Нан Райън
Керван за Багдад (19)

Глава 19

Соколът на Шариф се стрелна към небето и започна да описва първия си кръг. Завъртя се бавно около трънлив акациев храст, после се извиси царствено нагоре и стремглаво се спусна към своята плячка.

Преди соколът да убие набелязаната си жертва, вниманието на шейха беше привлечено от рубина на ръката му. Той бе позагубил малко от блясъка си. Камъкът мистериозно беше потъмнял. Сърцето на шейха се сви. Без да каже нито дума, той се обърна и се запъти към коня си. Озадачен, Тариз попита:

— Какво има?

— Трябва да се върнем веднага в лагера — отговори шейхът с помръкнало лице.

— Да се върнем в… Но защо? — запита разочарованият Тариз. — Нали ловът току-що започна…

— Кажи на хората да приберат птиците и да ме последват — заповяда Шариф.

Тариз стоеше и го гледаше втренчено.

— Веднага! — Това беше заповед. Тариз никога не го беше чувал да му говори с такъв тон.

Шариф се метна на коня си и потегли в галоп.

Темпъл беше нервна. Обзелото я неспокойствие нарастваше все повече.

Разхождаше се напред-назад в шатрата, смутена и объркана, като се питаше дали е нормална.

Беше изминала цяла седмица от несполучливия й опит за бягство. От онази нощ шейхът я пренебрегваше напълно. Не разговаряше с нея, и като че ли не я забелязваше. Неговото безразличие я тревожеше. Сега тя просто се чудеше на себе си. В началото й се искаше Шариф да остави на мира. А сега, когато я пренебрегваше, тя се чувстваше нещастна. Макар че не можеше да разбере защо, искаше той да й обръща внимание. Наблюдаваш го и се опитваше да забележи някаква промяна в отношението му. Искаше й се той да се смее и да разговаря с нея, както правеше със своите верноподаници. Но той не го правеше.

Държеше се така, сякаш тя не съществуваше. Беше я оставил сама да чезне там, а той се занимаваше с племенните си събрания, расовите си коне и ловните си соколи. А сега беше отишъл на лов със соколи и нямаше да се върне поне два-три дни.

Темпъл тежко въздъхна.

Цяла седмица Тариз беше говорил възбудено за запланувания лов със соколи. Дребният арабин беше броил дните, докато чакаше големия лов. Тя също очакваше с нетърпение Шариф да замине.

Сега, когато наближаваше времето за сън, за свое голямо учудване, тя разбра, че не се радва много на неговото отсъствие. И не й беше особено приятно, че е заминал. Надяваше се, че той няма да стои през цялото време на лова. Божичко, сигурно си беше изгубила ума!

Объркана, Темпъл спря да се разхожда. Тръсна глава, отвратена от себе си, и се отпусна сред възглавниците на дивана. Събу кадифените чехли и сви крака под себе си.

Седеше неподвижна и смутена под мъждукащата лампа и не преставаше да мисли за Шариф. Колкото и да се мъчеше, не можеше да забрави как се беше почувствала, когато разгневеният шейх бе разкъсал бялата й копринена рокля.

Темпъл почувства някакво внезапно прималяване, като си припомни тези опасни и вълнуващи моменти, когато двамата бяха голи. Той я целуваше, както никой не я бе целувал дотогава. Вдигна ръка към устните си и въздъхна. Никоя целувка на мъж не й беше доставяла такава наслада. Ничие мъжко докосване не я бе възбуждало толкова, колкото една-единствена милувка на неговата ръка. Страстната му изгаряща целувка и умелото му докосване бяха пробудили у нея желания, каквито тя не бе смятала, че може да изпитва. Колкото и парадоксално да изглеждаше това, единственият мъж, който можеше да пробуди такива чувства в нея, не беше от внимателните, нежни, грижливи и изискани кавалери, които я бяха ухажвали, обичали и настоявали да се оженят за нея. О, не, той беше груб, жесток, невъзпитан: негодник, който не й обръщаше никакво внимание, дори, не я харесваше, а камо ли пък да я обича, и вероятно вече имаше няколко жени.

А какво говореше това за нея?

Е, то не беше важно.

Докато разумът й говореше какви чувства би трябвало да изпитва към шейха, сърцето й не желаеше да я слуша. Тя се боеше от него, но той я и привличаше. Мразеше го, но го желаеше.

Ето, сега си бе признала! Той я привличаше със силата си и своя плам, които логиката и разумът не можеха да обяснят. Сърцето й изтръпна от страх, когато разкри тези разтърсващи истини за себе си и разбра, че очаква с нетърпение завръщането на този суров, безсърдечен арабски шейх, който беше и нейният коравосърдечен похитител.

Завесата на входа внезапно се повдигна, и като че повикан от магическата лампа на Аладин, шейхът наведе глава и влезе вътре. Стресната, Темпъл скочи на крака и се залови за гърлото.

Погледите им се срещнаха и за момент тя съзря смайващото изражение на облекчение, което беше изписано в очите му.

Но това беше само за миг и той пак продължи да я гледа с обичайната си студенина.

— Трябваше вече да си в леглото. — Това бяха първите думи, които й казваше за цялата седмица.

— Тъкмо се канех да извикам Рикия — излъга тя и неволно отстъпи назад пред високия, привлекателен мъж, който беше облечен изцяло в черно и имаше належаща нужда да се обръсне. Сега изглеждаше много опасен, дори демоничен, но и невероятно привлекателен, и много желан.

— Защо се върна толкова скоро? Мислех, че ще отсъстваш няколко дни.

— Да, но чух, че ти ме викаш. — Подигравателна усмивка изкриви плътните му устни, когато добави: — Липсвал съм ти и си искала да се върна.

Саркастичната му забележка я накара да се разтрепери. Запита се дали е възможно по някакъв начин да е прочел мислите й. Тя високомерно му обърна гръб и промълви:

— Няма да ми липсваш, даже никога вече да не те видя.

После се отправи към спалнята си с думите:

— Извикай Рикия! Скучно ми е и ми се спи. — Тя се обърна за момент, погледна го, прозя се и театрално изрече: — Изглежда, твоята компания винаги ми действа така.

Внезапни изстрели събудиха Темпъл през нощта. Тя току-що бе отворила очи, когато шейхът се надвеси над нея, запуши устата й с ръка, за да не може да вика или да говори. После грубо я свали на земята и я натика под голямото си легло.

Пронизително свистене на куршуми, цвилене на коне и пикове на мъже ехтяха навън. Докато сърцето на Темпъл биеше учестено, тя стискаше здраво чаршафа, с който се бе увила, и гледаше мускулестите крака на Шариф, който се беше изправил пред леглото и бързо нахлузваше панталоните си. После той бързо прекоси тъмната стая и излезе, а няколко секунди след това Темпъл го чу да дава нареждания на хората си.

Тя беше затворила очи и стискаше зъби, докато ужасявалата битка пред шатрата се беше превърнала в оглушително свирене на куршуми, стонове на ранени мъже и неистовото цвилене на изплашените коне.

Щом излезе навън, шейхът прекрачи трупа на нощния пазач и бързо организира своите воини срещу нападателите, които позна веднага.

Главният прицел на нападението явно бе неговата шатра и моментално му мина през ума, че Мустафа е разбрал по някакъв начин за присъствието на Темпъл тук.

Като едновременно стреляше и издаваше команди, шейхът безстрашно се впусна в центъра на битката, вбесен, че турският султан е дръзнал да нападне неговото миролюбиво суверенно селище в пустинята.

Кипеше от гняв, докато се хвърляше напред, за да пресреща стрелящите конни нападатели. В изблик на невероятна сила, породена от гняв и страх, той изтръгваше пушките от ръцете на враговете си, когато се прицелваха да стрелят по някого, и сваляше крещящите мъж с черни роби от конете им. Прерязваше гърлата им сам с един замах на сарацинския си ятаган или забиваш извитото му острие право в нечие туптящо сърце.

Лееше се кръв.

Мъже пищяха.

Умиращи турци издаваха в краката му последния си сподавен стон.

Един куршум го улучи в рамото, друг одраска бузата му. Но той не трепна и дори не забеляза това. Черните му очи горяха като въглени от омраза и гняв и той се биеше като обладан от демони, решен да унищожи омразните турци, преди да имат възможност да докосна дори косъм от главата на жената в неговата шатра. Битката приключи за по-малко от петнадесет минути. Половин дузина от хората на шейха лежаха мъртви под светлината на нощната луна. От всичките тридесет турски бандити, които бяха извършили това неочаквано нощно нападение, само един беше останал жив.

Шейхът нарочно го беше пощадил.

Докато димът от изстрелите още се виеше, Шариф покрит с кръвта на победените си врагове, застана пред треперещия турски бандит.

— Аз… — заговори шейхът бавно и спокойно, докато ръката му все още стискаше украсената със скъпоценни камъни дръжка на окървавения му ятаган, — пощадих живота ти само по една причина.

С разширени от уплаха очи благодарният турчин падна на колене пред шейха и вдигна умолително ръце, нареждайки истерично:

— Ал Ханду Аллах (Слава на Аллах!), Ал Ханду…

— Я млъквай! — заповяда му шейхът и присви очи. После добави: — Стани!

Като клатеше глава, хълцащият турчин се изправи пред него.

Шариф започна да разпитва разтреперания турчин.

Ужасен и изплашен, мъжът потвърди, че господарят му Мустафа Ибн Ага Хюсеин ги е изпратил да извършат това нощно нападение, но се кълнеше, че не знае каква е целта на атаката. Мустафа го бил казал само на своите лейтенанти. На него му наредили да тръгне, без да му дадат никакво обяснение. Но се говорело, че ги изпращат тук, за да вземат нещо или някого, но какво точно или кого, той не знаел.

Въпреки че шейхът не показа с нищо вълнението си, стомахът му се сви. Дали това нещо или някой, за когото са били изпратени, не е било да отвлекат Темпъл дьо Плеси Лонгуърт?

Шариф изпрати турчина обратно при Мустафа със следното послание: „Ако хората ти пак се доближат до лагера ми, аз, Ел Сииф, шейх Шариф Азис Хамид ще нападна крайбрежната ти крепост и лично ще те убия.“

— Кажи на Мустафа, че смъртта му в моите ръце няма да бъде нито лесна, нито бърза — заяви шейхът, а в очите му светеше яростен пламък. — Ще наредя да го измъчват по толкова необичайни и жестоки начини, които дори той с неговия болен и извратен мозък не би могъл да си представи.