Нан Райън
Керван за Багдад (31)

Глава 31

За голямо облекчение на Темпъл гостът на Шариф се оказа.

— Темпъл, запознай се със стария ми приятел Чонси Уелсханс — представи ги Шариф един на друг по обяд.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Уелсханс — каза Темпъл, като подаде ръка на високия рус мъж.

— Чонси, госпожица Темпъл Лонгуърт — представи я Шариф.

Като стисна силно ръката й, Чонси Уелсханс заяви:

— Госпожице Лонгуърт, уверявам ви, че удоволствието е изцяло мое. Надявам се, че ще станем добри приятели.

Тя се засмя, кимна и отговори:

— И аз така се надявам. Вашият акцент ви издава, господин Уелсханс. Американец сте, нали?

— Признавам си, че съм разкрит.

— Чакайте да видя дали ще позная — заговори Темпъл. — Мм — от Арканзас сте. Не, от Оклахома. Или може би…

— Пукнете се от яд, госпожице Лонгуърт! — смъмри я той подигравателно. — Скъпа, аз съм от Тексас и много се гордея с това.

Темпъл отново се засмя.

— Приемете моите извинения, господине. Трябваше да позная. Ще ми простите ли?

— На толкова красива жена като вас? — каза той и повдигна вежди. — Бих могъл да ви простя всичко. И настоявам да ми казвате Чонси.

Шариф се изкашля. Темпъл и Чонси едновременно обърнаха глави към него.

— Обядът е готов — оповести той с равен спокоен глас посочи навеса на шатрата в края на лагуната.

— Чудесно! — заяви усмихнатият Чонси. — Умирам от глад. — Като все още държеше ръката на Темпъл, отново насочи вниманието си към нея.

— А ти, Темпъл, ако мога да те наричам Темпъл, гладна ли си?

— И аз съм гладна — отговори тя и позволи на високия тексасец да я хване под ръка и да я придружи до закътаното от палмовите дървета място, на няколко метра по-надолу от бялата шатра, където имаше удобни възглавници и подложки за сядане на земята и бе сложена масата за обяда върху дебелия килим край водата.

Шариф тръгна намръщен след тях.

Въпреки недодялания му вид Темпъл веднага хареса Чонси. Той беше едър, почернял от слънцето мъж. Имаше светлосини очи. Носът му явно е бил чупен много пъти. Белите му зъби блясваха, когато се усмихне широко.

Тя се зарадва много, като разбра, че нейният съотечественик смята да остане известно време в пустинята. Той беше лъчезарен, разговорлив, обичаше да се смее и беше много забавен.

— Ти сигурно се чудиш — заговори Чонси, когато се настани на масата срещу Темпъл — как един стар циничен бърборко от Тексас и един мълчалив арабски шейх от пустинята са се сприятелили.

— Да, точно това се чудех — отговори тя усмихната и погледна Шариф.

Чонси стисна Шариф за рамото с едрата си, почерняла от слънцето ръка и започна да разказва:

— Когато този мой приятел „Студените очи“ дойде в Оксфорд, той почти не знаеше английски. Така ли беше, Шариф? — Без да дочака отговора му, Чонси продължи: — Настаниха ни двамата с него в една и съща стая в колежа. Не знам кой от двамата се е почувствал по-нещастен, той или аз.

И той се засмя високо, докато си припомняше и разказваше на Темпъл как са станали приятели, след като той, Чонси, решил, че не харесва външния вид или поведението на Шариф и му го казал открито и на прост английски, за да бъде сигурен, че Шариф ще го разбере. Чонси още си спомняше, че шейхът отговорил спокойно на развален английски, че чувствата им са взаимни. И че той, Шариф Азис Хамид, би предпочел да съжителства по-скоро с някоя миризлива камила, отколкото с Чонси.

— И тогава аз му отговорих: „Иска ми се да избия тая твоя подигравателна усмивка от черното ти лице, арабино!“ И тогава Шариф се изправи, втренчи студените си очи в мен и изрече: „Е, не с толкова думи де… Искаш ли да си опитаме силите, тексасецо?“

И докато Чонси разказваше това, той се тупаше по коляното и се заливаше от смях. Развеселена, Темпъл се усмихваше някак вяло и постоянно местеше погледа си от Чонси към Шариф и обратно.

— И какво? Двамата с него се сбихте, така ли? — попита тя.

— Скъпа моя, ние едва не се избихме — отговори Чонси, като продължаваше да се залива от смях и от сините му очи потекоха сълзи. — А когато тази дълга и ожесточена борба приключи, всички мебели в стаята ни бяха изпочупени, а ние все още се бяхме вкопчили в смъртна хватка, като всеки от нас отказваше пръв да се признае за победен. И изведнъж всичко това ни се стори толкова смешно, че ни стана много весело и се разсмяхме силно. И като се засмяхме, не можехме да се спрем. Проснахме се на земята, започнахме да се търкаляме и да вием като две диви хиени.

Темпъл погледна към Шариф, който сега се усмихваше развеселен, като си припомняше тази случка. Докато Чонси се смееше най-чистосърдечно, Шариф продължи да разказва нататък.

— Но едва не ни изключиха от университета — обясни той на Темпъл. — Ужасеният портиер докладва на директора на колежа. Той реши да ни изключи, но се намеси заместник-директорът и не ни изгониха.

— И оттогава сме много добри приятели, нали, Шариф? — заяви с гордост Чонси и го погледна с обич.

— Най-добрите — потвърди той. И Чонси продължи да забавлява Темпъл с пикантни историйки от дните, когато са учили в Оксфорд. Докато той говореше, тя си представяше двете загубени момчета в някакъв далечен английски колеж и двамата самотни в чужда среда, докато са се борили да се нагодят към различния начин на живот, език и нова култура. Можеше да продължи да слуша още дълго време. Но щом обядът приключи, за нейно разочарование шейхът веднага я отпрати.

Като се изправиха на крака, двамата мъже я проследиха с очи, докато се отдалечаваше. И когато тя изчезна зад завесите, Чонси се отпусна тежко в стола си поклати русата си глава. После се обърна към Шариф:

— Боже всемогъщи, Крисчън, как, дявол да те вземе си постигнал това? Къде я срещна? В Лондон ли? Жените все още не могат да ти устояват, нали? И тя те е последвала в пустинята, след като си се любил с нея, така ли?

— Никъде не ме е последвала — отговори той и го погледна право в очите. — Не съм я срещнал в Лондон. Видях я в Лондон. Знаех, че ще идва в Арабия. Изчаках докато тръгне за пустинята, и я взех.

— Взел си я ли? — Чонси се намръщи и не разбра нищо.

— Отвлякох я — призна си Шариф.

Очите на американеца се разшириха от изненада.

— Отвлякъл си я? Господи, Крисчън, не знаеш ли коя е тя? Темпъл Лонгуърт, непокорната лудетина, дъщерята на най-богатото семейство в Америка!

— Майка й е от рода Дьо Плеси — заяви спокойно Шариф и се пресегна към кафеника.

— Да, а баща й е от фамилията Лонгуърт. Президентът Маккинли вероятно е изпратил вече от Триполи цялата американска флота след нея. Какво, за Бога, си направил, приятелю мой?

Шариф бавно си пое дъх, вдигна чашката си, отпи от гъстото черно кафе и обясни:

— Това отвличане беше нужно.

— За какво? Не виждам никакъв смисъл.

— Както знаеш, използвал съм всяка възможност, която ми се удадеше от много години насам, да се опитам да накарам могъщата оръжейна компания, да престане да снабдява турците с оръжия и амуниции. Но нищо не помогна. — Тонът му остана спокоен, но черните му очи святкаха от омраза, когато продължи: — Моят народ е живял четири века под жестокото потисничество на турците. Това трябва да престане вече. И заради това…

— Знам какви чувства изпитваш към турците, но да отвлечеш една невинна млада жена… наследницата на… — Чонси поклати глава разтревожен. — Крисчън, ти си ми като брат, но това е погрешно и не мога да…

Шариф го прекъсна:

— Ще направя всичко възможно, за да принудя Дьо Плеси да престане да снабдява Ага Хюсеин и онзи дебел, развратен негов син, с оръжия и амуниции, с които избива моите хора. — Той стисна силно челюстите си и добави: — Да ти припомня ли какво е направил Ага Хюсеин с моите биологични родители? Да ти разкажа ли отново всички долни, извратени и ужасяващи неща, които Мустафа е сторил на моя народ?

— Не, не е нужно — отговори приятелят му състрадателно, — но това сега е прекалено. Темпъл Лонгуърт има вина само за това, че е богата, своенравна млада хубавица, която обича приключенията и силните преживявания. Тя не е заслужила това, Крисчън. Няма нищо общо с изпращането на оръжията или убийствата на твоите хора.

Шариф внезапно блъсна стола си назад и стана.

— Искаш ли да те заведа да видиш конюшните? Мога да ти покажа някои от хубавите си наскоро купени коне.

— Разбира се — отговори Чонси и също стана. — Заведи ме.

И двамата приятели продължиха да спорят, докато вървяха, без да бързат, към конюшните и всеки от тях разпалено защитаваше своята позиция. Чонси молеше Шариф да пусне незабавно Темпъл да си отиде. Той подчерта, че ако я освободи веднага и тя е невредима, има известна вероятност дори да не спомене за отвличането си, тъй като това би поставило в много неудобно положение и нея, и нейното известно семейство.

Шариф отказа дори да помисли за освобождаването й. Упорито отстояваше своята позиция, като заявяваше, че ще освободи Темпъл веднага щом нейният вуйчо Джеймс, дьо Плеси се съгласи, че ще престане да снабдява кръвожадните турци на Мустафа с пушки, оръдия и гранати. В заключение заяви:

— Тя ще пристигне в Багдад точно на уречената дата както очакват нейните родители, и ще продължи да бъде любителка на силни усещания.

Чонси отговори:

— Ще те обесят заради това, Крисчън.

— Да, ако такава е волята на Аллах.

 

 

Темпъл и Чонси станаха приятели. Много по-открит и, разговорлив от мълчаливия шейх, Чонси й разказваше забавни истории за дните, когато двамата бяха учили в Оксфорд. После каза, че като завършили университета и се дипломирали, те си обещали, че ще поддържат приятелството си.

— Но не се виждаме толкова често, колкото бихме желали — заяви той един следобед, седмица след пристигането си. Шариф беше извън селото, а двамата с Темпъл стояха сами под сенчестия навес. — Но поне веднъж на всеки две-три години успяваме да се видим. — Усмихна се и добави: — Шариф очакваше да дойда няколко месеца по-късно, но аз си промених решението.

— Разбирам — отвърна Темпъл, като си спомни поведението на Шариф онази сутрин, когато я уведоми, че ще имат гости. И сега разбра защо не е бил доволен, че приятелят му идва точно по това време. Не му се е искало Чонси да разбере за нея и какво е извършил. Затова реши да не говори нищо по този въпрос… поне за момента.

— Шариф идвал ли ти е на гости в Америка? — запита тя.

— Разбира се. Идва в Америка и остава по няколко седмици в ранчото на Уелсханс в Югозападен Тексас, а след това пък аз му гостувам. Или тук, в пустинята, или в Изумрудения град.

— Изумрудения град ли? — запита Темпъл и вдигна учудено вежди.

— Не ти ли е споменавал Шариф за Изумрудения си град?

— Не. Не е говорил за такова място.

— Е, да, той не е бил разговорлив — установи Чонси.

— Моля те, Чонси. Разкажи ми за него.

— Но няма да ме издадеш, че съм ти казал, нали? — Той й намигна.

— Никога! — увери го тя. — Заклевам се!

Чонси се усмихна, кимна и приглади разрошената си руса коса.

— Шариф прекарва част от времето си в един приказен дворец от бял мрамор.

— Ти се шегуваш! — възкликна младата жена.

— Съвсем не. Това е малко крайбрежно село, охранявано и цялото обградено със стени. Нарича се Изумрудения град. Шариф управлява като пълен господар от своя бял дворец високо над стърчащите морски скали и синьо-зеленото море. Това е едно изключително красиво място. Може би той трябваше да те отвлече там, а не в… в… — Не довърши мисълта си и загледа притеснено, като разбра, че е казал прекалено много.

Темпъл го докосна с ръка, после го загледа с големите си зелени очи.

— Значи знаеш, нали? Разбрал си, че Шариф ме е отвлякъл. Сигурна съм, че той ти е казал.

Чонси не отговори, а лицето му стана угрижено.

— Защо, Чонси? Защо ме държи той тук? Какво иска от мене? Кога ще ме… ще ме…

Темпъл вдигна глава, видя, че шейхът идва към тях, и прошепна неспокойно:

— Няма да му е приятно, ако разбере, че съм те разпитвала. Няма да му кажеш нищо за разговора ни, нали?

— Нито дума.

И доколкото разбра после, Чонси не му беше споменал.

Едрият рус тексасец със своята лъчезарна натура, постоянната си готовност да се смее и мургавият строен шейх с неговото загадъчно поведение и леденостудения му властен нрав бяха съвсем различни. И все пак личеше, че двамата се обичат. Затова Темпъл се изненада, че Шариф вече не се радва на гостуването на приятеля си. Шейхът все повече се затваряше в себе си.