Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (9)

Осма глава
Простичка причина

— Кулата остава — заяви Кимуриел. — Така нареди Джарлаксъл. Крепостта понесе нападението ни достатъчно добре, за да може Далабад да продължи да функционира, без никой отвън да разбере, че изобщо е имало нападение.

— Да функционира! — повтори Рай’ги с неприкрито отвращение в гласа и хвърли обвинителен поглед на палача, който заедно с него прекрачваше прага на кристалната кула.

Очевидно бе, че според магьосника именно Ентрери е виновен за случилото се този ден и ще трябва да отговаря, ако нещо се обърка.

— И какво, от нас се очаква да се превърнем в надзиратели на шайка събирачи на пътни такси? — изсумтя Рай’ги.

— Далабад ще донесе на Бреган Д’аерте повече полза, отколкото предполагаш — отвърна Ентрери на езика на Мрачните, който все още не бе овладял до съвършенство. — В очите на целия свят между Далабад и дом Басадони няма да има нищо общо. Съюзниците, които разположим тук, ще наблюдават пътищата и ще събират новини за нас. Така ще ги научаваме много преди пристигането им в Калимпорт, пък и ще можем да движим немалка част от делата си оттук, далеч от очите на Да’Даклан паша и хората му.

— И кои ще са тези доверени съюзници, които ще оглавят Далабад вместо нас? — попита Рай’ги. — Мислех си да изпратим Домо.

— Домо и гнусните му приятелчета никога няма да напуснат клоаките — намеси се Шарлота Веспърс.

— Твърде добре се чувстват в мръсната си дупка — промърмори Ентрери.

— Джарлаксъл намекна, че оцелелите в днешната битка може да са достатъчно — обясни Кимуриел. — Нямаше много жертви.

— Съюз с паднала гилдия! — въздъхна Рай’ги и поклати глава. — Съюз с гилдия, която лично разбихме!

— Не е същото като да се съюзим с победен от нас дом в Мензоберанзан — заяви Ентрери, усетил, че магьосникът гледа на случилото се в Далабад в мрачната светлина на родния си град и лютите, отколешни вражди, които съществуваха между отделните домове.

— Ще видим — отвърна Рай’ги и даде знак на убиеца да почака, докато Кимуриел, Шарлота и Берг’иньон поемат по стълбището, отвеждащо до втория етаж на кристалната кула.

— Знам, че си имаше свои причини да искаш да сложим ръка на Далабад — заяви магьосникът направо, щом двамата останаха сами. — Може би за да си уредиш стари сметки или за да наденеш ръкавицата, която носиш в този момент, и да се сдобиеш с меча, който и сега виси на кръста ти. Каквито и да са били подбудите ти, не си мисли, че си успял да ме заблудиш, човеко!

— Далабад е ценна придобивка — спокойно отвърна Ентрери. — Сега Джарлаксъл има място, където да издигне и да поддържа кристалната кула, необезпокояван от никого. Завоеванието беше от полза за всички.

— Включително и за Артемис Ентрери!

Вместо отговор, палачът извади Нокътя на Шарон от ножницата и го поднесе към очите на магьосника.

А мечът наистина беше красив. По протежение на червеното, наточено като бръснач острие, бяха гравирани зловещи фигури, заметнати с плащове и стиснали дълги коси, подчертани от черен улей за оттичане на кръвта.

Ентрери разтвори ръка, така че Рай’ги да види и главичката на ефеса, изкусно изработена във формата на череп, и дръжката — толкова бяла, че изглеждаше като човешка кост. Всъщност, тя бе направена така, че да наподобява гръбначен стълб и ребрена дъга, а напречникът приличаше на тазова кост, с широко разкрачени крака, така извити назад, че ръката, която държеше оръжието, да ляга удобно в това своеобразно „костно“ гнездо. И всички те, ефесът, ръкохватката и напречникът, бяха съвършено бели, с изключение на очите на черепа, украсяващ ефеса, които в един момент бяха катраненочерни, а в следващия лумваха с ален пламък.

— Наистина съм доволен от новата си придобивка — призна Ентрери.

Рай’ги внимателно огледа красивия меч, ала очите му неизменно се спираха върху другото, не така очевидно съкровище — черната, обточена с червени нишки ръкавица върху десницата на палача.

— Подобни оръжия нерядко се превръщат от благословия в истинско проклятие — подхвърли елфът. — Надарени са с арогантност, която често прелива и в господарите им… обикновено — с пагубни последствия.

Погледите на двамата се срещнаха и по лицето на Ентрери плъзна зла усмивка.

— Коя страна на острието предпочиташ? — прошепна той и поднесе меча още по-близо до лицето на Рай’ги, отговаряйки на неприкритата му заплаха със заплаха.

Рай’ги присви тъмните си очи и пое по стълбата.

Ентрери го проследи с все същата злокобна усмивка, ала в действителност думите на магьосника бяха докоснали болезнена струна у него. Нокътя на Шарон наистина беше надарен със силна воля (палачът го усещаше съвсем ясно) и ако не беше винаги нащрек, със сигурност щеше да си има неприятности, а нищо чудно да срещнеше и смъртта си, ужасната смърт, която бе застигнала Кохрин Соулз.

Ентрери сведе поглед към оръжието и си напомни никога да не докосва която и да било част от него с гола ръка.

Дори Артемис Ентрери не можеше да отрече, че гледката на изпепеленото лице на Кохрин Соулз бе потресаваща.

— Креншинибон с лекота покори по-голямата част от оцелелите — съобщи Джарлаксъл на своите най-приближени съветници, когато малко по-късно ги събра в съвещателната стая, която бе създал на втория етаж на кулата. — В очите на всички извън Далабад случилото се днес няма да е нищо повече от обикновен преврат в семейството на Соулз, последван от съюз с гилдията на Басадони.

— Значи Ахдания Соулз е съгласна да остане? — попита Рай’ги.

— Беше готова да застане начело на Далабад още преди намесата на Креншинибон — отвърна Джарлаксъл.

— Завидна лоялност! — отбеляза Ентрери тихичко.

— Отсега ми харесва — рече Рай’ги в същото време.

— Но можем ли да й имаме доверие? — обади се Кимуриел.

— Имате ли доверие в мен? — подхвърли Шарлота. — Някога и аз бях в нейното положение.

— С тази разлика, че предишният главатар на гилдията, освен всичко друго, й беше баща — напомни Кимуриел.

— Нямаме никаква причина да се боим от Ахдания Соулз, нито от когото и да било в Далабад — отсече Джарлаксъл, слагайки край на спора им. — Онези, които се спасиха и които ще запазят живота си, се подчиняват на Креншинибон, а Креншинибон се подчинява на мен.

Ентрери не пропусна да забележи съмнението, пробягнало по лицето на Рай’ги, а и самият той не можеше да не се почуди дали наемникът наистина е наясно кой на кого се подчинява.

— Воините на Кохрин Соулз няма да ни предадат — уверено продължи Джарлаксъл. — Дори няма да си спомнят случилото се днес, а сами ще повярват в историята, която ще ги накараме да разпространят, стига ние да го поискаме. От днес нататък Далабадският оазис принадлежи на Бреган Д’аерте така сигурно, сякаш в него се е разположил цял отряд мрачни елфи.

— И ти смяташ, че можем да го поверим на Ахдания Соулз, въпреки че току-що убихме баща й? — попита Кимуриел, макар по тона му да личеше, че вече знае отговора.

— Баща й умря, защото допусна да бъде обсебен от меча си, тя самата ми го каза — рече Джарлаксъл и очите на всички се насочиха към оръжието, което висеше на кръста на Ентрери.

Особено настойчив бе погледът на Рай’ги, сякаш магьосникът искаше още веднъж да повтори предупрежденията си от по-рано и най-вече недвусмислената си заплаха, та Ентрери нито за миг да не забравя, че го следят отблизо, по-отблизо и отпреди, след като палачът бе допуснал грубата грешка да използва Бреган Д’аерте за собствените си цели.

— Всичко това изобщо не ти харесва — отбеляза Кимуриел, когато двамата с Рай’ги се прибраха в Калимпорт.

Джарлаксъл бе останал в Далабад, за да се погрижи за остатъка от войниците на Кохрин Соулз и да обясни леката промяна в управлението на оазиса, която Ахдания трябваше да направи.

— И как да ми харесва! — отвърна Рай’ги. — С всеки изминал ден изникват нови и нови причини за оставането ни на Повърхността. Отдавна трябваше да сме се върнали в Мензоберанзан, а ето че сме хванати като в капан тук.

— По-скоро като в плаващи пясъци — поправи го Кимуриел, давайки да се разбере, че и той не е във възторг от положението, в което се намираха.

Първоначално Джарлаксъл им бе казал, че целта им е да си създадат достатъчно контакти (най-вече хора), които да се грижат за потока от стоки, който Бреган Д’аерте възнамеряваше да установи между Повърхността и Мензоберанзан. Въпреки че наемникът не им бе обяснил с подробности плана си, и Рай’ги, и Кимуриел бяха останали с твърдото убеждение, че престоят им на Повърхността няма да трае дълго.

Ала ето че дейността им се беше разраснала и те не само бяха издигнали внушителната кула (която, по всичко личеше, съвсем нямаше да бъде единствената), но и бяха добавили още една база към вече завладяния дом на Басадони. Но най-лошото (макар никой от двамата да не се осмеляваше да го изрече на глас) бе нарастващото подозрение, че зад постъпките на Джарлаксъл се крие нещо повече. Може би наемникът бе сгрешил, отнемайки един определен магически предмет от изменника До’Урден.

— Повърхността май му се нрави все повече и повече — продължи Кимуриел. — Знаехме, че непрестанните междуособици в Мензоберанзан започват да му дотягат, но като че ли сме подценили същинските размери на тази досада.

— Може би — отвърна Рай’ги. — А може би някой трябва да му напомни, че мястото ни не е тук.

Кимуриел се вгледа изпитателно в магьосника, а по изражението му ясно личеше, че се пита как ли някой би могъл да „напомни“ на могъщия Джарлаксъл каквото и да било.

— Ще започнем от краищата — отговори Рай’ги на неизречения му въпрос, използвайки един от любимите изрази на Джарлаксъл, който бе и една от най-често прилаганите тактики на Бреган Д’аерте.

Всеки път, когато Бреган Д’аерте се изправеше срещу някой нов противник (било за да се внедри в редиците му, било за да го унищожи напълно), започваха „от краищата“ — обграждаха врага и започваха да си проправят път до „сърцето му“, стеснявайки неумолимо смъртоносния си кръг.

— Морик набави ли скъпоценните камъни? — попита Рай’ги.

 

 

Мечът лежеше пред него в цялото си зловещо великолепие.

Артемис Ентрери дълго се взира в Нокътя на Шарон, потривайки влажните си длани. Част от него копнееше да сграбчи меча ей така, с голи ръце, та най-сетне да се свърши със сблъсъка между волите на двамата, който щеше да се състои рано или късно. Ако надделееше над оръжието, то щеше да му принадлежи изцяло, но ако изгубеше…

Палачът болезнено ясно си припомни ужаса на последните мигове от живота на Кохрин Соулз.

Ала именно мисълта за този жалък живот му помогна да се реши. Артемис Ентрери нямаше да допусне грешката на Кохрин Соулз, нямаше да се превърне в пленник на оръжието и сам да издигне затвор около себе си. Не, Ентрери щеше да победи… или да загине.

И все пак тази потресаваща смърт…

Убиецът посегна към оръжието, извиквайки на помощ цялата си воля, за да посрещне атаката, която щеше да последва.

В този момент откъм коридора долетя шум.

С едно мълниеносно движение Ентрери надяна ръкавицата и прибра меча в ножницата, висяща на бедрото му. В същия миг вратата на личните му покои (доколкото покоите на някой човек, живеещ сред мрачни елфи, изобщо можеха да се нарекат „лични“) се отвори.

— Ела — нареди Кимуриел от прага и понечи да си излезе. Щом усети, че Ентрери дори не помръдва, се обърна към него, а по лицето му се изписа заинтригувано изражение, което бързо отстъпи място на неприкрита заплаха. — Имаш великолепно оръжие — отбеляза елфът. — Достоен помощник на изумрудената ти кама. Можеш да бъдеш спокоен — нито аз, нито Рай’ги подценяваме силата на ръкавицата, която и за миг не сваляш от десницата си. Прекрасно знаем на какво е способна, знаем и как да я победим.

Ентрери продължи да се взира безизразно в него.

Блъф ли беше това, или Кимуриел наистина бе открил начин да се справи с ръкавицата? По лицето на палача плъзна зла усмивка — каквато и да бе тайната, за която псионистът намекваше, в този момент тя бе напълно безполезна. Ентрери знаеше (а по изражението му и Кимуриел го разбра съвсем ясно), че му трябваха само секунда-две, за да прекоси стаята, да преодолее псионистката му защита с помощта на ръкавицата и да го прониже със смъртоносния меч.

Ако могъщият и хладнокръвен елф изобщо бе разтревожен, то той с нищо не го показа.

Също както и Ентрери.

— Има работа за вършене в Лускан — обясни Кимуриел най-сетне. — Морик така и не ни достави скъпоценните камъни.

— И ви трябвам, за да му предам поредното съобщение, така ли? — подигравателно попита палачът.

— Този път няма да има съобщение за Морик — ледено заяви Кимуриел. — Той се провали.

Категоричността на това изказване порази Ентрери, ала той успя да прикрие изненадата си, поне докато Кимуриел не се обърна и не се запъти към вратата. Палачът разбираше, че току-що му бяха наредили да отиде в Лускан и да убие Морик. В това нямаше нищо странно, при положение, че Разбойника очевидно не бе оправдал очакванията на Бреган Д’аерте. Въпреки това на Ентрери му се струваше повече от странно, че Джарлаксъл бе готов да прекъсне с такава лекота единствената си връзка с толкова многообещаващ пазар, какъвто бе Лускан, без преди това поне да изслуша обяснението на Морик.

Вярно, напоследък Джарлаксъл действаше доста странно, но възможно ли бе да е чак толкова заблуден?

А може би поръчката за убийството на Разбойника изобщо не идваше от наемника, внезапно осъзна Ентрери, докато вървеше след Кимуриел.

Подозренията и страховете му се потвърдиха още щом прекрачи прага на малката стая. Беше влязъл почти веднага след Кимуриел, ала вътре го очакваше само Рай’ги.

— Морик отново се провали — заяви магьосникът, щом го видя. — Това беше последният му шанс. Той знае твърде много за нас, а подобна очевидна липса на лоялност не ни оставя кой знае какъв избор, нали така? Иди в Лускан и го елиминирай. Проста задача. Скъпоценните камъни не ни интересуват. Ако са у него — похарчи ги, както намериш за добре. Единственото, което искам да ми донесеш, е сърцето на Морик.

При тези думи Рай’ги отстъпи настрани, разкривайки вече отворен магически портал, отвеждащ до улицата, на която живееше Морик.

— Ще трябва да свалиш ръкавицата, преди да пристъпиш вътре — лукавата забележка на Кимуриел накара Ентрери да се зачуди дали всичко това не бе капан, целящ да го остави беззащитен.

Разбира се, находчивият палач вече бе предвидил точно тази възможност на идване към стаята на Рай’ги, затова сега само се изсмя ехидно, отиде до портала и спокойно прекрачи прага му.

Секунда по-късно вече беше в Лускан, а от другата страна на бързо изчезващия портал Рай’ги и Кимуриел го гледаха със смесица от объркване, гняв и любопитство.

Палачът вдигна десницата си, все така облечена в магическата ръкавица, и им махна подигравателно, миг преди порталът да се затвори напълно. Знаеше, че двамата елфи се чудят как е способен на такъв пълен контрол върху ръкавицата и се опитват да разберат докъде точно се простира силата й, нещо, което дори Ентрери все още не бе открил. Едно обаче беше сигурно — убиецът нямаше никакво намерение да улеснява двамата си притворени противници и затова бе сменил истинската ръкавица с копието, което бе заблудило даже Кохрин Соулз.

Щом порталът се затвори, Ентрери надяна истинската ръкавица, а фалшивата прибра в торбичката, която висеше на кръста му, прикрита между гънките на плаща.

Първото място, където отиде, бе стаята на Морик, която, с изненада установи той, не беше подсигурена с допълнителни капани. Учудването на палача беше напълно основателно — ако Морик за пореден път беше разочаровал безмилостните мрачни елфи, несъмнено би трябвало да очаква ново посещение, а ето че той не само не беше избягал, но дори не си бе дал труда да си набави нови защити.

Тъй като нямаше особено желание да седи и да чака, Ентрери излезе навън и пое из улиците на Лускан, от ъгъл на ъгъл и от пивница в пивница. Неколцина дрипльовци се опитаха да изпросят нещичко, ала той ги прогонваше само с поглед. Един джебчия дори се осмели да посегне към кесията на палача и преди да разбере какво става, се озова седнал в близката канавка, стиснал строшената си китка.

Малко по-късно, тъкмо когато започваше да мисли, че е дошло време да се върне в стаята на Морик, Ентрери прекрачи прага на кръчма на име „Кривата сабя“.

Заведението бе почти празно, с изключение на набития съдържател, който бършеше мръсния бар, и мършавия дребосък, който му правеше компания, както и неколцина посетители, един от които веднага привлече вниманието на убиеца.

Разположил се в далечния край на бара, удобно облегнат на стената и с качулка, спусната ниско над очите, той като че ли спеше поне ако се съдеше по ритмичното му дишане, увисналите рамене и отпуснатата глава.

Ентрери обаче забеляза няколко дребни подробности, които казваха друго, като например начина, по който главата на уж заспалия гост винаги бе в такова положение, че той да вижда какво става наоколо, както и видимото напрежение, сковало тялото му, когато палачът се приближи.

Убиецът се насочи към бара, право към нервния дребосък, който го посрещна с думите:

— Тази вечер Арумн повече няма да обслужва.

Черните очи на Ентрери обходиха тялото на мършавия мъж от глава до пети, след което се спряха върху якия съдържател зад бара:

— Да не би златото ми да не е достатъчно добро за теб?

Ханджията го огледа с не по-малко любопитство и в очите му се появи уважение. Ентрери не беше учуден — този кръчмар, както мнозина други, оцеляваше преди всичко, като преценяваше правилно клиентите си, а истината за способностите на палача личеше съвсем ясно в сигурните му, овладени движения и хладната самоувереност, която се излъчваше от цялото му същество. Нито мъжът, който се преструваше на заспал, нито нервният дребосък на бара, казаха нещо.

— Нищо такова — отвърна Арумн. — Йоси просто искаше да се поперчи. Макар че наистина се канех скоро да затварям. Тази вечер няма много желаещи да пийнат по чашка.

Удовлетворен, Ентрери погледна към „заспалия“ мъж и бръкна в кесията си.

— Две медовини — заяви той и като хвърли на бара две жълтици (поне десеторно повече от цената на двете питиета), продължи да държи под око „спящия“ мъж, без да обръща никакво внимание на Арумн и нервничещия Йоси.

Йоси дори се осмели да го попита за името му, ала Ентрери не му отговори, нито го погледна и продължи да наблюдава непознатия, съпоставяйки всяко негово помръдване с онова, което знаеше за Морик.

Обърна се едва когато зад гърба му се разнесе подрънкване на стъкло. Взе едната чаша с десницата си (все така облечена в магическата ръкавица) и я поднесе към устните си, а другата плъзна по повърхността на бара, насочвайки я така, че да тупне в скута на уж спящия мъж.

Ханджията възкликна изненадано, а Йоси скочи на крака и дори пристъпи към Ентрери, който и този път не му обърна никакво внимание.

Широка усмивка плъзна по лицето на убиеца, когато Морик (а това наистина беше той) улови чашата в последния момент и протегна ръка настрани, за да е сигурен, че и да се разплиска, тъмната течност няма да се изсипе върху дрехите му.

Ентрери се изправи, взе чашата си и даде знак на Морик да го последва навън. Не беше направил и крачка, когато усети някакво движение от дясната си страна и когато погледна натам, видя Йоси да посяга към ръката му.

— Хич не си го и помисляй! — заяви дребосъкът. — Къде смяташ, че отиваш с чашите на Арумн?

Очите на Ентрери се спряха за миг върху ръката, насочила се към десницата му, а после се впиха в очите на Йоси. Един-единствен вледеняващ поглед, съчетан с ужасяващото хладнокръвие, което се излъчваше от цялото същество на убиеца, бяха достатъчни, за да разбере Йоси извън всяко съмнение, че докосне ли ръката на палача, го очаква мигновена и жестока смърт.

— Не си го и… — понечи да каже дребният лусканец отново, ала гласът му изневери и ръката му увисна във въздуха.

Победен, той се облегна на бара.

— Златото е предостатъчно, за да покрие и чашите — подхвърли Ентрери на Арумн, който изглеждаше също толкова стреснат.

След това палачът се насочи към вратата, подсмихвайки се доволно, когато чу как ханджията гълчи Йоси за проявената глупост.

Улицата беше пуста и тънеше в мрак. Ентрери ясно усети уплахата на Морик — тя си личеше и в напрегнатата му стойка, и в тревожните погледи, които лусканецът хвърляше наоколо.

— Скъпоценните камъни са у мен — побърза да го увери Морик и го поведе към сградата, където живееше.

Ентрери бе заинтригуван, когато още с влизането си в стаята, получи скъпоценните камъни (а по тежината на издутата кесия си личеше, че Морик наистина се бе погрижил да оправдае очакванията на Мрачните си господари). След като бяха у него, защо просто не ги беше предал на елфите навреме? Разбойника несъмнено беше достатъчно опитен, за да разбира с колко опасни партньори си има работа?

— Чудех се кога ще се появите — рече Морик, опитвайки се да изглежда спокоен. — У мен са от деня, в който ти си тръгна, но нито Рай’ги, нито Кимуриел се свързаха с мен.

Ентрери кимна, без с нищо да показва, че е изненадан. Пък и като се замислеше, не можеше да каже, че наистина е изненадан. Та нали ставаше въпрос за мрачни елфи, които убиваха не само за изгода, но и за удоволствие. Може би го бяха изпратили да се разправи с Морик с надеждата лусканецът да се окаже по-силен.

А може би им беше все едно. Може би просто искаха да се позабавляват.

А може би Рай’ги и Кимуриел се опитваха да подкопаят основите, които Джарлаксъл очевидно полагаше за оставането на Бреган Д’аерте на Повърхността. Убиеха ли Морик и останалите като него, скъсаха ли всички връзки с Повърхността, може би най-сетне щяха да се завърнат у дома! Ентрери вдигна черната ръкавица във въздуха, търсейки магически излъчвания. Долови няколко, идващи от Морик, както и още няколко, чиито източници бяха разположени из стаята, ала нищо, което да прилича на заклинание за магическо наблюдение. Не че ако бе усетил нещо такова, можеше да направи каквото и да било. Вече бе научил за ръкавицата достатъчно, за да знае, че единственото, което тя бе в състояние да стори, бе да улови магия, насочена лично към него. В действителност способностите на ръкавицата бяха доста ограничени. С нея би могъл да улови някоя от магическите мълнии на Рай’ги и да я запрати обратно срещу него, ала ако Рай’ги решеше да взриви стаята с огнено кълбо…

— Какво правиш? — извади го от мислите му гласът на Морик.

— Махай се оттук — заяви Ентрери. — Напусни тази сграда и дори града, поне за известно време.

Напълно слисан, Морик се взря в него, без да може да прикрие изумлението си.

— Не ме ли чу? — настоя убиецът.

— Джарлаксъл ли нареди така? — объркано попита Морик. — Да не се опасява, че съм бил разкрит и че по някакъв начин мога да издам присъствието му.

— Аз ти казвам да се махаш, Морик — отвърна Ентрери. — Не Джарлаксъл и със сигурност не Рай’ги и Кимуриел, а аз.

— Застрашавам ли те по някакъв начин? — продължи да недоумява Разбойника. — Да не би да ти преча да се издигнеш в гилдията?

— Възможно ли е да си чак такъв глупак? — бе единственият отговор на палача.

— Обещаха ми кралско съкровище! — възпротиви се Морик. — Съгласих се само защото…

— … нямаше друг избор! — прекъсна го Ентрери. — Знам, че е така, Морик, и може би точно затова ще ти подаря живота.

Морик поклати глава, очевидно разстроен и ни най-малко убеден.

— Лускан е моят дом… — започна той, ала преди да успее да довърши, Нокътя на Шарон изсвистя първо от едната му страна, после от другата, а накрая над главата му, обгръщайки го в клетка със стени от черна пепел. Толкова мълниеносни бяха движенията на убиеца, че изуменият лусканец не можа дори да извади оръжието си.

— Не ме изпратиха тук, за да прибера скъпоценните камъни, нито дори за да те нахокам и да те предупредя да внимаваш, глупако — леденостудено рече Ентрери. — Изпратиха ме, за да те убия.

— Но…

— Дори най-страшните ти кошмари бледнеят пред размерите на злото, с което си се съюзил — спокойно продължи убиецът. — Бягай, колкото се може по-надалеч от тази сграда и от Лускан. Бягай, ако ти е мил животът, безумецо. Ако не могат да те открият лесно, няма да те търсят — не си струваш усилието. Затова бягай, махай се от очите им и се надявай никога повече да не се сетят за теб.

В продължение на няколко минути Морик остана напълно неподвижен, все така обгърнат от черния дим, който се стелеше във въздуха, с широко отворена уста и изумление в очите. Най-сетне се огледа на всички страни и преглътна мъчително, осъзнал колко е безсилен.

Въпреки предишното посещение на Ентрери, когато той с лекота беше преодолял всичките му капани и защити, лусканецът едва сега бе проумял напълно истината за смъртоносните умения на палача.

— Но защо им е…? — осмели се да попита той. — Нали съм техен съюзник, съгледвач на Бреган Д’аерте на север? Лично Джарлаксъл ми нареди…

Морик не можа да довърши, прекъснат от смеха на Ентрери.

— Ти си иблит — обясни убиецът. — Измет. Не си мрачен елф. За тях не си нищо повече от играчка в ръцете им. Те ще те убият, изобщо не се съмнявай! Та нали затова дойдох — за да те довърша, тук и сега, по тяхно нареждане.

— Ала ти отказваш да им се подчиниш — рече Морик, а по тона му не можеше да се каже дали най-сетне бе повярвал на Ентрери, или все още се съмняваше в думите му.

— Мислиш си, че искат да изпитат лоялността ти — правилно се досети палачът, клатейки глава при всяка дума. — Мрачните елфи не изпитват ничия лоялност, Морик, защото не очакват такава от никого. При тях съществува единствено предсказуемостта на подчинение, дължащо се на сляп страх.

— При все това ти проявяваш нелоялност, като ме пускаш да си вървя — изтъкна Морик. — Въпреки че не ни свързва нищо — нито приятелство, нито общи интереси, нито минали услуги. Защо ми казваш всичко това?

Без да иска, Ентрери отстъпи назад и се замисли над въпроса на Морик по-сериозно, отколкото лусканецът очакваше, оставяйки нелогичността на собствените му постъпки да завладее съзнанието му. А те наистина бяха напълно нелогични. Та той вече можеше да е приключил със задачата си и да е на път към Калимпорт, без да се е изложил на никаква опасност. И тъкмо обратното — оставеше ли Морик да избяга, не печелеше абсолютно нищо.

Защо точно сега, питаше се палачът. Беше убил толкова други, немалко от тях — в почти същото положение като Морик, нерядко по нареждане на някой паша, който искаше да се отърве от някой прекалено дързък или прекалено амбициозен подчинен. Убивал бе хора, чието престъпление не знаеше, навярно хора, които също като Морик не бяха извършили никакво престъпление.

Не, тръсна глава Ентрери, това не беше вярно. Всички, които бе убил, бяха или свързани с подземния свят, или заблудени наивници, които някак си бяха успели да се забъркат там, където не трябваше, и се бяха изпречили на пътя му. Дори Дризт До’Урден, този паладин с черна кожа, сам бе избрал да стане негов враг, като му попречи да сложи ръка върху полуръста Риджис и рубинения медальон, който дребният глупак беше откраднал от Пук паша. Отнело му бе години, но в очите на Ентрери да убие Дризт До’Урден не бе нищо друго, освен заслужения завършек на нежеланата и неморална намеса на елфа. Да, Артемис Ентрери бе твърдо убеден, че всички, които бяха загинали от ръката му, до един си го бяха изпросили, захвърлили невинността си в търсене на власт или материална изгода.

В очите на Ентрери всички, които беше погубил, си го заслужаваха, защото той бе убиец сред убийци, играч в безмилостна игра, която не му оставяше друг избор.

— Защо? — гласът на Морик извади Ентрери от мислите му.

Палачът го изгледа в продължение на няколко секунди, преди да даде бърз и простичък отговор на въпроса му… въпрос, който бе твърде сложен дори за него самия. Ала въпреки привидната си простота, в отговора на убиеца се съдържаше повече истина, отколкото той самият предполагаше:

— Защото ненавиждам Мрачните дори повече, отколкото мразя хората.