Нан Райън
Керван за Багдад (9)

Глава 9

Темпъл се застави да си поеме бавно дъх няколко пъти. Имаше нужда да помисли. Трябваше да намери начин да се измъкне от това ужасно положение.

Загледа с любопитство просторното помещение. Един висок кол в центъра поддържаше шатрата. Подът беше покрит с дебели персийски килими. Дълъг диван с разноцветни възглавнички и подложки за сядане по турски бяха наредени около ниска абаносова лакирана масичка. На нея беше сложена посребрена дъска за шах, върху която бяха наредени фигурите от абанос.

Книги с кожени подвързии изпълваха високата абаносова полица за книги. Помещението беше чудесно обзаведено, но вниманието й не бе насочено към мебелите, а само към платнените стени. Тя мина бавно покрай тях, като търсеше и друг изход, освен предния. Опипваше ги с ръце и търсеше някакъв отвор, но скоро изскърца със зъби от разочарование.

Погледна към завесите, през които беше минал шейхът, за да си вземе чиста риза. Пресече бързо шатрата, дръпна тежките завеси, намери преградата, отмести завесата и влезе вътре.

Но изведнъж спря.

Беше се озовала в спалнята на шейха.

Тя беше като самия човек, а тази мисъл я накара да потрепери. Беше тъмна, екзотична и плашеща. Едно двойно легло беше поставено в средата. Личеше си, че стаята с мъжка. Леглото беше покрито с мастиленочерна покривка.

Няколко възглавници, половината черни, половината бели, бяха, наредени покрай масивната му висока абаносова горна рамка. Вляво от леглото имаше солиден гардероб до някакво бюро с много чекмеджета. Бялата изцапана с кръв риза беше метната върху една ракла. Вдясно от леглото имаше дълго удобно бяло канапе с висока рамка и множество малки възглавнички.

Една-единствена лампа с формата на глобус беше поставена върху абаносовото шкафче край голямото легло. Внимателно огледа сенчестата стая на шейха. Не видя никакъв друг изход. Не можеше да се излезе от спалнята, без да се мине през голямата стая на шатрата.

Тя бързо мина през завесите и влезе в голямата стая. Надяваше се, че шейхът е заминал някъде и я е оставил сама. Вероятно е трябвало да тръгне за някое друго място и щеше да отсъства с часове. А ако е така, тя можеше да се измъкне и да избяга, преди да се е върнал.

Слабата надежда, която се породи в нея, я накара бързо да се запъти към изхода на шатрата. Вдигна завесите, дръпна ги и погледна внимателно навън.

Сърцето й изведнъж се сви.

— Дяволите да го вземат! — измърмори и смръщи вежди като дете, на което са отказали някоя играчка.

Шейхът стоеше на двайсетина метра с гръб към нея и разговаряше с някаква група от онези разбойници с дългите роби. Само той не носеше тюрбан и черната му коса заблестя, когато се наведе, за да изслуша някакъв нисък дребен мъж, който стоеше точно до него.

Беше съвсем ясно, че шейхът е почитаният главатар на лагера, способният водач, когото те много уважаваха, любимият им господар, на когото с радост служеха.

Темпъл стисна зъби и пусна завесата.

Не я интересуваше, че го обожават.

Той не беше нейният главатар, водач или господар, а тя не беше негова подвластна поданица, почитателка или робиня. И нямаше намерение да му се покланя или да му служи, по какъвто и да е начин.

Докато обикаляше нервно, ядът и недоволството й постепенно се превърнаха в нарастващо безпокойство поради неизвестността на това, което я очакваше. Макар че не познаваше повечето от техните обичаи, тя беше чувала, че ако арабски шейх пожелае някоя жена, той просто я купува или я вкарва в харема си.

Всемогъщи Боже, такава ли щеше да бъде нейната съдба? Имаше вероятност шейхът да е искал точно това. Иначе защо ще отвлече бяла жена и ще я доведе в отдалечения си оазис?

За какво друго можеше да я използва шейхът, освен за…

Обхваната от паника, тя нададе лек вик, като си представи ужаса да се превърне в робиня на този мургав принц на пустинята.

 

 

Вече се стъмваше, когато завесата на входа внезапно се отмести и Темпъл, която седеше на дивана, скочи стресната.

Шейхът влезе в шатрата. След него вървеше един дребен, набит арабин с набръчкано лице, който изглеждаше винаги готов да се усмихне, и яка, средна на ръст арабка, която явно изпитваше известно неудобство.

Като хвана нежно ръката на жената, шейхът каза:

— Темпъл, това е Рикия. Тя ще те обслужва, когато си в шатрата.

Жената се поклони. Черните й очи се спряха за момент върху Темпъл, но после бавно се сведоха надолу.

— Рикия не говори английски — продължи шейхът. — Но е добре обучена и много веща и може да задоволи изискванията на една дама.

Изчака Темпъл да каже нещо, но тя мълчеше и само го гледаше. Той се направи, че не забелязва суровото й изражение.

— А този мъж — продължи той, като бутна леко ниския мъж напред — е най-скъпият ми и стар приятел Тариз.

— „Алан!“ Добре дошли — каза Тариз топло, като разкри белите си зъби и се усмихна широко. — С Рикия ще направим всичко, което е по силите ни, за да бъде престоят ви тук приятен.

После отново я поздрави по арабски, като докосна с пръсти първо челото, а после и гърдите си.

Той беше приятелски настроен и толкова искаше да й се хареса, че Темпъл едва се сдържа да не му се усмихне.

Над главата на Тариз шейхът обясни:

— Извън шатрата Тариз ще стои винаги до теб, когато мене ме няма. — После погледна към Рикия и й каза нещо на арабски.

Тя кимна и двамата с Тариз веднага излязоха.

Щом останаха сами, Темпъл заговори:

— Значи, ще остана тук, в твоята шатра?

— Да.

— О! А къде ще бъдеш ти?

На лицето му отново се изписа подигравателна усмивка.

— Тук, разбира се — отговори, обърна се и излезе.

 

 

Това беше времето на залеза в арабската пустиня.

Шейх Шариф Азис Хамид стоеше сам на една от дюните, от която се виждаше лагерът му долу. Жребецът му стоеше до него и докосваше рамото на господаря си с меката си кадифена муцуна.

Залязващото слънце оцветяваше златистия пясък в различни нюанси на розово и пурпурночервено и запалените факли просветваха в лагера. Прохладен ветрец рошеше черната коса на шейха, издуваше ризата на гърба му и издухваше оранжеви искрици от цигарата в ръката му.

Това място беше най-любимото му на света, а залезът — най-предпочитаното време от деня в тази пустиня.

Шейхът не се молеше на колене и не заставаше с лице към Мека, както правеха мюсюлманските поклонници. Но изпитваше голямо спокойствие винаги когато беше в любимата си пустиня при залез-слънце. Спокойствие, което не можеше да предложи никое друго време или място на света.

Но тази вечер не беше същото.

Той не намираше желаното успокоение при настъпването на залеза в пустинята. И не се беше успокоил в този час на пълна самота.

Шейхът погледна към голямата бяла шатра. Представи си русата американка, която стоеше там и беше причината за неговото безпокойство. После хвърли фаса на земята и бръкна в джоба на панталона си. Извади оттам блестяща месингова гилза, която носеше винаги у себе си. Като потърка между пръстите си малкия метален къс той го вдигна и го загледа безизразно.

В избледняващата светлина едва можеше да се различи марката на производство върху плоската долна страна на гилзата. Прокара палеца си по надписа. Беше го правил толкова пъти от много години насам, че почти го беше изтрил.

Шариф все още можеше да разпознае издайническото клеймо, както през онзи ден, преди много години, когато мъдрият стар шейх, когото наричаше свой баща, му беше дал гилзата.

Дьо П.

Той стисна силно зъби, очите му се присвиха с омраза, която никога не го бе напускала. Ръката му стисна толкова силно месинговата гилза, че тя се вряза в дланта му.

 

 

В осветената от лампата шатра бунтуващата се Темпъл се разхождаше, когато беше вече започнало да се свечерява. Яденето, която стеснителната и изпълнителна Рикия й беше сервирала на поднос, стоеше непокътнато върху лакираната масичка пред дивана. Горещата вода във ваната, която усмихнатият дребен Тариз беше налял за нея, бе започнала да изстива.

Темпъл твърдо беше отказала да се съблече и да влезе във ваната. Тариз и Рикия не знаеха какво да правят, затова я оставиха на мира.

А сега, когато наближаваше полунощ, Темпъл се разхождаше пред входа на шатрата. Беше гладна, мръсна и се чувстваше неудобно. Продължаваше да се пита дали шейхът наистина ще живее в същата шатра. Не смееше да си легне, макар че беше много изморена. Не искаше да се съблече, тъй като той можеше да влезе всяка минута.

Като си мърмореше нещо и набираше смелост да се опълчи срещу него, когато той се върне, Темпъл беше готова да му се възпротиви. Или поне така си мислеше.

Щом чу гласа му, престана да се разхожда, втурна се към завесите на входа и се загледа навън. Шейхът се беше облегнал на един от подпорните колове на навеса и говореше тихо на едрия пазач.

Излъчваше сила и изглеждаше много авторитетен под потрепващата светлина на фенера, който хвърляше сенки и го правеше да изглежда опасен.

Той се помръдна и Темпъл отскочи назад. Тя се застави да укроти лудото биене на сърцето си и си повтори за последен път това, което беше намислила да му каже.

Увереността й леко отслабна, когато той влезе вътре, погледна я и изглеждаше дори по-страшен, отколкото й се беше сторил преди малко, когато стоеше навън под светлината на фенера. Стори й се, че дори видът й го караше да изпитва някаква силна омраза или страст.

Като се приближи до нея, той запита:

— Не си ли заспала?

— Аз имам един въпрос. — Тя изправи рамене, решена да не се предава и да не отстъпва пред него. — Защо съм тук? Отговори ми сега!

— Като му дойде времето, ще разбереш.

— Това не е отговор! И откъде знаеш моето име? Не сме се срещали никога и аз не съм ти го казвала. За какво правиш всичко това? Искам да знам защо ме доведе тук и какво смяташ да правиш с мен? Отговори ми, дявол да те вземе! — извика тя с нарастващо недоволство и тропна на земята.

— Говори по-тихо! — каза й той и макар че го изрече спокойно, тонът му беше заповеднически.

— Няма да говоря тихо и няма да остана тук! — заяви тя високомерно. — Не можеш да ме задържиш. Ще избягам от тебе. Ще се измъкна оттук. Бъди сигурен, че ще избягам! Ще видиш! Ще избягам, ще го направя, кълна се в това!

Като го гледаше със зелените си очи, изпълнени с презрение, Темпъл за миг изпита чувство на триумф. Тя беше казала това, което искаше. Беше се опълчила срещу него. Не бе отстъпила и не беше свела очи. Не беше отместил погледа си от смущаващите му очи.

Но се разкая горчиво, че не си беше държала езика зад зъбите, когато шейхът съвсем безизразно отвърна:

— Караш ме да използвам методи, с които да предотвратя това.

Обърна се и се запъти към входа на шатрата, а Темпъл извика нервно след него:

— Как… какви методи?

Той излезе, без да й отговори. След пет минути се върна със сънливата Рикия. Темпъл погледна първо него, после прислужницата, а прекрасните й извити вежди се вдигнаха въпросително.

Той заговори:

— Ще отидеш с Рикия в спалнята. Тя ще ти подреди хубаво легло на дивана. Докато го оправи, ти ще се съблечеш. Ще дадеш на Рикия всичките си дрехи, включително и бельото си. После лягаш да спиш. — Помълча известно време и добави: — Гола!

Темпъл искаше да извика срещу него, че няма да се подчини и той не може да я застави.

Но не посмя.

Докато издаваше спокойно заповедите си, от него като че се излъчваше едва прикрита грубост, която я караше да му се подчини. Той показваше абсолютната си власт и пълното си пренебрежение към нейното достойнство и дори към живота й. Беше студен, първобитно красив смахнат мъж и заплахата за предстоящото насилие отговаряше на начина му на поведение.

Кротка като агне, Темпъл последва Рикия в сенчестата спалня. С треперещи ръце разкопча изцапаната си блуза и поклати отрицателно глава, когато жената предложи да й помогне. Учтивата прислужница кимна, че е разбрала, обърна се и започна да застила дългото канапе с чисти бели чаршафи.

Докато се съблече напълно, диванът й беше приготвен. С поруменяло лице тя бързо се вмъкна между чаршафите и гледаше как Рикия отнася всичките й дрехи, включително бельото и ботушите й. Щом арабката си тръгна, Темпъл стана да загаси лампата.

Чу как шейхът обяснява тихо нещо на Рикия. После настъпи абсолютна тишина. Щом се върна в леглото си, тя притегли чаршафа до брадичката си и зачака. Напрегната, трепереща от срам и страх, тя беше сигурна, че всеки момент шейхът ще влезе при нея, ще дръпне чаршафа, ще я вдигне, ще я отнесе в своето легло и ще я принуди да му се отдаде.

Измина доста време.

Като стискаше зъби толкова силно, че челюстите й започнаха да я болят, Темпъл лежеше напълно неподвижно под хладния копринен чаршаф, с ръце кръстосани върху голите гърди, дългите й крака плътно стиснати един до друг и кръстосани в глезените.

Когато очите й започнаха да свикват с тъмнината, тя видя, че завесите се разтвориха, и неволно потрепери. Шейхът влезе шумно в шатрата. Сподавила изплашения си вик, Темпъл го наблюдаваше как прекосява стаята.

Сърцето й, което биеше лудо, изведнъж замря, когато той разкопча ризата си и се отправи към дивана, на които тя лежеше гола и беззащитна. Темпъл не издържа и престана да гледа. Затвори очи, стисна ги, като дори не смееше да диша. Очакваше да почувства топлия му дъх върху лицето си и грубите му ръце по тялото си.

Минаха няколко секунди.

Прошумоляха дрехи.

Тя бавно издиша. Сърцето й заби отново. Отвори едното си око. После и другото.

Шейхът стоеше между дивана и леглото, толкова близо, че ако протегнеше ръка, щеше да го докосне. Той се събличаше, без да бърза. Вече беше свалил ризата си и разкопчаваше бавно черните си бричове за езда.

После спря и вдигна ръце над главата си. Темпъл наблюдаваше как мускулите на гладкия му тъмен гръб се свиват и разпускат, когато прокара пръсти през гарвановочерните си коси. След това се прозя, свали ръце и бързо смъкна панталоните си.

Темпъл отново затвори очи, но първо хвърли бегъл поглед в тъмнината към голата му снага. Той беше едър, силен и опасен. Тя чакаше изплашена, като знаеше, че е напълно беззащитна.

Въздъхна с облекчение, когато го чу, че се отпусна в голямото си легло. Като не смееше да помръдне, погледна към него през притворените си клепачи.

Той лежеше завит до кръста с чаршафа. Дори в неосветеното помещение черните рамене и гърди на шейха силно контрастираха с белите чаршафи.

Темпъл лежеше колкото може по-тихо, като се надяваше, че той ще сметне, че е заспала.

След малко тя предположи, че той е заспал, и се отпусна.

Изведнъж чу равния му спокоен глас:

— Сега няма да можеш да избягаш. — Главата му бавно се обърна на възглавницата. Погледна право към нея, а очите му светеха. — Сигурно дори в Америка една лейди не може да ходи гола.

— Ще платиш за това, дивак такъв! — заплаши го тя със сподавен глас.

— Лека нощ — отвърна той, без да обръща внимание на нейната закана. — Приятни сънища, Темпъл дьо Плеси Лонгуърт.