Нан Райън
Керван за Багдад (13)

Глава 13

Темпъл имаше свои планове. Една сутрин Рикия я събуди много рано. Мълчаливата прислужница беше донесла дрехите, с които Темпъл беше дошла, вместо една от многобройните техни рокли. Изтърканите й бричове за езда и бялата й блуза бяха чисти и изгладени. Ботушите й бяха лъснати така, че блестяха.

Като облече познатите си дрехи, Темпъл се почувства по-защитена и по-спокойна. Обичайната й самоувереност се възвърна. Бавно излезе от стаята си, влезе в хола и веднага забеляза, че завесите на входа са дръпнати настрани.

Обнадеждена от това, че може да й разрешат да подиша малко чист въздух, бързо прекоси шатрата.

Но се стресна и подскочи, като чу точно преди да се покаже от шатрата, спокойния глас на шейха, които я викаше да излезе навън. Изкушаваше се да не му отговори и да не му се подчини, но вече не издържаше да стои затворена като в клетка. Струваше й се, че ще полудее, ако не излезе навън. Почака няколко секунди, после спокойно излезе.

Шейхът и дребният Тариз, който вървеше по петите му, бяха довели красив кон, чиято блестяща козина беше шафрановожълта. Изумруденозелените очи на Темпъл блеснаха от удоволствие, като видя голямото невероятно красиво създание. Без да поглежда към едрия мъж, който също беше екзотично красив, протегна ръка, за да погали кафявата муцуна на жребеца.

— Прекрасен е. Как се казва?

— Името му е Тоз — отговори Шариф, като не гледаше коня, а бялата, стройна жена, чиито златисти коси блестяха под изгряващото слънце.

— Тоз — повтори Темпъл и нежно погали жребеца. — Странно име за кон. Какво означава то?

Шейхът не й даде никакви обяснения.

— Наречен е така заради невероятния му цвят — обясни Тариз разпалено. „Тоз“ на арабски е думата за ръждивия прах, който засипва всичко, когато пустинният вятър разнесе пясъците навсякъде.

Темпъл се усмихна и каза:

— Тогава това име напълно му подхожда. Протегна ръка и погали красиво обагрената шия на жребеца.

— Ще ми позволиш ли да те пояздя, Тоз? А, моето момче?

Конят започна да танцува възбудено на място, изцвили високо и поклати глава. Темпъл се изсмя доволно.

— Давам ти Тоз да го яздиш — обясни шейхът. — Той ще се държи кротко или ще буйства според желанието ти и ще препуска толкова бързо, ако го молиш нежно за това.

Тя кимна.

— Може ли да пояздя сега? Да го изведа от…

— Тариз ще дойде с тебе — прекъсна я той, повдигна я и я настани върху украсеното мавританско седло.

— Нямаше нужда да правиш това — възропта Темпъл. — Цял живот съм яздила коне и мога да възсядам кон без чужда помощ.

Шейхът веднага я свали от седлото, пусна я на земята и докато още я държеше през кръста, иронично отвърна:

— Моите извинения! За момент бях забравил, че не си лейди. — После присви очи и продължи: — Ако някога удариш Тоз с камшика, ще бъдеш ударена със същия този камшик. — Пусна я, обърна се и си тръгна.

— Господарят много обича конете си — заговори Тариз, като едновременно обясняваше и го извиняваше.

Настръхнала от яд, Темпъл отговори:

— Добре е, че обича поне нещо, макар и това да е само едно животно.

След това преметна дългите кожени юзди през шията на коня, хвана се за предната част на седлото и се метна на гърба му. Заби шпори в хлъзгавите хълбоци на коня и го насочи право към отдалечаващия се шейх.

Ако Шариф беше чул, че пръхтящият жребец препуска след него, той с нищо не го показа. Не се обърна и не се спря, дори не погледна през рамо. Продължи да върви с бавни премерени крачки. В последния момент, когато Темпъл се изравни с него, той вдигна дългата си ръка, хвана юздите на препускащия кон и наведе голямата му глава надолу. Конят спря рязко и неподготвената Темпъл падна на земята. Очите й се разшириха от изумление. Продължи да диша задъхано, когато силните ръце на шейха я вдигнаха на крака.

— Добре ли си? — попита я и наведе лицето си близо до нейното, а в очите му се четеше учудваща загриженост.

— Д… да. — Тя кимна, като се мъчеше да си поеме въздух. — Ами… мисля, че съм добре.

Погледът му изведнъж се промени: от тревожен стана студен. Ядът надви тревогата му. Като я хвана за лактите, той наведе глава много близо до нея и изрече с присвити устни:

— Не забравяй никога кой съм аз. Аз съм шейх Шариф Азис Хамид, единственият син на шейх Азис Ибрахим Хамид, вождът на най-могъщото племе в северната част на Арабия. — Притегли я толкова близо до себе си, че краката й се допираха до мускулестите му бедра, а коремът й беше притиснат до неговия. — Всички мъже, жени и животни са под мое командване и мой контрол. Всички отговарят пред мен. И изпълняват онова, което искам аз, иначе понасят последствията. Това се отнася и за тебе. Ще ми се подчиняваш. Ако сама не се научиш да го правиш — изрече го спокойно, но в думите му звучеше такава заплаха, че Темпъл се стресна, — аз ще те науча на това! — Напълно замаяна от близостта с него, Темпъл само кимаше с глава в знак на съгласие. — А сега — продължи той — обещай ми, че няма да създаваш неприятности на Тариз и ще те пусна да пояздиш.

Тя помълча няколко минути. Но по погледа му разбра, че ако не се съгласи да се държи добре, веднага ще я върне в шатрата и никога вече няма да й позволи да язди.

— Няма да създавам неприятности на Тариз — отговори нацупено.

Шейхът веднага я пусна. Устни му се разтеглиха в жестока усмивка, от която бе започнала да се страхува.

— А между другото, ти не можеше да ме прегазиш. Тоз никога няма да убие своя господар. — После се изсмя силно и някак зловещо. — Ще трябва да намериш някакво друго средство.

Тя изпита силно желание да го удари по красивото лице, но само отвърна:

— И ще го намеря. Можеш да бъдеш уверен в това. — После се обърна, пъргаво се качи на чакащия Тоз и разпуснатата й коса се развя.

Тариз, който стоеше до своя стоманеносив жребец, се усмихна на Шариф и каза:

— Американката е темпераментна млада жена, нали, господарю?

— Не я изпускай от очи! — отговори шейхът и щракна с дългите си пръсти.

Изпълнявайки своя дълг, Тариз препусна след нея.

 

 

— Руб ел Хали^[1] — обясни Тариз, като посочи с пръст. — Най-голямата пясъчна пустиня в света. Хиляди квадратни километри пуста земя.

— Живеят ли хора там? — запита Темпъл, закрила лицето си с ръце, за да се предпази от слънцето. Той се усмихна дяволито и отговори:

— Не за дълго.

После се засмя весело на собствената си шега. Темпъл също се засмя.

Двамата с него бяха сега на няколко километра от лагера. Наслаждаваха се на продължителната езда. За пръв път от пристигането си Темпъл излизаше от шатрата. И тъй като не знаеше след колко време шейхът ще й разреши пак да поязди, тя искаше да събере колкото е възможно повече сведения за това какви шансове има да оцелее сама в пустинята.

— Значи да пътуваш в тази част на пустинята означава сигурна смърт, така ли?

Тариз заклати глава.

— Само най-опитните обитатели на пустинята имат шанс да оцелеят в Руб ел Хали.

— Защо? — попита тя, докато гледаше пустата безплодна пясъчна равнина, която се бе разпростряла пред нея. — Тази част от пустинята по-различна ли е от другата?

— Да, много по-различна — отговори Тариз. — Точно оттук започва южната арабска пустиня, а това дотук беше подобно на прохладен оазис, покрит със зеленина, в сравнение с онова, което се простира след него.

— Значи е много неприятна земя, така ли?

— Дневните температури достигат до петдесет и два-три градуса, толкова е горещо, че кожата се изсушава болезнено и очите натежават от атмосферното, налягане — и той стисна очи. После ги отвори и продължи: — Може да се мине оттук, но през дъждовния период, който е през декември и януари, и то само ако се познава отлично пустинята.

Загледа многобройните дюни, които се разстилаха като вълни на огромен океан, и продължи:

— От много години бедуини са изчезвали, като са се опитвали да прекосят тази безжалостна пустиня. Много от кладенците там са пресъхнали и ако конникът не знае къде са останалите, ще умре от жажда, преди да е открил някой от тях. И тъй като няма вода, единствената храна, която може да намери понякога, е „дихай“ или „жербоа“.

— Това някакви пустинни растения ли са?

— Не. Това са гущери и плъхове.

Темпъл направи гримаса. Тариз се обърна, погледна я и каза:

— Казват, че побелелите кости на хората от загиналите кервани са оставени по пустинните пътища.

— Мм… — промълви Темпъл, замисли се и продължи да го разпитва: — Но щом да яздиш през тази част от пустинята е равносилно на самоубийство, по кой път би тръгнал ти, за да стигнеш жив и здрав до мястото, закъдето си се запътил?

Тариз се засмя.

— Аз съм пътувал само от нашето село на север до… до… — изведнъж спря и малко се смути, като че бе разкрил вече повече, отколкото трябваше.

Въпреки че беше много любопитна да разбере какво е искал да каже, тя не го накара да продължи. Явно бе, че той не трябваше да й разкрива къде е щял да ходи, когато се е насочил на север. Затова тя вдигна ръка, посочи в една посока и запита:

— Това там север ли е?

Той се засмя.

— Не, не, това е запад. — После започна да й обяснява как се определят географските посоки без помощта на компас. — Поглеждаш надолу към земята. Виждаш ли онези пясъчни ивици? Те обикновено вървят от юг на север. Влажният сутрешен вятър духа предимно откъм Персийския залив. Значи това е изток — каза и посочи, Темпъл кимна, че го е разбрала. — Умният човек пътува от полунощ до десет часа сутринта, за да си почива междувременно и той, и конят му.

— Разбирам — отговори тя, като се преструваше, че проявява само любопитство, и много внимаваше да не разбере той истинските причини, поради които го разпитва. — И трябва да знае къде са пустинните кладенци, нали? Ще бъде глупак, ако не ги е проучил предварително.

Горд с познанията си, Тариз много искаше да ги сподели с нея. Темпъл внимаваше, когато той описваше какви са указателните знаци, сочещи животворните кладенци, пълни с прясна, сладка вода.

— И човек трябва да бъде крайно внимателен — предупреди той, като размаха пръст срещу нея. — Защото някои от тези кладенци са пресъхнали, а други са били отровени от отмъстителните турци.

— Но защо, за Бога, турците са направили такова нещо? — попита тя със свъсени вежди.

Тъмната кожа на лицето му като че потъмня още повече.

— Защото са зли дяволи — отговори той, но после се усмихна и продължи да обяснява: — Трябва вече да се връщаме, преди да е настъпила обедната горещина.

 

 

Ранната сутрешна езда продължаваше, а застаряващият арабин се оказа чудесен събеседник. Освен това беше безкраен извор на информация. От него тя научаваше все повече неща за суровата природа в този край и старателно запаметяваше всички полезни сведения, за да ги запише и да ги обмисли.

За разлика от влудяващо мълчаливия си господар Тариз беше весел и разговорлив. Като се надяваше да научи нещо повече за загадъчния шейх и защо я държи тук, Темпъл благоразумно се въздържа да разпитва Тариз за странното отвличане. Знаеше, че най-напред трябва да се сприятели с него. Постепенно да спечели доверието му и да й разкрие това, което я интересуваше. Може би след, време щеше да съумее да го убеди да й помогне да избяга.

И така, те яздеха заедно, Темпъл се смееше и се шегуваше с Тариз, като се стараеше да му задава само такива въпроси, на които беше сигурна, че жизнерадостния дребен арабин ще отговори с удоволствие. А на него не му омръзваше да й разказва за пустинята, в която се беше родил.

Двамата скоро се сприятелиха. Темпъл обикна добросърдечния мъж, чиято възраст не можеше да се определи. Само като му се усмихнеше, той я поздравяваше развълнувано, също се усмихваше и започваше да весело. Държеше се топло и приятелски с нея, за разлика от мургавия резервиран мъж, на когото служеше.

Беше ясно, че жизнерадостният Тариз обича шейха.

Когато Темпъл го разпита за него, той призна колко е горд, че е бил личен телохранител и прислужник, а също и верен другар на младия шейх през всичките тези години.

А че с радост би отдал дори живота си за шейх Шариф Азис Хамид, това беше очевидно. Стана ясно също, че ще запази тайните на шейха, когато Темпъл предпазливо се опита да научи нещо повече за господаря.

Верен на своя вожд, Тариз й каза, само че шейх Шариф Азис Хамид е най-великият мъж, учен и водач и най-смелият воин.

— Учен ли? — запита тя и повдигна вежди. — Шегуваш ли се, Тариз?

Развълнуван и сияещ от гордост, той заяви:

— Младият Шариф получи образованието си в Англия. Той завърши Оксфордския университет.

— Не може да бъде!

— Кълна се в Аллах, че е истина! — отговори той. — Когато замина да учи, двамата с баща му се бояхме, че може да не поиска да се върне в пустинята. Никога няма да забравя деня, когато Шариф ни напусна. Двамата със стария шейх гледахме тъжно, докато той се отдалечаваше с коня си и ние… ние… — Тариз изведнъж спря да говори и изражението на лицето му се промени. Като че съжали за това, което е казал, и промълви: — Понякога Тариз говори прекалено много.

— Не, не е така. Моля те, продължавай — насърчи го Темпъл. — Разкажи ми за бащата на Шариф. И за майка му. Къде са те? Защо не съм ги виждала в лагера? Защо баща му го е изпратил да учи в Англия, след като се е боял, че синът му може да не се върне тук!

— Време е да се прибираме — заяви Тариз и леко пришпори коня си.

— Да, време е — съгласи се Темпъл, но пак попита: — Къде са родителите му?

— Починаха — отговори той.

— Съжалявам — изрече Темпъл.

Тариз поклати глава.

— Старият шейх умря преди пет години.

— А майка му?

— Преди много, много години.

Тариз млъкна и не пожела да каже нищо друго.

— Трябва да се върнем бързо в лагера. Иначе господарят ще се тревожи.