Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (3)

Втора глава
Живот в мрака

— По-бързо! По-бързо, казах! — изрева Джарлаксъл.

Ръката му се стрелкаше мълниеносно и привидно безкраен дъжд от кинжали свистеше във въздуха, принуждавайки Ентрери непрекъснато да се претъркулва през глава и да се хвърля ту на едната, ту на другата страна. В същото време убиецът яростно въртеше собствените си оръжия (изумрудената кама и елфически меч, който не обичаше особено), в опит да пресрещне сипещите се отгоре му кинжали и да ги отбие, като не спираше да се оглежда за пукнатина в превъзходната защита на Джарлаксъл.

— Пролука! — извика елфът и запрати един, два, три кинжала срещу Ентрери.

Палачът побърза да върне меча си в обратната посока, за да ги посрещне, но и сам разбираше, че противникът му е прав, затова се претърколи, свит на кълбо, за да не даде възможност на кинжалите да улучат някоя жизненоважна част от тялото му.

— Много добре! — чу похвалата на Джарлаксъл, докато се изправяше невредим — само един от кинжалите беше уцелил и то не тялото, а плаща му.

Въпреки това, докато ставаше на крака, палачът Пусети допира на острието върху глезена си. Страхувайки се то да не го спъне, той хвърли изумрудената кама във въздуха, светкавично смъкна наметката от раменете си и понечи да я запрати встрани.

В този миг го осени неочаквана идея и вместо да се отърве от плаща, той улови камата между зъбите си и описа полукръг около противника си, като в същото време бавно размахваше своя елфически, пиуафуи плащ около себе си, използвайки го вместо щит.

Джарлаксъл се усмихна широко.

— Импровизация — рече той с искрено одобрение. Белег на истински боец.

Още докато говореше, той вдигна ръка и нови четири кинжала полетяха към убиеца.

Ентрери се приведе, завъртя се и подхвърли плаща си така, че когато отново се обърна с лице към противника си, отново да го улови. Един от кинжалите издрънча на пода, друг мина над главата му, а последните два се забиха в наметката. Ентрери продължи да я размахва, но платът, натежал от трите ножа, вече не се развяваше толкова леко.

— Щитът ти май не е чак толкова добър — подхвърли Джарлаксъл.

— Повече те бива в приказките, отколкото в боя — отвърна убиецът. — Лоша комбинация.

— Говоря, защото този двубой е истинско удоволствие, бързи ми приятелю.

Ръката на елфа отново се стрелна нагоре, ала Ентрери беше по-бърз — държейки плаща далеч от себе си, за да не се препъне, той се хвърли напред, претърколи се през глава и само за миг стопи разстоянието, което го отделяше от противника му.

Един кинжал литна във въздуха и отскочи от гърба на палача, Джарлаксъл обаче спря следващия в мига, в който той се показа от магическите предпазители, улови го и с една-единствена дума го превърна в дълъг меч.

Когато Ентрери се озова до него и замахна към корема му, елфът вече бе готов и с лекота отби оръжието му.

Вместо да се изправи, палачът остана приведен и замахна с плаща си, с намерението да го усуче около краката на Джарлаксъл. Елфът подскочи пъргаво и почти успя да се измъкне, но един от кинжалите закачи ботуша му и го препъна. Джарлаксъл притежаваше завидната бързина на своите събратя, ала същото важеше и за Ентрери, който веднага се нахвърли отгоре му.

Джарлаксъл побърза да посрещне оръжието му със своето и за негова огромна изненада, то изхвръкна настрани. Всичко се изясни миг по-късно, когато Ентрери го улови с вече свободната си ръка и задържа меча му, а после вдигна другата си ръка, в която проблясваше смъртоносната изумрудена кама.

Ето че убиецът най-сетне бе получил възможността, която търсеше от началото на битката — пробил бе защитата на противника си и Джарлаксъл не можеше да стори нищо, за да го спре или да се предпази. В този миг Ентрери усети, че го залива вълна от най-черно отчаяние, завладя го безпределно, всепоглъщащо отчаяние.

Стори му се, че нещо нахлува в съзнанието му и впива хищни нокти в мислите му, така че те се пръснаха във всички посоки, а рефлексите му сякаш престанаха да действат. В неизбежното забавяне, което последва, Джарлаксъл замахна с другата си ръка и кинжалът, който държеше в нея, отскочи от корема на палача.

Ентрери, все още в плен на ненадейно връхлетялата го немощ, отстъпи назад, залитайки, и без да усеща какво върши, затова бе силно изненадан, когато няколко секунди по-късно, след като започна да идва на себе си, установи, че е седнал на пода в другия край на малката стаичка, а Джарлаксъл се е привел над него с широка усмивка.

Убиецът притвори очи и най-сетне успя да прогони от съзнанието си и последните останки от необикновеното объркване. Предположи, че случилото се е дело на Рай’ги, елфическият магьосник, който бе обгърнал и него, и Джарлаксъл с „каменна кожа“, за да могат те да се хвърлят в двубоя, без да се притесняват, че ще се наранят един друг. Огледа се наоколо, но не го видя и отново се обърна към Джарлаксъл — наемникът сигурно бе използвал някой от безбройните си номера. Нищо чудно да бе прибегнал и до най-новата си придобивка, могъщия Креншинибон, за да наруши концентрацията му.

— Май наистина си започнал да ставаш по-бавен — отбеляза елфът. — Колко жалко! Добре, че вече победи заклетия си враг, защото на Дризт До’Урден все още му предстоят векове младежка бързина.

Ентрери изсумтя презрително, макар че в действителност подобни мисли вече му бяха минавали през ума. Целият му досегашен живот бе преминал под знака на съвършенството и непрестанната бдителност. Дори сега, когато вече не беше млад, Ентрери бе убеден, че е в състояние да се справи с почти всеки враг, било с помощта на воинските си умения, било с находчивост и предварителна подготовка на бойното поле, но изобщо не му се искаше да губи бързината си. Не му се искаше да изгуби блестящата дарба, която бе развивал през целия си живот.

Копнееше да отрече казаното от Джарлаксъл, но не можеше, защото дълбоко в себе си знаеше, че бе изгубил онази последна битка с Дризт — ако Кимуриел Облодра не се бе намесил със своите псионистки умения, именно Дризт щеше да победи.

— Ти не спечели, защото беше по-бърз — възрази той вместо това.

Джарлаксъл пристъпи към него, присвил заплашително очи, а красивите му черти бяха разкривени от заплашително дори гневно изражение, нещо, което му се случваше много рядко.

— Имам това! — заяви той и отметна плаща си, разкривайки крайчеца на Креншинибон, който бе мушнат в един от джобовете му. — Никога не го забравяй. Бих могъл да те надвия и без негова помощ, въпреки че наистина си те бива, приятелю, повече, отколкото всички други човеци, които познавам. Но с кристалния отломък… с него ти си просто обикновен смъртен. Слят с Креншинибон, мога да те унищожа само с една мисъл.

Никога не го забравяй!

Ентрери сведе поглед, поразен както от думите на Джарлаксъл, така и от тона му, запечатвайки в съзнанието си нетипичното изражение на обикновено усмихнатото му лице. „Слят с Креншинибон… обикновен смъртен?“ Какво, в името на Деветте пъкъла, означаваше това? „Никога не го забравяй!“ О, да, Артемис Ентрери нямаше скоро да забрави този урок.

Когато отново вдигна очи, палачът видя, че Джарлаксъл си е възвърнал обичайното лукаво, леко развеселено изражение, което караше всички, които го срещнеха, да подозират, че хитрият наемник знае повече, отколкото им казва, повече, отколкото изобщо бе възможно да знае.

При вида на успокоилия се Джарлаксъл, мислите на Ентрери се насочиха към двубоите, които от известно време двамата водеха най-редовно. Наемникът не тренираше с никого другиго и Рай’ги бе направо поразен, когато за първи път чу за намеренията му.

Ентрери добре разбираше логиката зад подобно мислене. Джарлаксъл оцеляваше, поне до известна степен, благодарение на това, че бе загадка дори за най-приближените си. Никой не можеше да се похвали, че наистина го познава, защото той държеше и враговете, и съюзниците си нащрек, караше ги да си задават безброй въпроси и вечно да се съмняват. А ето че сега разкриваше толкова много на Артемис Ентрери.

— Кинжалите — обади се палачът, след като си възвърна присъщото спокойствие, а по лицето му се изписа обичайното хитро изражение. — Те не бяха истински.

— За теб — може би да — отвърна елфът по обичайния си загадъчен начин.

— Не бяха — настоя Ентрери. — Не е възможно да носиш толкова кинжали у себе си, а никоя магия не е в състояние да ги създаде така бързо.

— Както кажеш. Макар да ги чу как издрънчават, докато ги отблъскваше с оръжията си и сам да усети тежестта им, когато няколко от тях се забиха в плаща ти.

— Мислех, че съм ги чул да издрънчават — поправи го Ентрери, чудейки се дали пък най-сетне не бе открил пролука във вечната игра на догадки и предположения на Джарлаксъл.

— Това не е ли едно и също? — разсмя се наемникът, но в смеха му се прокраднаха злокобни нотки.

Палачът вдигна наметката си и видя, че няколко кинжала (при това съвсем истински) все още стърчат от долния й край, на две-три места имаше дупки.

— Е, поне част от тях трябва да са били въображаеми — не искаше да отстъпи той, но думите му не прозвучаха особено убедително.

Джарлаксъл, който никога не издаваше тайните си, просто сви рамене.

Ентрери въздъхна сърдито и се насочи към вратата.

— Никога не забравяй, приятелю — застигнаха го думите на наемника, — че една илюзия може и да те убие, ако вярваш в нея.

Ентрери поспря и хвърли мрачен поглед през рамо.

Не бе свикнал да го заплашват толкова открито, но отлично знаеше, че Джарлаксъл никога не изрича празни предупреждения.

— А действителността може да те убие, независимо дали вярваш в нея, или не — отвърна той и излезе от стаята, клатейки глава.

При цялото си раздразнение, Ентрери бе искрено заинтригуван. Така бе винаги, когато си имаше вземане-даване с наемника и, колкото и да бе странно, това бе едно от нещата у Джарлаксъл, които най-много му се нравеха.

— Ето там — със знаци съобщи Кимуриел Облодра на двамата си другари, Рай’ги и Берг’иньон Баенре, най-новото попълнение към войните им на Повърхността.

Любимият син на най-могъщия дом в Мензоберанзан, Берг’иньон бе израснал с неограничени възможности пред себе си (поне дотолкова, доколкото това бе възможно за един мъж в доминирания от жени свят на мрачните елфи). После обаче походът, който майка му, матрона Баенре, бе предприела срещу едно джуджешко кралство, завърши по катастрофален начин — тя самата загина, а в Мензоберанзан настана невиждан хаос.

Именно тогава, в онова време на смут и безредици, Берг’иньон бе решил да се присъедини към неуловимите Бреган Д’аерте и техния лидер, Джарлаксъл. Със своите забележителни воински умения и връзките си във все още могъщия дом Баенре, Берг’иньон бе получил топъл прием и бързо се бе издигнал, така че сега не бе в Калимпорт като подчинен на Рай’ги и Кимуриел, а като техен равен, когото те бяха довели на нещо като тренировъчна мисия.

Той проследи погледа на Кимуриел и видя добре сложена жена, облечена като обикновена уличница.

— Прочете ли мислите й? — попита Рай’ги, все така на езика на жестовете, допълващ прекрасно изразителните мимики на красивите му, остри черти.

— Събира информация за Рейкърс — безмълвно го увери Кимуриел. — Тя е свръзката в групата — всички минават покрай нея и й съобщават какво са научили.

Берг’иньон неспокойно се размърда, силно обезпокоен от разкритията на необикновения и могъщ Кимуриел. Искрено се надяваше, че Кимуриел няма да избере точно този миг, за да надзърне в неговите мисли, тъй като тъкмо се бе зачудил как Джарлаксъл бе в състояние да се чувства сигурен с някого като Кимуриел наблизо.

Та Кимуриел можеше да проникне в съзнанието на когото си поиска със същата лекота, с която Берг’иньон можеше да влезе през отворена врата! После обаче младият Баенре се засмя (макар да побърза да маскира смеха си като прокашляне) — находчивият Джарлаксъл несъмнено бе залостил точно тази „врата“ повече от добре. Да, той също трябваше да открие начин (стига такъв да съществуваше) да държи Кимуриел настрана от своите мисли.

— Знаем ли къде са останалите? — попита той на езика на знаците.

— Представлението не би било толкова интересно, ако не знаехме! — отвърна Рай’ги с широка усмивка, при което и тримата елфи придобиха лукаво, хищно изражение.

Кимуриел затвори очи и си пое дълбоко дъх. Начаса Рай’ги бръкна в една от кесиите, висящи на пояса му, и извади къс акациева смола, в която имаше една-единствена мигла. После се обърна към Берг’иньон и размаха пръсти. Младият Баенре неволно отстъпи назад, както би постъпил всеки с ума си, когато някой мрачен елф започнеше да прави магия на сантиметри от лицето му.

Само след няколко мига Берг’иньон беше невидим, а Рай’ги се бе заел със следващото заклинание, което имаше за цел да впримчи жертвата в мисловна мрежа и да не й позволи да избяга.

Жената потръпна и за миг сякаш се вцепени, после тръсна глава и неспокойно се огледа наоколо.

Рай’ги изръмжа и отново се залови за работа. Все така невидим, Берг’иньон го изгледа с почти подигравателна усмивка (да бъдеш невидим несъмнено си имаше своите предимства). Рай’ги, който презираше хората от дъното на душата си и непрекъснато ги наричаше с всички обидни думи, които знаеше, очевидно бе изненадан, че една обикновена жена бе устояла на магията му, което изискваше немалко умствено усилие. От друга страна, както Берг’иньон не пропусна да забележи, самонадеяният магьосник очевидно си бе приготвил още заклинания, въпреки че първото би трябвало да му е напълно достатъчно.

Този път жената направи една крачка, но когато понечи да продължи, не можа и застина на мястото си.

— Върви! — безмълвно нареди Кимуриел, като в същото време отвори междупространствен портал, отвеждащ до вцепенената жена и ето че тя бе там, само на няколко метра от тях, макар да не бе помръднала.

Берг’иньон изскочи на улицата, сграбчи я и щом я издърпа в магическия тунел, Кимуриел затвори портала.

Всичко стана толкова бързо, че отстрани изглеждаше сякаш жената просто се бе изпарила.

Псионистът допря дълги, тънки пръсти до челото на своята жертва и проникна в съзнанието й. Веднага усети нечовешкия й ужас — въпреки че магията на Рай’ги беше сковала тялото на жената, мозъкът й бе незасегнат и тя с болезнена яснота разбираше, че пред себе си има истински елфи на мрака.

Кимуриел си позволи да се наслади на ужаса й само един миг, после преля в нея част от псионистката си сила, обграждайки я с „броня“ от кинетична енергия, същата, която бе усъвършенствал в последната битка между Ентрери и Дризт До’Урден.

Когато всичко бе готово, той кимна.

Тънкото, елфическо острие на Берг’иньон се стрелна към врата й и нападението му начаса прогони защитната магия, с която Рай’ги го бе направил невидим.

Младият Баенре се хвърли в яростна атака — удар след удар се посипаха навсякъде по тялото на злощастната жена, веднъж Берг’иньон дори стовари и двата си меча върху главата й със страховита сила.

Кръв обаче не потече, не се разнесоха викове на болка — „бронята“ на Кимуриел погълна всички удари, натрупвайки огромната им мощ в себе си.

След няколко минути, усетил, че магията му е на привършване, Рай’ги предупреди двамата си другари.

Берг’иньон отстъпи назад, а Кимуриел затвори очи, докато магьосникът започна ново заклинание.

И Берг’иньон, и Кимуриел се ухилиха злокобно, когато Рай’ги извади малко топче прилепово гуано, от което се разнасяше остър мирис на сяра, и насила го натика в устата на жената, отприщвайки заключената в него магия. Топчето припламна ярко и изчезна в гърлото на жената.

И ето че улицата отново бе пред тях, само на няколко крачки. Рай’ги блъсна жената там, откъдето я бяха взели, после Кимуриел затръшна вратата на междупространствения портал, който току-що бе отворил.

Първа спря да действа вцепеняващата магия на Рай’ги и жената се олюля. Опита се да извика, ала от изгореното й гърло се откъсна само мъчителна кашлица.

Израз на абсолютен ужас бавно се изписа по лицето й.

— Усетила е енергията, заключена в кинетичната „броня“ — обясни Кимуриел. — Аз вече не я контролирам, единствено нейната воля още я задържа да не изригне.

— Колко дълго? — разтревожено попита Рай’ги, ала магьосникът само се усмихна и им даде знак да гледат и да се забавляват.

Жената се затича и тримата елфи видяха как хората наоколо я зяпват — някои (вероятно шпионите, които работеха с нея) предпазливо се приближиха, други просто бяха любопитни.

Тя повече не можеше да удържа кинетичната бариера и ужасът, обзел я при вида на тримата елфи на мрака, отстъпи място на пълно недоумение. Изведнъж всички страховити удари на Берг’иньон сякаш се посипаха отгоре й. Всяко намушкване, всяко пробождане, жестокият удар по главата, мечът, забит до дръжка в сърцето й — те до един се стовариха върху безпомощната жена. Гледано отстрани, тя сякаш се разпадна на късчета, насред фонтан от кръв, шурнал отвсякъде — от лицето, от главата, от гърдите й.

Тя рухна почти на мига, но преди някой да успее да направи каквото и да е — било да се втурне да бяга, било да й се притече на помощ — подейства и последната магия на Рай’ги. Мощно огнено кълбо изригна в гърлото на издъхналата жена и направи на парчета както обезобразеното й тяло, така и мнозина нещастници, имали лошия късмет да се намират достатъчно наблизо.

Онези, които се спасиха — съюзници на жената и случайни минувачи — изумено се взряха в овъглените останки, а ужасът, изписал се по лицата им, достави огромно удоволствие на безмилостните елфи на мрака.

Отлично представление. Превъзходно.

За Берг’иньон обаче, случилото се току-що бе нещо повече — недвусмислено напомняне, че винаги трябва да е нащрек покрай тези двамата. Дори за елфи на мрака, които по принцип се отличаваха с изключителна дарба в мъченията и убийствата, Кимуриел и Рай’ги бяха забележително вещи, истински виртуози.