Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (12)

Девета глава
Вашингтон

Никълъс се събуди от протяжните подвиквания на продавачите на риба. Беше сънувал Коей, образът й продължаваше да се мержелее в съзнанието му. Това отдавна не му се беше случвало.

Дните и нощите с нея бяха все така ясно запечатани в съзнанието му, времето беше безсилно да ги заличи. Помнеше всичко — звуци, аромати, заобикалящата ги обстановка… Коей му липсваше така остро, както отрязаната ръка на инвалида. Любовта му към нея отдавна беше прехвърлила границите на физическите възприятия, връщаше се в душата му с опустошителна мощ, дори по време на брака му с Джъстин. Обстоятелствата, при които беше изгубил тази любов, я правеха още по-мъчителна. Беше предаден от своето второ семейство, от решението да върви по стъпките на баща си, от погрешното си желание да се сближи с членове на Якудза…

В тромавия си опит да раздава правосъдие беше отнел живота на невинен младеж, паралелно с това откри едно истинско гнездо на непростими грехове. Все още му предстоеше да открие собствения си непростим грях. Дали той беше свързан със смъртта на Ясуо, или корените му лежаха в близките отношения с Якудза? Нищо чудно, че с течение на годините омразата му към тази организация се засилваше.

Извърна глава и видя лицето на Сейко до себе си. Стройното й тяло помръдна върху футона, после отново застина. Той тихо отметна завивките, стана и се насочи към плъзгащата се врата. Намираха се на втория етаж на „рьокан“ — традиционен хотел в японски стил, разположен в една от пресечките на „Шижодор“, известен булевард в търговския център на Киото. Бляскавите витрини, наредени от двете страни на широкото платно, не отстъпваха по нищо на токийския център, но ако човек свърнеше в която и да било от пресечките, веднага потъваше в атмосферата на древната японска столица с нейните дървени къщи и тесни пешеходни алеи.

Преди да напусне Сайгон, Никълъс назначи един от братовчедите на Ван Киет за временно изпълняващ длъжността директор на филиала на „Сато Интернешънъл“. Той трябваше да контролира производството на компанията във Виетнам, но нямаше право на никаква търговска инициатива. Реши това, защото подозренията му по отношение на Сейко оставаха все така силни.

Отлетя за Осака заедно с Таши и Сейко, оттам взеха експресния автобус и петдесет минути по-късно пристигнаха в Киото. Избраха този маршрут поради двете разписки в портфейла на В. И. Павлов, открити от инспектор Ван Киет и доказващи по безспорен начин педантичността на руския учен. Първата беше за билет отиване и връщане от летището на Осака до Киото, а втората — куверт за един от известните нощни барове на Киото — „Нингиоро“, което в превод означаваше „Дворецът на куклите“. В портфейла на Павлов липсваше документ за пребиваването му в хотел или „рьокан“ и това беше доста странно…

Отвън ръмжаха малки камиончета, натоварени със сребриста, току-що уловена риба. Стоката се сваляше направо на тротоара и сутрешното сортиране започваше. Рибният пазар, чиято територия започваше току зад ъгъла, беше отворен само до обяд. Шест дни в седмицата околните улички воняха на кръв и изкормени вътрешности.

Изправен до прозореца, Никълъс наблюдаваше действията на рибарите с дълги гумени ботуши, но не виждаше нищо, пред очите му се стелеше черна пелена. Колко много години минаха, откакто получи първия си урок! Вече десетилетия го деляха от деня, в който обърна гръб на Якудза и Микио Оками, най-добрия приятел на баща му. Но миналата година, всъщност само преди няколко месеца, Оками изведнъж се появи и да иска изпълнение на обещанието, което Никълъс бе дал на смъртния одър на баща си — да му помогне в случай на нужда. И стана така, че съдбата го превържа в защитник на стария мафиот, потъна в опасните дебри на един свят, който вече не беше в състояние нито да дефинира, нито да разбере… Двамата с Лю Кроукър попаднаха на До Дук — виетнамския убиец, който беше получил задачата да ликвидира Оками. Никълъс го уби, но проблемите останаха…

— Никълъс…

Обърна се и видя, че Сейко вече беше станала. В стаята се долавяше тежката миризма на пържена риба, собствениците несъмнено се готвеха да я предложат за закуска на клиентите си. Съвсем скоро Никълъс ще трябва отново да се изправи очи в очи с Таши — оябун на Якудза и опитен танжин…

— Изглеждаш тъжен — отбеляза Сейко. — Искаш ли чай?

— О, да, благодаря ти.

Сейко излезе от стаята, напълни железния чайник от чешмата в коридора и го сложи на старата, типично японска печка „хибаши“, вкопана в пода и заобиколена от татами. Той мълчаливо гледаше как ръцете й вземат ситно нарязаните листенца от висок буркан и ги пускат във водата. Изчака чайника да заври, после постави капачето отгоре. Така ароматичната пара щеше да бъде запазена.

Настаниха се един срещу друг и тя му подаде чашата. Той отпи една глътка, чувствайки ясно желанието й за разговор. Лю Кроукър определено му липсваше. Периодичните им телефонни разговори бяха източник на воля и енергия и за двамата, особено сега, след като затънаха сред тайнствени интриги.

— Броят на жените в кръстословицата е доста интересен — беше казал на Кроукър той по време на последния им разговор. — Първо двете сестри — Маргарет и Челесте, едната в Ню Йорк, другата във Венеция, ангажирана от Оками… После идва ред на Рената Лоти — майка на Доминик и влиятелна фигура в задкулисните игри на Вашингтон. И накрая — тази Веспър, която действа в тясно сътрудничество със сенатора Дидалъс… Най-странното е, че всяка от тези жени заема ключова позиция в своята област и може да упражнява съвсем реална власт…

— Предполагам, че вече имаш хипотеза — беше отвърнал Кроукър. — Надявам се да я споделиш с мен, защото имам големи проблеми с Веспър. Тази жена не попада в нито една от категориите, с които съм свикнал да боравя…

— Останалите също. Имам чувството, че именно твоята Веспър е ключът към загадката… Не мога да се аргументирам с нищо конкретно, но не е зле да помниш това докато си в Лондон…

— Никога няма да ми се довериш, нали? — долетя някъде отдалеч гласът на Сейко и той побърза да се върне в настоящето. Очите й изпитателно го гледаха над ръба на чашата.

— Нанги има доказателства, че Масамото Гоей — специалист по електронна реч и научен ръководител на проекта „Чи“, е пряко замесен в кражбата на невронните платки — тръсна глава Никълъс. — У него съществуват съвсем определени подозрения, че именно ти си му помогнала да прехвърли стоката във Виетнам и да я предостави на Винсънт Тин…

— Виновна съм.

— Какво?

— Наистина помогнах на Гоей — кимна Сейко. — Но не за пари, както мислеше Тин, и не по идеологически съображения — както вярваше Гоей. Направих го с единствената цел да помогна на Таши и Ван Киет да проникнат в Плаващия град. Хибридът, създаден от крадените невронни платки и основните компоненти на американската разработка „Кошер“, беше техният пропуск… Поне така си мислеха… За съжаление Тин, който беше единствената връзка с Рок, категорично отказа да им сътрудничи. Не помогна и натискът, на който го подложи Ван Киет…

Никълъс се замисли. Дали тази жена казваше истината, или започваше да плете поредната си интрига?

Не можеше да се докосне до душата й дори с концентрирания сноп на психическата си енергия. Просто защото в момента, в който разтваряше танжинското си око, тялото й откликваше с подчертано сексуални вибрации. Всичко, казано от нея, изглеждаше напълно логично, но дали отговаряше на истината?

Не можеше да определи дали е сред приятели, или е попаднал в гнездо на отровни пепелянки…

— Тогава кой е убил Тин? — попита на глас той. — От това, което твърдите вие с Таши, стигам до заключението, че Рок е имал съвсем основателен мотив, а и добрата възможност да го стори. Но ми липсват доказателства…

— Това наистина ли е важно за теб? Тин е мъртъв и никой не може да го съживи — Сейко стисна зъби и добави: — Получи си заслуженото!

— Трябва да зная истината — поклати глава Никълъс.

— Вече ти я казах — остави чашата см тя, вдигна ръце с дланите нагоре и добави: — Хайде, провери я с твоето чудотворно Тао-тао!

Той не отвърна нищо, очите му се забиха в нейните с такава интензивност, че тя неволно примигна.

Погълна още малко от топлата течност, тръсна глава и продължи:

— Искам да ти кажа нещо… Някога имах брат, казваше се Матцуро… Предлагам да чуеш как умря, защото… Защото това стана при доста особени обстоятелства… — замълча за момент, сякаш се колебаеше дали да продължи. После започна, очите й не се отделяха от празната чаша: — Матцуро беше доста особен… В смисъл, че липсваше синхрон между възрастта и умственото му развитие… — примигна, вперила поглед в дъното на чашата, сякаш там виждаше образа на мъртвия си брат: — Беше две години по-малък от мен, но със съвсем детска психика. Не разбираше нищо от това, което го заобикаля… — гласът и почти заглъхна: — Не познаваше света…

Пръстите й нервно се свиваха и разпускаха в скута.

— По онова време, някъде преди около пет години, аз все още живеех с тях — с Матцуро и мама… Тя работеше в един „акачочин“ (нощен бар), на мен се падаше да го наглеждам, докато я нямаше… Всяка вечер го къпех и го слагах да си легне. Това беше нещо като ритуал, който той обожаваше… Разказвах му приказки, смеехме се… В такива моменти изглеждаше почти нормален…

Имах приятел, експерт по външна търговия, виетнамец… От него научих почти всичко за международните стокови борси. — Отново замълча, гърлото й очевидно се беше стегнало от наплива на спомените. Преглътна с усилие, посегна към чашата и се спря. — Стана така, че се обади именно през една от тези нощи… Два месеца не бяхме се виждали, защото той беше по работа в Сайгон… Позвъни ми веднага след завръщането си. Имах намерение да оставя Матцуро самичък само докато вдигна телефона… Но това беше той. Много ми липсваше, имаше да ми разказва толкова неща… И аз…

Главата и бавно се сведе, сълзите закапаха върху ръцете й, отдавна застинали в скута.

— Нямам извинение… Нищо не може да оправдае постъпката ми… Изминаха седем, може би осем минути, през които бях забравила брат си напълно. Сам във ваната, напълнена до средата с вода… Хвърлих слушалката и се втурнах като луда натам… — Отново спря. Приличаше на алпинист, който стига до разредения въздух в подножието на непристъпен връх и се нуждае от време за адаптация. — В съзнанието ми е останала една картина, която ще помня, докато съм жива. Матцуро лежи във ваната с лице надолу, водата от крана се плиска върху главата му, косите му помръдват като красиви морски лилии, тялото му е напълно неподвижно…

Сълзите продължаваха да капят в скута й.

— Това е моят кошмар… Блести в съзнанието ми като самороден брилянт и нищо не е в състояние да го махне оттам. Твърд, студен, ужасен… Всичко останало е суматоха — вадя го от водата, обръщам го по гръб, правя му изкуствено дишане, викам линейка и го стискам в прегръдките си по пътя за болницата… А после — воят на мама, изпълнен с черно отчаяние, безумните и крясъци… Той беше мъртъв още преди да го извадя от ваната… Мъртъв, разбираш ли? И аз нищо не можех да сторя!

Никълъс замълча. При такава мъка думите престават да имат значение. Сега вече можеше да разбере далеч повече неща около нея — самотата на живот без семейство, стремежът да запълни времето си в един мрачен свят, натежал от кръв, предателство и насилие… Очакването на гилотината, която неизбежно ще се стовари върху шията й… При първата фатална грешка, която всъщност ще бъде втора… Тогава главата ще се отдели от раменете й, а с този акт ще дойде и облекчението. Чувството за вина ще изчезне.

Беше убеден, че мъката не истинска. Никой човек на този свят не би могъл да фалшифицира подобно чувство. Но какво я накара да направи това признание? Дали чрез него искаше да докаже своята невинност? Или е просто една превъзходна актриса, която играе ужасната лична трагедия с единствената цел да спечели доверието му?

Тя го обичаше и беше дълбоко разтревожена. В тези две чувства Никълъс беше абсолютно сигурен, но те не бяха достатъчни за трезва преценка на ситуацията.

Изправи се и пристъпи към прозореца. Продавачите на риба бяха изчезнали, след тях остана мръсотията и вонята на карантия. Разбира се, че в душата му ще изникне споменът за Коей… Всичките му инстинкти крещяха на висок глас да бъде внимателен. Вече имаше достатъчно опит, за да знае какво ще се случи, когато се забърка с Якудза… Но въпреки това даде клетва да защитава главния оябун на тази мафия, а около себе си има една полуяпонка-полувиетнамка, която може би работи срещу собствената му компания; има и един млад енергичен оябун, притежаващ уменията на танжин… На света май останаха само двама души, на които можеше да се довери изцяло — Лю Кроукър и Танцан Нанги.

Вдигна глава и погледна Сейко в очите:

— Тъй и тъй си в настроение да правиш признания, можеш ли да ми кажеш дали изпитваш някакви съмнения към Таши Шидаре?

Сейко не отговори веднага. Стана и напусна полезрението му, но той не се обърна да я проследи. След минута тя се изправи до него, вече облечена, но все още без грим.

— Таши не е като другите оябуни — промълви.

— Искаш да кажеш, че не е обезумял от факта, че е извън законите? Че не се чувства всемогъщ властелин?

Главата й клюмна. Стоеше на сантиметри от него, но явно си даваше сметка за пропастта, която ги дели. Беше изразил на глас подозренията си, това вероятно дълбоко я нараняваше. Все едно. Личните отношения трябва да минат на втори план — ситуацията го изискваше. Сега най-важното е да открият Оками преди убийците, да открият и тайнственото оръжие „Факел-315“ преди насрочената за средата на март унищожителна експлозия.

— Не, не искам да кажа това — промълви след известно време Сейко. — В това отношение той несъмнено е като другите. Нека обаче ти разкажа как се запознахме… Намери ме в бара на мама, седях там, без да зная какво да правя… Предложи ми бизнес в Токио, бързо оценил моите качества… — вдигна ръка да го докосне, но се спря. — Трябва да ти го кажа, просто трябва… Не мога да понасям твоята отчужденост… твоето недоверие… Те ме пронизват право в сърцето, особено нощем, когато се мяташ насън и споменаваш името й… Коей… Душата ми плаче!

— Забрави за Коей!

— Как бих могла? Само защото е част от твоето минало? Но ти продължаваш да я сънуваш, дори и тази нощ беше така… А аз съм жива, от плът и кръв… И напразно се притискам до теб…

— Това е сън и нищо повече.

— Може би, но в момента, в който произнесе името й, стигна до оргазъм… Направо върху корема ми…

Погледна я е потъмняло лице. Докога ще го преследва призракът на Коей? Нима докато има нещо общо с Якудза? Не, това не може да бъде! Споменът за Коен трябва да изчезне, трябва да го остави на мира!

Под клепачите на Сейко проблясваха сълзи, тя прехапа устни, за да сдържи риданието си.

— Именно Таши ме прати да кандидатствам за място във вашата компания. Длъжността асистент беше чудесна и аз му бях искрено благодарна. После обаче ме помоли да стана посредник между Масамото Гоей и Винсънт Тин…

— Значи историята за внезапната ти любов към мен, родила се в клуба на Нанги, е била опашата лъжа — отбеляза Никълъс.

— Не беше лъжа — поклати глава Сейко. — Просто… Просто не беше цялата истина… Исках сама да вляза в контакт с теб, но бях като парализирана. Ами ако ме отхвърлиш? Бях убедена, че ще умра! Не посмях да предприема каквото и да било. Разказах на Таши за теб, няколко месеца по-късно той ми съобщи, че търсиш асистент… Започна да ме подготвя за интервюто, вършеше го с изключително внимание.

— Междувременно се е прехвърлил от Кумамото в Токио и е започнал да работи за Томоо Козо — отбеляза Никълъс.

Сейко кимна с глава.

— Той е умен, всички го виждаха. Издигането му в средите на клана Ямаучи беше стремително, скоро попадна в полезрението на Козо. Според мен оябунът го хареса главно заради познанията му за региона на Югоизточна Азия и много скоро го назначи за шеф на тамошния клан… — Въпреки усилията, сълзите започнаха да се търкалят по бузите и: — Таши има маниакалната идея да проникне в Плаващия град. Не ме питай защо, няма да мога да ти отговоря. Сега вече знаеш всичко. Душата ми е разголена, вътре потрепват само две чувства: вината за смъртта на брат ми и любовта към теб!

— Практически не знаеш почти нищо за Таши — отбеляза Никълъс. — Приемаш помощта му като услуга, макар че тя положително не е безкористна… — На вратата дискретно се почука, но той дори не извърна глава. — Ами ако се окаже, че те е внедрил като свой агент в компанията ми?

Тънката преграда се плъзна встрани и пред тях се изправи Таши.

— Време за закуска! — жизнерадостно обяви той.

 

 

— Хей, тая униформа ти стои страхотно!

Кроукър, запътил се към изход 19 на международното летище „Дълес“, рязко забави ход.

— Точно така! — ухили се насреща му Леонфорте Гадняра. — Приличаш на оня тип от рекламата, дето вика „С нас небето е гостоприемно…“

— Сбъркал си авиокомпанията! — изръмжа Кроукър и хвърли изпълнен с нетърпение поглед през рамото на Леонфорте. Бързаше да хване самолета, а и трудно понасяше мутрата на човека срещу себе си. Но този човек беше заплашил да вкара един куршум в главата на Маргарет и Кроукър трябваше да се съобразява с това.

— Не бе, истината ти казвам! — продължаваше да се хили Гадняра. — Сериозно се замислям да си ушия една пилотска униформа. Мадамата ми положително ще се подмокри, като ме види в нея. Представяш ли си как…

— Закъснявам — сряза го Кроукър. — Какво търсиш тук?

— Теб, момчето ми — разпери ръце Гадняра, в погледа му се появи нещо налудничаво. Беше облечен в елегантен костюм на модна къща „Армани“, на раменете му беше наметнато скъпо палто от камилска вълна, а блестящите мокасини на краката му струваха най-малко шестстотин долара. — Ела, трябва да си поговорим.

— Ще ми бъде много приятно, но наистина нямам време — поклати глава Кроукър. — Ще го оставим за друг път…

— Сега! — изръмжа Леонфорте. Очите му изведнъж кървясаха, усмивката се стопи без следа. — Притесняваш се да не изпуснеш самолета, а? Забрави за това. Обещавам ти, че няма да мръдне без теб! На борда му има прекалено ценен товар, нали? А пък аз имам известно влияние…

Кроукър забеляза най-малко трима от горилите на Гадняра, разположени на стратегически места из залата за заминаващи пътници. Мълчаливо се остави да бъде отведен в една канцелария, вътре в себе си беше принуден да признае, че всичко е организирано с професионална вещина.

Помещението нямаше прозорци, обзавеждането беше спартанско. Старо канапе, покрито с изкуствена кожа в зелен цвят, три-четири стола, сгъваема масичка с кафеварка и картонени чаши, пакетче изкуствен подсладител. Толкоз.

— Истински домашен уют — отгатна мислите му Леонфорте, отново успокоен. Промените в настроението му са толкова резки, че човек наистина може да се стресне, помисли си Кроукър. — Исусе, наистина биха могли да осигурят нещо по-добро на своите пилоти! — пръстите му пробягаха през къдриците на сплъстената коса, главата му се извърна по посока на Кроукър: — Казвай сега как вървят работите…

— Добре. А ще вървят още по-добре, ако си махнеш мазните лапи от мен!

— Внимавай, момче! — размаха пръст под носа му Леонфорте. — Съветвам те да приемаш братския ми интерес такъв, какъвто ти се предлага!

— Я стига глупости! Достатъчно гадно се чувствам под прицела ти, за да ми разиграваш и тези циркове!

Още докато казваше тези думи, Кроукър си даде сметка, че допуска грешка, но тоя тип просто му лазеше по нервите. Гадняра направи една широка крачка и спря на сантиметър от него. Дланите му се стовариха върху гърдите на Кроукър, той се олюля и отстъпи назад. Биомеханичната протеза заплашително се сви, но остана отпусната покрай тялото му.

— „Не на мен тия, брато“, както казва един мой познат в другия край на града — просъска Гадняра. После се овладя, кимна с глава и отстъпи крачка назад. — Като говорим за циркове, би ли ми обяснил защо, по дяволите, се мъкнеш подир оная кучка Веспър Аркам? Колкото повече време й отделяш, толкова повече нужда ще имаш от помощта ми, да знаеш!

— Нямам нужда от такава помощ — тръсна глава Кроукър.

— Тъй ли? В момента аз съм ти кръстникът, момче, добре е да помниш това! А там, където отиваш, ще ти трябва подкрепа от всякакъв вид, дори тя да идва от презряно копеле като мен! — Гадняра се озъби и просъска: — Майната ти, приятелче! Много добре знам какво си мислиш за мен — че съм малко над нивото на горилата в зоологическата! — пръстът му се заби в гърдите на Кроукър: — Едно ще ти кажа — пет пари не давам за скапаното ти мнение! И внимавай — никой не може да ти отнеме правото да бъдеш задник като всички останали, лично аз едва ли ще изгубя съня си от този факт!

— Искам от теб само едно — да помниш, че те държа под око! Всяка шибана секунда от дваж по-шибания ти живот! Не си въобразявай, че като прекосиш гьола, ще можеш да ми въртиш номера! Ще те открия и в Лондон, и на всяко друго смотано място! Тогава ще те газя с ботушите си и гледката едва ли ще ти хареса!

— Разбрах! — изръмжа Кроукър.

— Е, сега вече наистина заприлича на пилот — ухили се Гадняра. — Как го направи, бе, копеле? Сигурно си размахал гнусната си федерална значка под носа на ония типове от авиокомпанията, а?

— Нещо такова — промърмори Кроукър. — Зачислен съм като трети стюард на полета. Май е време да тръгвам, ако си приключил със заплахите…

— Прави каквото те посъветва шибаният ти мозък, Лю — размаха ръце Гадняра. — Само помни, че всяко действие си има противодействие. Помисли си хубавичко, преди да сгазиш лука, а не след това. Аз заложници не вземам!

Гигантският авиолайнер действително излетя със закъснение. Настанил се в опашката, Кроукър се питаше дали това наистина има нещо общо с него. Беше последният човек, който се качи на борда, първата му работа беше да провери дали Веспър се намира в салона. Беше си там — в първа класа, редом с останалите милионери.

Не искаше да мисли за Леонфорте Гадняра, но налудничавата мутра отказваше да напусне съзнанието му. Как е разбрал времето и мястото, на което може да го засече? Отговорът можеше да бъде само един — пуснал е копоите си по следите му. А очевидно разполагаше с достатъчно власт, за да задържи цял презокеански полет, използвайки времето си да сипе заплахи.

Май ще се окаже, че Гадняра притежава не по-малко необичайни качества от покойния Голдони, а възможностите му са също така неограничени. Господи, в какъв свят живеем? Как е възможно престъпниците да ръководят секретна правителствена агенция, да водят безкомпромисна икономическа война със съперниците си от японската Якудза, да държат в свои ръце цели държавни институции? Това съвсем не са някогашните сицилиански „гавоне“, които сплашваха враговете си, като трошаха главите им с колци и убиваха всеки, който дръзне да им се противопостави. Новите гангстери не бяха улични гладиатори, а по-скоро задълбочени аналитици — често техните прогнози и действия надминаваха всичко познато в сложния свят на бизнеса. Успехите на Голдони бяха преминали границите на легендата, но Кроукър силно се съмняваше, че Гадняра — един егоист и псевдофилософ с налудничав нрав и склонност да натиска спусъка, може да бъде от класата на Доминик Голдони или пък на собствения си баща — гениалния Леон Уоксман.

Уоксман — човекът с хиляди лица и стотици имена, служеше в американската армия под името Джонатан Ленърд и беше взел участие в окупацията на Япония. Но истинското му име беше Джон Леонфорте.

Имаше три деца — Гадняра, Майкъл и Джаки, единствената му дъщеря. Тя обаче беше починала едва двадесетгодишна, жертва на автомобилна катастрофа. Голямата загадка беше Майкъл. Бунтар по душа, той не търпял никаква власт, но въпреки това е бил приет за член на Специалните войски във Виетнам. Скоро след това изчезнал безследно в джунглите на Лаос, покрия се толкова майсторски, че дори супершпионите на Пентагона не били в състояние да го засекат. Никой не знаеше дали все още е жив.

Според Микио Оками Джонатан Ленърд би трябвало да бъде мъртъв, паднал от собствените му ръце по време на едно улично стълкновение през 1947 година. Но той успял да се добере до болницата и оцелял. След като раните му зараснали, Джонатан се подложил на сложна пластична операция и външността му била коренно променена. Така на бял свят се появил Леон Уоксман. Никой не знаеше как е попаднал в полезрението на Ричард Дидалъс — краля на шпионите, но фактът си беше факт. И Уоксман останал начело на секретната агенция на сенатора чак до смъртта си в края на миналата година.

Тези подробности за бащата на Гадняра Кроукър научи от Фейт Голдони — майката на Доминик, която е била близка с него в Токио. Тя също беше от хората, които сменят имената си с лекота. Сред правителствените кръгове на Вашингтон беше известна като Рената Лоти, влиянието й беше невероятно. Кроукър лично се увери в това по време на краткото си посещение в имението й, осъществено по настояване на Маргарет. А елиминирането на Леон Уоксман беше нейна лична заслуга.

Странно, но Фейт нито веднъж не спомена името на сенатора Дидалъс. А Кроукър се интересуваше именно от него, по-точно от връзките му с АМОП — Агенцията за модерни отбранителни системи към Пентагона. Дали някой в тази агенция знае за съществуването на „Факел-315“, дали подозират, че това непознато оръжие ще бъде изпробвано на 15 март? Или всичко това бяха само внушения? Кроукър много се надяваше да получи информация в тази насока от следващите новини на информатора Нишики… Защото имаше силното предчувствие, че Микио Оками и покойният Доминик Голдони са били свързани по някакъв начин със сенатора Дидалъс. В краен случай ги е свързвала тайнствената компания „Моргана“, чиято основна дейност очевидно е незаконната търговия с оръжие.

Компанията става все по-интересна, помисли си Кроукър. Доминик представя сестра си на сенатора Дидалъс, който наблюдава пряко дейността на АМОП. На свой ред Маргарет е в приятелски отношения с Веспър, която пък работи за „Моргана“, а в допълнение е част от информационната мрежа „Нишики“, създадена от Оками. Всички играчи са по местата си, на Кроукър остава само да разбере кой каква роля изпълнява.

Затвори очи и мигновено заспа. Това беше грешка. Събуди се стреснато, по горната му устна бяха избили ситни капчици пот, подмишниците му неприятно влажнееха. Съзнанието му все още се бореше с кошмарния сън. Сън, в който се сбъдваха най-ужасните му предчувствия: две жени бавно пристъпват по затъмнената сцена, дочува се възбуден шепот и еротично потъркване на коприна в голо тяло… После идва ред на гласа — жесток, силен, непоколебим. Гласът на Маргарет, който заповядва на Веспър да го убие…

 

 

Към тавана се издигаха гъсти облаци дим, лениво помръдващи от вибрациите на черните тонколони, които бяха наредени в полукръг около огромна машина за караоке. Предната част на компютъризираното чудовище беше оформена като никелирана решетка на стара американска лимузина — последният писък на модата в Япония. Разбира се, само след три месеца този образ ще излезе от употреба и на негово място ще се появи нов…

Дребен мъж с делови костюм се опитваше да пее „Бъди моята любов“ и да прилича на Джери Вейл на екрана зад гърба си, приглаждайки час по час посивялата си коса.

Никълъс и Таши влязоха в „Нингиоро“ — ултрамодерния нощен бар на Киото, посетен преди време от В. И. Павлов. Моментално потънаха в оглушителния грохот на огромните тонколони, за момент бяха принудени да спрат на място и да се адаптират към ситуацията. Комбинацията от черни стени и хромиран метал, сред които мигаха хиляди разноцветни светлини, придаваше на помещението атмосфера на нещо призрачно, в дъното се виждаше малък бар, мрачен като пещера.

„Нингиоро“ беше претъпкан. Тук имаше японци от всички слоеве на обществото — търговци и индустриалци, държавни чиновници и Якудза. Отношенията помежду им бяха сложно преплетени. Искаха се услуги, предлагаха се подкупи, отправяха се заплахи, спасяваше се чест… Попаднал в този вихър, всеки чужденец би се почувствал безнадеждно объркан.

Никълъс и Таши бавно си пробиваха път към бара. Той беше изработен от дебели листове кристално стъкло, светлината на флуоресцентните тръби идваше отдолу и очертаваше изящните женски фигурки в традицията „Но“, гравирани върху стъклото сред порой от нежни снежинки. В това съчетание европеецът несъмнено би открил нещо познато, нещо от коледните картички и старите мюзикбоксове, популярни в родината му преди десетилетия…

Приближиха се още няколко крачки и Никълъс обърна внимание на слабичка келнерка, понесла табла с напитки към масата на мастити японски бизнесмени. Приличаше на кукличка с традиционно белия грим на лицето си, японците я оглеждаха и се подсмиваха. Един от тях протегна ръка към бутилка бира, пред очите на Никълъс за миг се мярна цветна татуировка „иризуми“ — задължителен белег за всеки представител на Якудза.

Настаниха се на бара и си поръчаха бира „Сапоро“. Друг глупак в делови костюм се опитваше да имитира Елвис, пеейки нещо, което смътно напомняше за „Вива Лас Вегас“. Не му достигаше глас за високите тонове на припева и беше откровено смешен.

— Много се съмнявам, че точно тук ще открием въпросния Дзао — промърмори Таши.

— Аз не съм на същото мнение — поклати глава Никълъс. — Руснакът е бил твърде акуратен при своите разходи и е пазил разписките за всичко, което е плащал… Включително входния куверт за това заведение. Това ме кара да мисля, че ако действително е прекарал нощта в Киото, някой друг е платил.

— Може би същият този Дзао…

— Логично — кимна Никълъс.

— Но как ще го открием в тоя ад? Все едно да търсим игла в купа сено. При това пластмасова игла, която не може да бъде открита и с металотърсач!

— Изобщо няма да го търсим — усмихна се Никълъс. — Обратно — ще го накараме той да ни търси… — направи знак на бармана да се наведе и промърмори в ухото му: — Кажи на Дзао, че ни изпраща Павлов. Сделката се провали и Павлов е недоволен. Много недоволен!

— Не познавам човек с такова име — поклати глава барманът.

— Може и така да е, но ние му носим послание от Павлов. — Ръката на Никълъс многозначително потупа ревера на сакото, под който би трябвало да се крие пистолет: — Мисля, че разбираш…

Барманът сви рамене и плавно се плъзна встрани, сякаш имаше ролкови кънки на краката си. Наля три порции уиски и две чаши саке, после хвана кранчето на наливната бира.

— Какво ще кажеш? — попита Таши.

— Ези-тура — сви рамене Никълъс. — Ако тоя Дзао е редовен посетител, барманът положително го познава…

Онзи с деловия костюм на подиума правеше отчаяни опити да докара нещо от някогашния хит „Чувства“. Оглушителната рок музика на машината караоке трудно се издържаше, но баладите трябва да бъдат строго забранени, въздъхна в себе си Никълъс. Що за тъпа мода са тези напъни да се правиш на певец?

Таши опразни чашата си и Никълъс потърси с очи бармана, за да повтори поръчката. Онзи обаче беше изчезнал. Може би това беше добър знак, може би просто е отскочил до тоалетната…

В центъра на заведението бавно изплува фигурата на един едър якудза. Появи се откъм служебния вход, телохранителите на няколко крачки отзад красноречиво показваха, че е оябун или поне първи заместник… Беше облечен в типичната за подобни хора униформа — тъмни очила с огледални стъкла, черен, добре прилепнал костюм, бяла риза с бродирано кръстче на джоба, раирана вратовръзка и лъснати до блясък мокасини.

— Идва насам — предупредително се обади Никълъс и спря Таши, който понечи да се обърне. — Остави на мен, не искам да избухне война между вашите кланове…

Бандитът беше на три крачки от бара, когато Никълъс усети намеренията му и се приготви за съответната реакция. Беше висок мъж с широки рамене и тесен таз, лицето му със следи от едра шарка беше мрачно и намръщено. Проби бара, ръкавът му небрежно докосна чашата на Никълъс, бирата се разля.

Не каза нито дума, дори не се обърна да го погледне. Поръча си чаша кирин^[1] и изскочилият отнякъде барман побърза да я постави пред него. Никълъс изчака изпълнението на поръчката, после протегна ръка, взе високата чаша и я изпразни на един дъх. Устните му звучно премляснаха, празната чаша звънна пред замръзналия от изненада бандит.

Никълъс започна да му обръща гръб, когато усети железни пръсти около бицепса си. Вдигна глава точно навреме, за да улови изненадата, изписала се за миг върху лицето на бандита, светкавично оценил размерите на мускулите, които стискаше.

— Липсва ти възпитание, итеки! — изръмжа мъжът, лицето му беше потъмняло от приток на кръв.

Никълъс освободи ръката си от хватката, присви колене и вдигна длан пред очите му.

— Моля те да обърнеш внимание на думите ми — започна ритуалното за Якудза представяне той.

Лицето на бандита показа първо изненада, а после нов пристъп на гняв.

— Подиграваш се с нашите традиции, итеки? — промърмори заплашително той.

Никълъс подмина забележката и повтори фразата си.

Якудза зае съответната поза и отвърна:

— Аз бих пожелал същото.

— Моля, първо да чуеш мен, тъй като твоят пост очевидно е по-висок от моя…

Бандитът кимна с глава и се изправи, Никълъс стори същото.

— Говори тогава, итеки…

— Името ми е Никълъс Линеър. Роден съм в Сингапур и не поддържам връзки с нито един клан. — Чул това, бандитът иронично се усмихна. — Ти умишлено поиска да ме унижиш. Събори питието ми, блъсна ме, наричаш ме с презрителни епитети. Искам удовлетворение!

Усмивката на японеца се разшири, гръдният му кош се изпъчи, реверите на сакото се разтвориха и отдолу лъсна ръкохватката на пистолет.

— Под каква форма искаш своето „удовлетворение“? — иронично подхвърли той.

— Аз проявих нужното уважение — отвърна Никълъс. — Казах ти своето име, мястото на раждане и отношенията си с различните кланове.

Бандитът изненадано замълча, после тръсна глава и каза:

— Името ми е Кине Ото, известен съм също и като Дзао. Роден съм в Киото и съм заместник-оябун на клана Докудокуши — брадичката му решително се вирна: — Разбрах, че ми носиш вест от руснака…

— Сега вече започваме да се разбираме — поклони се любезно Никълъс. — Предлагам да изиграем една игра на „карута“.

Върху лицето на Дзао отново се изписа колебание. „Карута“ беше игра на карти, привилегия на някогашните японски благородници. С течение на времето благородниците бяха изчезнали, но играта бе оцеляла и днес беше любим хазарт на Якудза.

— О, това би било чудесно — пусна кривата си усмивка Дзао, после махна към една свободна масичка наблизо: — Хайде, нека изиграем една партия „карута“…

Играта се базираше на различни видове сезонни цветя, които трябваше да бъдат подредени в определени комбинации. Изпод бара се появи тесте карти и кацна на масичката. Никълъс се обърна към бармана и го попита знае ли да раздава. Онзи се поколеба, после кимна с глава. Очевидно се притесняваше, но нямаше как да откаже.

Дзао се настани срещу Никълъс и с нищо не показа, че възразява на предложението му друг да раздава картите. Пръстите му леко почукаха по тестето.

— Ти избра играта, аз ще определя залозите — промърмори той. — Имаш ли нещо против?

— Нищо — отвърна Никълъс, макар че ясно усети нервността на Таши, изправил се зад гърба му.

Очите на Дзао бавно пробягаха из помещението.

— След като спечеля, ти ще забравиш кой те е пратил при мен и защо го е сторил — бавно изрече той. — В допълнение ще се качиш на сцената на караоке и ще ми се извиниш пред всички.

— А ако спечеля аз?

— Няма да спечелиш.

— Ако спечеля аз, ти ще ни разкажеш всичко за руснака, особено за целта на посещението му — тръсна глава Никълъс, без да обръща внимание на заплашителния блясък в очите на якудза. Концентрира се върху движенията на тялото му — те щяха да му кажат достатъчно.

Дзао заповяда на бармана да започне раздаването. При първата ръка и двамата успяха да направят печеливши комбинации, при втората не успя никой. Но при третата спечели Никълъс. Дзао имаше осмица, деветка и тройка — губещо съчетание, което по ирония на съдбата образуваше йероглифа на думата „якудза“…

— Спечелих — изправи се на крака Никълъс. — Сега трябва да се изпълни облога, Дзао-сан. Искам да науча всичко, което знаеш за руснака Павлов.

— След около час си тръгвам, ще поговорим навън.

Никълъс кимна с глава и се насочи към бара. Таши го последва, а Дзао остана да гледа след тях.

— Нямам доверие на тоя тип — промърмори Таши. — Не обича да губи, особено пък от хора като теб…

— Точно така — кимна Никълъс и поръча питиета. — Но нямаме друг избор. Привлякохме вниманието му, сега не ни остава нищо друго, освен да бъдем крайно предпазливи. Защото тип като него спокойно може да ни види сметката…

Дзао си тръгна късно, Никълъс и Таши станаха и го последваха. Навън духаше студен вятър, червените фенери над заведенията се поклащаха на металните си халки. Хора почти не се виждаха, само няколко лимузини тъмнееха в близост до входа, стъпили с две колела на тротоара.

— Но той изчезна! — нервно се озърна Таши. — Очевидно няма намерение да разговаря с нас!

Никълъс имаше същото чувство, но премълча. Фаровете на колата срещу тях изведнъж блеснаха и ги окъпаха в ослепителна светлина.

— Итеки!

— Аха, ето го нашия Дзао — промърмори Таши.

Едрата фигура на бандита се измъкваше от колата като някаква странна нощна птица.

— Дължиш ми нещо — подвикна Никълъс. — Мисля, че е време да се разплатим.

— Искам реванш — прогърмя гласът на Дзао над тихата уличка.

— Не става — отвърна Никълъс. — Ти загуби, трябва да се примириш…

— Не мога да се примиря, че някакъв мелез като теб ме унижи пред всички!

— Значи не държиш на дадената дума.

Дзао се приближи на няколко крачки, от устата му се изтръгна подигравателен смях.

— Думата ми няма никакво значение, когато е дадена на итеки!

— Лошо — поклати глава Никълъс. — Ще се окаже, че нямаш и чест…

— Не дрънкай глупости! — прогърмя Дзао. — Какво знае за честта един варварин? — Пистолетът проблесна в ръката му като опасен хищник: — За мен ти не си нищо повече от нищожно насекомо, проявило глупостта да се изпречи на пътя ми! — пристъпи още една крачка към Никълъс и Таши и заплашително изръмжа: — Изчезвайте, преди да съм ви стъпкал!

Естествената човешка реакция на заплахата от нападение е да се побегне, в най-добрия случай — да се посрещне директно. Но дългогодишните тренировки по айкидо бяха освободили Никълъс от този инстинкт. На негово място беше дошло умението да отбягва нападението с крачка встрани, след което инерцията на нападателя се използваше за светкавична контраатака с унищожителни последици.

Всичко това ставаше инстинктивно, именно инстинктите бяха пътят към победата. Защото в краткия миг на атаката, продължаващ може би само хилядна от секундата, няма време за избор на стратегия и прилагане на хватки. Времето стигаше единствено за инстинктивна реакция.

Точно това стори и Никълъс. Уверил се в присъствието на „хара“ — вътрешното чувство за сигурност, той концентрира душевните си сили и тялото му реагира по съответния начин.

Вместо да се втурне към Дзао, той светкавично отскочи встрани, дясната му ръка сграбчи пистолета и рязко го завъртя. Дланта на лявата се стрелна напред и улучи бедрената кост на гиганта. Ударът беше нанесен с огромна сила.

Дзао изпъшка, левият му крак неудържимо започна да се подгъва. Никълъс продължи да извива китката с пистолета, след миг се разнесе остро пропукване и ръката безсилно увисна. Притиснал тяло до олюляващия се оябун, който всеки миг щеше да се строполи на земята, Никълъс ясно долови скърцането на гумени подметки по асфалта. Пристигаха и телохранителите…

Тук на сцената излезе Таши. Издърпал светкавично пистолета от омекналите пръсти на Дзао, той натисна спусъка два пъти подред, фаровете на лимузината се пръснаха с трясък, уличката потъна в мрак. Присвил очи, младият якудза се опита да различи неясните силуети край паркираните коли.

— Това тук не ви засяга — меко и почти приятелски подвикна той. — Вашият оябун не удържа на думата си и трябва да си понесе отговорността. Поведението му няма нищо общо с достойнство и чест, ето защо не сте длъжни да го защитавате.

Никълъс усети напрежението като електрически заряд в буреносен облак. Телохранителите се колебаеха, но все още не се оттегляха. Отвори уста и започна да говори. Гласът му беше странно писклив, звуците се раждаха някъде дълбоко в гърлото му. Хипнотичният им ефект беше почти мигновен, първобитното звучене на подобна реч беше сред най-сложните умения на древното изкуство Тао-тао…

Говореше, без да спира, думите се нижеха като заклинание. Най-накрая усети как психическото напрежение отслабва и се разпада, опасността беше отминала. Сега разполагаше с двадесетина секунди за това, което трябваше да бъде свършено. Без да намалява концентрацията си нито за миг, той направи знак на Таши да вдигне тялото на Дзао от асфалта и да го вкара в колата си.

Таши се подчини, после седна зад волана и завъртя стартерния ключ. Никълъс скочи до отпуснатото тяло на Дзао, гумите пронизително изсвириха и колата изчезна в мрака на нощта.