Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (19)

Осемнадесета глава
Достойни противници

— Бил е Ентрери — с лукава усмивка заяви Шарлота Веспърс, докато няколко дни по-късно оглеждаше един от оркските трупове на планинския склон. — Прецизността, с която са нанесени раните, а и ето — тук има пробождане с кама, там пък — с меч.

— Мнозина се бият с кама и меч — възрази Горд Абрикс, който беше в човешкия си облик, и разпери ръце, разкривайки камата и меча, висящи на кръста му.

— Ала малцина удрят толкова точно — изтъкна Шарлота.

— А и тези другите — добави Берг’иньон на езика на Повърхността и махна с ръка към купчината трупове в подножието на голям камък. — Били са поразени от ками, които някой е хвърлил по тях, а аз познавам само едного, който носи със себе си толкова много ками.

— Та ти броиш раните, не камите! — не отстъпваше Горд Абрикс.

— В битка като тази разлика между двете няма — обясни Берг’иньон. — Раните са нанесени с хвърляне, не с обикновено пронизване, защото по краищата им няма разкъсване, само едно-единствено дълбоко убождане. А се съмнявам, че някой би могъл да запрати половин дузина ками по противника си, след което да изтича до него, да ги извади от тялото му и да се заеме със следващия неприятел.

— Къде тогава са тези ками, мрачни елфи? — съмнението в гласа на плъхочовека беше очевидно.

— Камите на Джарлаксъл са магически и изчезват — студено обясни Берг’иньон. — И разполага с почти неограничен запас от тях. Това, което виждате, е дело на Джарлаксъл, при това имайте предвид, че далеч не е най-доброто, на което е способен.

Шарлота и Горд Абрикс се спогледаха неспокойно, макар недоверчивото изражение да не изчезна от лицето на плъхочовека.

— Май още не уважаваш достатъчно мрачните елфи? — заплашително процеди Берг’иньон.

Горд Абрикс направи крачка назад и вдигна ръце пред себе си.

Шарлота го изгледа изпитателно. Горд Абрикс искаше да се сбие дори когато пред себе си имаше елф на мрака. Шарлота не бе виждала Берг’иньон Баенре в действие, но за сметка на това бе виждала другарите му, които до един говореха за уменията му с искрено възхищение. Другари, всеки от които, макар да не можеше да се мери с Берг’иньон, с лекота би се справил със самоуверения Горд Абрикс. Да, осъзна Шарлота, собственото й оцеляване щеше да зависи от това да се държи колкото може по-надалеч от Горд Абрикс и гнусните му събратя, защото те не изпитваха никакъв респект, единствено сляпа омраза към Артемис Ентрери и искрена неприязън към Мрачните. Нямаше съмнение, че Горд Абрикс щеше да поведе всички край себе си, били те плъхочовеци или хора, към сигурна гибел.

Шарлота Веспърс, която винаги намираше начин да оцелее, не искаше да има нищо общо с това.

— Телата са студени, а кръвта е пресъхнала, но дивите зверове още не са ги разкъсали — отбеляза Берг’иньон.

— Не може да е станало преди повече от два дена — добави Шарлота и двамата погледнаха към Горд Абрикс.

Плъхочовекът кимна и по устните му плъзна зла усмивка:

— Аз ще се погрижа — заяви той и отиде да говори със спътниците си, които го чакаха от другата страна на бойното поле.

— Запътил се е право към царството на смъртта — тихичко подхвърли Берг’иньон, когато двамата с Шарлота останаха сами, и тя го изгледа любопитно.

Съгласна бе, разбира се, ала защо тогава Мрачните допускаха Горд Абрикс да играе толкова централна роля в жизненоважното преследване, с което се бяха заели.

— Горд Абрикс си мисли, че ще ги залови — рече Шарлота. — И двамата. Ти обаче далеч не изглеждаш толкова убеден.

Берг’иньон се изсмя на тази абсурдна забележка.

— Няма съмнение, че Ентрери е много опасен противник — рече той.

— Повече, отколкото си мислиш — побърза да добави Шарлота, която добре познаваше подвизите на палача.

— Въпреки това от двамата той е далеч по-лесната плячка — увери я Берг’иньон. — Джарлаксъл оцелява векове наред благодарение на находчивостта и уменията си. Процъфтява в място, където властва насилие, каквото в Калимпорт дори не можете да си представите. Издигнал се е до върха в град на непрестанни войни. Град, в който мъжете не се издигат. Жалкият Горд Абрикс не е в състояние да проумее истината за Джарлаксъл, ти също, затова, от уважение към теб, те предупреждавам — пази се от него.

За миг Шарлота онемя и дълго се взира в пълния с изненади елф. От уважение към нея? Тази мисъл я ласкаеше, ала едновременно с това я изпълваше с ужас, защото отдавна се бе научила да търси скрит смисъл във всяка дума на Мрачните. Възможно бе Берг’иньон току-що да й е направил огромен комплимент. Възможно бе също така да бе заложил капана, който щеше да доведе до нейната гибел.

Шарлота сведе поглед към земята и потъна в мисли, хапейки долната си устна. Може би подготвяше почвата за пълния й крах, така както Кимуриел и Рай’ги правеха с Горд Абрикс. Замислеше ли се за Джарлаксъл и Креншинибон, веднага й ставаше ясно, че Рай’ги изобщо не очаква плъхочовекът и жалките му събратя да победят двама могъщи воини като Ентрери и Джарлаксъл. Ако успееха, кристалният отломък щеше да се озове в ръцете на Горд Абрикс и кой можеше да си представи поразиите, които плъхочовекът щеше да сътвори, преди Рай’ги и Кимуриел да му го отнемат? Не, Рай’ги и Кимуриел не вярваха, че Горд Абрикс въобще ще се доближи до отломъка, нито пък искаха това да се случи.

Шарлота вдигна очи към Берг’иньон и при вида на лукавата му усмивка, разбра, че той току-що бе проследил мислите й с такава лекота, сякаш тя ги беше изрекла на глас.

— Мрачните елфи винаги използват някоя по-нисша раса, която първа да се хвърли в битката — рече той. — В крайна сметка, никога не можем да сме сигурни какви изненади ни е подготвил врагът.

— Плява — отбеляза Шарлота.

Лицето на Берг’иньон бе напълно безизразно, без следа от милост и Шарлота знаеше, че не се нуждае от друго потвърждение.

По гърба й неволно пробяга тръпка на ужас, когато срещна този леден поглед, безстрастен и жесток, недвусмислено напомняне, че Мрачните наистина са различни от тях и много, много по-опасни. Артемис Ентрери може би най-много от всички, които тя познаваше, се доближаваше по темперамент до тях, ала даже той бледнееше, когато станеше дума за чиста, непримесена с нищо злина. Тези дълголетни създания бяха способни на пресметливо безсърдечие, каквото хората не бяха в състояние дори да си представят, камо ли да се доближат до него. Шарлота погледна към Горд Абрикс и събратята му и се зарече да стои колкото се може по-далеч от обречените същества.

 

 

Демонът се гърчеше в конвулсии на пода, кожата му димеше, кръвта във вените му кипеше.

Кадърли не почувства съжаление, макар да му беше неприятно, че трябва да се принизи така. Не обичаше да изтезава когото и да било, пък бил той и демон, а никъде нямаше същество, което повече да заслужава да бъде измъчвано. Не обичаше да си има вземане-даване с обитателите на долните равнини, ала бе принуден да го прави заради храма, заради жена си, заради децата си.

Кристалният отломък се бе запътил към него, идваше за него, в това Кадърли беше сигурен, и предстоящата битка можеше да се окаже също толкова важна, колкото и войната му срещу Туанта Куиро Мианкей, ужасяващото Проклятие на хаоса. Толкова важна, колкото и издигането на катедралата — каква полза от „Възвисяване на вярата“, ако толкова скоро след издигането си бъдеше срината до основи от Креншинибон?

— Знаеш отговора — рече Кадърли с цялото спокойствие, което можа да придаде на гласа си. — Кажи ми и ще те пусна.

— Глупак си ти, служителю на Денеир! — изръмжа демонът на пресекулки, заради спазмите, които разтърсваха тялото му. — Осъзнаваш ли какъв враг си създаваш в лицето на Мизферак?

Кадърли въздъхна:

— Значи продължаваме — прошепна той уж на себе си, но всъщност знаеше, че Мизферак не само чува думите му, но и прекрасно разбира какво означават.

— Пусни ме! — заповяда демонът.

— Йок ту Мизферак бе-енк до-ту — занарежда Кадърли и в съвършено очертания защитен кръг демонът се загърчи още по-мъчително. — Ще ни отнеме колкото ти решиш — ледено каза Кадърли. — Уверявам те, че нямам милост за такива като теб.

— Ние… не… искаме… милост — с мъка успя да процеди Мизферак, преди да бъде връхлетян от поредния мъчителен спазъм, който го накара да се замята по пода, сипейки проклятия на гнусния си език.

Кадърли тихо продължи да нарежда думите на заклинанието си, черпейки сили за неприятната задача от мисълта, че много скоро над децата му можеше да надвисне смъртна опасност.

 

 

— Не беше се изгубил! Играеше си с мен! — ревна Айвън Широкоплещи.

— Ду-даски лабиринт! — яростно възрази Пикел.

Тонът на обикновено кроткото зеленобрадо джудже постресна Айвън:

— Доста си приказлив, откакто стана ду-дад, а?

— Ой! — размаха юмрук във въздуха Пикел.

— Бива ли да си играеш в лабиринта, когат’ Кадърли се е захванал с такваз черна задача! — скара му се Айвън.

— Ду-даски лабиринт — тихо промърмори Пикел и сведе поглед.

— Както щеш го наричай — продължи да ръмжи Айвън, който никога не си бе падал особено по градинарските увлечения на брат си и ги смяташе за неестествени за едно джудже. — Може да се нуждае от нас, глупак такъв!

При тези думи Айвън вдигна брадвата си и мускулите на късите му, яки ръце, се напрегнаха.

В отговор Пикел се ухили широко и вдигна тежка сопа.

— Чудесна работа върши срещу демоните! — измърмори Айвън.

— Ша-ла… — започна Пикел.

— Да, да, знам как се казва — прекъсна го брат му. — Ша-ла-ла. Ама ми се чини, че за един демон туй си е най-обикновена подпалка.

Усмивката на Пикел отстъпи място на свирепа гримаса.

В този миг вратата на стаята за призовавания се отвори и изтощеният Кадърли прекрачи прага й. Или поне се опита, но се препъна в нещо и се просна по лице на пода.

— Опа! — извинително рече Пикел.

— Брат ми тури един от магическите си капани — обясни Айвън, докато помагаше на Кадърли да се изправи. — Тревожеше се отвътре да не изскочи някой демон.

— И затова е решил да го спъне и да го довърши със сопата си — сухо рече младият свещеник.

— Ша-ла-ла! — щастливо възкликна Пикел, без изобщо да забележи сарказма в гласа на Кадърли.

— Няма опасност да излезе някой демон, нали? — попита Айвън за всеки случай и надзърна зад Кадърли.

— Вече отпратих Мизферак обратно в собственото му измерение — увери ги Кадърли. — Отмених стогодишното изгнание, което му бях наложил, защото имах един доста специфичен въпрос, и след като той ми отговори, вече нямах — и се надявам да нямам — нужда от него.

— Трябваше да го задържиш още малко, та двамата с брат ми да го понатупаме! — рече Айвън.

— Ша-ла-ла! — съгласи се Пикел.

— Пазете си силата, защото се боя, че ще имате нужда от нея — отвърна Кадърли. — Научих как може да бъде унищожен кристалният отломък или поне вече знам кое същество е в състояние да го стори.

— Някой демон? — попита Айвън.

— Някой ду-дад? — с надежда предположи Пикел.

Кадърли поклати глава и понечи да отговори на Айвън, но се позабави, колкото да си придаде престорено недоумяващо изражение при думите на Пикел, който само сви рамене и засрамено промълви:

— Ооо!

— Не, не е демон — обясни Кадърли накрая. — От тази равнина е.

— Великан?

— Нещо по-голямо.

Айвън отвори уста да каже нещо, после я затвори и изпитателно се вгледа в мрачното изражение на Кадърли, а мислите му се насочиха към всичко, което бяха преживели заедно.

— Нека се опитам да отгатна още веднъж — рече той.

Кадърли не отговори.

— Дракон — заяви Айвън.

— Ооо! — проточи Пикел.

Кадърли не отговори.

— Червен дракон — уточни Айвън.

— Ооо! — повтори Пикел.

Кадърли не отговори.

— Голям червен дракон — рече Айвън. — Огромен червен дракон! Стар като планините.

— Ооо! — откъсна се от Пикел за трети път.

Кадърли просто въздъхна.

— Старият Файрън е мъртъв — гласът на Айвън неволно потрепери и напълно основателно — битката им с огромния червен дракон едва не бе завършила пагубно за всички тях.

— Файрънтенимар не бе нито последният, нито най-едрият от своя род, уверявам ви — отвърна Кадърли.

— Значи искаш да отнесем онуй нещо при някой червен дракон? — Айвън не можеше да повярва на ушите си. — Някой по-голям и от стария Файрън?

— Това научих — потвърди Кадърли. — Червен дракон, прастар и огромен.

Айвън поклати глава и хвърли сърдит поглед на Пикел, който отново проточи своето „Ооо!“.

Сега вече Айвън не можа да се сдържи и се изкиска.

Бяха се натъкнали на стария Файрънтенимар на път за планината, в която се бяха укрепили поданиците на злия баща на Кадърли. С помощта на мощна магия Кадърли беше „укротил“ дракона и го бе накарал да ги пренесе над Снежните планини. При една битка дълбоко в планинските недра магията се бе развалила и старият Файрън се бе обърнал срещу доскорошните си господари, жадуващ разплата. Кадърли някак си бе успял да омаломощи дракона достатъчно, за да може Вандър, дружески настроеният великан, да му отсече главата, ала и Айвън, и останалите знаеха, че победата им се дължеше колкото на уменията им, толкова и на чист късмет.

— Дризт До’Урден ти каза къде имало още една от тез’ твари, нали? — спомни си Айвън.

— Знам къде мога да открия един — мрачно отговори Кадърли.

В този миг Даника влезе в стаята с усмивка на уста… поне докато не видя израженията им.

— Пуф! — обади се Пикел и излезе, като си издаваше различни причудливи звуци под носа.

Даника го изгледа озадачено и се обърна към брат му.

— Ду-дад — обясни Айвън. — Не се бои от никое естествено създание. И понеже няма нищо по-противоестествено от един червен дракон, Пикел не е особено доволен.

И като изсумтя, Айвън последва брат си навън.

— Червен дракон? — попита Даника.

— Пуф! — отвърна свещеникът.