Нан Райън
Керван за Багдад (41)

Глава 41

Пълната тишина в пустинята беше още по-осезаема от обикновено. Мъртва тишина.

Тихата стая и смълчаният мъж, който лежеше в леглото, бяха забулени в сянка.

Слаба светлина струеше от единствената запалена лампа и сякаш обкръжаваше с ореол русата глава на мълчаливата жена, която седеше до леглото и държеше ръката на ранения.

Камъкът на пръстена беше потъмнял.

Темпъл прекара последните двадесет и четири часа до леглото на шейха. Тя присъстваше и когато френският хирург извади куршума от гърба на шейха. Беше там и когато раненият се мяташе в трескаво бълнуване.

Попиваше потта от лицето му и макар че той не можеше да я чуе, му шепнеше, че няма да го остави никога.

„Накседил, накседил“ — повтаряше шейхът неспокойно отново и отново. Темпъл знаеше, че той говори на нея, но не разбираше какво й казва.

Тариз, верният слуга на шейха, също не се отделяше от леглото на своя господар.

Той беше тук и сега, смълчан и тих като пустинната нощ. Седнал в тъмната долна част до леглото, Тариз гледаше смъртнобледия шейх и младата жена, която го обичаше. Знаеше колко страда Темпъл. Неведнъж по време на тяхното дълго съвместно бдение тя беше плакала сърцераздирателно и бе повтаряла на безжизнения шейх, че съжалява. А когато не се извиняваше на него, тя се извиняваше на Тариз.

Признаваше, че е била ужасно безразсъдна и глупава, като го е ударила по главата в онази съдбоносна сутрин и е избягала сама в пустинята. Повтаряше, че съжалява за прибързаната си непростима постъпка повече, отколкото биха могли да предполагат, и иска само да намери начин да се отплати и на двамата.

Доброто сърце на Тариз беше изпълнено с болка.

Крайно объркана, убедена, че тя е виновната за случилото се, Темпъл стискаше ръката на шейха и мълчаливо го молеше да отвори красивите си очи и да я погледне! Да се събуди. Да й проговори.

Да живее!

Наведе се и започна да целува пръстите му един по един, после допря мократа си от сълзи буза до мускулестата му ръка. Затвори очи, спомняйки си с неприятно чувство, че беше молила хората на Шариф да продължат да плават по крайбрежието, докато стигнат до някой град, където ще могат да лекуват Шариф в болница.

Но те бяха отказали.

На няколко километра от морето бяха обърнали лодката към брега. Там хората на шейха ги чакаха с отпочинали бързи коне. Четирима от тях се бяха съгласили да върнат Самира на родителите й и да отведат Лейла там, където тя реши.

Останалите, включително Темпъл и раненият Шариф, бяха потеглили веднага нагоре по хълмовете през пустинята. Тя им бе обяснявала, че така застрашават живота на шейха и че той няма да оцелее, ако не намерят лекар веднага.

Но те не я бяха послушали.

Техният вожд им бе дал заповеди, които бяха длъжни да изпълнят. Беше им наредил да се отправят веднага към пустинния оазис, независимо от това кой ще бъде ранен или убит.

Темпъл въздъхна тихо, допря студената ръка на Шариф до горещата си буза и вдигна уморено глава.

После погледна отново лицето на този загадъчен мъж, когото обичаше толкова много, и си помисли с тъга, че той е обучил верните си воини изключително добре. Те безпрекословно изпълняваха неговите решения. Следваха заповедите му, без да задават въпроси, правеха това, което им е наредил.

Тяхното сляпо подчинение можеше да му струва живота.

Темпъл поклати глава. Гледаше лицето на любимия си човек и се питаше как ще продължи да живее, ако той умре.

— Обичам го, Тариз — промълви отчаяно, като продължаваше да гледа само Шариф, — а го убих.

— Не, Темпъл — отговори той. — Шейхът ще оживее. Шариф е много силен и не може лесно да бъде убит.

Тя се усмихна вяло.

— Може би си прав. Вие, арабите, сте по-издръжливи от нас.

Тариз също се усмихна и отговори:

— Шариф не е арабин.

Темпъл учудено го погледна:

— Не е арабин ли?

Тариз въздъхна и кимна. После стана, заобиколи голямото абаносово легло и й се усмихна мило.

— Може би е време да научиш нещо повече за шейх Шариф Азис Хамид.

— Да, моля те. Разкажи ми — отвърна тя, като го гледаше втренчено. — Разкажи ми всичко.

Дребният слуга придърпа един стол и седна до Темпъл. После започна да й разказва тайните от миналото и така тя научи истинския произход на шейха.

Тариз й разказа как преди много години той и старият шейх намерили Шариф и родителите му в северната част на пустинята. Темпъл отвори уста от изумление, когато той заговори без емоции за мъките и унижението, които майката на Шариф изтърпяла в ръцете на жестоките турци.

Темпъл веднага си спомни, че Шариф бе извикал: „Това беше за майка ми!“, когато беше застрелял един от дворцовите пазачи на Мустафа.

— Истинското име на Шариф е Крисчън Телфорд — каза Тариз. — Биологичните му родители бяха сър Албърт Телфорд, благородник с титла, и жена му Морийн.

Лорд и лейди Рейвън. Крисчън беше техният единствен син.

Отворила широко очи, Темпъл поглеждаше ту към Тариз, ту към Шариф и накрая каза:

— Но кожата му е тъмна и…

Мъжът продължи:

— Майка му беше красива черна ирландка. Кръвта на маврите е текла във вените й. Шариф е наследил нейния цвят на кожата.

Тариз продължи да разказва на Темпъл как старият шейх е отгледал Шариф като свой син. Изпратил го да учи в Англия, защото такова било предсмъртното желание на майка му.

— Знае ли Шариф всичко това?

— Да. Беше му казано, когато навърши пет години. Старият шейх му обясни всичко. Когато Шариф замина да учи в университета, той му каза, че ако после не иска да се върне да живее в пустинята, той ще го разбере.

— Но Шариф се е върнал. Той е предпочел този живот пред титлата.

Тариз с гордост отбеляза:

— Да. По рождение е англичанин, но сърцето му е на арабин.

Двамата продължиха да разговарят тихо, докато мина дългата нощ. Темпъл задаваше много въпроси, като се интересуваше от всичко, свързано с Шариф, слушаше, кимаше с глава и се мъчеше да запамети всичко, което беше научила за мъжа, когото обичаше. Накрая попита:

— Защо, Тариз? Защо Шариф ме отвлече и ме доведе тук?

— Видяла си заловеното писмо, предназначено за вуйчо ти, нали?

— Да. То беше у Мустафа. Но все още не разбирам защо Шариф…

— Той никога не е имал намерение да ти причини нещо лошо — отговори Тариз. — От много години, още преди да сте били родени и двамата с него, Дьо Плеси доставяше оръжия на омразните турци.

— И въпреки това Шариф…

— Да. Той рискува живота си, за да те спаси.

— О, Шариф! — прошепна тя, като гледаше влюбено мургавия мъж, който лежеше в леглото.

— Шариф се опита — продължи Тариз — като стария шейх преди него, да убеди твоето семейство, че смърт и унищожение грозят арабите от страна на турците, които Дьо Плеси въоръжава. Шариф настояваше и използваше всички възможни средства да накара оръжейната компания да спре да снабдява турците с оръжия и амуниции. Те не искаха да го послушат.

Прислужникът изведнъж стана от стола си, заобиколи леглото и тръгна към абаносовия сандък. Взе от там една празна гилза, която беше извадил от джоба на окървавените дрехи на Шариф. После се върна и показа гилзата на Темпъл.

— Вземи я — каза той — и погледни какво пише в края й.

Темпъл я взе и я разгледа. Въздъхна дълбоко, като видя инициалите на производителя.

Дьо П.

— Тая гилза намерихме в ръчичката на малкия Шариф, когато ги открихме в пустинята преди тридесет и четири години — обясни Тариз. — Хората на Ага Хюсеин бяха убили баща му с куршумите, с които ги е снабдявала оръжейната компания на Дьо Плеси.

Темпъл поклащаше глава и си представяше как деветмесечният Шариф е стискал гилзата в малкото си юмруче, докато е седял до умиращата си майка.

— О, Господи, не! — прошепна тя.

Тариз продължи:

— Турците от Отоманската империя са безмилостни и избиха много от нашите хора. Техните оръжия са по-модерни от нашите и по-многобройни. Всяка схватка с тях се превръща в кървава баня, всяка битка завършва с погром за нас.

Темпъл нищо не каза.

— После разбрахме, че вуйчо ти Дьо Плеси е бездетен и те обича като собствена дъщеря.

— Да, така е — потвърди тя.

— Шариф те отвлече и изпрати телеграмата, защото беше сигурен, че вуйчо ти ще направи всичко, за да бъдеш пусната на свобода. Така щеше да го спре да изпраща оръжия на турците. — Тариз въздъхна уморено и продължи: — Но както сега разбрахме и двамата с тебе, телеграмата не е стигнала до Дьо Плеси.

— Не е — прошепна тихо Темпъл. — Хората на Мустафа са заловили посланието му. Именно така турският султан е научил за мене и е разбрал, че съм тук.

— Да — отговори Тариз. После изчака Темпъл да каже нещо.

Тя мълчеше със затворени очи, изумена и смазана от всичко, което беше научила. Накрая Тариз стана, погали я по рамото и каза:

— Ще бъда отвън, ако ти потрябвам за нещо.

Темпъл отвори очи и кимна. Той тръгна към изхода.

— Почакай, Тариз — спря го тя.

— Мога ли да направя нещо за тебе? — попита старецът.

Тя поклати отрицателно глава и запита:

— Какво точно значи „Накседил“?

Тариз се усмихна и обясни:

— Хубавице моя.

След като Тариз излезе, Темпъл седя дълго време, стиснала празната гилза.

Шариф простена и тя веднага забрави всичко останало. Стана бързо от стола си и остави празната гилза върху нощното шкафче. После седна внимателно край леглото и загледа Шариф.

Хвана ръката му, наведе се и обсипа красивото му лице с целувки, като му шепнеше, че тя го обича и винаги ще го обича. Ще може ли и той да я обикне?

Поне малко.

Темпъл остана до ранения Шариф през цялата дълга нощ, като го докосваше, целуваше и му нашепваше любовни думи.

Призори дългите черни мигли на Шариф започнаха да потрепват. След малко той отвори очи и видя измореното, разплакано лице на Темпъл, надвесено над него.

— О, любов моя — промълви тя с облекчение, — най-после се събуди. Слава Богу!

— Как ме нарече? — запита той.

Тя се усмихна:

— Любов моя. Ти си моята любов, Шариф, независимо от това дали искаш или не. Обичам те и винаги ще те обичам.

Неочаквано красивите му очи се премрежиха от сълзи и той каза:

— Не, Темпъл. Не можеш да ме обичаш. Това не е възможно.

— Не искам разрешение от тебе. Само ти казвам, че те обичам.

— Забрави ли вече? Аз те отвлякох.

— Нищо не съм забравила. Но това не е важно.

— Бях жесток и безсърдечен с тебе.

— Толкова жесток и безсърдечен, че рискува живота си, за да ме спасиш.

— Нашите традиции са…

— Нашите традиции ли? — запита Темпъл и поклати глава неуверено.

— Ти си американка, а аз съм арабин.

— Не, не си арабин. Англичанин си, скъпи ми Шариф. И при това си английски лорд.

Той се намръщи и обясни:

— Но живея като арабин.

Тя се усмихна.

— Сега ще извикам лекаря — каза, целуна го по устните и добави: — Почивай си сега, любими, а като се оправиш, ще те убедя, че трябва да ми позволиш да те обичам.