Нан Райън
Керван за Багдад (2)

Глава 2

Минаваше полунощ, когато лъскавата черна карета с герба на Пери се приближи към лондонския хотел „Савой“. Сър Уилям и Темпъл бяха сами в нея. Рупърт Лонгуърт, преданият братовчед на Темпъл, бе дошъл на празненството, но бързо се беше изморил, беше се извинил и се бе върнал в хотела веднага след десет часа.

Човек с установени навици, Рупърт Лонгуърт — петдесет и осем годишен вдовец, никога не си лягаше по-късно от единадесет и половина, независимо къде и с кого беше.

Той би обяснил на всеки, който би пожелал да го изслуша, че държи всяка вечер точно в десет и половина, да си облече копринената пижама с монограм, след което винаги изпиваше по две чашки коняк и прочиташе поне по една глава от някоя книга, преди да заспи.

Когато каретата спря пред главния вход на хотел „Савой“, Темпъл Лонгуърт се обърна към сър Уилям, поднесе му бузата си за целувка и каза:

— Много е късно, Бил. Да си пожелаем лека нощ тук.

— Не! — Сър Уилям Пери енергично поклати глава. — Скъпа моя, нима наистина мислиш, че ще ти позволя да се разхождаш из хотелските коридори сама по това време?

И преди Темпъл да успее да му отговори, той слезе от каретата. После се обърна и й предложи ръката си. Тя въздъхна тихо, но му позволи да й помогне да слезе на тротоара.

Щом влезе в обширното фоайе на хотела, Темпъл спря под огромен полилей и отново се опита да се сбогува.

— Беше чудесна вечер, Били, наистина много съм ти благодарна.

— Удоволствието беше изцяло мое — заяви той, като я хвана под лакътя и я поведе към асансьора.

— Не е нужно да се качваш до горе — спря го тя нежно. — Сега съм в пълна безопасност и…

— Ще те изпратя до вратата ти — настоя сър Уилям. — Всеки джентълмен би сторил това — продължи той, преди да влязат в обградената с решетки клетка на асансьора.

Асансьорът тръгна нагоре веднага щом се качиха, а сър Уилям Пери, като се обърна с гръб към пиколото, притегли Темпъл по-близо до себе си прошепвайки тихо:

— Толкова си красива! През цялата вечер ми се искаше…

— Бил, моля те, не тук… — Тя се отдръпна и смръщи вежди. Зелените й очи блеснаха и тя посочи с глава дребното момче, което обслужваше асансьора.

— Права си, разбира се — отговори сър Уилям и я погледна с многозначителна усмивка.

Нейният нетърпелив кавалер явно разчиташе, че ще бъде поканен да пийнат нещо, преди да се разделят. Но това нямаше да стане.

Тя беше изтощена от дългата вечер и от изпитото шампанско имаше леко главоболие. А и той, и неговата компания вече й бяха омръзнали. Надяваше се, че Уилям няма да направи някоя сцена.

Асансьорът изведнъж спря. Темпъл и сър Уилям излязоха в тихия коридор. Темпъл започна да се извинява, преди да стигнат до вратата на апартамента й на шестия етаж.

— Трябва да пазя абсолютна тишина — прошепна тя и леко се усмихна на сър Уилям. — Не желая да събудя братовчеда Рупърт.

— Не, няма да го събудим — отговори той и също й се усмихна.

Пред вратата на стаята Темпъл извади един ключ от малката си вечерна чантичка. После се обърна към сър Уилям. Той бързо протегна ръка към ключа и попита:

— Защо не ме поканиш да пийнем нещо, преди да се сбогуваме?

— Бих искала, Бил, но както ти казах вече, братовчедът Рупърт е…

— Заспал дълбоко и едва ли ще се събуди скоро — довърши той. — Забравих да ти кажа, че играхме на карти с братовчед ти във вторник следобед и добре си спомням, че неговият апартамент е на отсрещната страна на коридора.

Темпъл се усмихна и заяви:

— Успя да ме изобличиш, Бил.

— Не, не съм — отвърна той. — Но много те желая и…

— Недей! Не прави това!

— Трябва! Позволи ми да вляза вътре, скъпа. Само за момент. Искам да ти кажа всички онези неща, които имах желание да ти нашепвам, откакто за пръв път те…

— Говорихме вече за това — прекъсна го нетърпеливо младата жена. — Съжалявам, ако ти…

— Скъпа моя — прекъсна я той, — знаеш какви чувства изпитвам към теб. Обичам те, Темпъл — продължи и нетърпеливо обви ръце около кръста й. Сведе глава и й прошепна с дрезгав глас: — Моля те, не заминавай. Остани в Лондон. Омъжи се за мене, скъпа. Омъжи се сега, още тази вечер. Ще ти дам всичко, което пожелаеш. Ще се грижа добре за тебе и…

— Много ти благодаря, но мога да се грижа и сама за себе си! — прекъсна го Темпъл, като се мъчеше да се освободи от прегръдката му.

Той я пусна неохотно и я погледна с тъмносините си очи, когато тя безцеремонно му заяви:

— Няколко пъти вече ти казах, че много държа на независимостта си. Като всички останали, и ти знаеш каква жена съм. Нямам нужда и не желая да се омъжвам. Ти знаеше това. И ме уверяваше, че много добре ме разбираш. Каза, че се възхищаваш от моята откровеност и уважаваш позицията ми, защото и ти самият си на същото мнение. Помниш ли?

Той призна неохотно:

— Но то беше отдавна, моето момиче. Оттогава стигнах до…

— Запознахме се само преди две седмици.

— Две седмици или две години, какво значение има? Нашите фамилии са се познавали отдавна — отвърна той. — Мога да те направя щастлива, ако ми дадеш тази възможност. Позволи ми да вляза сега в стаята и…

— Не, съжалявам — заяви тя категорично. — Дай ми ключа! — Протегна ръка.

Разочарован, сър Уилям кимна тъжно, отключи вратата и й подаде ключа. Но преди тя да влезе в стаята, той повтори:

— Обичам те, Темпъл — каза го малко по-високо от обикновено и като че простена. — Обичам те безумно. Не мога да живея без тебе. Как можеш да бъдеш толкова жестока? Защо се държиш така?

— Шшт! — смъмри го тя с гневен глас, в който не звучеше нито нотка на съжаление. — Искаш да събудиш целия хотел ли?

— Това не ме интересува! — настояваше той. — Интересуваш ме само ти. Само нас двамата. Дай ми възможност да ти покажа колко те обичам. Прекалено много ли искам? Няма ли поне…

Сега той просто я отвращаваше. Тя се бе надявала, че няма да се стигне дотам, и разчиташе, че възпитанието му ще го накара да се държи по-сдържано. Предполагаше, че той ще запази достойнството си. Но явно бе сгрешила.

— Престани, Бил! — прекъсна го не особено любезно. — Съвземи се, за Бога! Никога не съм показвала, че има нещо между нас, защото не е имало. Сегашният ми живот ми харесва и нямам намерение да го променям. Не съм крила това от тебе. Нали?

Настъпи продължително мълчание.

— Не си — призна той накрая много потиснат. После добави: — Да, не си.

Изражението й се смекчи. Тя се усмихна и му протегна ръка. Той я хвана с двете си ръце, стисна тънките й пръсти и като че не възнамеряваше да я пусне.

Накрая тя каза:

— Благодаря ти, че направи престоя ми в Лондон толкова приятен.

— Една целувка за сбогуване, а? — помоли сър Уилям обнадежден.

Но не дочака отговора й. Като хвана ръката й, нетърпеливо се наведе и я целуна право в устата. След целувката се почувства като замаян. Но не и Темпъл.

Тя измърмори набързо „лека нощ“, вмъкна се в стаята и затвори вратата. Беше доволна, че се е отървала от него, че напуска Лондон на другата сутрин и че няма да го види повече.

Сър Уилям Пери се бе оказал голям досадник. Само, за две седмици се влюби до уши в нея и й предложи да се оженят. Колко разочароващо! А беше изискан и забавен компаньон през първата вечер, когато се запознаха.

Когато пристигнаха в Лондон с братовчед й Рупърт, бяха поканени в провинциалното имение на скъпия стар приятел на Рупърт — лорд Хембил, На приема присъстваха около петдесет души, повечето от които като братовчеда Рупърт бяха вече на възраст.

След дълго проточилата се вечеря Темпъл излезе на каменната тераса. Сър Уилям Пери също беше там и пушеше сам на лунната светлина.

Като го видя, тя му кимна и му се усмихна, после се изсмя весело, когато той каза:

— И вие ли скучаете до смърт?

Тя си помисли, че е намерила сродна душа в този висок, рус, изискан, тридесетгодишен английски благородник. Следващите няколко дни и вечери се забавляваше чудесно в компанията му. Той беше интелигентен, чаровен и не се интересуваше какво мислят или казват хората за него.

Но удоволствието не продължи дълго. Много скоро в сините му очи заблестя нескрито желание и в гласа му започна да се долавя прекалено разнежване. Преди да измине и една седмица, той й призна, че е влюбен в нея.

Темпъл въздъхна и се отдалечи от вратата. Събу пантофките си, пресече луксозния хол на апартамента, изгаси и последната от многобройните лампи и се запъти към спалнята.

Там светеше само малка порцеланова лампа с плетен бял абажур, която хвърляше слаба светлина върху лакираното махагоново нощно шкафче. Леглото беше оправено за през нощта. В края му бяха оставени нощница и пеньоар.

Темпъл започна бавно да се съблича, като си мислеше за неприятната сцена със сър Уилям. Все така се случваше, само че с различни мъже. Започваше приятна, забавна връзка с нищо неангажиращ, уверен в себе си зрял мъж, но после винаги настъпваше промяна. Тя мразеше мъжете, които се превръщаха в глупави, влюбени до полуда хлапета. В нейните очи мъжът заприличваше на смешен, объркан неуверен любовник, а мозъкът му се размътваше от желанието да притежава тялото и душата й. Понякога Темпъл се чудеше дали в нея няма нещо сбъркано. Може би не бяха виновни те. Вероятно тя беше тази, която е сбъркана. А може би трябваше да бъде доволна, че предизвиква такава страст. И сигурно щеше да се радва, ако не се случваше така, че след като някой мъж започнеше да я желае страстно, беше готов да се превърне в пластилин в ръцете й. А това я отблъскваше. Мъжете ненавиждаха жени, които се закачат за тях като увивни растения, и напълно ги разбираше. Тя изпитваше същите чувства. И, разбира се, се бунтуваше срещу спъващите вериги и угнетяващата вярност на някой лудо влюбен любовник.

Веднъж, преди години, бе решила, че е намерила истинския мъж. Беше привлечена не само от външния му вид, но и от ума му. Университетски преподавател и поет, той беше на двадесет и осем години, а тя на двадесет и една. Беше строен, с брада и изглеждаше наистина недостижим, което го правеше невероятно привлекателен.

Отнасяше се с нея като с равна, сякаш беше умна и блестяща като него. Техните изключително интересни разговори бяха като между двама интелигентни, свободомислещи мъже, всеки от които уважава острия ум на другия.

Беше чудесно.

Отегчена от баналните разговори за дрехи, храна и бебета, които водеха нейните приятелки, тя се вдъхновяваше и вълнуваше от интелектуалните разговори със своя образован приятел. Голям учен, който пишеше и хубави стихове, той беше и чудесен слушател, като я насърчаваше да мисли самостоятелно и да си казва открито мнението.

Всичко вървеше чудесно, докато в един студен ноемврийски следобед той успя да я убеди да се отбият в неговата каменна вила близо до университета.

Огънят в камината вече гореше, имаше бутилка шампанско и книга с негови стихове. Щом влязоха вътре, той я грабна в обятията си и започна да я целува още в антрето.

Това беше краят на тяхното хубаво приятелство. За една вечер блестящият университетски преподавател, чийто висок интелект я беше привличал толкова много, се превърна в някакъв глупав влюбен обожател, който не можеше вече да мисли както трябва и дори й предложи веднага да му стане жена.

Темпъл ядосано тръсна глава. Къде, питаше се, е мъжът, който да е силен и независим като нея? И който няма да й падне в краката още първия път, когато я целуне. Мъжът, който ще мисли като нея и няма да приема ограниченията в брака.

Въздъхна дълбоко и погледна порцелановия часовник зад нощната лампа до леглото. Беше два часът. Отдавна трябваше да е в леглото и да е заспала. Имаше среща с братовчед си Рупърт долу в трапезарията рано сутринта, за да закусят, преди да тръгнат към кейовете, откъдето щяха да вземат парахода, който да ги отведе към Ламанша за първия етап от дългото им пътешествие.

Темпъл започна да се съблича. Щом остана гола, взе тюлената нощница от леглото и я облече. Но не сложи върху нея пеньоара. И не си легна веднага.

Темпъл Лонгуърт както винаги беше неспокойна. Раздразнена. Незадоволена. Копнееща за нещо. Нещо… и тя не знаеше какво. Нещо, което не беше намерила досега, до двадесет и пет годишната си възраст.

Цялото й безгрижие беше изчезнало и неизвестно защо я обзе меланхолия. Изпитваше някакъв тъжен, но сладък копнеж.