Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (2)

Първа глава
Когато той надзърна вътре

Много предпазливо Дуавел Тигъруилис влезе в малка, слабо осветена стаичка в задната част на „Медната миза“. Дуавел, забележително способна полуръстка, находчива, съобразителна и добра с камата, не беше свикнала да пристъпва на пръсти в собственото си заведение, макар то да бе толкова сигурно, колкото бе възможно в град като Калимпорт. Сега обаче ставаше въпрос за Артемис Ентрери, а в цял свят нямаше място, което да може да се нарече сигурно, щом той се появеше в него.

Когато Дуавел влезе, убиецът крачеше напред-назад из малката стаичка и дори не я забеляза. Полуръстката го изгледа заинтригувано. Знаеше, че напоследък Ентрери е напрегнат, освен това бе една от малцината извън дом Басадони, които знаеха истинската причина за безпокойството му. В Калимпорт се бяха появили елфи на мрака, а Ентрери беше подставеното им лице. Каквито и предположения да имаше Дуавел за това колко страшни са елфите на мрака, един поглед към Ентрери бе достатъчен, за да ги потвърди. Убиецът определено не беше от хората, които се тревожат лесно (всъщност, Дуавел и сега не бе сигурна, че Ентрери е разтревожен), още по-малко пък бе склонен да се раздира от вътрешен конфликт.

Най-любопитното от всичко обаче бе неочакваното решение на Ентрери да й се довери. Това просто не му беше присъщо. И все пак, Дуавел не смяташе, че убиецът се опитва да й постави капан. Не, колкото и необичайно да бе, в поведението на Ентрери нямаше скрит умисъл, той говореше колкото на нея, толкова и на самия себе си, опитваше се да сложи ред в мислите си и по някаква причина, която Дуавел все още не разбираше, й позволяваше да слуша.

Тя се чувстваше неимоверно поласкана, но освен това прекрасно разбираше на каква опасност я излага доверието на човек като Ентрери. С тази обезпокояваща мисъл Дуавел приседна тихо на най-близкия стол и се заслуша внимателно, търсейки издайнически знаци.

Първият (и най-изненадващ) бе онова, което забеляза върху един стол, опрян на отсрещната стена — полупразна бутилка муншейско уиски.

— Виждам ги навсякъде, на всеки ъгъл из долнопробните улици на това проклето място — тъкмо казваше Ентрери. — Самохвалци, гордо извадили белезите и оръжията си на показ. Мъже и жени, обзети от жажда за слава дотам, че забравят какво в действителност искат да постигнат. Със зъби и нокти се стремят към върха, а славата и почестите, за които копнеят, отдавна са не средство, а едничката им цел.

Въпреки че Ентрери почти не заваляше думите си, за Дуавел беше очевидно кой бе преполовил бутилката уиски.

— Откога Артемис Ентрери си губи времето с обикновени улични крадци? — обади се тя.

Убиецът се закова на място и я погледна безизразно.

— Забелязвам ги, защото добре знам колко голяма е славата ми. И именно заради нея мнозина биха дали мило и драго да забият нож в гърдите ми — отвърна той и отново закрачи напред-назад. — Как биха се прочули тогава! Знаят, че остарявам и смятат, че започвам да ставам по-бавен… и не са далеч от истината. В действителност не мога да се движа така бързо, както преди десет години.

Очите на Дуавел се присвиха при това неочаквано признание.

— Но докато тялото остарява и губи някогашната си пъргавина, умът става по-остър — продължи Ентрери. — Да, аз също се тревожа за славата си, но не така, както някога. Преди години се стремях към едно — да бъда най-добрият в онова, което правя, да превъзхождам враговете си и по бойни умения, и по хитрост. Жадувах да бъда съвършеният воин и трябваше да срещна един елф на мрака, когото ненавиждам от дъното на душата си, за да разбера огромната си грешка. Пътуването ми до Мензоберанзан като „гост“ на Джарлаксъл хвърли нова светлина върху фанатичната ми амбиция да бъда най-добрият и ми показа безсмислието на един свят, изпълнен с онова, към което се стремях. В Мензоберанзан на всеки ъгъл виждах себе си — воини така закоравели към всичко, което ги заобикаля, така погълнати от себичната си цел, че не бяха в състояние да оценят пътя, отвеждащ дотам.

— Били са елфи на мрака — напомни му Дуавел. — За нас е невъзможно да прозрем истинските им подбуди.

— Мензоберанзан е красиво място, приятелко — отвърна Ентрери. — Място, изпълнено с могъщество, каквото не можеш и да си представиш. Но изпълнено също така с пустота, лишено от всякакво съдържание и всякакво чувство, освен ако това чувство не е омраза.

Върнах се от онзи град на убийци променен и изведнъж усетих, че поставям под съмнение самите устои на съществуванието си. Какъв е смисълът, запитах се аз?

Сплела пълнички пръсти под брадичката си, Дуавел изпитателно се вгледа в мъжа пред себе си. Нима искаше да й каже, че се оттегля? Нима се отричаше от живота, който бе водил досега, от лаврите, които си бе извоювал? Дребничката полуръстка въздъхна едва чуто и поклати глава:

— Всеки има свой отговор на този въпрос — отвърна тя. — Смисълът е злато, уважение, богатства, власт…

— Така е — студено рече Ентрери. — Сега вече съм наясно кой съм в действителност и кои от предизвикателствата пред мен са наистина важни. Все още не знам къде се надявам да отида, нито какво ме очаква занапред, но в едно съм сигурен — по-важен е пътят дотам и именно него трябва да оценя и от него да извлека удовлетворение.

Той помълча малко, после тъкмо когато Дуавел понечи да го попита има ли някаква представа къде може да го изведе този път (наистина важна информация, като се имаше предвид новопридобитото могъщество на дом Басадони), отново проговори:

— Дали искам славата ми да си остане ненакърнена? Да продължа ли да бъда най-великият убиец в Калимпорт? Разбира се, но не поради причината, която кара онези жалки глупци да се перчат из улиците и сами да се обричат на смърт с опитите си да ме убият. Не, славата ми е нужна, защото ми дава свободата да правя онова, което искам. Трябва ми, защото докато съм загърнат в нея, враговете ми се изпълват с ужас, който далеч надхвърля рамките на обикновения, разумен страх. Боят се дори когато си наумят да посегнат на живота ми и вместо да им помогне, това ги парализира и те започват да подлагат всеки свой ход на съмнение. А аз мога да се възползвам от техния страх. Едно лъжливо движение от моя страна и съмнението взема връх и ги кара да грешат. И понеже за мен не представлява никаква трудност да се престоря на уязвим и да предугадя реакцията на дръзналите да се възползват от тази „уязвимост“, дойде ли време, когато съм наистина уязвим, враговете ми не смеят да нападнат.

Той поспря и кимна сякаш на себе си — като че ли започваше да изяснява някои неща.

— Завидна позиция — съгласи се полуръстката.

— Нека се опитват да ме убият — заяви Ентрери и отново кимна. — Нека заповядат, глупак след глупак, изгарящи от желание да заемат мястото ми. С всяка нова победа аз ставам по-мъдър, а така — и по-силен.

И той допря черната си шапка с тясна периферия в бедрото си и с едно-единствено движение на китката направи така, че тя да се плъзне по ръката му и да се озове върху наскоро подстриганата му коса. Чак тогава Дуавел забеляза, че убиецът се бе погрижил и за доскоро гъстата брада, която обрамчваше лицето му — оставил бе само деликатни мустачки, които се спускаха до брадичката и образуваха нещо като обърнато Т.

Ентрери й хвърли един последен поглед, смигна лукаво и излезе от стаята.

Какво ли означаваше всичко това, запита се Дуавел.

Едно нещо бе сигурно — радваше се да види, че палачът отново е започнал да се грижи за себе си, тъй като доскорошното му крайно нетипично нехайство по отношение на външния вид красноречиво говореше, че започва да губи контрол и, което бе още по-лошо — желанието да продължава.

Тя дълго остана така, сбърчила чело, допряла пръсти до устата си, чудейки се защо се бе превърнала в свидетелка на всичко това, защо Артемис Ентрери бе почувствал желание да се разкрие пред нея, пред когото и да било… та дори и пред себе си. Убиецът трябва да бе получил просветление, реши тя и изведнъж разбра, че същото важи и за нея.

Артемис Ентрери беше неин приятел.