Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (8)

Седма глава
Преимущество, превърнато в гибел

Кохрин Соулз протегна десницата си и мислихте му се насочиха към черната, обточена с червено ръкавица, която я обгръщаше. Сега червените нишки сякаш пулсираха — чувство, което потайният, откъснат от света мъж отлично познаваше.

Някой се опитваше да го шпионира.

Соулз потъна още по-дълбоко в глъбините на магическата ръкавица. Неотдавна беше получил предложение (чрез посредник от Калимпорт, разбира се) за Нокътя на Шарон, скъпоценния му меч. Естествено, отказал бе категорично. Ценеше меча си повече от всичките си жени, повече дори от многобройните си деца. Предложението си го биваше и обещаваше несметно съкровище в замяна на магическото оръжие.

Соулз притежаваше Нокътя на Шарон отдавна, освен това познаваше калимпортските гилдии достатъчно добре, за да знае какво би могло да последва след толкова недвусмислен отказ. Затова изобщо не се изненада, когато усети, че нечие магическо око се опитва да го открие. А откакто му бяха подшушнали, че предложението може да е дошло от Артемис Ентрери и гилдията на Басадони, Соулз дори го очакваше.

Щяха да се опитат да открият слабото му място, а когато не успееха (тъй като такова просто нямаше), щяха да се откажат и да го оставят на мира.

Изведнъж Соулз почувства нещо различно и необичайно, опасно дотолкова, доколкото означаваше, че този крадец няма да се откаже така лесно. Защото онова, което Соулз долови, не бяха заклинанията на някой магьосник, нито молитвите на някой жрец. Тази енергия го изненада, но със сигурност не беше нещо, с което той и ръкавицата не се бяха сблъсквали преди.

— Псионист — изрече той на глас и погледна към своите най-приближени помощници, които се бяха наредили почтително насреща му.

Трима от тях бяха собствените му деца, четвъртият беше именит мемнонски командир, а петият — прочут, но вече оттеглил се от някогашното си поприще, калимпортски крадец. При това (много удобно за случая, помисли си Соулз) — от гилдията на Басадони.

— Артемис Ентрери и Басадони, в случай че наистина са те, някак са успели да се сдобият с псионист — обясни Соулз.

Петимата тихичко заобсъждаха неочакваната новина.

— Може би това е било скритото оръжие на Артемис Ентрери през всички тези години — обади се Ахдания Соулз, най-младата в стаята.

— Ентрери? — изсмя се Прилио, старият калимпортски крадец. — Надарен със забележителна воля и интелект? Без съмнение. Псионистки умения? Едва ли! Толкова го бива да върти оръжието, че никога не е имал нужда от тях.

— Който и да се домогва до съкровището ми, със сигурност си е намерил съюзник с псионистки умения — рече Соулз. — Смятат, че това им дава преимущество над нас, вярват, че са напипали слабото ми място и несъмнено ще се опитат да се възползват от него. Разбира се, това ги прави още по-опасни. Нищо чудно скоро да последва нападение.

Останалите настръхнаха при тези думи, но никой не изглеждаше прекалено стреснат. Сигурни бяха, че калимпортските гилдии не са се съюзили срещу тях (Кохрин Соулз бе платил немалка сума, за да се увери в това още в началото), а нямаше нито една гилдия в Калимпорт, която да е в състояние, сама или с помощта на още някого, да превземе Далабад. Не и докато Соулз притежаваше меча и ръкавицата и можеше да обезвреди всеки магьосник.

— Нито един войник няма да се прехвърли през стените на крепостта ни — заяви Ахдания със самоуверена усмивка. — Нито един крадец няма да проникне в замъка, прокрадвайки се в непрогледните сенки.

— Освен ако не владее мисловна магия — подхвърли Прилио и погледна към Соулз, ала той само се изсмя.

— Противникът ни вярва, че е открил слабото ни място. Лесно мога да ги спра с това — при тези думи Соулз вдигна ръкавицата, — да не говорим, че разполагам и с други методи…

Той нарочно не довърши, а злата усмивка, изкривила устните му, накара петимата му помощници широко да се ухилят. Защото Кохрин Соулз имаше още един помощник, някой, когото рядко виждаха и до когото рядко прибягваха. Някой, когото използваха най-вече като инструмент за разпити и мъчения, и който предпочиташе да прекарва колкото се може по-малко време сред хората.

— Вие подсигурете отбраната срещу обикновени оръжия — нареди Соулз, — а аз ще се погрижа за защитата срещу мисловни атаки.

С тези думи той отпрати своите помощници и отново насочи цялото си внимание към могъщата магическа ръкавица, чиито червени нишки протичаха през нея като вени, пълни с топла кръв. Да, Соулз ясно усещаше, че някой се опитва да надзърне във владенията му и макар да му се щеше всички завистници да го оставят на мира, предстоящото оживление можеше да се окаже и забавно.

Ихараскрик със сигурност щеше да е доволен.

Далеч под тронната зала на Кохрин Соулз, в своите тунели, за чието съществуване повечето от войниците на Соулз дори не подозираха, Ихараскрик вече знаеше, че някой (или нещо) бе проникнал в оазиса с помощта на псионистка енергия. Ихараскрик беше илитид, човекоподобно създание с глава, наподобяваща огромен мозък и пипала, там, където би трябвало да бъдат носът, устата и брадичката му. Ужасяващо грозни, илитидите бяха надарени със забележителна физическа сила, ала същинската им мощ се дължеше на невероятните им мисловни умения, с които не можеха да се мерят нито хора, нито мрачни елфи. Илитидите бяха в състояние да надвият и най-могъщия противник с помощта на зашеметяващи вълни мисловна енергия, след което или заробваха злощастника, довеждайки го до подобно на транс състояние, или впиваха гнусните си пипала в лицето му и се гощаваха с мозъка.

Ихараскрик вече дълги години работеше с Кохрин Соулз, който го смяташе за нещо средно между свой помощник и свой слуга. Според него двамата бяха сключили напълно честна сделка, печеливша и за двете страни. Това бе станало, след като Соулз беше надвил илитида, впримчвайки мозъка му с помощта на ръкавицата, оставяйки го по този начин беззащитен срещу смъртоносната атака на меча. В действителност, ако Соулз беше избрал да нанесе удар, обръщайки магията на илитида срещу самия него, Ихараскрик просто щеше да потъне в скалите с помощта на енергия, която нямаше да бъде насочена към Соулз и поради това щеше да е недостъпна за магическата ръкавица.

Соулз обаче бе предпочел да не довърши атаката си, точно както колективното съзнание на илитидите беше предвидило. Готов да се възползва от всяка удала му се възможност, Соулз бе сключил сделка с крадеца на мисли — живота му, както и удобно местенце, където да медитира (или както и да се наричаше онова, което илитидите правеха) в замяна на услугите му от време на време, най-вече в защитата на Далабадския оазис.

През всичките тези години на Соулз и през ум не му беше минало, че от самото начало Ихараскрик бе целял точно това и че събратята му го бяха избрали да открие и проучи необикновената ръкавица — нещо обичайно за илитидите, които се интересуваха от всеки предмет, способен да овладее унищожителната им мисловна енергия. Вярно, Ихараскрик все още не беше научил кой знае колко за ръкавицата, ала това ни най-малко не го тревожеше. Илитидите бяха една от най-търпеливите раси във Фаерун и обикновено се наслаждаваха повече на пътя, отколкото на крайната цел, така че Ихараскрик бе напълно щастлив в своя подземен дом.

Когато почувства псионисткото проникване, илитидът веднага разбра, че не е някой негов събрат, проявил интерес към Далабадския оазис и магическата ръкавица.

Напълно уверен в превъзходството си (както всички от своята раса), Ихараскрик бе по-скоро заинтригуван, отколкото разтревожен и дори се подразни, когато Соулз спря опитите на непознатия псионист с магическата си ръкавица. Ала ето че далечният повик се бе завърнал, пренасочен, така че да избегне примката на Соулз, и този път Ихараскрик отговори, привличайки окото на неизвестния псионист надолу, към своето подземие.

Илитидът не се и опита да прикрие изненадата си, когато разбра кой стои от другата страна. Непознатият (не какъв да е, а истински елф на мрака!) също не помисли да скрие собственото си удивление.

— Хасзакин! — изуми се той, използвайки елфическата дума за илитид (дума, в която се съдържаше уважение, каквото Мрачните рядко засвидетелстваха на същество от друга раса).

— Дин Г’еиивалз? — попита Ихараскрик, спомнил си името на един мрачно елфически град, който някога познаваше много добре.

— Мензоберанзан — долетя псионисткият отговор.

— Дом Облодра — веднага се досети илитидът, тъй като в Подземния мрак нямаше илитид, който да не е чувал за този крайно необичаен дом.

— Вече не — отвърна Кимуриел.

Ихараскрик усети горчилката в гласа му, а когато елфът сподели спомените си за падението на своя дом, илитидът разбра на какво се дължи тя. В Смутното време, когато всички магии бяха престанали да действат, единствените, останали незасегнати, бяха псионистите от дом Облодра. Възползвайки се от моментното си преимущество, те бяха отправили предизвикателство към най-могъщите домове в Мензоберанзан, включително и към самата матрона Баенре. Ала тогава ситуацията бе взела напълно противоположен обрат — конвенционалната магия си бе възвърнала силите, а псионизмът временно бе напълно обезсилен. Отговорът на матрона Баенре беше съкрушителен и дом Облодра, с всичките си обитатели и постройки, бе разгромен и запратен в Хищния процеп. Оцелял бе единствено Кимуриел, който бе проявил благоразумието да използва връзките си с Джарлаксъл и Бреган Д’аерте и да се оттегли възможно най-бързо.

— Смятате да нападнете Далабад, така ли? — попита Ихараскрик, сигурен, че ще получи отговор — лоялността, която псионистите проявяваха един към друг, често пъти бе по-силна от тази, която показваха към собствената си раса.

— Далабад ще бъде наш, преди нощта да е отминала.

Изведнъж връзката прекъсна, а когато Кохрин Соулз влезе в тъмната зала, надянал проклетата ръкавица, която така пречеше на псионистката енергия, Ихараскрик разбра на какво се дължи внезапното оттегляне на елфа.

Илитидът се поклони на мъжа, който се мислеше за негов господар.

— Някой се опита да ни проучи — заяви направо Соулз, без да може да скрие напрежението си от отвратително грозното създание.

— Псионист — потвърди илитидът на глас. — Аз също го усетих.

— Могъщ ли е?

Ихараскрик издаде тих, клокочещ звук, който бе равносилен на пренебрежително свиване на рамене трудно му бе да изпитва респект от някого, който не принадлежеше към неговата раса. Оценката на Ихараскрик беше напълно искрена, независимо от това, че точно този псионист беше мрачен елф, а не човек, и на всичкото отгоре — част от дом, който бе добре известен на илитидите. Все пак, въпреки че самият той нямаше за какво да се тревожи, Ихараскрик познаваше мрачните елфи достатъчно добре, за да е сигурен, че Кимуриел Облодра е най-малкият от проблемите, очакващи Кохрин Соулз.

— Могъществото е нещо относително — загадъчно отвърна той.

Кохрин Соулз съвсем ясно почувства магическата енергия, докато се изкачваше по дългата, спираловидна стълба, извеждаща от подземието, и се затича. Мускулите му се напрегнаха до краен предел, ала старите му кости не усещаха болка. Възможно ли бе нападението вече да е започнало?

Пое си дъх, чак когато достигна приземния етаж и завари голяма част от войниците си да разговарят развълнувано, повече заинтригувани, отколкото разтревожени.

— Твоя ли е, татко? — попита Ахдания със светнали очи и виждайки недоумението му, го поведе към една от стаите с източно изложение.

Навън, насред Далабадския оазис, в сърцето на уж непристъпната му крепост, се извисяваше кристална кула.

Навън, обляно от ярките, слънчеви лъчи, се издигаше физическото въплъщение на Креншинибон — сигурен знак, че смъртната им присъда е подписана.

Десницата на Кохрин Соулз запулсира неудържимо. Ръкавицата бе в състояние да поглъща магическа енергия и да я обръща срещу източника й, но макар че могъщият предмет никога досега не го беше разочаровал, само един поглед беше достатъчен на Соулз, за да разбере, че в сравнение с внушителната кула и той, и скъпоценните му оръжия бледнеят, жалки играчки в ръцете на обикновен, слаб смъртен. И без да се опитва, Соулз знаеше, че никога няма да успее да извлече магическата енергия на кулата, усещаше, че поиска ли да го стори, тя ще погълне и него, и ръкавицата. Ледени тръпки пробягаха по тялото му, когато си представи физическия облик, който това поглъщане можеше да приеме — вкамененото му тяло, превърнато във водоливник, украсяващ страховитата кула.

— Твоя ли е, татко? — повтори Ахдания, ала любопитството се изпари от гласа й, а възхитените пламъчета в очите й угаснаха, когато баща й обърна към нея пребледнялото си като платно лице.

Извън крепостните стени на оазиса, скрит между няколко палмови дървета и обгърнат от магически мрак, Джарлаксъл повика кристалната кула. Начаса външната й стена се удължи и към него, досущ гънещо се пипало, плъзна дълъг тунел, който проби магическата тъмнина и спря пред краката му. Уверен, че воините му са по местата си, наемникът се изкачи по стълбите, които отвеждаха в кулата, и с една мисъл нареди на Креншинибон да прибере кристалното си пипало, така че никой повече да не може да проникне вътре.

От удобната си позиция високо над земята, Джарлаксъл спокойно можеше да наблюдава драмата, разиграваща се под него.

— Не можеш ли да заглушиш светлината? — попита той телепатично.

— Светлината е сила — отвърна Креншинибон.

— За теб може би. На мен обаче ми пречи.

Джарлаксъл усети нещо много подобно на сподавен смях, но кристалният отломък все пак се подчини и затъмни източната стена, приглушавайки светлината в стаята. След това му предложи удобно кресло, което се носеше във въздуха, така че наемникът можеше с лекота да се придвижва из стаята и да следи битката, която скоро щеше да започне.

— Забележи, че Артемис Ентрери възнамерява да вземе участие в сражението — подхвърли Креншинибон и накара креслото да отиде до северния прозорец.

Джарлаксъл насочи вниманието си далеч под себе си, към палатките, скалите и дърветата, които се издигаха отвъд крепостните стени. Най-сетне, следвайки указанията на отломъка, успя да различи фигурата, спотаена в гъстите сенки.

— За разлика от нападението над Да’Даклан паша — допълни Креншинибон, макар да знаеше, че и без негова помощ Джарлаксъл си мисли съвсем същото.

Всичко навеждаше на извода, че Ентрери има някаква скрита цел, нещо, което не засягаше Бреган Д’аерте или поне не застрашаваше Джарлаксъл.

Каквато и да беше истината, Джарлаксъл и Креншинибон бяха по-скоро развеселени, отколкото обезпокоени.

Креслото се премести в другата част на малката, кръгла стаичка, откъдето наемникът можеше да проследи първия ход на воините си. Целяща да отклони вниманието, тази атака се състоеше от поредица от кълба магически мрак, спуснати върху външната стена на крепостта. Бойците, които се намираха там, изпаднаха в паника и се защураха напред-назад, крещейки, че трябва да заемат отбранителна позиция спрямо непрогледния мрак. Сториха го (и то доста добре, не пропусна да отбележи Джарлаксъл), ала в този миг започна същинската атака и то не отвън, а отвътре.

Рай’ги беше прекосил вътрешния двор на крепостта, взимайки по три метра наведнъж, без нито за миг да прекъсва поредицата от магии, която бе подхванал. За свой късмет бе открил естествен проход под крепостта и когато изрече последното заклинание за преминаване през стени, пръстта и камъните над тунела изчезнаха.

Воините на Бреган Д’аерте тутакси се издигнаха във въздуха, използвайки вродените си левитационни умения, и изпълниха двора, обгърнати в кълба от мрак — както за да объркат още повече противника си, така и за да се предпазят от ярките лъчи на омразното им слънце.

— Трябваше да нападнем през нощта — рече Джарлаксъл на глас.

— Силата ми е най-голяма през деня — долетя незабавно телепатичният отговор на Креншинибон — недвусмислено напомняне от страна на отломъка, че е по-могъщ от всички бойци на Бреган Д’аерте, взети заедно.

Джарлаксъл доста се смути при тази проява на неприкрита самоувереност, макар и сам да не знаеше защо.

Застанал в дупката, Рай’ги раздаваше нареждания на елфите, които продължаваха да се изливат в двора, нетърпеливи да се хвърлят в бой. Днес магьосникът беше необикновено въодушевен. Кръвта му кипеше както винаги в битка, но в същото време изобщо не му се нравеше, че Джарлаксъл бе избрал да извършат нападението по изгрев-слънце. Според Рай’ги единственото, което подобна глупава постъпка щеше да постигне, бе да постави свикналите да се бият в мрак елфи в неизгодна позиция и то само за да може Джарлаксъл да издигне кристалната кула. Вярно, появата на внушителната кула бе впечатляваща и несъмнено щеше да стресне неприятеля и да му подскаже с колко могъщ противник си има работа. Рай’ги добре знаеше колко полезно бе да всеят подобен ужас в сърцето на врага. Въпреки това всеки път, щом видеше някой от събратята си да примижава болезнено, докато излиза от дупката в земята, изскърцваше със зъби и за кой ли път се опитваше да намери обяснение за странното държание на Джарлаксъл.

Нещо повече — да използват мрачни елфи така неприкрито, му се струваше неоправдан и твърде голям риск. Не можеха ли да постигнат целта си по същия начин, по който възнамеряваха да унищожат Да’Даклан паша — с помощта на хора (или дори коболди), които да замаскират тайното участие на Мрачните? Защото, в крайна сметка, какво щеше да остане от Далабад след края на сражението? Онези, които оцелееха в битката (или с други думи — почти всички, тъй като елфите и този път започнаха атаката си с обичайните стрелички, напоени с приспивателна отрова) така или иначе трябваше да бъдат екзекутирани след края й, за да не могат да издадат истината за нападателите си.

Рай’ги отново си напомни какво бе неговото място в гилдията и че само някоя огромна грешка от страна на Джарлаксъл, грешка, струваща живота на мнозина от Бреган Д’аерте, можеше да му спечели достатъчно подкрепа, за да измести наемника от върха. А може би именно днешната атака щеше да се окаже тази грешка.

Внезапно магьосникът долови промяна във виковете, долитащи откъм крепостната стена, а когато вдигна поглед, установи, че слънцето грее по-ярко, а кълбата магически мрак ги няма. Дупката, която бе отворил в земята, също изчезна, поглъщайки в каменната си паст двама елфи, които тъкмо излизаха. Всичко трая само миг, сякаш някой внезапно се бе протегнал и бе разпръснал магията на Рай’ги, ала и това бе достатъчно, за да отнеме живота на двамата мрачни воини.

Рай’ги изруга Джарлаксъл, ала за кой ли път — съвсем тихичко.

Важното сега бе да остане невредим и да види дали в крайна сметка днешното нападение, дори и да завършеше с пълен провал, няма да се окаже добре дошло за личните му интереси.

Кохрин Соулз неволно направи крачка назад, поразен както от факта, че нападателите, нахлули в крепостта, бяха истински елфи на мрака, така и от магическия отпор, който с такава лекота беше обезсилил ръкавицата му. Излязъл бе от главната постройка, за да повдигне духа на войниците си и с Нокътя на Шарон в ръка се бе насочил натам, откъдето долитаха викове на болка и ужас и където тегнеше магически мрак.

Пропъждането на този мрак, както и затварянето на дупката, през която врагът продължаваше да нахлува, бе нищо работа за могъщата ръкавица, ала Соулз едва не бе повален от прилива на енергия, който парира собствената му обезсилваща магия. Толкова страховита бе тази вълна, толкова първична и неудържима бе силата й, че Соулз никога не би могъл да я спре с ръкавицата.

Нямаше откъде другаде да е дошла, освен от кристалната кула.

Кристалната кула!

Мрачните елфи!

Беше обречен!

След като нареди на войниците да се бият докрай, Соулз се върна обратно в крепостта и повика Ихараскрик, още докато тичаше из пустите коридори, следван по петите от скъпата си Ахдания. Мисловно нареди на Ихараскрик да се появи и да го отведе оттук.

Ала отговор не последва.

— Чу ме — увери Соулз дъщеря си. — Трябва да издържим само докато дойде. След това отиваме право в Калимпорт, за да съобщим на властите, че Мрачните са тук.

— Тежките резета и сложните капани, заложени по пътя, ще задържат врага надалеч — каза Ахдания.

Въпреки смущаващия факт, че нападателите се бяха оказали мрачни елфи, тя наистина го вярваше. Дългите, вити коридори, които криволичеха из основната сграда на крепостта, бяха пълни с тежки каменни врати, подсигурени допълнително с пластове метал и здраво дърво, достатъчно плътни, за да устоят на почти всяко нападение, било то физическо или магическо. А огромният брой капани, заложени между външните стени и покоите на Кохрин Соулз, скътани на сигурно място в сърцето на крепостта, бяха непреодолимо препятствие и за най-опитния крадец.

Но не и за най-хитрия.

Незабелязан от никого, Артемис Ентрери бе успял да се добере до подножието на северната стена. Само по себе си, това бе немалко постижение, невъзможно при обичайни обстоятелства, тъй като крепостта беше заобиколена от открито поле с диаметър повече от трийсет метра, отвъд които се издигаха дървета, палатки и масивни скални късове. Само че обстоятелствата далеч не бяха обичайни. При неочакваната поява на кулата насред двора на крепостта, повечето пазачи се бяха защурали насам-натам, мъчейки се да разберат дали става въпрос за вражеско приспособление или за някое тайно оръжие на Соулз. Дори войниците по крепостните стени не можеха да откъснат очи от внушителната гледка.

Ентрери се прилепи до стената. Магията на взетия назаем елфически плащ пиуафуи нямаше да трае дълго на ярката слънчева светлина, но все пак щеше да му даде достатъчно защита, в случай че някой от стражите се надвесеше от стената и погледнеше навън.

Палачът почака, докато не чу откъм вътрешността на двора да се разнася шум от битка.

За неопитното око крепостната стена изглеждаше непристъпна, построена от бял мрамор, който изпъкваше на фона на кафеникавия пясъчник и сивия гранит. В очите на Ентрери обаче това не бе стена, а удобна стълба, с предостатъчно неравности, за които да се залови.

Достигна върха за броени секунди и много внимателно надникна над ръба. Наблизо имаше двамина стражи, които трескаво презареждаха арбалетите си, без да откъсват очи от битката, кипяща в двора.

Съвършено безшумен, палачът се прехвърли през стената, загърнат в своя елфически плащ, а когато няколко секунди по-късно се спусна от другата й страна, вече бе облечен като един от хората на Кохрин Соулз.

Присъедини се към неколцина войници, които тичаха към мястото на схватката, но се отдели от тях, когато я наближиха, и отново се долепи до стената, и се насочи към отворената врата, където току-що бе зърнал Кохрин Соулз. Старецът се бореше с магията на Мрачните, размахал великолепния си меч. Соулз заотстъпва назад и Ентрери стори същото, влизайки в крепостта преди него.

Веднъж озовал се вътре, убиецът се втурна по коридорите с все същата безшумна стъпка, незабелязан от никого. Тежките врати бяха отворени, смъртоносните капани все още не бяха задействани, докато Соулз и дъщеря му тичаха на няколко крачки след палача, следвани от няколко войници, които залостваха вратите и залагаха клопките. Ентрери достигна вратата, която въвеждаше в покоите на Соулз, с достатъчно преднина, не само за да забележи, че всички капани тук вече бяха задействани, но и за да успее да се погрижи за тях.

Ето как, когато малко по-късно Ахдания Соулз бутна великолепната, украсена със златни листа врата и заедно с баща си пристъпи в уж сигурната стая, Артемис Ентрери вече беше там, спотаен зад пищен, дълъг до пода гоблен.

Тримата далабадски войници — отлично подготвени, с чудесни оръжия, здрави ризници и лъскави щитове, — се приготвиха да посрещнат тримата мрачни елфи, появили се на западната стена. Колкото и да бяха ужасени от гледката на истински елфи на мрака, тримата мъже все пак запазиха достатъчно самообладание, за да се подредят така, че стената да пази гърбовете им.

Елфите се поотдръпнаха един от друг и се нахвърлиха върху противника. Великолепните им мечове, по два у всеки от тях, описваха толкова мълниеносни кръгове, че остриетата им сякаш се сливаха в едно.

За своя чест войниците удържаха позициите си и посрещнаха атаката с добре преценени движения, потискайки желанието да закрещят от ужас и да се нахвърлят сляпо върху врага, както сториха немалко от другарите им наоколо, с пагубни последствия. Постепенно, подхвърляйки си забързани забележки за тактиката на своите противници, тримата мъже започнаха да разгадават сложния, забележително изкусен танц на оръжията им поне дотолкова, че да успеят да отвърнат с няколко свои удара.

Схватката продължи по този начин известно време — тримата войници се оказаха достатъчно разумни, за да останат по местата си, вместо да се подлъжат и да последват отстъпващите от време на време елфи, отслабвайки по този начин защитата си. Дрънчейки звънко, магическите мечове, които Кохрин Соулз беше дал на най-добрите си войници, успешно устояваха на оръжията на Мрачните.

Изведнъж елфите си размениха няколко думи, които тримата им противници не можаха да разберат, и едновременно се хвърлиха в нападение, вдигнали високо великолепните си остриета. В отговор войниците също вдигнаха мечовете и щитовете си и звънтежът, последвал сблъсъка им, се сля в една-единствена протяжна нота, която отекна над двора.

Миг по-късно тя се промени и чак тогава войниците видяха, че и тримата елфи държат само по един меч, а другият се търкаля в краката им.

Вдигнали щитове и оръжия, за да се бранят от продължаващата атака на Мрачните, те разбраха колко са уязвими едва когато чуха изтракването на малките арбалети и почувстваха ужилването на стреличките.

Елфите направиха крачка назад. Тонакин Та’салз, войникът в средата, извика на другарите си, че е улучен, но е добре. Воинът от лявата му страна понечи да каже същото, ала езикът му внезапно натежа и от устните му излязоха само неразбираеми, завалени звуци. Тонакин погледна наляво тъкмо навреме, за да види как другарят му рухва по очи в прахта. Отдясно не долетя дори опит за отговор.

Тонакин остана съвсем сам. Той си пое дълбоко дъх и опря гръб в стената. Тримата елфи се наведоха и вдигнаха изпуснатите си мечове. Един от тях подхвърли нещо на своя език и макар да не разбра думите му, Тонакин ясно разчете смисъла им по лицето му.

Трябваше да падне приспан на земята, това искаше да му каже елфът, и Тонакин напълно се съгласи с него, когато тримата елфи се нахвърлиха отгоре му, размахали страховитите си оръжия в ужасяващо съвършен синхрон.

За своя чест, Тонакин успя да отбие първите два удара.

Подобно бе положението навсякъде из двора и по цялото протежение на крепостната стена. Използвайки предимно обикновени оръжия (макар и подсилени с магия), войниците на Джарлаксъл смазаха съпротивата на далабадските бойци. Наемникът им беше наредил да убиват само в случаите, когато стреличките с приспивателна отрова не свършат работа, и да приемат капитулацията на всички, решили да се предадат. Въпреки това, не пропусна да забележи Джарлаксъл, мнозина от воините му така и не дочакваха да видят дали повалените от отровата няма да се предадат.

Наемникът сви рамене, без да се тревожи кой знае колко. Това бе открита битка, каквато той и войниците му рядко бяха виждали. Ако жертвите се окажеха твърде много, за да може крепостта да функционира нормално, Джарлаксъл и Креншинибон щяха да набавят попълнения от другаде. Във всеки случай, още щом Соулз се бе скрил в сърцето на крепостта, уплашен от мощта на кристалния отломък, битката бе достигнала втората фаза.

Всичко се развиваше по мед и масло. Дворът и крепостните стени вече бяха в ръцете им, а самата твърдина бе пробита на няколко места. Дошло бе време Кимуриел и Рай’ги да излязат на сцената.

Кимуриел взе неколцина от все още будните пленници със себе си и ги принуди да влязат в крепостта.

Използвайки псионистките си умения, той щеше да проникне в съзнанието им, докато вървяха из осеяната с капани постройка, в търсене на стария Соулз.

Джарлаксъл се облегна удобно в стола си високо в кристалната кула. Искаше му се да слезе долу и да се включи във веселбата, но вместо това реши да остане и да сподели триумфа си със своя най-могъщ съюзник, Креншинибон, като дори позволи на отломъка отново да изтъни източната стена, допускайки повече светлина в кулата.

 

 

— Къде се е дянал? — беснееше Соулз, докато крачеше напред-назад из стаята. — Ихараскрик!

— Може би не е в състояние да дойде — предположи Ахдания и се приближи до гоблена, зад който се бе спотаил Ентрери.

Палачът знаеше, че може да я убие с едно-единствено движение, след което да се заеме със същинската си цел, ала любопитството му беше пробудено и той потисна този порив.

— Може би силата от кулата… — започна Ахдания.

— Не! — прекъсна я баща й. — Ихараскрик е недосегаем за подобни неща. Той и събратята му виждат всичко по… различен начин.

Още преди старият Соулз да бе довършил, дъщеря му ахна и отстъпи назад, а очите й се разшириха.

Уверен, че Ахдания е прекалено погълната от онова, което бе привлякло вниманието й, палачът приклекна на едно коляно и предпазливо надникна иззад гоблена тъкмо навреме, за да види как от псионисткия портал, зейнал пред Кохрин, в стаята пристъпва един илитид.

Крадец на мисли!

Убиецът отстъпи зад гоблена, мъчейки се да подреди мислите, гонещи се в главата му. Малко неща бяха в състояние да разтърсят Артемис Ентрери, който се бе научил да оцелява на улицата от съвсем ранна възраст и се бе издигнал до върха на безмилостната си професия, и който бе преживял както Мензоберанзан, така и още много срещи с мрачните елфи. Едно от тези неща бяха илитидите. Ентрери беше видял немалко от тях в града на Мрачните и ги ненавиждаше по-силно от всяко друго създание. Онова, което го отблъскваше така, не бе ужасяващият им външен вид, макар че в очите на всички други раси илитидите бяха потресаващо грозни.

Не, онова, от което палачът се отвращаваше толкова, бе самата им същност, съвършено различният начин, по който гледаха на света, както и Соулз току-що беше споменал.

През целия си живот Артемис Ентрери бе печелил надмощие над враговете си, защото ги разбираше по-добре, отколкото те него. Мрачните елфи се бяха оказали малко по-голямо предизвикателство, най-вече защото бяха твърде опитни в плетенето на коварни интриги, за да бъде палачът сигурен какво се върти в главите им.

С илитидите (въпреки че контактите му с тях бяха съвсем мимолетни) това положение ставаше многократно по-неизгодно. Артемис Ентрери не бе в състояние да проумее подобен противник, защото не бе в състояние да погледне на света през неговите очи.

Дори за миг.

Ето защо палачът се сви зад гоблена, като се опитваше да заеме възможно най-малко място и се вслушваше във всяка дума, всеки звук, всяко поемане на дъх.

— Защо не се отзова на повика ми веднага? — попита Кохрин Соулз.

— Става въпрос за мрачни елфи — отвърна Ихараскрик с типичния за расата си гъгнещ глас, който в ушите на Ентрери звучеше като гласа на някой старец, задавян от храчки. — Проникнали са в крепостта.

— Трябваше да дойдеш по-рано! — извика Ахдания. — Можехме да ги надвием…

Ахдания не успя да довърши, останала внезапно без дъх. Тя се олюля немощно, сякаш едва се държеше на крака и Ентрери разбра, че илитидът току-що я бе ударил с мощна мисловна вълна.

— Какво да сторя? — вайкаше се Соулз.

— Нищо не можеш да сториш — отвърна Ихараскрик. — Обречен си.

— Оп-п-питай се да п-п-преговаряш с тях, т-т-татко! — извика посъвзелата се Ахдания. — Дай им, каквото искат, иначе сме загубени!

— Те ще вземат онова, което искат — увери я Ихараскрик и отново се обърна към баща й. — Не можеш да им предложиш абсолютно нищо. Безнадеждно е.

— Татко? — проплака Ахдания с внезапно изтънял глас.

— Заповядвам ти да ги нападнеш! — заяви Соулз и насочи страховития си меч към гърдите на илитида. — Разправи се с тях!

От устните на Ихараскрик се откъсна подобен на задавено прокашляне звук, който осмелилият се да надникне иззад гоблена Ентрери разпозна като искрено забавление.

Кохрин Соулз също разбра какво означава странният звук, защото лицето му пламна.

— Става въпрос за елфи на мрака — повтори илитидът. — Не ти ли е ясно? Безнадеждно е.

Кохрин Соулз понечи да отговори, да се кара, да настоява Ихараскрик да се заеме с отбраната на крепостта, ала после, сякаш всичко най-сетне му бе станало кристално ясно, замълча и се взря в подобния на октопод свой събеседник.

— Знаел си! — обвинително рече Соулз. — Когато псионистът проникна в Далабад, той…

— Още тогава разбрах, че е мрачен елф — не отрече Ихараскрик.

— Предател! — изрева Соулз.

— И дума не може да става за предателство — безразлично отбеляза илитидът. — Никога не сме били нито приятели, нито дори съюзници.

— Но ти си знаел!

Ихараскрик не си даде труда да му отговори.

— Татко? — обади се Ахдания, разтреперана от глава до пети.

С мъка поемайки си дъх, баща й вдигна лявата си ръка, за да избърше потта и сълзите, стичащи се по лицето му.

— Какво да сторя? — шепнеше Соулз. — Какво…

Странният, кашлящ звук отново изпълни стаята и този път у Ентрери не остана никакво съмнение — илитидът се надсмиваше над жалкия човек.

Кохрин Соулз се взе в ръце и впери ядовит поглед в него.

— Всичко това ти се струва забавно, така ли? — процеди той през зъби.

— Забавлява ме иронията в постъпките на нисшите раси — отвърна Ихараскрик. — Колко много прилича вайкането ти на хленча на твоите жертви! И както те напразно се молеха да пощадиш живота им, така и ти ще просиш милост от врага, чието могъщество дори не можеш да си представиш!

— Враг, който ти познаваш достатъчно добре! — изтъкна Соулз.

— Предпочитам Мрачните пред жалката ти раса — преспокойно призна илитидът. — Те никога не молят за милост, която знаят, че няма да получат. За разлика от хората, те приемат слабостите на мислещите същества. При тях, както и при вас, няма по-важна движеща сила от личния интерес, но за разлика от вас, те го осъзнават съвсем ясно.

И като се поклони лекичко, Ихараскрик добави:

— Това е цялото уважение, което ще получиш от мен. Бих могъл да насоча част от енергията си към теб, за да я уловиш и използваш срещу Мрачните (а те ще бъдат тук всеки момент), но няма да го сторя.

Артемис Ентрери съвсем ясно видя как отчаянието на Кохрин Соулз бе изместено от слепия гняв на човек, който вече няма какво да губи — изражение, което убиецът бе виждал безброй пъти през годините, прекарани в джунглата на калимпортските улици.

— Но ръкавицата все още е у мен! — властно заяви Соулз и вдигна великолепния си меч. — Поне ще изпитам удоволствието да видя как умираш преди мен!

Още преди Соулз да успее да довърши, Ихараскрик се сля с каменния под и изчезна.

— Проклет да си! — изрева Соулз. — Проклет да…

Гневният му вик бе прекъснат от силно тропане по вратата.

— Дай ми магическата си пръчка! — кресна Соулз и се обърна към дъщеря си.

Изправена пред пищния, простиращ се чак до пода гоблен, Ахдания стоеше напълно неподвижна и дори не посегна към магическата пръчка, втъкната в колана й.

Миг по-късно, с все същото непроменено изражение, тя се свлече на земята.

Зад нея се показа Артемис Ентрери.

Очите на Кохрин Соулз се разшириха, когато дъщеря му рухна на пода — не от уплаха за Ахдания, а от тревога за собствената му безопасност.

— Толкова по-лесно щеше да бъде, ако просто ми бе продал меча си — отбеляза палачът.

— Знаех си, че ти стоиш зад всичко това, Артемис Ентрери! — изръмжа Соулз и пристъпи към убиеца, без да сваля поглед от лицето му.

Кървавочервеното оръжие проблесна заплашително.

— Давам ти последна възможност да го продадеш — продължи наемникът и Соулз се закова на място, без да може да повярва на ушите си. — Срещу живота на дъщеря ти — добави Ентрери и сведе острието на изумрудената си кама към падналата Ахдания. — За собствения си живот също ще трябва да се спазариш, ала не с мен.

Откъм коридора се разнесе нов тропот, последван от шум от водеща се битка.

— Близо са, Соулз — отбеляза Ентрери. — Твърде близо и твърде много.

— Как можа да доведеш елфи на мрака в Калимпорт! — изръмжа Соулз в отговор.

— Те сами дойдоха — поправи го палачът. — Аз просто имах благоразумието да не се опитвам да им преча. Е, приемаш ли предложението ми? Мога да спася Ахдания — тя не е мъртва, просто спи.

За да подсили думите си, Ентрери вдигна миниатюрна стреличка с необичайна форма — елфическа стрела, напоена с приспивателна отрова.

— Дай ми меча и ръкавицата — още сега! — и ще пожаля живота й. След това можеш да се опиташ да откупиш собствения си живот. Мечът няма да ти помогне особено срещу Мрачните, защото те не се нуждаят от магия, за да се справят с теб.

— Но ако ще трябва да откупувам живота си, защо да не го сторя с меч в ръка? — попита Соулз.

В отговор Ентрери кимна по посока на Ахдания.

— Откъде да съм сигурен, че ще удържиш на думата си? — добави Соулз.

Без да каже нито дума, убиецът впи леден поглед в лицето му.

В този миг на вратата се потропа и Соулз, сякаш тласнат от резкия звук, се хвърли към Ентрери, вдигнал могъщия си меч.

Палачът разполагаше с достатъчно време, за да убие Ахдания, преди да отскочи, но не го стори. Вместо това се скри зад гоблена и като приклекна ниско, изтича до другия му край, а след него отекна звукът на раздиран плат. Нокътя на Шарон с лекота потъваше в плътната материя, откъртвайки дори парчета от стената зад нея.

Когато излезе от другата страна на гоблена, Ентрери видя Соулз да се насочва към него с полуобезумяло, тържествуващо изражение.

— Какво ли ще кажат мрачните елфи, когато дойдат и открият Артемис Ентрери мъртъв? — изкряска Соулз и замахна към рамото на палача.

Убиецът, който междувременно бе извадил собствения си меч, с лекота отби удара, ала Соулз беше много добър, и преди Ентрери да успее да замахне с камата, която държеше в лявата си ръка, той вдигна Нокътя на Шарон пред гърдите си.

Респектиран не толкова от противника си, колкото от великолепното му оръжие, Ентрери отстъпи назад.

Знаеше за Нокътя на Шарон достатъчно, за да осъзнае, че и най-незначителната драскотина, получена от острието му, ще се разпростре и забере и най-вероятно ще го убие.

Напълно уверен, че рано или късно ще намери пролука в защитата на Соулз, Ентрери започна да описва бавни кръгове около него.

Соулз замахна ниско и палачът трябваше да отскочи, следващият удар пък го накара да приклекне, като в същото време отби аленото острие с меча си и натисна с все сила. Атаката на Соулз беше мълниеносна и изпълнена толкова безупречно, че почти всеки противник би получил поне някоя драскотина…

… Ентрери обаче остана невредим. Вместо това Соулз се видя принуден да отстъпи и да замахне настрани, тъй като незнайно как палачът се бе озовал вдясно от него, докато отбиваше третия му удар.

Соулз изръмжа раздразнено, когато двамата пак се озоваха лице в лице, а Ентрери отново зае хладнокръвната си, дебнеща позиция. Този път, вместо да остане неподвижен, Соулз също започна да описва бавни кръгове, като (не пропусна да забележи Ентрери) леко влачеше единия си крак, очевидно готов да смени посоката само за миг, отрязвайки всеки път за отстъпление.

— Значи жадуваш да притежаваш Нокътя на Шарон, убиецо? — изсмя се подигравателно Соулз. — А осъзнаваш ли всъщност истинското му могъщество, знаеш ли докъде се простират страховитите му способности.

Ентрери бавно заотстъпва, първо наляво, после надясно, позволявайки на Соулз да стесни полето на битката. Започваше да губи търпение, а и звуците, които долитаха откъм вратата, красноречиво говореха, че съпротивата от другата й страна много скоро ще бъде надвита. Вратата бе великолепна и забележително яка, но дори това нямаше да й помогне задълго, а Ентрери искаше да приключи с всичко това преди появата на Рай’ги и Мрачните.

— Мислиш си, че съм просто един старец — подхвърли Соулз и се нахвърли отгоре му, замахнал за нов удар.

Ентрери го посрещна и този път отвърна на атаката с атака. Мечът му се провря под оръжието на Соулз и го отби настрани, след което палачът се завъртя и пристъпи напред, вдигнал изумрудената си кама, ала почти веднага се видя принуден да се отдръпне, тъй като лявата му ръка се озова твърде близо до опасния магически меч.

— Може и да съм стар — продължи Соулз решително, — но черпя сили от меча. Мога да въртя оръжието не по-зле от теб, Артемис Ентрери — докато имам Нокътя на Шарон, ти си обречен.

И той отново се хвърли в нападение, ала палачът се измъкна с лекота и отстъпи към стената. Скоро щеше да се окаже хванат натясно, но това можеше да се каже и за Соулз, който също нямаше да има къде да отиде нито пък достатъчно време, за да го стори.

— Бягай, бягай като уплашен заек, убиецо! — изсмя се Соулз подигравателно. — Познавам те, Артемис Ентрери. Познавам те! Виж!

Още докато говореше, Соулз размаха Нокътя на Шарон пред себе си и палачът беше принуден да притвори очи, тъй като зад острието се извиха валма непрогледен мрак.

Не, с изненада установи Ентрери миг по-късно, от острието бликнаха валма непрогледен мрак и по-точно — облаци от пепел, които се задържаха във въздуха и се завихриха, променяйки бойното поле според намеренията на Соулз.

— Познавам те — викна Соулз и пристъпи напред, без да спира да размахва меча си, изпълвайки въздуха с още и още пепел.

— Да, познаваш ме — спокойно отвърна Ентрери и Соулз неволно забави крачка, припомнил си внезапно с кого си има работа. — Познаваш ме, защото нощем идвам в сънищата ти, Кохрин Соулз, в най-страшните ти кошмари. И когато надзърнеш в сенките им, виждаш ли тези очи да се взират в теб?

При тези думи палачът направи крачка напред и лекичко подхвърли меча си, внимателно преценявайки ъгъла, така че Кохрин Соулз да види единствено приближаващото се острие.

В този миг вратата стана на трески.

Соулз сякаш не го забеляза, напълно погълнат от двубоя с Ентрери. Мечът му удари върха на вражеското острие, после се спусна надолу и настрани. Толкова добре бе изиграл палачът хода си, че движенията на Соулз само затвърдиха илюзията, че оръжието все още е в ръката му.

Соулз се хвърли напред, право в сърцето на черната пепел, и с все сила замахна натам, накъдето знаеше, че се намира противникът му.

Миг по-късно замръзна, усетил остро убождане в гърба. Камата на Ентрери потъна в тялото му.

— Виждаш ли тези очи да се взират в теб, когато надзърнеш в непрогледните сенки на най-страшните си кошмари, Кохрин Соулз? — повтори убиецът. — Това са моите очи.

Соулз почувства как жизнената му енергия бавно го напуска. Ентрери все още не бе нанесъл смъртоносен удар, пък и нямаше нужда да го прави. Соулз беше победен и го знаеше. Нокътя на Шарон се изплъзна от пръстите му и тупна на пода, а ръката му увисна безпомощно.

— Ти си демон! — изръмжа той.

— Аз? — невинно попита Ентрери. — Не беше ли Кохрин Соулз този, който бе готов да пожертва дъщеря си заради едно оръжие?

Още докато говореше, убиецът посегна и дръпна черната ръкавица от десницата му. За изненада на Соулз, тя падна на земята.

Откъм изкъртената врата се разнесе глас, мелодичен, ала въпреки това остър, говорещ на език, който се лееше плавно, макар и накъсван от резки, отсечени съгласни.

Ентрери се отдръпна. Соулз се обърна и над валмата пепел, които бавно се слягаха на пода, видя няколко мрачни елфи да пристъпват в стаята.

Кохрин Соулз пое дълбоко дъх. Беше се справял и с по-страшни противници, напомни си той. Беше преговарял с илитид и бе преживял срещи с най-опасните главатари на калимпортските гилдии. Вниманието му се насочи към Ентрери, който бавно се отдалечаваше, потънал в разговор с предводителя на Мрачните.

А драгоценният му меч, най-скъпото, което притежаваше и заради което наистина бе готов да пожертва дори живота на родната си дъщеря, лежеше в краката му, незабелязан от никого.

Ентрери се отдалечи още малко. Никой от Мрачните не се приближи, нито го погледна.

Нокътя на Шарон, така примамливо близо, сякаш го викаше.

Напрягайки тялото си до краен предел, преценил до съвършенство и най-малкото си движение, Соулз светкавично се приведе, нахлузи черната ръкавица на дясната си ръка и преди да успее да осъзнае, че тя не му пасва както преди, грабна могъщия меч и се обърна към Ентрери, ръмжейки:

— Кажи им, че ще говоря с предводителя им… — започна той, но остатъкът от изречението се изгуби в гърлото му, а гласът му подрезгавя, сякаш нещо се бе впило в гласните му струни.

Лицето му се разкриви причудливо, чертите му сякаш се удължиха по посока на меча.

Всички в стаята замлъкнаха и насочиха изумени погледи към Соулз.

— Д-д-дано се продъниш в Д-д-деветте… в Д-д-деветте пъкъла, Ентрери! — с мъка процеди Соулз с накъсван от мъчителни стонове глас.

— Какво става? — обърна се Рай’ги към Ентрери.

Палачът дори не си даде труда да му отговори и продължи да наблюдава развеселено обречената битка на Кохрин Соулз с могъщия меч. Лицето на Соулз отново се удължи, а от тялото му започнаха да се извиват струйки дим. Опита се да извика, ала от устните му се откъсна единствено задавено клокочене. Димът стана по-силен и Соулз затрепери неудържимо, все така мъчейки се да извика.

Ала от устата му излезе само струя гъст дим.

После всичко сякаш застина. Борейки се да си поеме дъх, Соулз се взря в Ентрери.

Кохрин Соулз живя само толкова, колкото на лицето му да се изпише най-потресеното и ужасено изражение, което Ентрери някога беше виждал. Изражение, от което палачът изпита искрено удоволствие. Имаше нещо твърде познато в начина, по който Соулз бе изоставил дъщеря си.

Тялото на Кохрин Соулз изригна с оглушително пращене. Кожата и плътта се стопиха върху лицето му, оставяйки само гол череп и чифт широко отворени, ужасени очи.

Нокътя на Шарон отново тупна на пода, ала вместо да издрънчи, само изтрополи глухо. Обезобразеният труп на Кохрин Соулз рухна на земята.

— Обясни! — нареди Рай’ги на Ентрери.

Палачът прекоси стаята и с десница, върху която беше надяната ръкавица, досущ като тази върху ръката на Соулз, се пресегна и преспокойно вдигна най-новото си завоевание.

— Моли се да не отида в Деветте пъкъла, които със сигурност те очакват, Кохрин Соулз — рече той. — Защото срещна ли те там, ще те измъчвам до края на вечността.

— Обясни! — заповяда Рай’ги още по-настойчиво.

— Да обясня? — повтори Ентрери и като се обърна към елфа, сви рамене, сякаш отговорът се разбираше от само себе си. — Аз бях подготвен, а той се оказа глупак.

Рай’ги го изгледа заплашително и Ентрери се усмихна доволно, надявайки се развеселеното му изражение да вбеси магьосника дотам, че да го подтикне да стори нещо.

Защото сега Ентрери държеше Нокътя на Шарон и носеше ръкавицата, с която можеше да улови всяка магия и да я насочи срещу нападателя си.

Светът току-що се бе променил по начин, който омразният Рай’ги изобщо не си и представяше.