка цена да се добере до нея.

Но в този момент тя вероятно вече летеше обратно за Вашингтон, твърдо решена да получи последните изследвания на Сърман от АМОП…

— Лю… — докосна го по ръката Мейджър. — На врата ти висят доста опасни типове, а аз нямам нито времето, нито необходимите средства, за да те пазя от тях.

Какво ли ще каже, ако знае за заплахите на Гадняра към Маргарет, помисли си Кроукър. Запита се дали да каже на Мейджър за „Факел“, но какво ще постигне с това? Дори да успее да убеди началниците си в реалността на заплахата и да мобилизира всички полицейски сили, той пак не би могъл да предотврати експлозията. Медните неминуемо ще се докопат до информацията и в резултат ще настъпи всеобща паника. Освен това, каже ли на Мейджър за какво става въпрос, той ще трябва да остане тук. А това означава да изпусне Веспър. Затова реши да си мълчи, прочисти гърлото си и каза:

— Може би имаш право…

— Така те искам, момче — зарадва се Мейджър. — Давай да потегляме направо за Хийтроу!

Дъждът беше ситен и примесен с мъгла. Зад запотеното стъкло се появи линейката, която огласяше квартала с пронизителния вой на сирената си. Полицейските коли спряха, за да й осигурят достъп до входа към спешното отделение. Шофьорът на даймлера натисна спирачките, за да не бъде блъснат.

Може би пронизителното свирене на гумите заглуши първия залп. Кроукър видя алените пламъчета, които започнаха да излитат от широко разтворената задна врата на линейката.

В момента, в който се хвърли по очи на седалката, зърна кървавите пръски по тавана на лимузината, излетели от пробитата глава на шофьора. Напипа ръчката за отваряне, тласна с рамо вратата и се претърколи на асфалта. Застана на колене и издърпа Мейджър миг преди колата да се стрелне напред, с освободена от крака на мъртвия шофьор спирачка… Механичната протеза почти изскочи от леглото си, но той все пак не изпусна реверите на англичанина. Ако ръката му беше истинска, несъмнено би била премазана. Но титанът и поликарбонатите бяха достатъчно здрави и гъвкави и свършиха работата си. Мейджър се стовари до него, а даймлерът прекоси улицата и се заби в паркираните насреща коли.

Линейката не спря нито за миг и вече изчезваше зад ъгъла с пронизително свирене на гумите. Стрелбата замря. Едната от колите на охраната тръгна да я преследва, втората се оказа безнадеждно блокирана от смачканото туловище на даймлера.

Кроукър чуваше виковете на полицаите и тропота на тежките им подметки върху уличното платно. Студените дъждовни капки бързо проникваха във врата му, мокреха яката на ризата му и го караха да потръпва. Обърна тялото на Мейджър, видя кръвта и отчаяно простена:

— Господи, Боже мой! — после вдигна глава и изкрещя: — Доктор! Веднага доведете доктор!

През гърдите и дясното рамо на Мейджър се проточваше алена лента. Кръвта шуртеше отвсякъде, пръски имаше дори в косата му.

Очите на Мейджър се проясниха, устните му леко се раздвижиха.

— Нали ти казах, синко?…

— Не говори! — притисна го Кроукър. — Изглеждаш така, сякаш целият кавалерийски полк на Нейно величество се е разходил върху лицето ти…

— Така и се чувствам — направи опит да се усмихне Мейджър. — Направи каквото ти казах, синко… Измитай се от Англия, преди да е станало късно…

— Казах ти да мълчиш! — скара му се Кроукър и притисна още по-здраво потръпващото тяло на приятеля си. Къде, по дяволите, се бави тоя лекар? Нали сме само на няколко метра от проклетата болница?!

Мейджър започна да се тресе.

— Дръж се, дявол да те вземе! — изкрещя Кроукър. — Иначе не знам какво ще…

Клепачите на Мейджър се затвориха, от гърдите му се откърти тежка въздишка.

— Том! Том!

Мъглата скриваше покривите на близките сгради, от голите клони на дърветата капеше вода, във въздуха се усещаше миризмата на изгоряла гума, кордит и смърт… Завиха сирени, пропукаха преносими радиостанции, асфалтът ехтеше от забързани стъпки.

— Добре, всичко е наред — обади се някакъв глас над Кроукър, облечени в ръкавици ръце внимателно издърпваха безжизненото тяло на Мейджър от прегръдката му. — А сега го дай на нас.