Нан Райън
Керван за Багдад (25)

Глава 25

Ужасените й писъци ехтяха в тишината на ранната утрин.

Сълзи се стичаха по бузите й, докато го молеше за милост. Но не я получаваше. Той беше безмилостен.

Вдигна отново ръка и я удари, разтворената му длан плесна с такава сила, че от носа й и от сцепената й долна устна рухна кръв. Под лявото й око, което почти се бе затворило, имаше синина. Дясната й ръка я болеше, защото той я бе извивал жестоко зад гърба й. Тялото й беше осеяно със сини и морави подутини от силните шамари и грубите му юмруци. Ханшът й беше нашарен с червени ивици, останали от кожената плетеница на камшика му за езда, с който я беше шибал до полуда, вътрешната страна на твърдите й бедра имаше следи от зъби. А долните части на ушите й още не бяха напълно заздравели, защото бяха изрязани грубо с ножици с назъбени краища преди няколко нощи.

Жената ридаеше неудържимо, но продължаваше да стои на колене. Дори и да не се боеше да се отдалечи от него, тя беше прекалено изтощена, за да направи такъв опит. Не можеше да се движи. Цялото й тяло беше грубо наранено и нямаше местенце по нея, което да не кърви, да не смъди, да не пулсира и да не я боли. След мъчително дългата нощ, когато трябваше да изтърпи негови извратеност и жестокост, тя беше останала без сили. Не можеше да се надигне дори да й беше заповядал. А наистина зависеше изцяло от неговата воля и благоволение.

Можеше само да се надява, че и той вече е изморен и скоро ще заспи.

— Стани! — нареди й той.

— Не мога, господарю — изскимтя тя.

Отговорът й не се хареса на султана, отпуснал се лениво сред атлазените възглавници върху масивното си позлатено легло, инкрустирано с диаманти и смарагди. Мустафа Ибн Ага Хюсеин направи кисела физиономия.

Не беше в настроение.

Смяташе, че е пропилял цялата си нощ. Освен това беше платил твърде голяма сума за Лейла — това красиво, но разочаровало го създание, което беше коленичило покорно и крайно изтерзано до леглото му.

Като повечето от жените в харема Лейла беше черкезка. Тези момичета се славеха с неповторимата си красота и заради това бяха много скъпи. Лейла беше изключително красива и той бе платил сумата на драго сърце, защото много искаше да притежава такова скъпоценно създание.

Но сега я смяташе за отвратителна. В момента му беше неприятно дори да я гледа. Тя съвсем не беше такава, каквато изглеждаше, и не струваше толкова, колкото бе платил за нея. Той беше разочарован. Беше чувал за пленителната и красива Лейла много преди да я види. И когато накрая му доведоха това стройно и грациозно скъпоценно момиче със златисто кафеникава кожа и блестящи черни очи, тя му се беше сторила горда и темпераментна. Беше сигурен, че е взел огън момиче, дива котка и лудетина, с която ще проведе много изпълнени с извратеност вечерни дресировки. Но беше сгрешил!

Лейла беше хленчеща страхливка и досадница. Както всички останали. Без темперамент. Без страст. Бяха я довели при него преди по-малко от седмица, а вече му беше омръзнала. Досаждаше му до смърт с нейната кротост и стенанията й. Искаше жена, която да може да го стимулира, да го предизвиква, да го забавлява. Би заменил целия си харем срещу една такава жена.

Мустафа въздъхна от самосъжаление. Протегна ръка към златния поднос до леглото си, загреба с лъжицата шербет от кристалната купа и я изля в устата си. После се пресегна към винената чаша, която беше напълнена със специално приготвен гъст сладък ликьор. Изпи го жадно, тракна шумно чашата върху подноса и погледна към наведената глава на жената. Шербетът покапа по дебелите му като наденици пръсти и изцапа вече и без това мръсната му червена, поръбена със златисти ленти роба.

Той дори не забеляза това. Изплези език и като облиза брадичката си, погледна към ридаещата жена.

— Ти ме разочарова, робиньо — заговори й. Не можеш да си спомни името на младата жена.

— Съжалявам, ваше величество — изхлипа Лейла.

Дебелият султан изпъшка и с големи усилия се обърна на другата страна, вдигна ръце и облегна двойната с брадичка върху тях.

— Разкарай се от очите ми! — нареди й студено. — Върви си!

— Да, ваше величество — отвърна тя. Изтерзаната от мъченията жена се опита да се изправи на крака, но не успя. Строполи се в края на голямото му легло, а дългата и разпусната коса го плесна леко по наведеното кръгло лице.

Това го ядоса.

Мустафа хвана черните й развети къдрици и започна да ги дърпа грубо, което накара жената още веднъж да изпищи от болка. Косите й се заплетоха в юмрука му той започна да крещи неистово и да вика прислужника си Алван.

Алван стоеше навън пред вратата. Веднага скочи от стола си, където беше седнал и подремваше от време на време. Беше прекарал много дълга нощ, една от многото напоследък. Господарят му беше станал по-невъзможен от всеки друг път след неуспешното нападение над селото на шейха Шариф Азис Хамид.

Прислужникът много се бе надявал, че младата черкезка, за която султанът беше платил астрономическа сума, ще подобри настроението му. Но тя не успя да го направи. Лейла беше доведена в крайбрежния дворец преди една седмица, но настроението на Мустафа не беше променило. Алван знаеше причината за това.

Господарят му искаше да има американката на шейх Хамид и нямаше да се успокои, докато не я притежава.

Алван веднага влезе в обширната спалня. Изгряващото слънце бе започнало вече да осветява стаята в различни розови оттенъци. Видя облечения в червена роба Мустафа, пльоснал се по корем, а слонските му бутове бяха вдигнати нагоре като две еднакви червеникави кубета джамии. Ръката му стискаше нещо черно и Алван разбра, докато прекосяваше луксозната спалня, че е черната коса на красивата робиня, чиито писъци беше слушал цяла нощ.

— Кажете, ваше величество — заговори той. — Какво мога да направя за вас?

— Разкарай това чудо от очите ми! — нареди му господарят и посочи с глава плачещата жена. — Грозна е и ме дразни.

— Да, ваше величество. Ей сега.

Алван бързо се доближи до леглото. Разтреперан, той започна да издърпва дългите коси на Лейла от дебелите пръсти на султана, но господарят му го спря:

— Не си губи времето с това. Отрежи я.

— Да я отрежа ли, господарю? — Погледна го изумен.

— Косата й! — кресна раздразненият Мустафа. — За да ми освободиш пръстите.

— Да, ваше величество — отвърна Алван и бързо започна да оглежда стаята, намери някакви остри бръснарски ножици, отиде до леглото и отряза голям кичур от косите на жената. Ленивият султан разпери пръсти и отрязаните къдрици се посипаха по пода.

Мустафа отново се намуси.

Алван бързо изчетка отрязаните коси от леглото. Те се разхвърчаха и нападаха до клекналата жена. Плачейки сърцераздирателно, Лейла събра отрязаните си коси.

Алван клекна до нея, обгърна тънката й талия с ръка и й помогна да се изправи. Стискайки отрязаните коси до голите си потръпващи гърди, тя плачеше и се подпираше на него, докато той я извеждаше бавно от стаята.

Преди да стигнат до вратата, султанът извика:

— Отведи я и се върни веднага тук. Доведи и Махди. А също и Джамал. Побързай!

— Да, ваше величество — отговори прислужникът покорно.

Няколко минути по-късно Алван се върна с Махди и Джамал. Махди беше единственият оцелял от нощното нападение на пустинната крепост на Ел Саиф.

На него се беше паднала неприятната задача да се върне сам и с празни ръце от несполучливата атака, за да предаде посланието на шейха. Разяреният султан Мустафа беше заповядал да го набият, като че за това беше виновен пратеникът. Оттогава Мустафа му беше много ядосан и всеки път, когато султанът го викнеше за нещо Махди беше страшно изплашен.

Джамал беше преводачът на султана. И той се боеше от садистичния управник, но беше умен човек. Непрекъснато напомняше на Мустафа, че знае шест езика: турски, английски, френски, италиански, немски, и най-важният от всички — арабски. Уверяваше го, че друг преводач няма да може да го информира така добре.

Двамата мъже, вдигнати от леглата си в този ранен час, бързаха към царската спалня. Те не знаеха какво ще иска султанът. Не за пръв път през последните няколко седмици той ги беше викал в спалнята си.

Мустафа се беше излегнал по гръб върху украсеното си със скъпоценни камъни легло. Но не беше сменил изцапаната си червена роба. Тя беше отворена и разкриваше пълните му гърди и меките му отпуснати ръце. Той не си даде труда да се покрие. С едната си ръка се чешеше по слабините, а с другата пъхаше фурми в устата си.

— Елате по-наблизо! — нареди той и махна с ръка на тримата мъже да се приближат до леглото му, докато продължаваше да дъвче с отворена уста.

Подчинените му се приближиха. Когато застанаха точно до леглото му, султанът запита:

— Джамал, носиш ли го?

— Да, ваше величество — отговори той.

— Искам да го видя. Дай ми го.

Стройният преводач извади изпод робата си навита на руло изрезка от вестник заедно с едно измачкано писмо написано на дебела хартия. Внимателно разви изрезката и я подаде на господаря. Мустафа изтри лепкавите с пръсти в чаршафа на леглото и протегна ръка да я вземе.

После се загледа в статията.

Започна да облизва дебелите си устни, докато разглеждаше отпечатаната снимка на привлекателната светлокоса жена, която се беше усмихнала пред фотоапарата. Една лига се проточи от края на устата му и малките му кръг ли очички засвяткаха сатанински.

— Вземи това и ми го прочети — нареди той, като подаде изрезката на своя преводач. Както беше правил вече петдесетина пъти, Джамал прочете на глас статията, която беше изрязана от вестник „Лондон Таймс“.

ЛОНДОН ТАЙМС

Седми май, хиляда осемстотин деветдесет и осма година. Госпожица Темпъл дьо Плеси Лонгуърт от Уилмингтън, Делауер, пристигна миналата вечер в Лондон. Красивата руса американка, наследница на оръжейния магнат, беше придружена от братовчед си Рупърт Лонгуърт, рентиер, много известен в аристократичните кръгове на Мейфеър. Двамата са отседнали за кратко в хотел „Савой“. Само след две седмици ще потеглят на дълга обиколка през арабските пустини.

Джамал продължи да чете цялата статия на глас, а устните на султана мърдаха заедно с тези на Джамал на местата, които беше научил наизуст. Като свърши, Джамал прочете след това и писмото, което бяха задигнали от убития куриер на шейха. Това послание е трябвало да бъде изпратено телеграфически на семейството на американската наследница. Мустафа знаеше всяка дума от писмото. И когато преводачът го дочете, султанът, който сега изглеждаше вбесен, издърпа посланието от него и махна с ръка на Махди да се доближи. Махди потрепери и се приближи до мръсния полугол деспот.

— Ти не можа да видиш русата американка през онази нощ, така ли?

— Не съм, ваше величество — отговори той. — Не я видях.

— Глупак такъв! — изкрещя му Мустафа. — Вие всички сте глупаци! — После размаха измачканото парче от вестника и заяви: — От това ясно се разбира, че шейхът държи тази жена при себе си.

— Да, ваше величество — отговори Махди.

— Вие всички сте глупци и страхливци и би трябвало да ви избия! — каза той. Пресегна се да вземе камшика за езда, с който беше удрял момичето, и плесна през лицето уплашения Махди.

— Изпратих ви да я доведете, а ти се върна сам и ми дрънкаш празните заплахи, които е изригвал онзи арогантен пустинен кучи син! — Малките му кръгли очички се присвиха и заприличаха на две тесни цепки, когато добави: — Нима мислите, че се боя от тоя камилски син. Не се страхувам от никого, а камо ли от този самозванец.

— Разбира се, ваше величество — измърмори Махди. Умората най-после беше победила разбеснелия се султан, клепачите му натежаха и той започна да се прозява: Като отпусна глава на една от възглавниците с атлазени калъфки, той изпъшка тежко и се обърна на лявата си страна.

— Оставете ме сега! — прошепна им. Но гласът му проехтя силно, когато вдигна отново глава и извика: — Тази руса жена ще бъда моя, в противен случай ще се търкалят глави!