Нан Райън
Керван за Багдад (33)

Глава 33

Турският султан се беше облегнал на големия диван, тапициран със сребрист атлазен шантунг, когато късното следобедно слънце проникваше през високите прозорци, които гледаха към морето. На кръглата си глава беше сложил кафяв копринен фес, чийто черен пискюл висеше над лявото му ухо. Робата му, която беше от подобна кафява коприна, беше поръбена с широка златиста лента.

Мустафа потопи късите си пръсти в една сребърна купа с ароматизирана вода. Върховете на пръстите му още лепнеха от захаросаните фурми.

— Ти… — каза той и посочи с пръст Самира, една хубава млада робиня, която бяха довели преди половин час в голямата му стая.

Петнадесетгодишно момиче, още почти дете, Самира беше открадната от малката им семейна къща на няколко километра извън село Хофур. Мъжете от ордите на султана постоянно кръстосваха селата в околността, за да търсят най-хубавите млади девойки с по-свежа кръв.

Те се оглеждаха за някоя особено интересна жена, която би могла да накара техния преситен господар да забрави русата американка, която той никога не бе виждал, но много искаше да притежава.

Защото беше жена на шейх Шариф Азис Хамид.

Турците бяха забелязали тази млада красива арабка, която стоеше сега сама пред емира, когато тя и двамата й братя пълнеха глинените си стомни от един кладенец в пустинята. Момиче с естествена красота, тя беше сладка, стеснителна, скромна и девствена. Турските похитители бяха следили момичето от безопасна далечина повече от една седмица, преди да го отвлекат. Тази недокосната скъпоценност беше предназначена да стане фаворитката на султана. Тя сигурно щеше да успее да отклони вниманието му, да му хареса и да го задоволява поне няколко седмици в бурните му развлечения.

И един ден, когато бащата и майката на Самира бяха отишли в селото и момичето беше останало само с двамата си яки, но невъоръжени братя, турските нападатели се бяха спуснали към нищо неподозиращите млади хора. Бяха застреляли двамата й братя, бяха грабнали момичето и го бяха отвлекли. Веднага щом стигнаха в двореца, заведоха Самира при нубийските евнуси, които я изкъпаха, измиха дългите й черни коси, обръснаха всички косъмчета по стройното й тяло, облякоха я в прозрачни тъмночервени шалвари и подобно атлазено елече, сложиха на китките и глезените й златни гривни и след това я заведоха да я представят на новия й господар.

Останала сама в стаята с дебелия султан, ужасената девойка стоеше пред него повече от половин час, докато той се бе изтегнал на дивана, лапаше лакомо захаросаните фурми и се хилеше срещу нея, като я оглеждаше похотливо.

После, като взе от подноса и последната фурма и я натъпка в устата си, той насочи пръста си към нея и нареди:

— Ти…

Самира потрепери, като чу гласа му.

— Ела тук! — заповяда той и уплашеното момиче веднага се подчини.

Като трепереше и правеше усилия да не се разплаче, тя тръгна към него по мраморния под. Когато застана близо до дивана, дебелият управник вдигна очи към нея, захили се хитро и попита:

— Как се казваш, красиво дете?

— Самира — отговори тя съвсем тихо, без да погледне малките му свински очички.

— Самира — нареди й той, — коленичи пред мене, за да мога да те огледам по-добре. — Момичето коленичи с наведени очи. — Какво има? — запита той, за да я насърчи. — Не ти ли харесва новият ти дом? Не одобряваш ли сегашния си господар?

Самира не отговори нищо. Той се засмя на явното й смущение, после й нареди да вдигне глава и да го погледне. Когато изпълнените със сълзи очи на момичето срещнаха неговия поглед, той добави:

— Не се плаши толкова. Ние с тебе ще прекараме много дълги следобеди заедно. Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие от това да науча на любов някоя нова робиня. — Той се изкикоти доволно и си призна: — Някои намират моите сексуални вкусове за необичайни, дори извратени. Но ти не трябва да се плашиш от това. След като си непорочна, всичко, на което ще те науча, ще ти се стори напълно естествено, защото не знаеш нищо друго. Не е ли чудесно? Мога да правя от тебе всичко, което пожелая.

Големите черни очи на Самира се наляха със сълзи, които потекоха по страните й.

— Хайде, недей да плачеш, де — успокои я султанът. — Аз съм много добър с моите любимки, а съм сигурен, че ти ще станеш една от най-любимите ми жени.

Той изведнъж размаха дебелата си ръка пред лицето й и каза:

— Пръстите ми залепнаха от фурмите. Оближи ги, за да ги изчистиш.

Отвратена, Самира помисли малко, бързо се огледа наоколо, видя сребърната купа с ароматизираната вода и отговори:

— Позволете ми да измия пръстите ви с…

— Не! — отговори той раздразнено. — Чу какво ти казах. Искам да ми оближеш пръстите!

Самира нямаше друг избор. И докато отвратителният управник охкаше, пъшкаше и се въртеше, младото момиче хвана с двете си ръце дебелите му пръсти, обкичени с пръстени, и започна да облизва полепналата кафеникава течност.

Мустафа клатеше глава доволно. Черният пискюл на кафявия му фес се поклащаше пред месестото му лице. Очичките му блестяха от удоволствие, докато младото момиче облизваше пръстите му. Той гледаше като замаян как розовият й език се плъзга между разтворените й устни, докосва се до изтръпналите му пръсти и се насочва нагоре, за да изчисти и останалото от лепкавите фурми. Нейният влажен розов език върху дебелите му като кебапчета пръсти успя да го възбуди.

— О-о — похвали я той. — Ти си като малко котенце, моето малко коте, което се е сгушило близо до мене и ме облизва, за да ме изчисти.

След като Самира приключи отвратителната си задача, тя вдигна глава и се накани да се отдалечи. Но Мустафа бързо протегна ръка, хвана я за врата, а с другата започна да се рови сред гънките на мръсната си кафява роба.

— Почакай малко, котенце мое — заговори той, а в черните му очи проблесна нещо сатанинско. — Искам да ми оближеш и още нещо.

В този момент някой почука силно на вратата.

Самира се възползва от това и се дръпна бързо настрани, а Мустафа вдигна ядосано глава. Личният му прислужник Алван заедно с двама телохранители влязоха в стаята.

— Защо ме прекъсвате? — изрева Мустафа.

— Извинете, ваше величество — заговори Алван и се поклони ниско, докато се извиняваше, — но трябва да ви кажем нещо за баща ви Ага Хюсеин.

— За баща ми ли? Какво за него? Не виждате ли, че съм зает? Нямам време за този стар глупак.

— Починал е, ваше величество. Баща ви е умрял.

Както се беше намръщил от досада, Мустафа веднага се усмихна.

— Умрял ли е? Значи Ага Хюсеин е мъртъв?

— Да, господарю. Прислужникът му отишъл при него преди няколко минути, опитал се да го събуди, но не успял. Дворцовият лекар бил повикан начаса, но и той не могъл да помогне с нищо. Султанът бил вече мъртъв.

— Аллах Керим! — възкликна Мустафа и се отпусна на дивана, много доволен от вестта, че най-после ще стане най-могъщият човек в цяла Арабия. — Аллах Керим! Аллах е щедър.

Темпъл беше изненадана по време на вечерята, когато Чонси внезапно съобщи, че си заминава.

— Ще си приготвя багажа тази вечер — обясни той. — Така ще мога да потегля утре рано сутринта.

— Така ли? Нима си тръгваш вече? Защо? — запита тя. — Нали щеше да останеш още две седмици. Ти самият ми каза.

Чонси й се усмихна и се обърна към Шариф:

— Кажи й, Шариф. Обясни й, че съм скитник по природа и е време да се отправя на път.

— Чонси никога не се задържа дълго на едно място — обясни й шейхът. После се обърна към стария си приятел и попита: — Все още ли смяташ да се отправиш на запад към Мека?

— Да, а оттам ще взема парахода по Средиземно море до Египет.

— Не ми се искаше да си тръгваш още — заяви Темпъл.

— Налага се — отвърна Чонси съвсем сериозно.

— Тогава ще стана утре рано да те изпратя — каза му тя.

— И аз се надявах на това — отвърна усмихнато Чонси и я погали по ръката.

Като им пожела „лека нощ“ и остави двамата мъже насаме, Темпъл си легна, но не можа да заспи. Тя слушаше мъжките им гласове, докато Чонси и Шариф продължаваха да разговарят в голямата стая. Като успя да долови само някои откъслечни думи, тя разбра, че Шариф смята да изпрати Чонси призори до първия етап от неговото пътешествие. А това означаваше, че няма да се върне преди залез-слънце.

Темпъл започна да крои планове.

Откакто Чонси й беше казал закачливо: „Струва ми се, че си се влюбила в Студените очи“, тя мислеше само за това. И накрая трябваше да признае, че е вярно. Обичаше Шариф. Беше влюбена в него.

Мили Боже, тя наистина се беше влюбила за пръв път в живота си, и то в един арабски престъпник. И точно защото обичаше шейха, трябваше да избяга. Знаеше, че не може да бъде щастлива с него. Защото не представляваше нищо за Шариф, въпреки че я бе държал в прегръдките си и се беше любил с нея през тъмните нощи в пустинята. Шариф не я обичаше.

Той никога не й беше споменавал за Изумрудения град. И нямаше никакво намерение да я води там. А дори да я заведеше, какъв живот щеше да бъде това? Ако имаше голям късмет, щеше да стане най-много една от фаворитките му, докато му омръзнеше и престанеше да я вика в леглото си.

И тогава какво?

Щеше да чезне от мъка в неговия харем и с разтуптяно сърце да се моли той да я вика понякога при себе си. Не! Тя нямаше да допусне да се случи това. Щеше да го напусне. Да избяга.

Сега той й вярваше. И този път нямаше да се опасява, че тя ще избяга. Когато шейхът се отправеше на запад с Чонси, тя щеше да тръгне на изток с Тариз и щеше да намери начин да се измъкне от дребния слуга.

Като лежеше сама в голямото легло, Темпъл взе решение.

Тя можеше само да предполага защо шейхът я е отвлякъл. Дали я беше видял някъде в Лондон и я беше пожелал? Какво друго можеше да бъде?

И я бе довел тук, в пустинния оазис, за да направи точно това, което постигна — да чака тя сама да влезе в леглото му, за да може да се люби с нея до деня, когато тя повече няма да му бъде интересна. Е, добре, тя щеше да му нанесе удар под пояса! Нямаше да му даде възможност да й се насити и после да я зареже. Това щеше да бъде последната нощ, която прекарваше в неговата пустиня, в неговото село, в леглото му и в прегръдките му.