Нан Райън
Керван за Багдад (28)

Глава 28

Шейхът беше надянал някаква студена маска на красивото си лице. Черните му очи изпод гъстите мигли гледаха сурово и бяха напълно неразгадаеми. С отегчено изражение той се запъти към масата и с болка в сърцето Темпъл си помисли, че той не изпитва това привличане, възбуда и диво желание, каквито изпитваше тя. Потръпна силно, като се надяваше, че той няма да забележи колко го желае. Щеше да умре от срам, ако той разбереше какво въздействие й оказва неговото присъствие.

Шариф стигна до масата, дръпна един стол и зачака. Темпъл не се помръдна. Накрая той запита:

— Вечеряла ли си?

— Не, чаках… Не съм.

Тръгна неуверено към него, като се мъчеше да срещне погледа му, докато се отпускаше на стола, който държеше. И все пак тя очакваше, че докато приближава стола й до масата, той ще постави топлите си ръце върху раменете й, ще се наведе и ще я целуне по бузата.

Но той не го направи.

Шариф заобиколи масата, седна на стола срещу нея, постла розовата салфетка върху коляното си и вдигна облия сребърен похлупак на един от подносите със заешко къри, от което се вдигаше пара. После протегна ръката си и тя автоматично му подаде чинията си. След два-три опита да го заговори, Темпъл млъкна и те продължиха да се хранят в пълна тишина. Темпъл загуби апетит.

Насилваше се да хапне, докато най-после почувства, че не може да преглътне нищо повече. Остави тежката сребърна вилица в чинията, погледна го изпод спуснатите си мигли и се изплаши, когато забеляза, че я наблюдава хладно, а суровите линии около устата му се бяха очертали по-ясно от всякога.

Почувства се облекчена, когато след най-дългия половин час в живота й той най-после остави салфетката на масата и стана. Заобиколи масата, помогна й да стане от стола, после се обърна и се отдалечи. Темпъл остана още малко при масата, като се мъчеше да налее горещото черно кафе в изящните малки чашки. Но тъй като не се доверяваше на треперещите си ръце, тя занесе само едната чашка на шейха. Той стоеше до входа на шатрата, пушеше цигара, загледан в пустинята, огряна от лунната светлина.

Тя знаеше, че е много умен. Не беше направил нищо, за да я насили. Всъщност не беше се опитвал и да я прелъсти. Само я беше оставил да живее в голяма близост с него, докато тя се поддаде на своята слабост и се хвърли в ръцете му. Беше я притежавал и край. Тя не беше предизвикателство за него и повече не го интересуваше. Това бе горчив хап за преглъщане, но Темпъл можеше да вини само себе си. За пръв път в живота си получаваше една доза от своето собствено лекарство. И й беше болно. Много болно.

Темпъл се върна на масата, вдигна чашката към устните си и отпи от силното черно кафе, което беше започнала да харесва. Внезапно осъзна, че е започнала да харесва много неща от този прост примитивен живот в пустинята.

Допи кафето си и внимателно остави празната чашка на масата. После се обърна и видя, че шейхът се връща в стаята и съблича сакото си. Държеше се хладно и резервирано. Без да хвърли дори един поглед към нея, той легна на дивана. Държеше се така, сякаш тя не беше там.

Темпъл се подпираше на масата, докато гледаше стройното му тяло, изтегнато и отпуснато. Стоманената сила на дългите му ръце личеше съвсем ясно дори когато лежеше. Меката памучна материя на ризата му очертаваше твърдите мускули на гърдите му. Под финия плат на панталоните мускулите на твърдите му бедра се издуваха и опъваха, като че се бунтуваха срещу това ограничение.

Стиснала края на масата, тя гледаше как дълбоките му бавни вдишвания караха широките му гърди да се разширяват още повече, а твърдият му корем се свиваше така, че коланът на кръста му се смъкваше леко надолу и оставяше малка празнина между панталоните и тялото му. Темпъл прехапа долната си устна. Беше обзета от непреодолимо желание да отиде при него. Да клекне до дивана, да сложи ръката си върху корема му и бавно да плъзне пръстите си в панталона му. Като си представи как пръстите й се плъзгат по гладкия памучен плат на ризата му и топлата плът под нея, очите й сконфузено се насочиха по-надолу по тялото му. Подутината между краката му изпъкваше под тесните панталони.

Бързо обърна глава и стисна ръба на масата, докато кокалчетата на пръстите й побеляха и тя си пое дъх на пресекулки, за да се овладее. Когато беше напълно сигурна, че е в състояние да върви, разтвори пръстите си. После постоя малко така, за да се успокои, смело прекоси голямата стая и застана пред книгите във високата абаносова библиотека. Като се преструваше, че се колебае коя книга да вземе да чете, Темпъл гледаше с невиждащи очи дузините томове с черни подвързии. Преглътна с усилие и отиде до една удобна подложка за сядане на земята, настани се, внимателно кръстоса краката си и започна да чете. Или по-скоро се правеше, че чете. В стаята цареше тишина. Чуваше се всяко обръщане на страница, всеки дъх, който тя си поемаше. Биенето на сърцето й звучеше като удари по барабан.

Темпъл можа да издържи така само няколко минути. След това захлопна книгата. Шумът прозвуча като пистолетен изстрел. Тя я сложи настрани, изправи се и заговори:

— Извинявай, но аз…

Шариф не вдигна очи. По лицето му не трепна нито един мускул.

Дори не се обърна към нея. Продължи да лежи на дългия диван, като пушеше цигара и се взираше в тавана на шатрата.

— Лека нощ — каза тя, като искаше гласът й да прозвучи спокойно и се мъчеше всячески да прикрие огорчението си.

— Лека нощ — отговори той и гърленият му глас, който прозвуча в тихата стая, я накара да подскочи.

Темпъл се мъчеше да прекоси стаята с нормални, спокойни крачки. Накрая стигна до разделящите завеси, мина през тях, без да трепне, и ги пусна.

Тогава въздъхна дълбоко и мъчително, а очите й се изпълниха със сълзи.

Щом тя излезе, Шариф затвори безпомощно и отчаяно очи.

Стисна толкова силно зъбите си, че го заболяха челюстите. Задиша учестено и изпитваше чувството, като че някой е разпорил гърдите му, бръкнал е в тях и е започнал да ги стиска безпощадно. Стомахът му се сви.

Осъзна, че отново я желае, и изпадна в пълно отчаяние.

Нарочно беше отсъствал цял ден от лагера. Бе потърсил пълно усамотение, за да проясни мислите си. Беше се упреквал за това, което направи с нея. Напомняше си коя е тя и защо я е довел тук. Беше се заклел, че няма да я докосва повече.

Шариф отвори очи, свали крака на пода и се пресегна да вземе една цигара. После поклати отчаяно глава.

Когато накрая се върна в селото и влезе в шатрата, дъхът му секна при вида й, самоконтролът му се изпари.

Никога не я беше виждал по-красива и по-пленителна. Тя като че ли нарочно се беше издокарала да изглежда неудържимо съблазнителна, за да провокира неговото решение.

Шариф запали цигарата си, за да успокои напрегнатите си нерви. После смукна дълго и дълбоко от ароматичната си цигара. Затвори очи, но това не му помогна. И пак ги отвори.

С отворени или затворени очи той виждаше Темпъл. Темпъл с красивата рокля от черна дантела стои с леко подвито коляно, дрехата е прилепнала към високото й стройно тяло. Не можеше да забрави как роклята подчертаваше съблазнителния й заоблен ханш, прибрания й корем и извивките на бедрата й. Не можеше да не забележи, че раменете и гърбът й бяха покрити само със съблазнителната черна дантела.

Шариф разкопча яката на ризата си, като си спомни белите й пищни гърди, които изпъкваха под черната дантела и го караха да чувства, като че ще се задуши. Един мускул трепна на лицето му при спомена за съблазнителните зърна на гърдите й, твърди и предизвикателно щръкнали изпод тесния корсет на роклята й.

Шариф нервно загаси изпушената цигара и се накани да вземе още една. Но не я запали. Като стисна отново зъби, а една вена започна да пулсира на челото му, той върна цигарата обратно в кутията. После обърна глава и погледна към завесите, зад които се криеше видението с черната дантелена рокля, причина за неговото страда ние.

Шариф знаеше, че няма да намери покой. Нямаше да може да заспи тази нощ. Жената зад завесите вече беше влязла под кожата му. Знаеше, че има само един начин да си възвърне спокойствието.

Очите му се изпълниха с решителност, но в тях пламтеше и страст, когато се изправи на крака.