Нан Райън
Керван за Багдад (17)

Глава 17

Темпъл внимателно придвижи изработения от слонова кост кон и победоносно заяви:

— Шах… И мат! — Вдигна очи и го погледна доволна.

— Ще ми дадеш ли още един шанс? — попита Шариф и се пресегна да си вземе цигара.

Тя кимна, като едва успяваше да прикрие раздразнението си. Стиснала силно зъби, нареди черните и белите фигури за още една игра на шах. Шариф пъхна цигарата между устните си, драсна една кибритена клечка и запали цигарата си. Всмукна дълбоко, издуха едно чудесно синьо клъбце, което се задържа известно време в неподвижния въздух.

Темпъл кипеше от яд. Явно бе, че той смята да прекара цялата вечер с нея. Тя трябваше да се сети за това. Беше присъщо за него да прави неочаквани неща. Той не се прибираше в шатрата до късно през нощта почти откакто бе дошла в лагера, но не и тази вечер. О, не! Той щеше да стои тук сега и щеше да наблюдава всяко нейно движение.

— Ти си на ход — обяви тя колкото можа по-спокойно. Измина цял мъчителен час в игра на шах. Той се бе настанил на дивана и се навеждаше над малката абаносова масичка, а тя беше седнала на дебелия персийски килим.

Той спечели първите две игри, а Темпъл — следващите пет. Тя имаше предимство.

Шейхът не можеше да се съсредоточи върху шахматната дъска. Не и когато тази хубава жена седеше срещу него. Тя беше поразително красива. С тези блестящи сини поли, разстлани грациозно около нея, с белите си пищни гърди, закръглени и подаващи се от дълбокото деколте, и разкошната руса коса, вдигната нагоре така, че да разкрива грациозната й шия.

Той беше опитен шахматист. Но никога не бе имал за противник жена, чието сияещо великолепие да му размътва така главата. Не беше седял никога срещу жена, чиято нежна красота да го кара да иска да събори всички фигури от шахматната дъска и да я обяви за победителка. Нека спечели тя.

Неговото единствено желание беше само да я грабне в прегръдките си, да свали още по-надолу деколтето й и да долепи устните си до тежкия сапфир, който се беше сгушил там.

— Шах и мат! — обяви отново Темпъл, след като беше спечелила осмата поредна игра.

— Извън класацията съм вече! — заяви Шариф, като премяташе една шахматна фигура от слонова кост.

— Аз пък се изморих — заяви тя, вдигна ръка към устата си и се прозя.

— Няма ли да ми дадеш една последна възможност? — запита той.

— Не тази вечер — отговори му и се изправи на колене. Той се надигна бързо, заобиколи масата и застана до нея, преди тя да успее да се изправи. После хвана ръката й, но не я повдигна да стане. Остави я на колене пред себе си. Озадачена, Темпъл вдигна глава и го погледна. Той повдигна ръката й и като я притисна към стегнатото си тяло, загледа Темпъл с пронизващия си поглед. Очите му така замаяха главата й, че тя не се помъчи да стане. Пък и не можеше. Позволи му да я задържи там, коленичила пред него, неспособна да се помръдне или да отклони погледа си от него.

Хипнотизиращите очи я направиха напълно беззащитна и тя стоеше, като да беше една от покорните му робини. Не трепна, не издаде нито звук, когато той я хвана за лакътя. Започна да диша учестено, когато пръстите му се плъзнаха по рамото й, погалиха врата й, докоснаха пулсиращата вена на шията й и накрая се спряха под брадичката й. Мазолестият му палец се плъзгаше по брадичката й, когато каза:

— Ако смяташ, че ще ме надхитриш или ще ме измамиш, много се лъжеш, Темпъл.

— Не съм се опитвала да те мамя — отвърна тя и тръпки полазиха по гърба й, а сърцето й заби силно.

Той рязко я изправи на крака и я притегли по-близо до себе си. Разкрачи краката си и като я обгърна с ръка през талията, я задържа толкова близо до себе си, че тя усещаше как твърдото му като гранит тяло се е притиснало интимно до нея. Темпъл не се опитваше да се дръпне. Беше безсилна срещу него и знаеше това.

Шейхът хвана главата й назад, после наведе лицето си, докато устните му почти докоснаха нейните.

— Не можеш да спечелиш срещу мене — каза той, приковал очите си в нейните. — Няма да си отидеш, докато аз не те освободя, Темпъл.

— Аз… знам това.

— Запомни го добре — каза той накрая и внезапно я пусна.

После се пресегна да вземе една цигара, прекоси шатрата и извика Рикия. Тя дойде почти веднага и Темпъл тръгна след нея към спалнята.

Там се съблече покорно. Изпитваше, макар и слаба надежда, че ще успее да задържи нещо и от бельото, но не успя. Рикия взе всичко. Останала съвсем гола, Темпъл се вмъкна в леглото, докато прислужницата отнасяше дрехите й. Малко след това младата жена се изненада, когато Шариф влезе в стаята си.

Тя затвори очите си и зачака. Той загаси лампата. Темпъл отвори отново очи и го загледа. Напрегната и изнервена от странното му поведение, се чудеше дали е разкрил по някакъв начин нейния план за бягство. Дали затова беше останал цялата вечер при нея? И бе дошъл да си легне рано, за да не я изпуска от очи? А ако не смята да заспи скоро? А ако стои буден цяла нощ, за да няма тя възможност да се измъкне?

Измъчена, Темпъл лежеше изпълнена със съмнения. Но за нейна изненада и облекчение Шариф бързо заспа.

Сърцето й заби силно, обнадеждена след дългото чакане. Тя стоя така час-два, а може би и повече. Накрая, малко преди да стане три часът, отметна завивката си и стана. Погледна лицето на спящия шейх, после извади грубо скицираната карта, манерката, храната и сгънатата бяла копринена рокля.

Като огледа още веднъж внимателно лицето на Шариф, тя се промъкна в голямата стая на шатрата. Набързо облече копринената рокля през главата си. Съжаляваше, че няма бельо и обувки.

Уверена, че пазачът, който стоеше на пост пред шатрата, е заспал, Темпъл тръгна към спуснатата завеса, като си представяше как ще мине зад шатрата и ще се промъкне тихо до мястото, където беше нейният жребец Тоз. Той щеше да я познае и тя лесно щеше да го успокои. Щеше да свали оглавника му от стената, да го изведе навън, да го поведе за юздите, докато се отдалечат малко от лагера. Тогава щеше да го възседне и щяха да потеглят към свободата!

Като спря точно пред входа, стискайки картата, манерката и ценната храна, увити грижливо в един копринен шал, Темпъл погледна за последен път към завесите, които отделяха голямата стая от спалнята. Всичко беше спокойно. Шейхът спеше. Свободата беше наблизо. След това Темпъл разтвори завесите и излезе навън. Но изведнъж изпищя от ужас и изпусна всичко на земята, когато една маймуна чита с жълто обагрена шия и златисти блестящи очи изръмжа заплашително и се спусна срещу нея. Голямото животно, подобно на котка, нашарено с черни и златистожълти ивици, размахваше опашката си, издаваше тихи гърлени звуци и се движеше напред-назад пред нея. Вцепенена от страх, замряла на мястото си, Темпъл въздъхна облекчено, когато почувства, че две силни ръце я улавят отзад.

Шейхът я изправи на крака, грабна я на ръце и заговори нещо с тих спокоен глас на ръмжащата срещу тях чита. Маймуната веднага млъкна и се изтегна отново на земята пред входа, за да продължи бдението си.

Шариф внесе разстроената Темпъл в шатрата, докато в това време заспалият пазач се събуди и започна да се извинява и да моли господаря си за прошка.

Шейхът въведе младата жена в голямото помещение, като продължаваше да я придържа и ръцете му я стискаха за лактите.

— Нима смяташе да яздиш през пустинята с копринена рокля? — запита той, поклати глава, а черните му очи святкаха гневно. — Слушай, Темпъл, вече ти заявих, че докато не бъда готов да те пусна, няма да си отидеш.

Ядосан, той я пусна толкова внезапно, че тя изгуби равновесие и трябваше да протегне ръката си и да се хване за бедрата му, за да не падне. Тогава изведнъж Шариф я придърпа отново към себе си. Силната му ръка я обгърна през кръста.

Едва тогава Темпъл видя, че той е гол. Гореща вълна я заля от невероятната топлина, която се излъчваше от издутата му плът, притисната до нея, и от усещането на ръката му, която придържаше главата й към голата му гръд. Лицето й пламна и тя неволно сведе поглед, но не успя да види нищо. Гънките на роклята й прикриваха онази част от тялото му, към която изпитваше най-голямо любопитство.

Но смутена разбра, че той е прочел мислите й, и прошепна над главата й:

— Да те пусна ли, за да можеш да видиш всичко? Кипнала от яд, Темпъл вдигна рязко глава и като се помъчи да го уязви, заяви:

— Искам да те уверя, шейх Шариф Азис Хамид, че последното, което искам да видя, е голото тяло на един нецивилизован пират от пустинята, който е мръсен, жалък дивак!

Опита се да се отдръпне от него. Той я стискаше здраво.

— Ами! А ти, госпожице високомерна фръцло, Темпъл дьо Плеси Лонгуърт, не само че искаш да видиш, но се и питаш какво би било, ако се любиш точно с този жалък дивак! — Предишната му жестока усмивка отново изкриви устните му, когато попита: — Да ти го покажа ли сега?

Очите й изпускаха зелени пламъци, когато се освободи от прегръдките му, обърна се ядосано, тръгна бързо към спалнята и се вмъкна бързо под завивките си.

Шейхът влезе след нея, без да бърза.

Темпъл се дръпна назад, когато тръгна към нея. Той отметна завивката, хвана ръката й и я накара да застане на колене върху възглавниците.

— Моля те… моля те, недей…

Като я държеше с едната си ръка, шейхът хвана края на деколтето й. С рубина на пръстена си започна да цепи тънкия плат. Тя проплака:

— Не! Не!

Разтреперана от вледеняващ страх и от неудържимото привличане към него, Темпъл стоеше на колене, докато ядосаният Шариф късаше бялата коприна от тялото й и накрая захвърли разкъсаната рокля върху килима.

Сега и тя остана гола като него.

Шейхът се беше подпрял на коляното си и държеше трепереща жена в прегръдката си.

Замаяна от пронизващия му поглед и смутена от близостта на голото му тяло, Темпъл не му се възпротиви, когато той страстно я целуна. Беше омаломощена от тази необуздана, нежелана страст, която той предизвикваше у нея. Ако имаше намерение да я обладае в момента, а тя бе сигурна в това, нямаше да може да му се противопостави. Нямаше сили да го спре. А не беше и сигурна, че ще иска.

Темпъл почувства, че се разтапя от наслада, когато умелите му устни правеха чудеса с нейната уста, те бяха властни, но и много нежни, от тях се излъчваше невероятен плам.

Но шейхът, който винаги я изненадваше, изведнъж прекъсна пламенната си целувка, пусна грубо Темпъл и промълви тихо:

— Само да се опиташ пак да избягаш, няма да бъда вече толкова милостив към теб.