Нан Райън
Керван за Багдад (21)

Глава 21

Нямам намерение да присъствам на вашето малко дивашко празненство, арабино!

— Да, знам.

Темпъл и Шариф бяха сами в шатрата. Тя седеше в единия край на дивана, а той — в другия. Шейх Хишман Захра Рахман и хората му бяха пристигнали малко преди пладне. Шариф лично ги бе поздравил, а Темпъл беше гледала с възхищение от входа на шатрата как всички мъже, придружаващи шейх Рахман, бяха пристъпвал напред и бяха целували Шариф по дясното рамо — традиционния бедуински знак на уважение. Когато поздравленията свършиха, отведоха гостите в техните покои да си починат, преди да започнат церемониите, и Шариф се върна в шатрата.

Той си отдъхваше, но не и тя. Нарастващото й влечение към сдържания шейх непрестанно я караше да го предизвиква, да го обижда и да го ядосва, за да докаже на него и на себе си, че може да привлече внимание му, когато пожелае.

— Чу ли какво казах? — запита тя, разочарована от отговора му. Като мислеше, че той не я е разбрал правилно и сигурно иска тя да присъства, Темпъл остави книгата настрана, стана и заяви:

— Отказвам да участвам в някакво смешно тържество с група безбожници, които нямат нито маниери, нито морал. Не можеш да ме принудиш да се сближавам с хора, които смятат, че насилието, бруталността и демонстрирането на груба сила е допустимо поведение.

— Както искаш — отговори шейхът, като стана от дивана.

Застана срещу нея и небрежно започна да разкопча яката на ленената си риза.

— Съгласен ли си с това? — запита Темпъл разсеяно. Искаше й се той да престане с тези копчета.

И той наистина спря.

Ленената му риза беше разтворена до половината на гърдите му. Шариф я измъкна от панталоните си и я съблече през глава. Като бършеше потта от гъстите черни косми на гърдите си, той отговори:

— Не, нямам нищо против.

Темпъл го погледна объркано.

— Нямаш нищо против ли? — попита, като успя да откъсне очи от бавно стичащата се надолу тънка струйка пот. — Наистина ли?

— Честна дума! — отговори той и изтри с ризата си струйката, която така я беше омаяла. После изкриви устни и добави: — Забранявам ти да идваш на малкото ми дивашко празненство!

Темпъл зяпна и примигна срещу него.

— Забраняваш ми да?… Но защо?

— Какво те интересува? Нали не искаш да дойдеш? — повдигна рамене шейхът.

— Не. Но мислех, че… предполагах, разбира се, че… — Темпъл се почувства глупаво и не довърши изречението си. Беше раздразнена и разгорещена, като гледаше голите му гърди, блеснали от пот, и превързаното му рамо. След това се обърна и се запъти към абаносовата библиотека, извади от полицата една книга и започна нервно да прелиства страниците й. Тъй като искаше да го уязви, заяви: — Надявам се, че чисто мъжката ви сбирка няма да се превърне в пиянски гуляй.

— Не е сбирка само на мъже — отвърна той.

Темпъл се обърна рязко и попита:

— Не е ли? Помислих, че ти затова… не…

— Не искам да присъстваш ли? — довърши той мисълта й. — Това няма нищо общо. Разбира се, че ще има и жени.

Смаяна, тя отиде пак при библиотеката. Постави книгата обратно на рафта и стисна зъби.

Шариф хвърли ризата си върху ниската абаносова масичка и с бавни крачки прекоси стаята. Макар че стъпваше безшумно по дебелия персийски килим, когато стигна до нея, тя почувства, че той стои зад гърба й.

От високото му стройно тяло се излъчваше топлина, която я замайваше, и тя обърна глава. Едва доловимата му мъжка миризма — смесица от мириса на почернялото му от слънцето лице и ароматните цигари „Картие“ меката му кожа и силно изявената му мъжественост я привличаха с магнетична сила.

— Вие, арогантните невежи американци — заговори студено Шариф, — не знаете нищо за моя народ и неговите нрави. Алкохолните напитки са забранени от Корана.

— Знам — отговори Темпъл и се обърна толкова рязко, че се блъсна в него. Тя смръщи вежди, отстъпи назад, очите й пламнаха от гняв.

— Защо не съм поканена на тържествата? — попита тя.

— Шейх Рахман е довел със себе си и малката си дъщеря.

— Така ли? — Темпъл се намръщи, скръсти ръце и го загледа. — Какво общо има малката дъщеря с това, че не съм поканена? За Бога, та аз знам как да се отнасям деца. Обичам ги и те ме обичат. Хубава ли е, сладка ли е?

— Да — отвърна той. Хубава е — После се обърна и продължи: — Време е да се облека.

— Още е два часът — отвърна изненадана тя.

Той отиде при входа, вдигна завесата и извика Тариз. Секунди след това цял взвод от араби с яки гърбове започнаха да пренасят големи котли с гореща вода в спалнята, където щеше да се къпе Шариф.

— Церемониите по откриването започват в три часа — заяви той.

— О! — възкликна Темпъл, като правеше усилие да изглежда незаинтересована. — И колко ще продължат?

— До три часа през нощта.

Тариз и прислужниците си излязоха. Шариф тръгна към спалнята си и дръпна завесата. Темпъл хвърли поглед към ваната до леглото му. Беше напълнена с гореща вода, от която се вдигаше пара. Шариф влезе вътре и спусна завесите зад себе ри.

Темпъл седна на дивана. Стори й се, че е седяла цяла вечност, като се опитваше да се съсредоточи върху книгата. Обаче непрекъснато мислеше за това, че от другата страна на завесите Шариф е гол във ваната.

В оазиса цареше спокойствие. Това беше време на бездействие и тишина. Никакъв шум не заглушаваше звуците, които се разнасяха от спалнята — пляскането на вода и търкането на сапунисаната кесийка. Докато се къпеше, Шариф пееше някаква балада на английски.

Накрая Темпъл се отказа от книгата. Остави я настрани, облегна главата си на дивана, загледа се втренчено към входа на шатрата и запуши ушите си с ръце.

— Темпъл! Болна ли си? — чу гласа му. Скочи уплашено. Не знаеше колко време е стоял до нея. Напълно облечен, шейхът беше влязъл безшумно в стаята. — Ушите ли те болят? — попита той. — Рикия ще стопли малко олио и…

— Ушите ми са съвсем здрави, много благодаря! — заяви тя троснато и свали ръце от ушите си. Пресегна се отново към книгата, но не я отвори.

Не откъсваше очи от високия, поразително красив арабски вожд. Беше облечен в бяло, а ятаганът висеше на кръста му. Лицето му беше гладко избръснато. Една черна къдрица се беше измъкнала от снежнобелия му тюрбан. Той вдигна ръка да я отстрани. Рубинът на пръстена му просветна с огненочервен блясък. В очите му се четеше някаква странна смесица от студенина и плам.

Темпъл почувства, че не я сдържа на едно място. Стана й горещо и едва се сдържа да не разкопчае яката на роклята си.

— Изглеждаш малко бледа — установи шейхът, без да се усмихва, и се приближи до нея.

— Така ли? — успя да промълви тя, като затаи дъх, когато той сложи ръка на челото й.

— Малко е горещо — отбеляза той. Втренчил очи в нейните, предположи: — Вероятно трудно понасяш горещината в пустинята.

— Да. Така е. Сигурно е от горещината в пустинята — отговори тя, но знаеше, че причината е пламенният му взор. Усмивката му й подсказа, че той е наясно с това.

Шариф се изправи, обърна се и прекоси помещението. На входа се спря за малко и подхвърли:

— Няма да излизаш навън!

Темпъл не остана дълго на мястото си. Стана и отиде до входа на шатрата. Надникна навън и го видя да се отдалечава. С мургавата си кожа и снежнобялата си роба той беше истински арабски вожд. Беше висок около метър и деветдесет сантиметра, с блестящи черни очи и благородно лице, което не изразяваше никакви чувства.

Вървеше спокойно към тълпата, която се събираше в далечния край на селището. До него пристъпваше маймуната чита. Имаше гладка и лъскава кожа на златистожълти ивици, покорна като домашна котка.

Темпъл неволно потрепери. Ако шейхът сметнеше за необходимо, дали щеше да успее да укроти и нея така лесно, както бе укротил свирепата чита?

Побърза да се отдръпне от входа.

 

 

Темпъл се опитваше да не обръща внимание на голямата суетня навън през този дълъг летен ден. Виковете, смеховете и шумът не стихваха, но тя почти не ги чуваше. Но когато чу приглушеното биене на барабаните, й се прищя да види какво става. Шариф й беше наредил да стои вътре. Ами, да върви по дяволите!

Скочи и бързо прекоси шатрата. Поколеба се за момент на входа и като си пое дълбоко въздух, изправи рамене, излезе навън и се загледа.

Точно срещу шатрата под палмите бяха постлани дебели килими.

Арабите от двете емирства, всички облечени с най-хубавите си роби, бяха насядали на възглавници или коленичили върху малки подложки. Вечерята току-що беше приключила и сега те пиеха гъстото сладко кафе.

Като ги оглеждаше неспокойно, тя търсеше да види шейха. Бързо го откри. Той седеше в центъра на малка масичка, върху която беше поставен месингов чайник за кафе и подноси, пълни с фурми, смокини, разни други плодове и сладки.

От дясната му страна седеше дребен брадат мъж, а робата му беше от син шанжан. Темпъл реши, че това е гостуващият шейх Хишман Захра Рахман. От лявата страна на Шариф беше седнала млада тъмнокожа жена, облечена със скромна, но чудесна роба от светлорозов брокат. Прозрачно розово фередже, украсено със скъпоценни камъни, закриваше долната половина на лицето й, но не скриваше нейната красота. Златни гривни украсяваха китките на ръцете й, а на всеки един от тънките й пръсти имаше златен пръстен. Белите зъби на Шариф блеснаха, когато се засмя и се обърна да прошепне нещо на ухото на младата жена.

— О, не! — промърмори Темпъл.

Дъщерята на шейх Рахман съвсем не беше момиченце, а красива млада жена. Докато Темпъл ги гледаше и се мръщеше, Шариф наведе глава към младата черноока хубавица, която му прошепна нещо. Докато говореше, тя сложи ръка върху лакътя му, а той покри с пръстите си нейните пръсти.

Темпъл с усилие преглътна и неволно притисна ръка към гърдите си. Реши, че истинската цел на посещението на шейх Рахман е била да сгоди дъщеря си за Шариф! А това тържество всъщност бе техният годеж. Шейхът щеше да се жени!

Шариф грациозно се изправи. Темпъл беше приковала очи в него, докато той си пробиваше път през тълпата и накрая изчезна в най-гъстата част от палмовата горичка. Други мъже от племето му също станаха и го последваха.

Барабаните започнаха да бият по-силно. Мъже разлюляха дайретата си.

На освободеното място точно пред шейха и дъщеря му се появиха мъже със саби. Към тях се присъединиха и певците. Те се хванаха за ръце и застанаха в две дълги редици едни срещу други. Певците запяха стихове на арабски, като се полюляваха напред и назад. После мъжете със сабите започнаха бавно да обикалят, като се движеха в такт с барабаните.

Разнесоха се оглушителни викове и бурни ръкопляскания, когато от гъстата палмова горичка се появи един висок строен мъж със сабя на кръста.

Шариф застана в средата на площадката и всички погледи изведнъж се приковаха в него. Той беше свалил бялата си роба, тюрбана със златистите ленти по него и бялата риза с широките ръкави. Беше облечен само с бели, широки шорти, беше препасан с дълъг сребрист пояс, чиито краища се спускаха до коленете. Не носеше риза. Беше със светъл пурпурночервен елек, разкопчан на гърдите му. На ръцете си имаше ленти от лъскава златиста материя. Беше бос и гологлав. Кожата му блестеше от маслата, с които беше намазана. В дясната ръка държеше остра сабя и както можеше да се очаква, беше изправил гордо глава.

Шариф постоя известно време неподвижен, докато късното следобедно слънце го огряваше изцяло, и като че му придаваше неземно излъчване. Той беше поразяващо красив, сякаш беше не човек, а бог.

Разнесоха се възхитени възгласи, когато Шариф започна с бавни и плавни движения да размахва тежката сабя над главата си. Като го гледаше, Темпъл изведнъж се разтревожи за раненото му рамо. Той беше свалил превръзките си. Незаздравялата рана беше намазана с благовонно масло, но тя се боеше, че той още не е в състояние да размахва тежката сабя. Сигурно беше опасно да извършва един толкова сложен номер.

— О, Божичко, не! — прошепна тя, когато той подхвърли сабята високо във въздуха и после я улови. Вълнението нарастваше, докато продължаваше „Ардах“ — танцът със саби. Провлеченият монотонен припев на певците и прочувственият бавен танц превръщаха церемонията в поразяващо красива, необикновена гледка и Темпъл беше очарована.

Докато Шариф продължаваше да изпълнява своите главозамайващи, безумно смели номера, тя кършеше неспокойно ръце и го гледаше като омагьосана. Всеки път, когато той размахваше сабята си и я подхвърляше нагоре, дъхът й замираше. А когато той я изхвърли право нагоре, завъртайки я в пълен кръг, преди да се пресегне да я хване във въздуха, тя неволно извика:

— Шариф!

Докато ръката му умело улавяше тежката дръжка на сабята, тялото му сякаш замръзна и той обърна глава към нея. Ужасена, Темпъл се втурна в шатрата, но той вече я беше забелязал.