Нан Райън
Керван за Багдад (18)

Глава 18

На изток хоризонтът вече беше започнал да се обагря в бледорозово. Група развълнувани мъже с пръхтящи коне чакаха нетърпеливо появяването на своя предводител. Всички погледи бяха насочени към голямата шатра, отделена от другите в далечната част край лагуната, оградена с палми.

Мъжете посрещнаха с радостни викове облечения в черни дрехи шейх.

 

Тариз, който стоеше до оседлания си стоманеносив кон, забеляза Шариф и лицето му засия.

Впечатляващата външност на Шариф отговаряше на високия пост, който заемаше. С изсечените черти на лицето, властния поглед и царствено държание, той беше без съмнение господарят на тази земя.

Шейхът стигна до насъбралите се мъже. Един млад коняр излезе забързано напред и му подаде юздите на оседлания кон. Шариф се метна на танцуващия жребец, обърна се, усмихна се на Тариз и запита:

— Готов ли си, приятелю?

Той веднага възседна коня си, а на лицето му грейна широка усмивка. Наистина беше готов. Почти не беше спал и едва бе дочакал часа за потеглянето им. Беше развълнуван като дете. Вълнението му се засили, когато Шариф протегна ръката си, покрита с ръкавица, за да поеме качулатия сокол.

Тариз обичаше лова със соколи не по-малко от младия си господар. Препускането през пустинята винаги им бе носило голяма радост и успокоение.

Шейхът подкани леко коня, като го докосна по хълбока, за да тръгне, и лагерната дружина препусна към хълмовете, където беше пълно с всякакъв дивеч. За разлика от лова на животните в миналото, когато те разчитаха само на соколите да им набавят храната за нощните лагерни огньове, този лов беше повече за спорт и развлечение.

Тариз си припомни тези отдавна отминали времена, когато ходенето на лов продължаваше понякога със седмици. Сега щяха да стоят не повече от няколко дни. Затова той знаеше, че трябва да се наслаждава на всеки скъпоценен момент от краткото им приключение.

Тариз погледна Шариф, който яздеше пред него, а качулатият му сокол беше кацнал върху покритата му с ръкавица ръка. Тази удивителна птица винаги бе предизвиквала у него голямо страхопочитание. Сега тя бе кацнала кротко върху ръката на господаря си, но всяваше ужас, когато полетеше в небесата. Соколът можеше да се спуска върху плячката си с невероятна скорост. Но ако се откъснеше само едно от перата му, това можеше да провали целия лов.

Докато дружината препускаше право на юг, Тариз си спомни с умиление колко много обичаше лова старият шейх. Колко пъти бяха препускали заедно в пустинята със своите обучени соколи, а после се връщаха с достатъчно дивеч, за да нахранят целия лагер.

Усмихна се при мисълта, за пиршествата след някой такъв лов, голямата им радост, смеховете и последвалите след това танци.

Шейх Азис Ибрахим Хамид се беше изправял пред лумналите пламъци на лагерния огън, бе протягал ръце и беше казвал с дълбокия си властен глас:

— Яжте до насита от това, което получихте от птиците, защото сте ги дресирали, както ви е научил Аллах.

Тариз се усмихна с умиление, като си спомни деня, в който той и застаряващият шейх бяха показали на седемгодишния Шариф как да се оправя с опасните ловни соколи. Той все още виждаше уплашеното лице на момчето, когато шейхът му нареди да протегне тъмната си ръчичка. Шариф веднага се подчини, но си обърна главата настрани и затвори очички, когато шейхът остави големия сокол върху покритата му с ръкавица ръчичка.

— Отвори си очите, сине! — нареди му старият шейх. Шариф се подчини, кимна послушно, а шейхът продължи:

— И ти като мене не трябва да се боиш от нищо. Аз съм могъщ човек, а ти си моят син. — Сложи нежно ръката си върху главата на Шариф, леко разроши косата му и рече: — Моят син… Любимият ми син.

Шейхът, който предвождаше ловната дружина, бе повел своя сокол към северния край на Руб ел Хали, това безбрежно море, което се простираше в сърцето на Арабския полуостров.

Там той повтори традиционните думи на соколаря:

— В името на Аллах! — и пусна птицата да излети. Соколът разпери криле, а Шариф свали кожената си ръкавица. Ослепителният червен блясък на рубина накара Тариз да си спомни предишния му притежател. Той затвори очи и мислено се върна в годините, когато беше млад и здрав, а шейхът бе още силен петдесет и пет годишен мъж.

Денят беше подобен на този сега, много горещ и спокоен. Ловът им, който бе продължил цяла седмица, беше успешен. Двамата със стария шейх си бяха тръгнали по-рано от другите.

И вече се връщаха в лагера. Те почти не разговаряха, докато яздеха през безкрайните дюни. От горещината и монотонното яздене беше започнало да им се доспива и от време на време задрямваха върху седлата си, тъй като имаха доверие, че добре обучените им коне ще ги отведат живи и здрави в техните домове.

Внезапното нервно изцвилване на дорестия му кон стресна Тариз. Той несъзнателно се улови за оръжието и започна да се взира напред.

Старият шейх каза:

— Не виждам нищо.

— Аз също, но конете подушват някаква опасност. — И като се изви на седлото си, Тариз започна да оглежда смълчаните дюни, за да види оттам дали не се задава някой.

Но не видя никого.

— Чуй това — обърна се към него старият шейх и дръпна юздите на коня си.

Тариз спря изведнъж, обърна глава и се заслуша. Някакъв жален стон нарушаваше тишината.

— Дали вие някое животно? — запита Тариз, без да чака отговор.

— Виж! — каза шейхът и посочи един голям ястреб, който кръжеше ниско в безоблачното небе на не повече от стотина метра от тях.

Двамата мъже се спогледаха разтревожено.

Едновременно извадиха оръжията си и подкараха жребците си в бърз галоп. Изкачиха се по дълга наклонена дюна и видяха това, около което кръжеше гладният ястреб.

Като се развикаха силно, за да подплашат и да прогонят лешоядите, Тариз и старият шейх препуснаха бързо надолу по дюната. Тариз пръв скочи от коня си.

Големите му черни очи огледаха изумено ужасяващата сцена.

Един млад рус мъж лежеше по гръб с дрехи, напоени с кръв, а безжизнените му очи бяха широко отворени. Той, слава Богу, беше мъртъв.

На няколко метра от него лежеше млада жена, която беше облечена само с измачкана пола за езда, вдигната нагоре и насъбрала се около ожулените й окървавени бедра. Изящната й ръка беше обляна в кръв и бе обгърнала едно хленчещо зачервено бебе, което седеше на пясъка до нея и галеше лицето й с мъничките си пръстчета.

Старият шейх бързо съблече бялата си роба и покри жената с нея.

После закри лицето й от слънцето с ръка, докато Тариз опипваше пулса на врата й. Като започна да я докосва леко, подутите й от плач клепачи леко се повдигнаха. Тя видя двамата чернокожи мъже и очите й се изпълниха с ужас.

— Няма да ви сторим нищо лошо — заговори старият шейх на родния си език, докато Тариз се пресегна към кожения мях с водата, за да накваси подпухналите устни на жената.

Сълзи на облекчение потекоха от очите й и тя прошепна на развален арабски:

— Араби ли сте?

— Да — отговори шейх Азис Хамид и протегна ръка към плачещото бебе.

— Моят син — прошепна тя с пресипнал глас и тихо се разплака. — Моля ви… трябва да вземете сина ми със себе си.

— Ще вземем и двама ви — отговори старият шейх и отстрани от челото й напоените с кръв кичури. — Сега сте в безопасност.

Като подрусваше плачещото бебе до широките си гърди, той протегна ръка към Тариз, за да налее вода в шепата му. После поднесе водата към устицата на бебето и като по някакво чудо детето престана да плаче и започна да пие жадно от свитата шепа на шейха.

— Ще ви отведем в нашия лагер — обясни Тариз на измъчената жена. — А когато се оправите, ще ви…

— Не… — прошепна тя. — Няма да мога да стигна до лагера. — Старият шейх и Тариз разбраха, че е права. — Слушайте ме внимателно — заговори тя с умоляващо. Имам да ви разказвам много неща, а времето е малко.

Двамата приятели слушаха, докато умиращата жена им разказваше ужасяващите подробности за случилото се.

Тогава научиха, че тя и мъжът й били английски геолози и отивали в арабската пустиня за последните си разкопки. Те толкова обичали своето бебе, че сърце не им дало да го оставят в родината си и го взели със себе си.

Същата сутрин те, техните местни водачи и хамали приготвили кервана и тръгнали през северната част на Арабия. Един час по-късно срещнали група ездачи, облечени с черни роби, които носели европейски пушки и заредени с амуниции патрондаши.

Бандитите веднага ги обкръжили. Водачите и хамалите хукнали да бягат, но скоро след това били убити. Отчаян, съпругът й се опитал да преговаря с бандитите. Но те не пожелали дори да го изслушат и го простреляли в гърдите. Тежко ранен, той лежал безпомощно на земята и се гърчел от болки на няколко метра от нея, докато бандитите я изнасилвали и измъчвали. Накрая след дълги мъчителни часове тези развратни зверове, изморени от порочното си развлечение, застреляли мъжа в главата и изоставили нея и сина й да умрат в пустинята.

Докато тя говореше, шейхът успя да измъкне от свитото юмруче на детето празна куршумена гилза и видя инициалите на производителя на оръжията.

Дьо. П.

Сълзи, предизвикани от състрадание и омраза, блеснаха в черните очи на шейха, когато изрече:

— Турци!

— Да — потвърди тя. — Чух, че разговарят за своя главатар султан Ага Хюсеин.

Голямата ръка на стария шейх стисна празната гилза и той продума нежно:

— Аллах те очаква в рая, чадо мое. Ти вече никога няма да страдаш.

— Ще вземете ли сина ми със себе си? — запита тя, а черните й очи бяха помръкнали.

— И ще го отгледам като собствено дете — отвърна бездетният шейх.

Тя кимна успокоена и добави:

— А когато стане пълнолетен, трябва да научи кой е той. И кои са били родителите му.

— Ще научи — обеща шейх Азис Ибрахим Хамид.

Тогава умиращата млада майка им разказа, че бебето се е родило преди девет месеца в Лондон и се казва Крисчън Телфорд. Нейното име било Морийн О’Нийл Телфорд. Била чернокожа ирландка. Баща му, русият мъж, който лежеше мъртъв на пясъка, се казвал Албърт Телфорд, лорд Дън Рейвън, и бил син и наследник на много богати хора.

Изведнъж тя започна да търси нещо в разкъсаната си пола. След малко измъкна невероятно красив наниз рубини от Бирма, наречени „Звезден блясък“. Тариз и старият шейх примигнаха от смайване, когато те блеснаха на слънчевата светлина. Като вдигна омаломощената си ръка, жената пусна наниза в ръката на шейха и обясни:

— Тези рубини са моят сватбен подарък. Сълзи се стичаха по бузите й, когато продължи:

— Дайте ги на сина ми и ми обещайте, че ще го изпратите да учи в Англия.

— Ще го направя — закле се шейх Азис Ибрахим Хамид.

— Крисчън… — изхлипа тя.

Старият шейх свали към нея неспокойното, въртящо се бебе, внимателно го остави върху гърдите й и обви изтощените й слаби ръце около него.

Тя обърна тъжните си изпълнени с благодарност очи към стария шейх, целуна сина си и промълви:

— Сине мой… Любими мой сине.