Нан Райън
Керван за Багдад (40)

Глава 40

Всичко беше готово.

Брачната церемония щеше да се състои на обяд върху огрения от слънцето покрив на двореца. Бяха постлани дебели бели килими, а многобройните парапети и корнизи бяха покрити с блестяща бяла коприна. Два подхождащи на обстановката стола, тапицирани с бял брокат, бяха поставени един до друг в края на дългата бяла пътека.

Големите оръдия на крайморската стена бяха готови за салюта в чест на турския султан и на неговата красива чуждестранна принцеса.

Многобройните роби и слуги на турския султан бяха облечени с най-хубавите си премени. Жените от харема се бяха нагиздили с одежди в най-различни пастелни тонове, а фереджетата им блестяха от скъпоценни камъни. Особено издокарани бяха дворцовите пазачи с безупречно ушитите си зелени униформи със златисти обшивки, а дългите краища на златистите им чалми бяха увити около брадите им.

Поканените гости носеха роби от ленена тъкан с преплетени копринени и атлазени нишки. Те бяха въвеждани в залата веднага щом оповестяха за своето пристигане.

Никой не беше дошъл с празни ръце. Подаръците им се състояха от скъпи накити, ценни картини, мраморни статуи и гоблени за стени.

Дебелият султан беше облечен за щастливото събитие с бяла атлазена роба, а по дългите й ръкави бяха прикачени бели пера от чапла. Робата му беше наистина великолепна, но малко преди да започне сватбената церемония, султанът чревоугодник, като минаваше докрай една от отрупаните с ястия празнични трапези, не можа да издържи на изкушението. Грабна цяла печена кокошка, а мазният сос потече по издутия му корем, докато лапаше лакомо.

Личният му прислужник Алван веднага дотича с мокра кърпа, за да почисти робата му.

— Остави това! — каза Мустафа, докато го отпращаше с ръка. — Много скоро ще съблека тази роба и ще се гмурна в жена си — каза той и се засмя гръмогласно на собствената си вулгарна шега. После се запъти към очакващия го сребрист стол, като се клатеше като паток.

Равномерното тиктакане на часовника от алабастър и злато приближаваше Темпъл към предстоящата й съдба. Тя беше сама.

Двамата нубийски евнуси, които така старателно я бяха подготвили за сватбата, я заключиха в луксозната бяла съблекалня. Сега тя чакаше тежкото резе да се вдигне и вратата да се отвори, което щеше да означава, че дворцовите пазачи са дошли да я вземат.

Седнала на дългата, покрита с атлазен плат скамейка, Темпъл стискаше с вдървените си пръсти букета от бели орхидеи и тъжно се взираше в отражението си в огледалата по стените. Не можеше да повярва, че това се случва.

И все пак беше истина.

Тя, Темпъл дьо Плеси Лонгуърт, щеше да стане жена на този перверзен турски султан. Потрепери, като си представи какво я очаква, преди да приключи този дълъг изтощителен ден.

Въздъхна тежко и наведе глава.

Цялата й надежда се беше изпарила.

Тежката врата се отвори шумно. Темпъл не си даде труда да вдигне глава. Не погледна нагоре и когато високият униформен пазач със златистата зелена униформа влезе в стаята с огледалата и тръгна направо към нея.

Един тих властен глас произнесе името й.

Тя вдигна стреснато глава. После примигна под фереджето и втренчи широко отворените си очи във високия униформен пазач. Мургавото му лице беше изцяло скрито от увития около лицето му шал. Не виждаше нищо друго, освен очите му.

Но би познала тези красиви черни очи, където и да е.

— Шариф! — възкликна смаяно и едва чуто, като се питаше дали това видение се е прибавило към нейните мъчения. — Шариф! — промълви още веднъж, а букетът с орхидеите падна върху белия килим.

— Да, любима — отвърна той, като свали златистия си тюрбан и кърпата от главата си и падна на колене пред нея.

Темпъл нетърпеливо вдигна фереджето от лицето си.

— Как разбра? И как успя да ме намериш?

— Чух твоя зов, Темпъл.

— Зов ли? — запита тя и го погледна недоверчиво, после докосна с пръстите си скъпото за нея лице.

Шейхът сложи ръка на сърцето си.

— О, Шариф! — възкликна тя, обляна в сълзи. — Да, зовях те, вярно е. Толкова съжалявам, че…

— Аз съм този, който съжалява. За всичко.

— Шариф, трябва да си тръгнеш и да ме оставиш. Бързай, докато не са те намерили тук. — Сложи ръка на гърдите му и усети под пръстите си ударите на сърцето му.

— Той ще те убие, той…

— Шшт, шери — прошепна шейхът, изправи се на крака и каза: — Няма да те оставя. Дошъл съм да те взема. Ще те изведа оттук.

— Това е невъзможно! — отвърна тя и поклати глава. — Няма начин да…

— Трябва да ми имаш доверие, Темпъл — прекъсна я той. — Ще го направиш ли?

— Да, о, да! — отвърна веднага тя.

— Както съм влязъл в двореца, така и ще изляза от него.

Сигурна, че той може да осъществи всичко, тя припряно изрече:

— Шариф, моите приятелки… двете жени, които щяха да ми бъдат шаферки… толкова са страдали.

Той се усмихна.

— Самира и Лейла чакат сега пред вратата. И те ще дойдат с нас. — Докосна я нежно по лицето и продължи: — За да излезем живи от двореца, трябва да вземем и щастливия младоженец с нас.

— Да вземем султана ли?

— Слушай внимателно, Темпъл… — Гласът му беше тих, но повелителен. — Имам само няколко минути да ти обясня точно как ще го направим.

 

 

Гостите с подаръците непрекъснато прииждаха.

Един голям тежък златист сандък беше донесен малко преди дванадесет часа на обяд. Разнесе се слух, че е подарък от богатия алжирски бей. Любопитните гости правеха разни догадки, докато униформеният носач — едър едноок гигант, носеше тежкия сандък и пристъпваше по белия килим на покрива.

Султанът махна с ръка на носача да се приближи и му нареди да остави тежкия сандък точно пред сребристите столове. Едрият носач се подчини, после се отдръпна назад и застана раболепно зад сандъка с ръце на гърба.

Като си представяше, че е пълен с кюлчета злато и стотици златни монети, Мустафа се наведе и постави дебелата си ръка върху златния катинар на сандъка.

Точно в този момент върху огрения от слънцето покрив се появи булката. Това отклони вниманието на Мустафа. Щом я видя, веднага забрави за златистия сандък и неговото съдържание. Очичките му светнаха, на устните му се появи щастлива усмивка, той се обърна, отпусна се тежко в сребристия стол и притисна ръце към дебелия си корем, покрит от атлазената роба.

После загледа като хипнотизиран, докато прекрасната руса жена, която след малко щеше да бъде негова съпруга, пристъпваше грациозно по дългата бяла пътека след двете хубави робини, за които бе настояла да присъстват на сватбената церемония.

Мустафа погледна зад забулените Лейла и Самира към стройното изящно същество с бяла атлазена рокля, обкичена с диаманти. Той отвори уста от възхищение.

Слюнка потече по двойната му брадичка и се проточи към бялата му атлазена роба. Той почувства, че малкият му пенис се втвърдява и се надига към провисналия му корем. Изгаряше от нетърпение да заведе тази красива руса богиня в спалнята си и да се наслади на нейната хубост.

Султанът изтри устата си с обкичения си с пера ръкав и въздъхна.

Предстоящият страстен полов акт щеше да бъде още по-приятен, като знаеше, че русокосата чужденка е открадната от омразния арогантен негодник арабския шейх Шариф Азис Хамид.

Коленете на Темпъл се разтрепериха, докато изминаваше последните няколко крачки до турския султан.

Тя погледна едрия униформен пазач, който стоеше точно зад златистия сандък. Позна Сархан, едноокия гигант, когото беше наела в началото за свой водач в пустинята, арабинът, който я беше предал на шейха. Не беше предполагала, че ще настъпи ден, когато ще се зарадва, че го вижда.

Процесията стигна до седналия на стола султан. Лейла и Самира застанаха зад празния сребрист стол. Султанът се опита да се изправи на крака и протегна ръка към Темпъл. Тя я пое, стисна дебелите му пръсти, усмихна му се кокетно през бялото прозрачно фередже и наведе устни към неговите, като че го подканваше да я целуне.

Крайно развълнуван, забравил напълно насъбралите се гости, които го гледаха, Мустафа я хвана за раменете и я придърпа към себе си. Секунда преди влажните му устни да я докоснат през фереджето, капакът на златистия сандък се отвори, един пазач изскочи от него и допря инкрустираната със скъпоценни камъни кама до гърлото на султана.

Всичко това стана толкова бързо, че многобройните пазачи и войници нямаха време да реагират. След няколко минути на стъписване и мълчание се разнесоха писъци и охкане сред изплашените гости, а някои от дворцовите пазачи вдигнаха пушките си ги насочиха към тях.

Но шейхът студено прошепна в ухото на Мустафа:

— Ако искаш да живееш, кажи им да хвърлят оръжията си.

Обзет от паника, султанът извика на пазачите да не стрелят и да хвърлят оръжията си. Занемелите гости гледаха ужасени как Шариф, допрял с едната си ръка острата кама до гърлото на турчина, а с другата държащ зареден пистолет, повлече уплашения султан по бялата пътека към изхода. Трите жени ги последваха, охранявани от Сархан.

Един дворцов пазач, който не пожела да се подчини на заповедта на господаря си, стреля по Шариф. Куршумът профуча край ухото на Шариф и Мустафа изпищя от ужас, като очакваше, че шейхът ще му пререже гърлото. Шариф веднага застреля пазача.

— Това беше за майка ми! — извика, за да го чуят всички. — Следващият ще бъде за баща ми!

— Не стреляйте! Оставете оръжията си! Веднага! — провикна се с треперещ глас султанът, докато се съпротивляваше отчаяно.

Пазачите му не можеха да направят нищо. Оставиха оръжията си и стояха безпомощно, докато Шариф отвеждаше султана от покрива, а после през двореца, градините и накрая извън стените на крайбрежния замък.

А там, скрити в храстите, изскочиха още двама от хората на Шариф. Единият грабна Темпъл на ръце, а другият — Самира, и двамата заслизаха бързо по крайбрежните скали към брега на морето, където ги очакваше една лодка.

— Моля ви — хлипаше султанът и се препъваше по скалите, — вече сте извън портите на двореца и се намирате в безопасност. Пуснете ме. Освободете ме.

Шейхът го завъртя така, че да може да го види в лицето. Черните му очи бяха студени като лед, като заговори:

— Не! Няма да те пусна! Трябваше да те убия още преди години.

— Милост! — викаше Мустафа. — Моля те… прояви малко милост.

— Единствената милост, която ще ти окажа, е да те убия бързо! — отвърна шейхът. — Защото ако имах време, щях да те мъча бавно, докато умреш, и щях да разреша на всички, които са пострадали от тебе, да гледат, докато се мъчиш.

— Пари — хленчеше султанът, — ще ти дам всичките си пари и…

— Млъкни! Дръзнал си да докоснеш жената, която обичам — извика гневно Шариф и ръката му се затегна около бялата атлазена роба на султана. — Наказанието за това е смърт!

Черните му очи бяха изпълнени с омраза, когато вдигна ножа си. Мустафа плачеше, сълзи се стичаха по бузите му и той обърна главата си настрани.

— Погледни ме, страхлив кучи сине! — заповяда му шейхът. — Нека лицето ми бъде последното нещо, което виждаш на този свят, преди да идеш да гориш в ада!

Шейхът започна да спуска ръката си надолу. Преди да успее да забие острието в сърцето на султана, един куршум, изстрелян от покрива, го улучи в гърба. Ножът се изплъзна от ръката на Шариф, очите му се затвориха и той се свлече на колене.

Темпъл чу изстрела, вдигна глава и видя, че Шариф пада на земята. Тя изпищя, опита се да се освободи от силните ръце, които я държаха, но бе понесена надолу по скалите от верния воин, който бе получил нареждане от шейха и стриктно изпълняваше неговите заповеди.

Сархан беше вече някъде към средата на скалите, когато чу изстрела.

Спря насред пътя, пусна Лейла и след като й нареди да слиза надолу, се втурна към поваления си вожд. Лейла не послуша Сархан и тръгна след него.

Той стигна до ранения си господар и с лекота го взе в силните си ръце. Чевръстата Лейла грабна покрития със скъпоценни камъни нож и хукна след дебелия турски управник. Тя тичаше след Мустафа, докато той подскачаше по скалите с учудваща пъргавина и правеше отчаяни опити да избяга.

Докато слизаше по скалите и носеше изпадналия в безсъзнание Шариф, Сархан започна да вика на Лейла да отиде веднага при лодката. Тя не се подчини на заповедта му и като хвана хленчещия султан за робата, блъсна го грубо на земята и седна с разкрачени крака върху него.

Мустафа започна да се моли за пощада, като й обещаваше всевъзможни неща. Щял да й подари царството си, ако не го убие. Искал нея и само нея. Само да го оставела жив и веднага щял да я направи любимата си султанка, на която всички щели да завиждат.

— Страхлив хленчещ пес! — отвърна му презрително Лейла и вдигна камата.

Острието докосна дебелия му врат отстрани и тя натисна силно, без да трепне, като сряза вената на шията му. Топла кръв рукна, а очите на Мустафа се разшириха от страх и болка.

— Надявам се, че си почувствал това, зъл негоднико! После обърна камата и му преряза гърлото от едното до другото ухо. Изплю се в лицето на умиращия султан, изправи се и побягна надолу по скалите.