Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (13)

Десета глава
Токио | Лондон | Киото

— Майка ми не е тук — каза мъжът в инвалидната количка. — Замина преди няколко дни. Мога ли да ви помогна?

— Много си любезен, Кен — усмихна се Ушиба. — Благодаря, не искам да бъда натрапник…

— На един инвалид? — присвиха се могъщите рамене. — Аз имам достатъчно време за вас, дайжин. Зная, че не сте прекосили целия град само за да си побъбрите с Кисоко.

Ушиба кимна с глава, свикнал с прямотата на Кен. Това, което у другите би прозвучало нелюбезно, при него беше просто израз на нетърпение. Необичайно за един японец, той не можеше да търпи ритуалното празнословие и предпочиташе прямотата. Това беше само малка част от забележителната му личност, той и без нея би продължавал да бъде такъв…

Преди всичко, защото беше силен и здрав, защото до съвършенство владееше бойните изкуства и не обръщаше внимание на парализираните си крака. Беше страстен колекционер, притежаваше богата и скъпа сбирка от древни японски оръжия.

Ушиба го харесваше, макар вътре в себе си да беше убеден, че младият мъж прави всичко възможно да проявява несъгласие със събеседниците си. Обича да се заяжда, защото по този начин открива какво се крие зад благопристойната фасада на хората, каза му веднъж Кисоко, в гласа й прозвуча странна гордост.

Кен беше един вид социолог, Ушиба често си представяше къщата му като разположена на тайно място огромна лаборатория за странните му експерименти.

— С удоволствие бих останал да си поговорим — промълви министърът. — Тук се чувствам приятно откъснат от външния свят.

— Времето сякаш спира, нали? — кимна Кен и подкара инвалидната си количка по дългия коридор.

Беше красив мъж с издължено лице и топли кафяви очи, в които се долавяше страданието на физически непълноценното човешко същество. От него се излъчваше особена тъга и това го правеше близък на Ушиба, който познаваше много добре света на болката.

— Но времето извън тези стени неумолимо тече — продължаваше Кен. — Либерално-демократическата партия рухна и едва ли някога ще се нареди сред водещите политически сили в Япония… — направи гримаса и добави: — Слава Богу…

— Тази партия изигра решителна роля за развитието на страната — възрази Ушиба. — На твое място не бих я погребвал толкова категорично…

— Разбирам топлите чувства, които храните към стария си приятел Йошинори — отсече без колебание Кен. — Но сам знаете къде е в момента този символ на алчното ни минало!

— Йошинори водеше тежки битки на много фронтове, докато ти си все още дете, Кен… Днес Япония е световна сила и това се дължи на хора с неговите възгледи.

— На хора като вас, нали, дайжин?

Ушиба премълча. На моменти Кен беше направо непоносим. Интелектуалният му потенциал беше почти безграничен, никой не можеше да разбере дали наистина вярва в това, което казва, или просто си играе, опитвайки се да провокира спор.

— Тъкмо си приготвях обяд — промърмори Кен и вкара количката си в кухнята. — Ще го споделите ли с мен?

Ушиба кимна в знак на съгласие и остана до вратата, докато Кен сръчно разпределяше суши и гарнитура от зеленчуци в двете чинии. Подаде му едната заедно с бутилка бира, после двамата се настаниха зад овалната маса от тежък бук в ъгъла на кухнята. В тази къща имаше голямо количество странни за Япония мебели, Изтокът и Западът си даваха среща във всяко помещение, хармонията между тях невинаги беше съвършена, но бе неизбежно приемлива…

Известно време се хранеха в спокойно мълчание. Ушиба изпитваше чувство на гордост от факта, че в негова компания Кен се чувства напълно освободен. Младият мъж предпочиташе ролята на наблюдател, а не на пряк участник в човешките взаимоотношения. Това може би се дължеше на вътрешната му несигурност, ролята на наблюдател в обществото все пак беше за предпочитане пред никаква роля…

— Как вървят нещата в любимия ви свят на политиката? — попита най-сетне Кен. — Според мен всеки дайжин трябва да е майстор в тази игра, иначе рискува да изпусне позициите си.

— Честно казано, играта започва да ме уморява — поклати глава Ушиба. — Водят се прекалено много битки на най-различни фронтове…

— Остарявате! — отсече с обичайната си прямота Кен. — Хора с вашите чувства би трябвало да са по-мъдри!

— По-мъдри?

— Трябва да се оттеглите, преди да направите фатална грешка — кимна категорично Кен. — Иначе ще бъдете смазан от собствената си стратегия.

Ушиба потисна инстинктивната си неприязън към тази груба присъда. Успя да си даде сметка, че ако трябва да бъде безпощаден към себе си, в думите на Кен се съдържа твърде много истина. Те просто казваха това, което гордостта му отказваше да приеме.

— Имаш право, разбира се — промълви на глас той и отмести почти пълната си чиния. Апетитът му изчезна, напоследък забелязваше, че се храни два пъти по-малко, отколкото допреди шест месеца. — Когато играта се превърне в бреме, правилата неизбежно се променят. И ловецът рискува да се превърне в дивеч…

— Животните имат способността отдалеч да надушват кръвта — отвърна Кен и натика в устата си голяма хапка риба, примесена с ориз и зеленчуци.

— Помня времето, когато това можеше да се каже и за мен — усмихна се Ушиба.

— Може да се каже и сега, стига достатъчно силно да желаете победата в играта.

Ушиба го погледна с нов интерес. Макар със сигурност да беше прехвърлил четиридесетте, Кен имаше гладко младежко лице и смолисточерна коса, интелектуалните му способности положително бяха толкова големи, колкото и когато е бил двадесетгодишен младеж.

Ушиба изпъна гръб, пренебрегвайки болката, която се зараждаше в стомаха му.

— Човек се ражда със способността да надушва кръвта — отбеляза той.

— Това е вярно — кимна Кен и опразни чинията си. — Тази способност се съдържа в генетиката му и се усилва с майчиното мляко…

Забележката беше доста странна, Ушиба изпита чувството, че Кен има предвид Кисоко… В крайна сметка тя беше сестра на Микио Оками, положително се беше родила със способността да надушва кръвта…

— Няма ли да го довършите? — попита Кен и махна с ръка към чинията му.

Ушиба поклати глава и с удивление загледа как Кен придърпва храната и лакомо се нахвърля върху нея. Даде си сметка, че трябва да бъде снизходителен към този акт на невъзпитание, човекът срещу него все пак рядко влизаше в контакт с обществото.

— И тъй, какво ви води тук, дайжин? — попита с пълна уста Кен. — Очевидно имате нужда от съветите на майка ми. Коя фракция ви трови живота?

— Някой е допуснал грешка — предпазливо отвърна Ушиба. Кисоко знаеше за тайните му връзки с Вътрешния съвет на Якудза, защото беше сестра на Кайшо, но Кен беше съвсем друго нещо. — Опасна грешка, която час по-скоро трябва да бъде поправена…

— Предполагам, че говорите за наказание.

Нищо не убягва от вниманието на този човек, въздъхна в себе си Ушиба.

— Точно така, за наказание — отвърна на глас той. — Но аз не мога да го наложа, защото… защото съм близък с този човек…

— А той заслужава ли наказание?

— Несъмнено.

Кен кимна, сякаш приел присъдата на дайжина за свършен факт.

— Значи трябва да определите това наказание в съответствие с вината…

— Много бих искал да мога — въздъхна Ушиба. — Но главата ми е празна…

Кен помълча зает да довършва храната в чинията на дайжина. После каза:

— Елате горе. Искам да ви покажа нещо.

Взеха малкия асансьор в дъното на коридора и се изкачиха на втория етаж. Там се намираше гимнастическият салон на Кен и огромната му колекция от древни оръжия. При ремонта на сградата бяха изхвърлени старите прозорци, на тяхно място имаше огромни пана от матирано стъкло, които пропускаха максимално количество светлина, но едновременно с това запазваха напълно вътрешността на помещенията от любопитни погледи. Паркетът блестеше, край една от степите имаше витрини със самурайски мечове, дълги ножове „вакизаши“ за ритуалното самоубийство сепуку, късите ками „танто“ и още ред хладни оръжия, за предназначението на който Ушиба нямаше и най-бледа представа.

Кен приближи количката си до стената, с лекота се повдигна на мускулестите си ръце и се свлече на пода. Кръстоса безчувствените си крака в позиция „лотос“, после започна да се придвижва с помощта на китките си. Мускулите играеха, тялото му се повдигаше и отпускаше като странно махало, движенията изглеждаха леки и непринудени. Но Ушиба знаеше, че това е много далеч от истината.

Кен спря пред редицата „данцу“ от специално дърво. Това бяха специални шкафове за съхранение на катани, изработени по поръчка. Отвори най-горното чекмедже и извади някакъв кръгъл, увит в копринена кърпа предмет. Ушиба пристъпи и коленичи до него, очите му се разшириха от учудване. Предметът се оказа череп, потъмнял от времето и придобил цвета на изпечена глина. Повърхността му блестеше като полирана. Това означаваше, че за него се полагат специални грижи и костта се маже с разтопен восък.

— Това е черепът на Масамото Мусаши — по мое убеждение най-добрия майстор на саби в цялата японска история — прошепна с благоговение Кен. Мусаши беше придобил световна известност с книгата си „За петте кръга“ — истинска енциклопедия на кенджуцу — техниката и стратегията на боя с хладно оръжие, написана някъде в средата на XVII век.

Кен въртеше черепа между пръстите си.

— Знаете ли, че главата на Мусаши е била обработена и продадена от най-близкия му приятел? Просто нямал никакви средства, за да оцелее… — Лъскавата топка продължаваше бавното си движение: — Мародер ли е бил този приятел, или просто жертва на нуждата? А може би е направил услуга на Масаши и е успял да запази спомена за него вечно жив?

Кен изведнъж тикна черепа в ръцете на Ушиба:

— Подръжте го, дайжин. Така ще усетите силата на Мусаши, недосегаема за смъртта и времето… Нали именно в това се крие смисълът на безсмъртието?

Черепът беше неочаквано тежък. Ушиба бавно започна да разбира думите на Кен. Вперил поглед във вдлъбнатините и извивките му, той изведнъж започна да вижда това, което е превърнало мозъка на Мусаши в уникална машина. Забрави болките в поразения си от рак стомах, престана да мисли за близката смърт. Пред него се разкри това, което Кен наричаше съществувание след смъртта. Може би не отговаряше точно на човешките представи, може би беше нещо по-голямо, по-всеобхватно…

— Той ви докосна, дайжин — промълви Кен, без да направи опит да си върне обратно черепа. — И вие чувствате това, което чувствам аз… Когато човек е близо до Мусаши, страданието престава да съществува…

— Така е — прошепна като омагьосан Ушиба.

— Вече няма болка и смърт, времето е спряло…

— Дайжин, вие трябва да накажете Акира Шоза за неговото престъпление — тихо изрече Кен.

За момент, потънал дълбоко в излъчването на черепа, Ушиба не повярва на ушите си. После вдигна глава да погледне Кен и разбра, че грешка няма.

— Но откъде знаеш за него? — смаяно промълви той.

— Интуиция, подкрепена от факти. Преди известно време, не много отдавна, Шоза дойде да се срещне с майка ми. Ако не бях се намесил, тя положително щеше да го убие. Защото е убедена, че той е заповядал екзекуцията на Микио Оками.

— Може би тя знае нещо, което е неизвестно на мен — отвърна Ушиба. Черепът изведнъж натежа в ръцете му и той побърза да го върне на Кен. — Прекалено много хора изглеждат готови да поемат отговорността за един неосъществен акт…

— Но Кайшо не упражнява властта си, нали? Прогониха го. Нима това не е достатъчно?

Ушиба кимна с глава.

— Да, предполагам, че е напълно достатъчно в нашия несъвършен свят — очите му изпитателно пробягаха по лицето на Кен: — Но защо Шоза е искал да се види с майка ти?

— За да разбере какви са били отношенията на Оками с полковник Денис Линеър… И да научи нещо за Коей.

— За Коей? Но защо му е трябвало да…?

— Накажете го! — прекъсна го с тих, но твърд глас Кен. Очите му не изпускаха полираната повърхност на черепа: — Вие най-добре можете да определите тежестта на наказанието му.

— Главата ми е празна, вече ти казах това…

— Тогава позволете на мен да ви покажа пътя… — топлите очи на Кен бавно се спряха върху красивото лице на Ушиба: — Той е точно пред вас, дайжин… Като черепа на Мусаши. Остава да го видите…

— Но…

— Вашият приятел Танака Гин, главният прокурор на Токио…

 

 

По това време на годината Лондон беше безнадеждно затънал във влажна мъгла. От Темза се издигаха гъсти изпарения и бавно се стелеха над Сити и мрачната грамада на Тауър. Сутринта в центъра беше извършен бомбен атентат, известният универсален магазин „Хародс“ беше затворен за посетители заради нови заплахи, отправени от ИРА. Мястото на инцидента — офисът на една от централните банки, беше отцепено от полиция и пожарникари, тежки строителни машини разчистваха отломките, екипи от криминолози се опитваха да определят състава на експлозивите, използвани от терористите.

Мъглата от време на време се вдигаше, но само колкото да покаже грозната голота на дърветата в Хайд парк и Сейнт Джеймс. Тогава на нейно място идваше ситен дъждец, който сякаш нямаше намерение да спре. Лондончани обаче не обръщаха внимание на противното време, черните куполи на чадърите им блестяха като току-що закупени скаутски униформи и маркираха спокойното им придвижване по мокрите улици, задръстени от коли. Нищо на този свят не беше в състояние да ги учуди и разколебае, всеки вършеше работата си с типичната британска невъзмутимост.

Но въпреки самобитността на Лондон и неговите жители, все по-голяма част от града придобиваше американски вид. Дори Пикадили Съркъс — най-английската част на столицата, беше запълнена с магазини за американски стоки, натрапчивата им реклама по нищо не отстъпваше на тази, която връхлита върху купувачите в Ню Йорк. Преди години бледа и безлична, с всички признаци на сурогат, днес тя живееше пълноценен живот и действаше наистина зашеметяващо.

Веспър отново успя да изненада Кроукър. Вместо да отиде направо в Хамърсмит, където се намираше централата на „Малъри Ентърпрайсиз“ и накъдето я очакваше да се насочи Кроукър, тя взе такси от летище Хийтроу и потегли за Белгрейвия. Слезе на Кингс роуд и тръгна пеш по посока на площад „Ийтън“. От масивната сграда, в която влезе, се разкриваше великолепна гледка към църквата „Холи Тринити“, издигаща се в северната част на площад „Слоун“.

На Хийтроу за малко да я изпусне. Преди да се отправи към въртележката за багажите, Веспър се отби в тоалетната. В ръката й се поклащаше само ръчният багаж — квадратно куфарче „Самсонайт“ с обикновени размери. Десет минути по-късно се появи отново и Кроукър я позна само защото си отваряше очите на четири. На главата й имаше червеникава, дълга до раменете перука, кафявите контактни лещи бяха изчезнали, яркосините очи отново грееха върху съвършения овал на лицето й. Гримът й беше в стил тежък гръндж — виолетово червило, дебел пласт чернилка по клепачите, дълги изкуствени мигли. Яркочервеното шалче си стоеше на мястото, но в замяна на това обувките и бяха изчезнали, сменени от дълги до над коляното ботуши. Блузката висеше свободно над къса черна поличка, която едва прикриваше горната част на бедрата й. Наведе се да вдигне багажа си от въртележката, гледката беше такава, че мъжете зад нея за малко не получиха удар.

Тук федералната значка на Кроукър не означаваше нищо и това беше един сериозен проблем. От опит знаеше, че не бива да я размахва насам-натам, тъй като това несъмнено би му донесло неприятности. Лондонските полицаи никак не обичат разни цивилни янки да им се мотаят из района. За момент почти съжали, че отказа помощта на Гадняра. Но разчиташе на една стара своя връзка и възнамеряваше да я използва. Преди години се беше запознал с един старши инспектор от Ню Скотланд Ярд, на когото помогна да идентифицира опасен престъпник, а след това и да го екстрадира от Ню Йорк.

Името на този човек беше Том Мейджър, Кроукър така и не устоя на изкушението да го нарича „майор Том“^[1]. Зад гърба му, разбира се… Мейджър беше човек с едро телосложение и наближаваше петдесетте. Имаше хладно и затворено лице, украсено от гъсти, подстригани на черта мустаци. Приличаше на бивш боксьор и на практика се оказа, че наистина е бил такъв по време на службата си в армията. Когато се появяваше, усмивката му беше изключително сърдечна и коренно променяше цялата му заплашителна осанка. Беше вечно жаден и консумираше бира в такива количества, че дори Кроукър го зяпаше с отворена уста. Другата му слабост бяха сандвичите-джобчета, запълнени с месо, зеленчуци и подправки.

Нямаше го в сградата на Ню Скотланд Ярд, но когато Кроукър се представи на униформения сержант в отдела му, той беше любезен да му даде един адрес на Флъд стрийт в Челси.

С неудоволствие взе едно от прекалено скъпите лондонски таксита, макар че отново можеше да харчи парите на сенатора Дидалъс. Направи го само защото метрото не стигаше до Челси, а за американец като него разписанията на лондонските автобуси представляваха пълна загадка.

Флъд стрийт, както и се очакваше, беше уличка в близост до брега — там, където Челси и Темза размесваха водите си. Вероятно поради относителната трудност на достъпа до този квартал Челси беше останал горе-долу единствената част на Лондон с истински удобните английски домове, чиято слава се беше разнесла някога по целия свят…

Откри Том Мейджър начело на екип сапьори, които копаеха в предния двор на една от типичните за квартала удобни къщички. Наемателят решил да засади няколко борчета и изведнъж открил заровен труп. Върху купчината червеникава пръст бяха акуратно подредени коренчета от ириси и карамфили, в съседство беше разпънат голям найлон. Върху него бяха наредени човешки кости, скелетите бяха три.

— Нищо чудно, че цветята са страхотни — промърмори един от полицаите в близост до Кроукър.

Мейджър беше клекнал до найлоновото платно и внимателно отстраняваше калта от един череп, използвайки върха на писалката си. Зад него полицейският фотограф щракаше със светкавицата си.

— Томас!

Мейджър раздразнено вдигна глава. Видя Кроукър и на лицето му се разля широка усмивка:

— Господи, Исусе! Я виж кой се е надигнал от гроба! — Двама от сапьорите любопитно вдигнаха глави, после отново се заеха с работата си. — Какво те води в слънчев Лондон, стари приятелю? — ръката му почти премаза пръстите на Кроукър: — В друг сезон щеше да бъде истинско удоволствие!

— Страхувам се, че идвам по работа.

Мейджър го огледа от главата до краката и разочаровано изсумтя:

— И не ми носиш поне един сандвич-джобче, нали?

— Съжалявам — поклати глава Кроукър. — Нямаше да го пуснат през митницата.

— Всичко е наред, приятел — засмя се Мейджър. — И без това холестеролът ми отдавна е надхвърлил допустимите граници. Моят кардиолог мисли, че това се дължи на стрес, ама аз си знам колко сочни бифтека и пържени дробчета съм излапал! — ръката му се насочи към човешките останки върху платното: — Я хвърли едно око! Да си припомниш какво може да направи човек на ближния си…

Приближи се един от сапьорите.

— Приключихме с огледа на съседните парцели — докладва той. — Сега какво да правим?

— Идете да се наспите — махна с ръка Мейджър. — Утре сутринта, точно в девет, искам наемателят да е в канцеларията на районния прокурор на Лейкън стрийт. Ясно? Ще бъда там още в осем, трябва да подкова онова копеле, иначе случаят ще стане отвратителен…

— Какво възнамеряваш да му предложиш?

— Само най-необходимото. Възложиха ни случая, защото един от труповете е на чужденец… — Мейджър се извърна към Кроукър и поясни: — Извикаха ме по тъмно и оттогава насам не съм спрял да се ровя в тая гробница… По-малко стрес, а? Моят доктор трябва да си е изгубил акъла!

— Виждам, че си затънал до гуша, Том — въздъхна Кроукър. — Все пак ще те помоля да ми отделиш минута-две… Трябва ми помощ.

— Тъй, тъй… помощ, значи… Няма да стане, ако не му ударим по едно, приятел… Най-близката кръчма е на Кингс роуд. — Мейджър разтърка очи и сладко се протегна: — Добре, че дойде. Иначе кой знае кога щях да се сетя за почивка… А мозъкът започва да буксува, когато го мъчиш с едно и също в продължение на часове… — Каза на един от сапьорите къде може да бъде открит, после кимна на Кроукър и двамата поеха по Флъд стрийт.

— Имаш ли къде да нанкаш?

— Току-що пристигам, все още не съм ангажирал хотел…

— Дърво без корен, а? — усмихна се Мейджър. — Съвсем типично за теб, Люис…

Той беше единственият човек, който го наричаше Люис. Дори баща му се беше обръщал към него единствено с Лю. Стигнаха Кингс роуд и свърнаха надясно.

— Ако искаш, можеш да се нанесеш при мен — предложи Мейджър.

— Не, братле, не искам да притеснявам жена ти…

— На твое място не би ми пукало, старче. Мойра се изнесе преди повече от две години…

— Съжалявам, не знаех.

— Такава ми е шибаната работа — сви рамене Мейджър и блъсна вратата на кръчмата. Посрещна ги познатата миризма на бира и тютюнев дим. — Човек не може да бъде женен едновременно за шибаната си работа и представител на нежния пол, нали? — сви рамене: — Най-честото й оплакване беше, че предпочитам телефона пред нея… И имаше право… Мъчно ми е за нея, но честно си признавам, че за шибаната работа щеше да ми е мъчно повече.

Настаниха се на дървена маса, потъмняла от времето и бирата, разливана върху нея. Мейджър поръча наливна бира ейл. Мезето се състоеше от ролца мазни кренвирши и пай, Бог знае защо наречен „овчарски“. Кроукър затвори очи и направи опит да потисне бунта на стомаха си.

После започна да разказва. Обясни кого следи, причините си спести почти изцяло. Задоволи се да каже, че работи по разкриването на международна мрежа за търговия с оръжие. Тази версия имаше двойното предимство да бъде близо до истината и да представлява особен интерес за Мейджър, който, извън помощта, предлагана на градската полиция при разкриване на масови убийци, обикновено се занимаваше с търговците на оръжие, превърнали Лондон в главна отправна точка за клиенти от Близкия изток.

— Площад „Ийтън“ е баровско място — промърмори Мейджър, когато Кроукър му съобщи за адреса, на който се беше установила Веспър след пристигането си в града. Разбира се, не спомена нищо за смяната на дегизировката й. — Там се търкалят многото мангизи… — Мейджър замълча, за да преглътне голямо парче овчарски пай, после попита: — Значи тази жена е замесена с американска компания на име „Моргана“, така ли?

Кроукър кимна.

— А тя пък е свързана с „Малъри Ентърпрайсиз“ в Хамърсмит… Според счетоводните книги се занимава с доставки на оръжие, и то право от складовете на Чичо Сам, макар да се твърди, че те били затворени като патешки задник…

Мейджър отпи едра глътка бира и се замисли. Мълча толкова дълго, че Кроукър изгуби търпение:

— Какво има, Том?

— Мисля си… — промърмори Мейджър и вдигна очи към приятеля си: — Странно, много странно…

— Какво?

— Имената на компаниите. „Моргана“ и „Малъри“… Идва ми наум една стара легенда… Моргана е била сестрата на магьосника Мерлин и също е притежавала магически умения… Но те били по-близо до природата, произхождали от друидските традиции. Тази легенда има стотици интерпретации, но най-известната е „Смъртта на крал Артур“, написана от сър Томас Малъри. Малко хора знаят, че този благородник си е падал по незаконните операции. Бил е джебчия и измамник, а накрая станал и убиец. Книгата си написал в затвора… — Мейджър млъкна и учудено изгледа приятеля си: — Какво ти става, бе, момче?

Кроукър беше бял като платно, тежката храна се беше превърнала на оловна топка в стомаха му.

— Къде според легендата на Малъри е бил дворът на крал Артур, Том? — напрегнато попита той.

— В Камелот, разбира се.

— А тайната му империя?

— Авалон — отвърна Мейджър. — Някакъв фантастичен град, плуващ в мъглата… Според мнозина това бил градът на друидите и родното място на Моргана. Защо питаш?

Умът на Кроукър бясно препускаше, рационалното у него трудно се справяше с предположенията на интуицията. Спомни си думите на Джон Джей Аркам, че образованието на жена му било поето от някаква фондация „Авалон“… Също като в крал Артур…

— Партньорът ми разследва една друга компания, която също е в незаконния бизнес с оръжие — промълви той. — Част от международен картел, който се управлява съвместно от американската мафия и японската Якудза… — очите му се заковаха в лицето на Мейджър: — Но най-лошото открихме миналата година — оказа се, че в далаверата са забъркани и американски правителствени служители… Името на втората компания е „Авалон ЛТД“, досега живеех с чувството, че „Авалон“ и „Моргана-Малъри“ са конкуренти…

— А май ще се окаже точно обратното — поклати глава Мейджър. — Всички са част от една гигантска организация!

Кроукър знаеше, че развръзката е близо. Откакто Оками мина в нелегалност, той непрекъснато насочваше него и Никълъс към „Авалон ЛТД“. Защо? Отначало Кроукър мислеше, че „Авалон“ е компания на „Годайшу“. После, когато се натъкна на „Моргана“, реши, че Оками и Голдони са създали свой собствен канал за търговия с оръжие, а целта им е да докарат „Авалон“ до фалит. Сега, когато разбра, че всички тези компании са под ръководството на една и съща сила, той неволно бе длъжен да се запита кой тогава прави опит да се намести на пазара с незаконно оръжие. Най-очевидният отговор беше: „Годайшу“. Това обясняваше защо Оками ги тласка към „Авалон“. Никълъс спомена, че е бил убит Винсънт Тин — представител на неговата компания в Сайгон. Убиецът бил някой си Рок, а човекът, който отмъкнал трупа от моргата, бил якудза и се представил като служител на „Авалон“ с фалшив адрес в Лондон. Сега вече ставаше ясно, че „Годайшу“ поддържа тесен контакт с Рок и неговия Плаващ град.

Но, до убийството си в края на миналата година, шеф на американския клон на „Годайшу“ е бил Джони Леонфорте. Кой тогава продължава да ръководи потоците крадено оръжие от Пентагона, включително и модерните прототипове, разработвани в АМОП? Несъмнено това е човекът, назначил Леонфорте на поста му и пряк ръководител на Агенцията: сенаторът Ричард Дидалъс.

 

 

— Не знам.

Прегърбената старица пълзеше по покритата с огладени камъни пътечка, ръката й се повдигна към въжето, задвижващо малките камбанки на входа на храма.

— А и да знаех, пак нямаше да ви кажа.

Старицата плесна с ръце да събуди духовете на шинтоисткия храм и започна да се моли.

— И двамата сте мъртви! — изръмжа Дзао, местейки блесналите си от гняв очи от Таши към Никълъс и обратно. — Нямате никаква представа с кого… — изведнъж млъкна и зяпна от изненада, долната му челюст смешно увисна. Таши беше придърпал ръкава на ризата си и отдолу блесна изящно оцветената татуировка „иризуми“.

Дзао бавно се взря в лицето на Таши. Беше седнал на един стол, ръцете му бяха здраво завързани на гърба.

— Няма значение кои сте! — избухна той, лицето му се разкриви от омраза. — Тук, в Киото, управляваме ние! Пет пари не давам за чужденци като вас!

Никълъс се отдръпна от прозореца, хвърли кратък поглед към Таши и двамата се уединиха в далечния ъгъл на помещението. Намираха се в хотел, който даваше стаи за час или два, никой никого не разпитваше, документи не се изискваха. Грозната бетонна кутия се издигаше в една от тесните улички на квартала Гнои и рязко се отличаваше от приятните къщи и ресторантчета около красивия парк с шинтоисткия храм в средата.

— Така няма да стигнем доникъде — прошепна Никълъс. — А и времето работи срещу нас.

— Прав си — въздъхна Таши. — Можеш да бъдеш сигурен, че хората му вече са се организирали и претърсването на града е започнало. А ако са информирали и оябуна му…

Никълъс знаеше какъв е недоизреченият край на фразата. Ако се докаже, че Таши е замесен в отвличането на Дзао, това положително ще доведе до открита битка между него и оябуна на тоя тип.

— Той знае, че времето работи за него — каза Никълъс. — Затова трябва да изцедим каквото можем и да се омитаме, преди да са ни надушили войниците му!

Таши приближи лице до неговото и едва чуто прошепна:

— Не се безпокой. Ще ни каже всичко, което искаме да знаем. А после няма дори да си спомня, че е разговарял с нас…

Обърна се и пристъпи към Дзао. Спря на крачка от него, с отпуснати покрай тялото ръце и леко разкрачени крака. Пръстите му леко се присвиваха и отпускаха, дишането му стана дълбоко и равно. Дзао го гледаше както се гледа луд.

Никълъс ясно усети психическото напрежение, имаше представа какво се готви да стори Таши. Но едва когато японецът започна да издава напевни и монотонни звуци, той си даде сметка на какво ще присъства…

Беше сигурен, че вижда в съзнанието си двата могъщи потока — единия светъл, другия тъмен, — които започнаха да струят около него и сякаш всеки миг щяха да се слеят. Това бяха Акшара и Кшира — двата коренно противоположни фундамента, върху които се крепеше великото изкуство Тао-тао. Пред очите му се появи блестящата сфера „куи“ — дълбоката същност на Тао-тао. Във вътрешността й се преплитаха светлата Акшара — пътеката, която му беше до болка позната, и Кшира — нейната тъмна противоположност, мрачна и заплашителна. Сърцето му замря, най-ужасните му кошмари се превръщаха в действителност. Защото добре знаеше какво представляват черните точици по повърхността на Кшира. Канзацу — неговият учител и враг, беше посял коварните семена на Кшира в познанието на Акшара, сега тези семена даваха своите плодове и заплашваха да го унищожат, да експлодират като бомба със закъснител… Можеше да се спаси само ако съумее да обедини светлината с мрака, да ги слее в едно цяло. Сега, веднага!

Стоеше като омагьосан, не можеше да се помръдне. Беше сигурен, че става свидетел на „шукен“. Таши се оказа човекът, който владее до съвършенство двете части на Тао-тао и притежава Силата на Просветлението! Никълъс мечтаеше да овладее тази сила с помощта на Микио Оками, но Кайшо беше изчезнал твърде бързо и неочаквано…

„Шукен“. Сферата „куи“ бавно променяше оцветяването си, Таши внимателно докосваше „корьоку“ и се наливаше със Силата на Превъзходството. Монотонните псалми продължаваха да звучат, въздухът в стаята се превърна в лепкаво вещество с непознат състав. Дзао все още не усещаше нищо. Клепачите му потрепнаха и се затвориха, дишането му стана дълбоко и равно. Никълъс почувства как мозъкът му напуска състоянието алфа, после преминава в делта и тета…

Тогава Таши му направи знак да повтори въпросите, на които не бяха получили отговор. Дзао говореше, сякаш беше буден и съвсем нащрек. Не беше в транс, не беше и хипнотизиран. Никълъс разбра, че съзнанието му е потънало в бавно въртящата се сфера, която нито можеше да види, нито да усети. Вътре цареше мир, блестящите потоци на Акшара и Кшира вече бяха едно обединено цяло, враждата помежду им сякаш никога не беше съществувала. В резултат Дзао вярваше на това, в което Таши искаше да вярва. Може би мислеше, че спи и сънува или пък, че разговаря направо с В. И. Павлов. Това беше без значение. Разказа им всичко — как Павлов го е намерил в „Нингиоро“, как го е завел у дома си, а на другия ден го откарал там, където пожелал да бъде… Имена, адреси, контакти… Нищо не беше пропуснато.

Най-накрая Никълъс приключи с въпросите и Таши прекрати напевния си псалм. Сферата „куи“ бясно се завъртя, после се пръсна на хиляди блестящи парченца и изчезна.

Никълъс и Таши си размениха продължителен поглед над отпуснатото тяло на Дзао, някаква странна искрица пробяга помежду им.

После излязоха. Оставиха вратата открехната, така бандитите по-бързо щяха да открият похитения си водач.

 

 

Сейко гледаше фигурите на Никълъс и Таши, плъзнали се безшумно от входа на грозния хотел. Беше облечена в дълъг до глезените шлифер, през рамото си беше преметнала голяма чанта. Стоеше в сянката на шинтоисткия храм и двамата не я забелязаха. Крачеха забързано, от фигурите им лъхаше някаква непонятна близост, която я раздразни. Ревнуваше психическото родство, установило се неусетно между тези мъже, чувстваше се обидена, че са я оставили настрана от най-главната част на операцията само защото е жена. Може би разпитът на Дзао е бил нещо твърде опасно, за да й позволят да присъства на него…

Отлепи се от сянката на храма и тръгна към хотела. Бавно изкачи стълбите, оглеждайки всяка врата. Една беше открехната, зад нея Дзао напразно се мъчеше да освободи китките си от здравото въже. Видя сянката й на вратата и рязко се обърна.

— Ти коя си?

Тя не отговори. Стоеше на прага и спокойно го наблюдаваше.

Върху лицето на Дзао се появи крива усмивка.

— Хей, сладурче, имам си известни затруднения… — смени тона той. — Какво ще кажеш, ако вземеш да ми помогнеш мъничко, а? — краката му се разтвориха: — Нали затова си дошла? Хайде, свърши си работата, а после си отивай… — Усмивката му се превърна в озъбена гримаса: — И кажи на онези типове, дето те пращат, че номерът им няма да мине!

Тя пристъпи към масата и остави чантата си.

— Но коя си ти, да те вземат мътните? — изръмжа Дзао. — Аз познавам всички курви на Киото, но тебе за пръв път те виждам!

Очите му се изцъклиха от учудване. Жената беше отворила чантата си и бавно навличаше тънки хирургически ръкавици. Бандитът млъкна. Гледаше я като животинче, попаднало под хипнозата на отровна змия.

Ръцете й потънаха в голямата чанта и започнаха да търсят нещо.

— Ти май не си проститутка, а? — промърмори най-накрая Дзао.

— Аз съм лекар — отвърна Сейко и го възнагради с хладна усмивка.

— Лекар ли? — учуди се той, думата произнесе така, сякаш за пръв път я чуваше. — Не ми трябва никакъв лекар!

— Като привърша, положително няма да ти трябва.

— Какво означава това? — неспокойно попита той, очите му се заковаха върху чантата.

Лицето му представляваше интересна гледка, когато ръцете й най-сетне се появиха над разтворения цип. В едната от тях имаше дълъг и тънък цилиндър.

— Спринцовка! — прегракнало изръмжа Дзао. — Какво си намислила?

— Не се безпокой, нищо няма да усетиш — усмихна му се Сейко. — Вовеки веков…

Дзао направи опит да се отдръпне, столът му почти се прекатури.

— Задръж краката си разтворени, скъпи…

— Не ме докосвай! — изрева Дзао и стисна коленете си.

Сейко спря със спринцовката в ръка, на лицето й се появи израз на недоволна учителка.

— Какво ти става?

Част от куража на Дзао започна да се възвръща.

— Ако ме убиеш, моите хора непременно ще те открият — изръмжа той. — Както и приятелчетата ти, които сигурно чакат навън…

— Да те убия ли? — усмихна се Сейко. — Защо трябва да те убивам? Ти наруши дадената дума и вече не си мъж… — пристъпи крачка напред и насочи спринцовката: — Сега ще ти направя една инжекция на простатата, така че наистина няма да се чувстваш мъж…

— На простатата ли? — облещи се Дзао. — Но защо?

— Няма да е зле да си спомниш за последния път, когато си правил секс, скъпи — сладко му се усмихна Сейко. — Защото това ще ти остане, когато приключа с теб… Един спомен…

— Не! — изрева могъщо Дзао, дори лампионът над главата му се разклати. — Няма да направиш това!

— Не зная дали си готов, но аз идвам!

После, след като скованият от ужас бандит й разказа всичко за В. И. Павлов, тя бавно прибра металния цилиндър с чернилка за мигли в джобчето на голямата си чанта и я преметна през рамо.