Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (4)

Трета глава
Смиряващо преживяване

Настани се в някогашната си стая. Дори си върна името. Оказа се, че паметта на лусканските власти е забележително къса.

Едва предишната година Морик Разбойника беше обвинен в заговор за убийството на почитаемия капитан Дюдермонт от „Морски дух“, прословутия ловец на пирати. Тъй като в Лускан това бе почти същото, както да бъдеш осъден, Морик установи, че го грози съвсем реалната опасност да бъде жестоко екзекутиран на Карнавала на разбойниците, пред очите на целия град. Всъщност той тъкмо понасяше може би най-ужасяващото мъчение, което бе в състояние да си представи, когато капитан Дюдермонт, отвратен от грозното зрелище, го помилва.

Помилван или не, Морик бе прокуден завинаги от Лускан, под угрозата от смъртно наказание. Той, разбира се, се бе върнал още на следващата година. В началото беше приел фалшива самоличност, но постепенно бе започнал да се облича и да се държи както преди, възвърнал си бе старите връзки на улицата, старото си жилище, а накрая и истинското име и предишната си слава. Властите знаеха за неговото завръщане, но тъй като си имаха предостатъчно злодеи, които да измъчват и убиват, той като че ли не ги интересуваше.

Сега случилото се на Карнавала на разбойниците му се струваше смешно. Каква ирония — да го арестуват и измъчват за нещо, което не беше извършил, при положение че имаше толкова много престъпления, които наистина тежаха на неговата съвест.

Всичко се бе превърнало в обикновен спомен, спомен за една вихрушка от интриги и опасности, носеща името Уолфгар. Той самият отново си бе Морик Разбойника и всичко бе потекло постарому или почти всичко.

Защото в живота му се бе появило нещо ново, нещо крайно интересно и също толкова ужасяващо. Много предпазливо, Морик прекоси тесния коридор, отвеждащ до стаята му, като през цялото време се оглеждаше във всички посоки и изпитателно се взираше в сенките.

След като се увери, че е сам, той се приближи плътно до вратата, закри я с тялото си, така че дори някой да го следеше с магия, пак да не може да види какво прави, и се зае да обезврежда близо дузината смъртоносни клопки от прага до касата. Когато свърши, извади връзка ключове и след като се справи с трите ключалки, отвори вратата. Преди да влезе, обезвреди и последния капан (състоящ се от взривни вещества), после затвори вратата след себе си, заключи я и отново зареди многобройните клопки. Всичко това отнемаше повече от десет минути, но той го правеше винаги, когато се прибираше. В живота му се бяха появили мрачни елфи, неканени и нечакани. И макар да му бяха обещали кралско съкровище, ако изпълнява заповедите им, те не бяха пропуснали да му покажат и обратната страна на медала — онова, което го очакваше в случай на неподчинение.

Следващата стъпка на Морик бе да провери малкия пиедестал до вратата и да се увери, че сферата си е на мястото в дълбоката ваза, поставена върху него. Вазата беше намазана с отрова, която проникваше през кожата и съдържаше изключително чувствително устройство, задействано при най-лекия допир. Морик беше платил прескъпо за това приспособление (ако искаше да си върне похарченото злато, би му се наложило да плячкосва здравата в продължение на цяла година), но в неговите ужасени очи то си струваше всяка жълтица. Малката сфера беше надарена с могъща антимагия, благодарение на която в стаята не можеха да се отварят междупространствени портали, което означаваше, че никой магьосник не можеше да се появи ей така от нищото.

Защото Морик за нищо на света не искаше отново да бъде събуден от надвесен над леглото му мрачен елф.

Всички ключалки и капани бяха недокоснати, защитната сфера си беше на мястото и все пак във въздуха се носеше нещо, някакъв недоловим повей, от който космите по врата му настръхваха. Нещо не беше наред.

Погледът на Морик обходи стаята — сенките по ъглите, завесите, които все още закриваха отдавна зазидания прозорец, леглото, с опънати чаршафи и завивки, втъкнати под дюшека, така че отникъде да не виси нищо.

Въпреки това Морик се наведе и надникна под леглото.

Там нямаше никого.

Може би зад завесите, помисли си той и се насочи към прозореца, избирайки възможно най-заобиколния път, за да не даде възможност на евентуалния нападател да предприеме нещо. Внезапна промяна на посоката в последния момент го отведе до завесите само за миг и той рязко ги дръпна, стиснал кинжала си в ръка. Там нямаше никого.

Морик се разсмя облекчено. Как само се бе променил животът му след пристигането на мрачните елфи!

Сега нервите му постоянно бяха опънати до скъсване.

Беше се срещал с Мрачните едва пет пъти, в това число и първото им посещение преди доста време, малко след появата на Уолфгар в Лускан, когато, по незнайна за Разбойника причина, му бяха наредили да държи варварина под око.

Сега Морик бе постоянно напрегнат, вечно нащрек, но за сметка на това съюзничеството с Мрачните му откриваше прекрасни възможности за печалба. Доколкото бе успял да разбере, това, че отново носи старото си име, се дължеше поне отчасти на посещението, което един от подчинените на Джарлаксъл бе направил на високопоставен служител от градската управа.

Морик въздъхна и пусна завесите, после обаче застина на мястото си, вцепенен от изненада и ужас, когато нечия ръка запуши устата му и допря тънко острие в гърлото му.

— У теб ли са камъните? — разнесе се шепот в ухото му, неимоверно властен и ледено спокоен.

Ръката върху устата му се отмести и го принуди да извие глава назад, напомняйки му колко е уязвимо гърлото му.

Морик не отговори, трескаво прехвърляйки възможностите пред себе си. Бягството определено не беше сред тях — ръката, която го държеше, бе прекалено силна, а онази, която опираше ножа в гърлото му — страховито спокойна. Който и да бе нападателят му, той със сигурност го превъзхождаше многократно.

— Ще те попитам само още веднъж — разнесе се шепот в ухото му. — След това ще сложа край на тази досада.

— Ти не си елф на мрака — отвърна Морик, колкото за да си спечели малко време, толкова и да се увери, че непознатият (а че той не е елф, Разбойника бе напълно убеден) няма да действа прибързано.

— Може и да съм, но преобразен от някоя магия — отвърна нападателят му. — Но това, разбира се, не е възможно, тъй като никоя магия не действа в тази стая.

При тези думи той отблъсна Морик назад и като го улови за рамото, го завъртя към себе си.

Въпреки че не го познаваше, Морик отлично разбираше в каква опасност се намира. Сведе очи към кинжала в ръката си — колко жалко изглеждаше той в сравнение с великолепната, украсена с изумруди кама на неговия противник, досущ като съотношението на силите между собствениците им, горчиво си помисли Морик.

Той беше може би най-ловкият крадец в Лускан, град на крадци и мошеници, а славата му, макар и нарочно попресилена от него самия, бе напълно заслужена. А ето че този непознат, навярно с цяло десетилетие по-възрастен от него, стоеше насред стаята, съвършено спокоен и уверен в себе си.

Този мъж беше проникнал в стаята му и бе останал незабелязан, въпреки че Морик я бе претърсил с влизането си. Изведнъж лусканецът забеляза, че чаршафите са смачкани, макар че само преди няколко минути бяха съвършено опънати.

— Ти не си елф на мрака — осмели се да повтори той.

— Не всички, които работят за Джарлаксъл, са елфи на мрака, не е ли така, Морик? — отвърна непознатият.

Разбойника кимна и окачи кинжала на кръста си, в отчаян опит поне малко да разсее възцарилото се в стаята напрежение.

— Скъпоценните камъни? — настоя непознатият и по лицето на Морик се изписа неподправен ужас, който той не успя да скрие. — Трябваше да ги купиш от Телсбъргър. Пътят пред тебе беше чист, а задачата — съвсем елементарна.

— Пътят щеше да бъде чист — поправи го Морик, ако не беше един злопаметен магистрат.

Непознатият продължи да се взира в него, а безстрастното му изражение с нищо не подсказваше дали е склонен да слуша извинения, или не.

— Телсбъргър е готов да ми ги продаде — побърза да добави Морик. — На цената, за която се бяхме разбрали.

Спира го единствено страхът, че Джаркхелд може да му отмъсти. Старият ми има зъб. Знае, че съм се върнал и би дал мило и драго отново да ме покачи върху Карнавала на разбойниците, но не може… по нареждане на по-високопоставени от него, доколкото знам. Благодари на Джарлаксъл от мое име.

— Благодари му сам, като изпълняваш каквото ти е наредено — отвърна непознатият и Морик неспокойно се размърда. — Той ти помага, за да пълниш кесията му, а не да го заливаш с благодарности.

Разбойника кимна:

— Боя се да се опълча на Джаркхелд. Не знам колко нависоко мога да се прицеля, без да си навлека гнева на лусканските власти и по този начин да навредя на интересите на Джарлаксъл.

— Джаркхелд не е проблем — отвърна непознатият толкова категорично, че Морик му повярва на мига. — Довърши сделката.

— Но… — понечи да каже нещо Морик.

— Тази вечер — прекъсна го непознатият, след което отиде до вратата и се зае да обезвреди всички клопки и ключалки.

Морик не можеше да повярва на очите си — на него самия, който ги познаваше отлично и който разполагаше с ключове за уж сложните ключалки, му трябваха няколко минути, за да влезе, а ето че сега вратата зейна широко само след две минути.

Непознатият се обърна и хвърли нещо в краката му.

Парче тел.

— От най-долната клопка — беше се разтегнала, затова я поправих вместо теб.

После излезе и затвори вратата, връщайки всички капани на мястото им, както Морик разбра по разнеслото се отвън прищракване.

Разбойника предпазливо отиде до леглото и отметна завивките. В дюшека зееше голяма дупка, изрязана съвършено точно, така че да побере натрапника. Морик се изсмя безпомощно, а уважението, което хранеше към войниците на Джарлаксъл, нарасна още повече. Дори не отиде до вазата, тъй като отлично знаеше, че сферата вътре е фалшива — истинската току-що си бе тръгнала заедно с непознатия.

Ентрери примигна, когато излезе на огряната от следобедното слънце улица. Пъхна ръка в джоба си и докосна малката сфера, която бе взел от стаята на Морик.

Именно тя толкова много бе подразнила Рай’ги — беше обезсилила магията му, когато се бе опитал да проникне в стаята на Разбойника. Ентрери изпита огромно удоволствие при мисълта, че сферата навярно и в този миг му противодейства. На Бреган Д’аерте им бяха нужни цели десет дни, докато разберат на какво се дължи внезапното отдръпване на Морик и как точно той бе успял да направи стаята си непристъпна за магическия поглед на Рай’ги. Ето защо бяха изпратили Ентрери в Лускан. Палачът не хранеше никакви илюзии, че е избран заради уменията си. Не, Мрачните просто не бяха сигурни на каква съпротива е способен Морик и бяха предпочели да не излагат себе си на излишна опасност.

Вярно, Джарлаксъл надали би се зарадвал да научи, че Кимуриел и Рай’ги са принудили Ентрери да отиде, но и двамата елфи знаеха, че той няма да се оплаче.

Ето как палачът се бе превърнал в пратеник на двамата могъщи елфи, които ненавиждаше.

Получил бе съвсем точни и ясни инструкции. Щом вземеше сферата, трябваше да сигнализира на двамата с помощта на магическата свирка, която му бяха дали, той обаче не бързаше.

Знаеше, че би трябвало да убие Морик — както задето бе опитал да се скрие от тях, така и защото не им бе осигурил скъпоценните камъни. Рай’ги и Кимуриел несъмнено щяха да настояват за неговата смърт, така че сега Ентрери трябваше да измисли оправдание за действията си, да намери начин поне донякъде да защити Морик.

Убиецът познаваше Лускан сравнително добре беше идвал тук на няколко пъти, включително и едно съвсем скорошно посещение преди няколко дни, по време на което заедно с още неколцина елфи бяха научили истината за антимагическото приспособление на Морик.

Той тръгна из града и не след дълго чу възторжените викове на зяпачите, струпали се около Карнавала на разбойниците. Появи се на неголемия площад тъкмо когато мъчителите върху ешафода вадеха червата на някакъв нещастник. Ентрери почти не ги забеляза, тъй като цялото му внимание беше насочено към дребния мъж с остри черти и официална тога, който ръководеше „представлението“.

Мъжът се доближи до гърчещия се клетник и кресна в лицето му да предаде съучастниците си преди да е станало твърде късно.

— Погрижи се за живота си в отвъдното! — викна той пронизително с яростно разкривено лице. — Сега! Преди смъртта да е дошла!

Злощастникът нададе покъртителен вопъл. Ентрери имаше чувството, че той отдавна не разбира нищо от онова, което му говорят.

Не след дълго клетникът издъхна и представлението свърши. Множеството започна да се разотива, обсъждайки чудесното забавление, което старият Джаркхелд им беше предложил.

Това бе всичко, от което Ентрери се нуждаеше.

Прокрадвайки се из сенките, той последва магистрата до близката кула, в която се помещаваше съдилището, както и подземията, където лежаха онези, на които предстоеше да се изкачат на Карнавала.

Палачът със задоволство си помисли за сферата, която лежеше в джоба му и която го скриваше от нежелани очи, в случай че някой магьосник отговаряше за охраната на кулата. Това оставяше единствено стражите и немагическите капани.

А Артемис Ентрери не се боеше от тях.

Влезе в кулата тъкмо когато слънцето потъваше зад хоризонта.

 

 

— Имат твърде много съюзници — настоя Рай’ги.

— Ще изчезнат без следа — отвърна Джарлаксъл с широка усмивка. — Просто ще се изпарят.

Рай’ги простена и поклати глава. Кимуриел, който се бе разположил в едно плюшено кресло в отсрещния край на стаята, преметнал крак през меката облегалка, вдигна очи към тавана.

— Все още не ми вярваш напълно, нали? — невинно попита Джарлаксъл, без следа от заплаха в гласа. — Само помисли за всичко, което постигнахме в Калимпорт, пък и на Повърхността изобщо. Вече имаме агенти в няколко от най-важните градове, включително и Града на бездънните води.

— Проучваме агенти в няколко от най-важните градове — поправи го Рай’ги. — Разполагаме с един-единствен действащ агент, онзи дребен мошеник в Лускан.

И като хвърли поглед към Кимуриел, добави с усмивка:

— А и това не е напълно сигурно.

Кимуриел се изкиска при мисълта за втория им агент в Лускан — онзи, за когото Джарлаксъл дори не знаеше, че е напуснал Калимпорт.

— Всички останали са на съвсем предварителен етап — продължи Рай’ги. — Някои вдъхват надежда, други — не особено, но все още никой от тях не заслужава да се нарече истински агент.

— Но не задълго — рече Джарлаксъл и се приведе напред. — Не задълго! Много скоро ще се превърнат е печеливши партньори… или ще намерим с кого да ги заменим — все ще открием желаещи сред алчните човеци. Що се отнася до положението тук, в Калимпорт… ами само се огледайте наоколо! Възможно ли е още да се съмнявате дали постъпихме правилно, като дойдохме на Повърхността? Скъпоценните камъни текат като река, право в ръцете на нашите събратя, които жадуват съкровища по-големи, отколкото ограничените ресурси на Мензоберанзан могат да им предложат.

— Да не говорим пък колко добре ще ни се отрази, ако в Чед Насад решат, че подкопаваме икономиката им — ехидно подхвърли Рай’ги, който беше родом от там, но Джарлаксъл махна пренебрежително с ръка. Не отричам, че Калимпорт ни носи добра печалба, но още докато планирахме идването си на Повърхността, знаехме, че ще е така. И пак тогава до един се съгласихме, че това най-вероятно няма да трае дълго и че след първоначалната солидна печалба няма да е зле да преосмислим положението си и да се завърнем обратно в Подземния мрак, поддържайки връзка единствено с най-успешните си агенти.

— Съгласихме се да преосмислим положението, така е — заяви Джарлаксъл. — Точно това направих и смятам, че сме подценили потенциала на това начинание. Да го разширим, ето какво трябва да сторим, а не да го прекратяваме!

По лицата на събеседниците му се изписа неприкрито обезсърчение, Кимуриел продължаваше да се взира в тавана, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Гилдията на Рейкърс настоява да се ограничим единствено до тази част на града — продължи Джарлаксъл, — ала мнозина от търговците на екзотични стоки (които най-вероятно ще бъдат горещо приети в Мензоберанзан) не развиват дейността си тук.

— Значи трябва да се споразумеем с Рейкърс и да им дадем част от печалбата, която ще извлечем от този нов и засега недостъпен за тях пазар — рече Рай’ги. — Напълно разумно предложение, като се имаше предвид историята на Бреган Д’аерте, банда наемници, чието мото бе „взаимна изгода“.

— Те са просто дребни мушици — поклати глава Джарлаксъл и махна с ръка сякаш да прогони досадна муха. — Ще ги накараме да изчезнат.

— Надали ще е толкова лесно, колкото си мислиш — разнесе се женски глас откъм вратата.

Тримата елфи се обърнаха и видяха Шарлота Веспърс да влиза в стаята, облечена в дълга рокля, с цепка високо над коляното, под която се виждаше прекрасно оформен крак.

— Рейкърс се гордеят с това, че са разпрострели мрежите си надлъж и нашир — продължи тя. — Можете да унищожите всичките им домове и да избиете всичките им агенти и дори всички, които работят с агентите им, и пак ще оставите след себе си не един и двама свидетели.

— Че кой е казал нещо за избиване? — повдигна вежди Джарлаксъл, все така усмихнат и потупа стола до себе си.

Шарлота изобщо не се поколеба и последва поканата му, притискайки се свойски до него.

Рай’ги и Кимуриел се спогледаха многозначително — нямаше съмнение, че Джарлаксъл и тази жена (най-влиятелната наследница, заедно с Артемис Ентрери, на някогашната гилдия на Басадони) са любовници — нещо, което изобщо не им се нравеше. По коварство Шарлота можеше да си съперничи дори с мрачните елфи, които в това отношение нямаха равни на себе си. Тя вече бе овладяла езика им, а сега учеше и сложната система от знаци, която те използваха. Рай’ги я намираше за крайно отблъскваща. Макар да я смяташе за интересна по своя си екзотичен начин, Кимуриел никак не бе възхитен от мисълта, че отношенията й с Джарлаксъл й дават възможност да нашепва опасни предложения в ухото му.

В този случай обаче тя като че ли беше на тяхна страна, затова никой от двамата не понечи да я прекъсне, както правеха обикновено.

— Свидетели, които ще разкажат на останалите гилдии точно какво се е случило — обясни Шарлота. — А и не само на тях, но и на калимшанските власти. Падне ли гилдията на Рейкърс, това ще е недвусмислено доказателство, че в Калимпорт тайно се е наместил нов играч.

— Което си е самата истина — ухили се Джарлаксъл.

— Играч, чийто най-голям коз е именно фактът, че досега е запазил самоличността си в тайна — напомни му Шарлота.

Джарлаксъл я бутна от стола, толкова безцеремонно, че тя трябваше да реагира светкавично, за да не тупне на пода.

Самият Джарлаксъл също стана, мина покрай Шарлота, без да я погледне, сякаш нейното мнение нямаше никакво значение, и отиде при двамата си най-близки помощници.

— Някога смятах, че единственото, с което Бреган Д’аерте може да се занимава на Повърхността, е търговия, внос и износ на най-различни стоки — рече той. — Тази цел постигнахме без особени затруднения. Сега обаче, след като видях недостатъците на човешкото общество, вярвам, че можем да постигнем повече. Трябва да постигнем повече!

— Като например, да завладеем някое царство? — насмешливо подхвърли Рай’ги.

— Не както Баенре се опитаха да превземат Митрал Хол — нетърпеливо поясни Джарлаксъл, а по устните му плъзна предишната злокобна усмивка — По-скоро нещо като безкръвна асимилация. Поне за онези, които са съгласни.

— А онези, които не са, просто ще изчезнат, така ли? — попита Рай’ги, ала Джарлаксъл не обърна никакво внимание на сарказма в думите му и се ухили още по-широко.

— Нима едва преди няколко дни не екзекутира един от шпионите на Рейкърс? — напомни наемникът на своя помощник.

— Има огромна разлика между това да защитаваме тайните си и това да се опитваме да разширим сферата си на влияние.

— Въпрос на семантика — засмя се Джарлаксъл. Нищо повече.

Зад него Шарлота Веспърс прехапа устни и поклати глава — новите й благодетели като че ли бяха на път да допуснат огромна и крайно опасна грешка.

 

 

В една странична уличка недалеч оттам, Ентрери слушаше виковете и суматохата, които долитаха откъм кулата. Когато малко по-рано проникна вътре, първо отиде в подземието, за да открие някой особено отвратителен престъпник, когото да освободи. След като изведе затворника на сравнително сигурно място (в тунелите в задната част на тъмницата), Ентрери се върна обратно на първия етаж, а после решително пое нагоре, безшумен и почти невидим в сумрачните, осветявани само от мъждукащи факли коридори.

Да открие стаята на Джаркхелд не се бе оказало кой знае колко трудно.

Вратата дори не бе заключена.

Ако малко по-рано, на Карнавала на затворниците, с очите си не бе видял магистрата в действие, навярно би се опитал просто да го убеди да остави Морик на мира. Ала ето че пътят пред Разбойника беше чист и той можеше да довърши задачата си и да набави скъпоценните камъни.

Ентрери се зачуди дали „избягалият“ разбойник, очевидният извършител на грозното убийство, вече е бил открит в подземния лабиринт от тунели. Каква съдба очакваше нещастника! Суха усмивка разкриви устните на палача. Изобщо не се чувстваше виновен, задето го бе използвал по този начин — в крайна сметка, идиотът и сам би трябвало да се досети, че нещо не е наред. Защо иначе някой, когото той дори не познаваше, би дошъл при него, без предупреждение и излагайки се на голяма опасност, за да го спаси? А глупакът дори не си бе направил труда да попита Ентрери защо го прави!

Ако беше достатъчно умен, за да заслужава да живее, защо не се бе опитал да плени Ентрери и да го окове на своето място, да остави своя нечакан и напълно непознат избавител да се изправи срещу палача вместо него?

В лусканската тъмница имаше толкова много затворници, че пазачите най-вероятно нямаше да забележат размяната.

Не, престъпникът сам си бе виновен и Ентрери нямаше никакви угризения. Разбира се, глупакът щеше да упорства, че някой му е помогнал да избяга, че това е огромно недоразумение и някой нарочно го е натопил.

Карнавалът на затворниците и пет пари не даваше за подобни оправдания.

Нито пък Артемис Ентрери.

Прогонвайки всяка мисъл за престъпника и Джаркхелд от главата си, той се огледа, за да се убеди, че е сам, и постави антимагичната сфера на земята.

След това прекоси улицата и наду свирката си, чудейки се как точно ще сработи цялата операция. В крайна сметка, той се нуждаеше от магия, за да се върне в Калимпорт, но как щеше да стане това, ако вземеше и сферата със себе си? Нямаше ли могъщият предмет да обезсили телепортиращата магия и да провали всичко?

В този миг до него засия наситеносиня светлина.

Магически портал, веднага разбра палачът, но не един от порталите на Рай’ги. Този беше дело на Кимуриел Облодра. Ето как щяха да го направят, значи. Може би сферата не беше в състояние да противодейства на псионистката магия.

А може би беше, помисли си внезапно Ентрери и усети как го побиват тръпки, него, който обикновено не се боеше от нищо. Какво ли щеше да стане, ако сферата някак си успееше да повлияе на портала, създаден от Кимуриел? Нямаше ли той да се озове някъде другаде, навярно дори в някое друго измерение?

Ентрери тръсна глава и прогони тези мисли. Да си имаш вземане-даване с мрачни елфи по принцип си беше рисковано, със или без магически сфери. Той я мушна в джоба си, скришно, така че ако го наблюдаваха тайно, да не разберат какво точно прави, след това се отправи към портала и като си пое дълбоко дъх, го прекрачи решително.

Миг по-късно излезе от другата страна, замаян и мъчещ се да запази равновесие. Намираше се в Калимпорт, в една от магьосническите зали на гилдията, на стотици мили от Лускан.

Кимуриел и Рай’ги го очакваха, вперили изпитателни погледи в него.

— Скъпоценните камъни? — попита Рай’ги на езика на Мрачните, който Ентрери говореше, макар и не твърде добре.

— Скоро — отвърна палачът на същия език, доколкото можеше. — Имаше проблем.

И двамата елфи учудено повдигнаха вежди.

— Имаше — натърти Ентрери. — Морик съвсем скоро ще се сдобие с камъните.

— Значи Морик все още е жив? — остро попита Кимуриел. — А опитите му да се скрие от нас?

— По-скоро опитите на местните магистрати да го откъснат от всяко външно влияние — излъга убиецът. — Един местен магистрат, ако трябва да съм точен — побърза да се поправи той, виждайки киселите изражения на двамата елфи. — Вече се погрижих.

Елфите не изглеждаха особено доволни, но никой не възнегодува на глас.

— И същият този магистрат е обградил стаята на Морик със защита против магическо наблюдение, така ли? — попита Рай’ги.

— Както и против всякакви други магии — отвърна Ентрери. — Както казах, вече се погрижих за това.

— С помощта на сферата? — продължи да разпитва Кимуриел.

— Сфера, която Морик лично е купил — добави Рай’ги и присви очи.

— Но не е имал представа какво всъщност купува — спокойно отговори палачът.

Можеше да не се тревожи повече — измамата му беше подействала. Вярно, Рай’ги и Кимуриел щяха да продължат да таят съмнения, че не някакъв дребен магистрат, а самият Морик се е опитал да ги надхитри.

Щяха да подозират, че Ентрери е поизкривил фактите в своя полза, ала убиецът знаеше, че не им е дал достатъчно основания да действат срещу него, не и ако не искаха да си навлекат гнева на Джарлаксъл.

За кой ли път мисълта, че животът му е почти напълно в ръцете на Джарлаксъл, го изпълни с недоволство. Зависимостта от когото и да било бе признак на непростима слабост за Ентрери.

Положението трябваше да се промени и то много скоро.

— Сферата е у теб — отбеляза Рай’ги и протегна тънката си, измамливо крехка ръка.

— По-добре у мен, отколкото у вас — осмели се да възрази палачът за огромна изненада на двамата елфи.

Още преди да успее да довърши, почувства как нещо в джоба му потрепери. Той докосна сферата и усети, че тя вибрира едва доловимо. Вдигна поглед към Кимуриел и видя, че елфът е затворил очи, с изражение на пълна концентрация.

За Ентрери не бе особено трудно да разбере какво става. Сферата беше безсилна срещу мисловната атака на Кимуриел, а палачът и преди бе виждал този номер.

Псионистът се опитваше да пробуди енергията, заключена в недрата на сферата, и да я възпламени.

В продължение на миг-два Ентрери се позабавлява с мисълта да изчака до последния възможен момент и да запрати сферата в лицето на Кимуриел. Как копнееше да види отвратителния елф, надвит от един от собствените си номера!

Кимуриел махна с ръка и в стаята зейна междупространствен портал, отвеждащ до почти празната улица навън. Порталът бе достатъчно голям, за да пропусне сферата, но не и за да успее Ентрери да излезе през него.

Палачът ясно усещаше как напорът на енергията неумолимо се засилва, ала въпреки това не помръдна и продължи да се взира в Кимуриел. Нека елфите видеха, че не се бои от тях.

В действителност и дума не можеше да става за борба между тяхната и неговата воля. Ентрери имаше в джоба си магически предмет, който всеки момент щеше да се взриви, а Кимуриел бе толкова далеч, че най-лошото, което можеше да му се случи, бе да бъде опръскан от кръвта на палача. Ентрери отново се поколеба дали да не запрати сферата в лицето на псиониста и отново се отказа.

Кимуриел чисто и просто щеше да прекрати мисловната си атака и щеше да спре приближаващата се експлозия с такава лекота, с каквато ледената вода угасява пламъка на факлата. Единственото, което убиецът можеше да постигне по този начин, бе да даде повод на двамата елфи да го довършат. Джарлаксъл навярно щеше да се поразсърди, но не можеше и нямаше да им откаже правото да защитят живота си.

Артемис Ентрери не бе готов за тази битка.

Още не.

Затова хвърли сферата през междупространствения портал и я видя да избухва само няколко секунди по-късно.

Магическият портал изчезна.

— Опасни игрички играеш — подхвърли Рай’ги.

— Приятелят ти предизвика експлозията, не аз — нехайно отвърна Ентрери.

— Нямах това предвид. Чувал съм хората да казват, че е безсмислено да пращаш дете да върши мъжката работа. Е, ние пък казваме, че е безсмислено да пращаме човек да върши работата на Мрачните.

Ентрери го изгледа продължително, без да каже нищо. Започваше да му се струва, че се е върнал назад във времето, към дните, прекарани в Мензоберанзан. В онзи град, дом на двайсет хиляди мрачни елфи, Артемис Ентрери знаеше, че колкото и да е добър в онова, което прави, колкото и съвършено да овладееше черното си изкуство, никога нямаше да бъде нещо повече от двадесет хиляди и първият член на това общество.

Рай’ги и Кимуриел си размениха няколко обидни забележки по негов адрес, някои от тях — неприкрито груби, други — по-завоалирани.

Ентрери ги понесе до една, без да каже каквото и да било, защото просто нямаше какво да каже. Можеше единствено да си мисли за Далабадския оазис и ръкавицата и меча, скрити там.

Понесе ехидните им думи, защото нямаше друг избор.

Засега.