Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (15)

Четиринадесета глава
Когато пясъкът изтече

Ентрери непрекъснато си повтаряше, че е дошъл, за да открадне кристалния отломък.

Единственото, за което се опитваше да мисли, бе, че идва, за да си го присвои, каквото и да струва това на Джарлаксъл, макар че все пак гледаше да задържи на повърхността на съзнанието си и малко състрадание към наемника. Повтаряше си го отново и отново, подозирайки, че Креншинибон несъмнено ще го прочете тук, където бе най-силен.

Джарлаксъл го очакваше на втория етаж на кулата, в кръгла стая, в която имаше два стола и неголямо писалище. Застанал бе срещу вратата, през която се появи палачът, възможно най-далеч от него, както Ентрери не пропусна да забележи.

Убиецът го поздрави небрежно и Джарлаксъл, който като никога не носеше магическата си превръзка, докосна ръба на широкополата си шапка.

— Защо си дошъл? — попита той и Ентрери го изгледа с престорено учудване, като в същото време придаде на уж тайното си намерение, ироничен оттенък „Защо съм дошъл ли!?“.

Джарлаксъл се смръщи и Ентрери разбра, че Креншинибон бе чул мислите му и ги бе предал на наемника.

След това най-вероятно му беше наредил да се разправи с палача, нещо, на което Джарлаксъл очевидно се противопоставяше.

— Онова, което си намислил, е безумие — с мъка успя да каже Джарлаксъл, докато вътрешната му борба ставаше все по-ожесточена. — Тук няма нищо за теб.

Ентрери се поотдръпна и си придаде замислен вид.

— Тогава може би ще е най-добре да си тръгна — отбеляза той.

Джарлаксъл не мигна.

Без да се заблуждава, че може да хване някого като Джарлаксъл неподготвен, Ентрери се хвърли напред и като се претърколи през глава, се изправи пред наемника.

Джарлаксъл сграбчи кесийката на кръста си (дори не беше необходимо да изважда Креншинибон) и като протегна другата си ръка към палача, отприщи лъч ослепително бяла енергия.

Ентрери я улови с ръкавицата и я задържа… или поне част от нея, тъй като лъчът беше прекалено мощен, за да успее да го спре напълно. Опари го жестока болка, въпреки че само една малка част от силата на Креншинибон бе достигнала до него.

Докъде ли се простираше могъществото на отломъка, запита се Ентрери, неволно респектиран. Май сериозно беше загазил.

Боейки се, че енергията може да стопи ръкавицата или да й навреди по друг начин, той я освободи. Не я насочи към Джарлаксъл (нямаше никакво желание да го убива), а към стената до него. Последва ослепителен, оглушителен взрив, от който и двамата политнаха настрани.

Към Ентрери една след друга полетяха ками, ала и това не го спря. Една той отби, следващата го одраска, а с други две се размина на сантиметри. След това се нахвърли върху Джарлаксъл с намерението да го събори на земята.

Улови единствено въздух и се блъсна в стената зад наемника.

Трябва да бе плащът или може би шапката, помисли си Ентрери мимоходом, тъй като си имаше други грижи. Добре разбираше колко е уязвим в този момент и побърза да се обърне, размахал Нокътя на Шарон и изпълвайки въздуха с пелена от пепел.

После се хвърли през черната стена. Успя да обърка Джарлаксъл достатъчно, за да се доближи до него (този път преценявайки ъгъла на нападението си по-добре) и да изпълни онова, за което бе дошъл.

С ловкост, на каквато надали друг човек беше способен, той прибра Нокътя на Шарон в ножницата, стисна камата си в ръката с ръкавицата, а с другата извади кесийката, която бе получил от Дуавел. Докато минаваше покрай Джарлаксъл, мълниеносно отряза кесията от кръста му, улови я в ръката с ръкавицата, а фалшивата кесийка пусна на пода.

Миг по-късно ударите на Джарлаксъл се посипаха отгоре му и той трябваше да се претърколи настрани.

Успя да отбие една от камите, ала друга го улучи под ребрата и превит от болка, той се отдръпна от противника си, в чиято ръка междувременно се беше появил неголям боен чук.

— Да не си мислиш, че се нуждая от Креншинибон за да те убия? — самоуверено подхвърли наемникът, докато вдигаше кесийката от пода.

След това прошепна нещо и бойният чук се смали толкова, че той с лекота го втъкна под шапката си.

Ентрери почти не го чу. Въпреки че камата не се бе забила много надълбоко, болката бе заслепяваща, а на всичкото отгоре в съзнанието му вече нахлуваха внушенията на Креншинибон, подканящи го да се подчини на волята му.

— Мога да те убия по сто различни начина, някогашни ми приятелю — продължи Джарлаксъл. — Но кристалният отломък като че ли най-бързо ще свърши работата, а да си призная, нямам никакво желание да те измъчвам.

И той сключи пръсти около кесийката. Миг по-късно по лицето му плъзна странно изражение.

Ентрери все така почти не го забелязваше. Креншинибон бе изпълнил мислите му с картини на такова черно отчаяние, че могъщият убиец едва не се свлече, ридаейки, на колене.

Джарлаксъл сви рамене и като изтри овлажнялата си ръка в плаща, призова нов дъжд от ками.

— Кажи ми защо? — попита той, докато се прицелваше в на пръв поглед беззащитния убиец. — Кристалният отломък ли чу да те вика? Или може би прекомерното ти тщеславие си каза думата?

Черна безнадеждност, по-страшна от всичко, което — бе изпитвал през живота си, заля Ентрери като вълна.

Една мисъл обаче се надигна от дълбините на омаломощеното му съзнание и изплува на повърхността.

„Защо кристалният отломък просто не го унищожеше, тук и сега?“

Защото не може, отговори си сам. Защото сега е в мое владение, колкото и да не му харесва.

— Кажи ми! — настоя Джарлаксъл.

Ентрери призова цялата си воля, цялата дисциплина, която бе калявал в продължение на десетилетия, и нареди на отломъка да престане и да се оттегли напълно от съзнанието му. Съпротивата на Креншинибон трая само миг — стената на Ентрери беше изградена от самодисциплина и гняв и отломъкът не бе в състояние да я преодолее, заглушен така безусловно, както докато се намираше във владението на Дризт До’Урден. Дризт, благородният пазител, го бе надвил със силата на своите морални устои, докато Ентрери го бе сторил единствено със силата на волята си, но резултатът бе един и същ. Кристалният отломък бе напълно покорен.

И тъкмо навреме, осъзна Ентрери, когато отвори очи и видя, че към него лети порой от искрящи ками.

Той побърза да вдигне своята и започна да ги отбива не така, че да се опази напълно, но все пак колкото да им попречи да го ранят фатално. Една го улучи в лицето, съвсем близо до окото, но не преди той да я извърти така, че да се забие не с острието, а с дръжката напред.

Друга го одраска над лакътя, оставяйки дълга червена ивица.

— Можех да те убия, когато насочих енергията на Креншинибон срещу теб! — успя да извика Ентрери.

Следващата кама го ужили по крака. Все пак Джарлаксъл явно го бе чул, защото спря с ръка във въздуха и го изгледа любопитно.

— Можех да те довърша със собствената ти атака — изръмжа Ентрери през стиснати зъби, опитвайки се да надмогне болката.

— Боял си се да не повредиш отломъка — предположи Джарлаксъл.

— Креншинибон не може да бъде унищожен от собствената си енергия! — сопна се Ентрери.

— Дошъл си, за да ме убиеш! — настоя Джарлаксъл.

— Не!

— За да ми отнемеш кристалния отломък на всяка цена!

Ентрери, който се бе облегнал на стената, защото краката му вече се подкосяваха от болка, събра цялата си воля и погледна наемника в очите (макар и само с едно око, тъй като другото бе подпухнало и се бе затворило):

— Дойдох тук — рече той, натъртвайки всяка дума, за да накарам отломъка да те убеди, че искам да го открадна.

По лицето на Джарлаксъл се изписа нетипично за него недоумение, а ръката, в която все още държеше една от камите си, бавно се спусна надолу.

— Какво си намислил? — попита той, вече не сърдито, а заинтригувано.

— Идват за теб — обясни Ентрери. — Трябва да си готов.

— Кои са те?

— Рай’ги и Кимуриел — уточни палачът. — Решили са, че на властта ти над Бреган Д’аерте трябва да бъде сложен край. Създаде на отряда твърде много и твърде могъщи врагове.

Лицето на Джарлаксъл на няколко пъти смени изражението си, стигайки от объркване до гняв, а погледът му се спря върху кесийката в ръката му.

— Отломъкът те заблуди — рече Ентрери и след като се поизправи, понеже болката най-сетне бе започнала да отслабва, посегна с треперещи пръсти, извади камата от тялото си и я пусна на пода. — Кара те да загърбиш всички повели на разума, а в същото време те презира, заради способността ти да…

Замълча, видял как Джарлаксъл отваря кесийката и посяга към отломъка… мнимия отломък, който почиваше вътре. Преди да успее да продължи, Ентрери забеляза синкаво сияние в другия край на стаята. Миг по-късно вече гледаше към оазиса отвън, досущ като през прозорец.

 

 

Рай’ги, Кимуриел и Берг’иньон, както и двама войници прекрачиха зейналия внезапно портал.

Ентрери изръмжа, за да прогони болката, и си наложи да се изправи — трябваше да даде всичко от себе си, в противен случай беше загубен. Рай’ги вдигна причудлив фенер, ала Кимуриел, както убиецът не пропусна да забележи, не затвори магическия портал.

Сигурно очакваха кулата да се срути, или пък искаха да си запазят път за отстъпление.

— Не съм ви канил — отбеляза Джарлаксъл и извади отломъка от кесийката. — Когато ми потрябвате, ще ви повикам.

Гордо изправен, вперил властен поглед в Рай’ги, наемникът излъчваше забележителен авторитет.

Рай’ги вдигна фенера и Джарлаксъл и отломъка бяха облети от мека светлина.

Това трябва да бе, досети се Ентрери. Предметът, който щеше да обезвреди Креншинибон и да наклони везните в полза на съзаклятниците. Ала съзаклятниците бяха допуснали една грешка, същата, на която палачът разчиташе — насочили бяха цялото си внимание към отломъка (както и трябваше), очаквайки той да е най-важният играч в двубоя.

— Виждаш ли как щяха да те обезвредят? — телепатично подхвърли убиецът на Креншинибон, скрит на сигурно място в колана му. — Тези, към които се обърна, за да те изведат до славата, която жадуваш!

Ясно почувства моментното объркване на отломъка, чу и отговора му, че Рай’ги иска да го обезвреди само временно, докато не сложи ръка върху него, а после…

Именно в този миг на смущение Артемис Ентрери сякаш изригна и телепатично изрева на отломъка да срути кулата. Едновременно с това извади Нокътя на Шарон и се хвърли към Джарлаксъл.

Хванат неподготвен, Креншинибон замалко не се подчини. Мощна тръпка пробяга от основите на кулата до самия й връх и макар да не нанесе никакви щети, все пак бе достатъчно силна, за да накара Берг’иньон и другите двама войници, които се опитваха да препречат пътя на Ентрери, да изгубят равновесие, както и да попречи на Рай’ги да довърши подетото заклинание.

Палачът свърна рязко и се нахвърли върху по-близкия от двамата войници. Успя да отбие меча му настрани и го прониза. Елфът политна назад, а Ентрери издърпа оръжието си от тялото му и с няколко бързи маха изпълни въздуха с гъста, черна пепел.

След това се метна на една страна, към Джарлаксъл, който стоеше като вцепенен и гледаше отломъка в ръката си, сякаш го бяха предали.

— Откажи се! — извика палачът и го дръпна встрани миг преди миниатюрна стреличка (без съмнение, напоена с отрова) да профучи на сантиметри от главата на наемника. — Към портала! — прошепна Ентрери и го бутна напред. — Бори се за живота си!

Джарлаксъл изръмжа, ала прибра мнимия отломък в кесийката и се хвърли да помага на палача, който яростно въртеше оръжията си. Дъжд от ками полетя към Рай’ги, но беше спрян, както Джарлаксъл и очакваше, от невидима каменна кожа. Пороят, запратен към Кимуриел, пък бе отбит от кинетичната бариера, която псионистът бе издигнал.

— Просто им го дай! — извика Ентрери неочаквано само за миг откачи кесийката от кръста му и я хвърли към Рай’ги и Кимуриел, или по-точно — покрай тях, на другия край на стаята, встрани от магическия портал на Кимуриел. Рай’ги светкавично се обърна, за да насочи светлината на фенера към отломъка, а Кимуриел се втурна да го вдигне. Това беше единственият му шанс, осъзна Ентрери, и като сграбчи слисания Джарлаксъл, се хвърли към магическия портал.

Берг’иньон обаче се изпречи на пътя им, търсейки пролука в защитата на убиеца. Достоен да се мери с Дризт До’Урден, палачът не за първи път си имаше работа с противник с два меча и сега ловко отбиваше вражеските оръжия, пробивайки си път напред.

Джарлаксъл пък бе принуден да се наведе рязко, за да избегне острието на един от другите войници, след което измъкна голямото перо, с което бе украсена шапката му, поднесе го към устните си и духна отгоре му.

Само за миг въздухът пред него се изпълни с пера.

Войникът извика и замахна, за да ги разпъди, но какъв бе ужасът му, когато те не помръднаха, а той с изумление видя, че пред него се възвисява триметрова диатрима.

Ентрери пък внасяше допълнително смут, като размахваше меча си, нагнетявайки още повече пластовете черна пепел, без обаче нито за секунда да се отклонява от пътя си — право към отворения магически портал.

Знаеше, че ако бе сам, с лекота щеше да се добере до него, още повече, че и Креншинибон вече беше у него.

По някаква причина, която не разбираше добре, пък и нямаше намерение да се опитва, той се обърна и като улови Джарлаксъл, отново го затегли след себе си.

Това забавяне му донесе нова болка — Рай’ги го обсипа с порой от магически снаряди, които го ужилиха жестоко. Онези, които бяха насочени към Джарлаксъл, горчиво отбеляза Ентрери, бяха погълнати от декоративната игла, втъкната в шапката му. Имаха ли изобщо — край номерата на наемника?

— Убийте ги! — чу Ентрери вика на Кимуриел и почувства меча на Берг’иньон зад себе си.

Миг по-късно се претърколи, замаян и дезориентиран, върху пясъка на Далабад, от другата страна на магическия портал. Все пак успя да запази достатъчно присъствие на духа и побърза да се отдалечи, дърпайки също толкова объркания Джарлаксъл след себе си.

— Отломъкът е у тях! — противеше се наемникът.

— Нека си го задържат! — извика Ентрери в отговор.

Зад тях, от вътрешността на кулата, се разнесе гръмкият смях на Рай’ги. Да, досети се палачът, Рай’ги вярваше, че Креншинибон най-сетне е негов и много скоро щеше да се опита да го използва, за да изпрати лъч поразяваща енергия след тях, така, както Джарлаксъл се бе разправил с бягащия шпионин. Може би точно затова никой не ги последва през портала.

Докато тичаше, Ентрери още веднъж докосна истинския отломък. Креншинибон беше ядосан — явно не му се беше понравило, че заради Ентрери и намерението му да спаси Джарлаксъл, се бе озовал толкова близо до лъчите на магическия фенер.

— Затвори портала! — нареди убиецът. — Задръж ги вътре и ги смачкай!

Бърз поглед през рамо го увери, че порталът на Кимуриел, половината от който се намираше във владението на отломъка, вече го няма.

— Кулата! — заповяда Ентрери. — Събори я сега, а после заедно ще покрием Фаерун с нови!

Изречено с такъв плам, обещанието, с което Креншинибон от хилядолетия съблазняваше всеки, сложил, ръка върху него, подейства незабавно.

Земята под краката на Джарлаксъл и Ентрери потрепери, ала те не забавиха крачка. Втурнаха се към един бивак, опънат край оазиса, а зад гърба им се разнесоха изненаданите викове на войниците от крепостта. Развикаха се и търговците от лагера и то десетократно по-силно, когато видяха, че към тях тича истински елф на мрака.

Ентрери и Джарлаксъл нямаха време да се разправят с ужасените търговци, затова се насочиха право към конете, вързани за една от каруците. Няколко секунди по-късно, сподирени от гневни крясъци и проклятия, те вече се отдалечаваха от оазиса в бесен галоп, макар че Джарлаксъл очевидно не се чувстваше добре в седлото посред бял ден.

Отличен ездач, Ентрери с лекота го изпревари, въпреки че яздеше превит одве и наведен на една страна, за да спре кървенето от раната си.

— Кристалният отломък е у тях! — яростно извика Джарлаксъл. — Къде можем да избягаме според теб?

— Магията им го обезвреди и сега той не може да им помогне в преследването — излъга Ентрери.

Нейде зад тях първата кула рухна, последвана миг по-късно и от втората и с един оглушителен взрив, енергията, която ги държеше, изчезна, а вятърът разсея и последните следи от магията им.

Ентрери не се залъгваше, че Рай’ги, Кимуриел или някой от другите трима е пострадал — бяха прекалено бързи и прекалено хитри, за да го допуснат. Не, единственото, на което палачът се надяваше, бе да отклони вниманието им за известно време, за да успеят двамата с Джарлаксъл да се отдалечат достатъчно. Не бе сигурен колко сериозни са нараняванията му, ала болката — бе свирепа, а силите бързо го напускаха. Последното, от което се нуждаеше в това състояние, бе двубой — с магьосника и псиониста или пък схватка с изкусния Берг’иньон Баенре.

За щастие, преследвачи не се виждаха и след около час стремглава езда, те най-сетне спряха, ездачи и коне, напълно изтощени. Ентрери чу как Креншинибон — му нашепва да издигне нова кула, където да се скрият и — да си отдъхнат.

Замалко не го направи и дори се запита защо изобщо си бе помислил да се противи на отломъка — не бяха ли целите им еднакви!

Миг по-късно, с усмивка, която от болката повече приличаше на гримаса, палачът прогони тези мисли — от главата си. Да, Креншинибон си го биваше, винаги нащрек за нови начини да преодолее нежеланата съпротива.

Пък и Ентрери не бе избягал в пустинята неподготвен. Смъкна се от седлото, но откри, че едва се държи на крака. Въпреки това успя да свали раницата от гърба си и да я пусне на земята, след което падна на едно коляно и се опита да я развърже.

Не след дълго Джарлаксъл се присъедини към него и се зае да му помага.

— Отвара — обясни Ентрери, преглъщайки с мъка.

Джарлаксъл порови в раницата и извади неголяма стъкленица, пълна със синкавобяла течност.

— Церителна отвара? — попита той.

Дишането на Ентрери ставаше все по-накъсано той само кимна, посягайки към стъкленицата, наемникът обаче я дръпна.

— Дължиш ми обяснение — заяви той. — Нападна ме, а след това им даде кристалния отломък.

Ентрери, по чието чело бяха започнали да избиват капчици пот, отново посегна към отварата. С другата си ръка докосна раната под ребрата и пръстите му почервеняха от кръв.

— Добро хвърляне — рече той на Джарлаксъл.

— Не се заблуждавам, че те разбирам, Артемис Ентрери — отбеляза Джарлаксъл и му подаде стъкленицата. — Навярно точно затова толкова харесвам компанията ти.

Ентрери изпи отварата на един дъх и като приседна на пясъка, притвори очи и я остави да си свърши работата. Искаше му се да има още поне четири-пет стъкленици, ала трябваше да се задоволи само с една. Е, и тя щеше да свърши работа, сигурен бе той, най-малкото щеше да го опази жив, докато раните му започнат да заздравяват.

Джарлаксъл го изгледа продължително, после обаче вниманието му беше привлечено от далеч по-належащ проблем — изпепеляващото пустинно слънце.

— Няма да оцелеем дълго тук — заяви той.

Вместо отговор, Ентрери бръкна в раницата и извади миниатюрен модел на палатка. Поднесе го към устните си, прошепна няколко думи и го хвърли встрани от себе си. Палатката светкавично започна да се уголемява.

— Достатъчно! — извика палачът няколко секунди по-късно, когато тя вече бе достатъчно голяма, за да побере него, Джарлаксъл и двата коня.

— Не може да се каже, че е трудна за откриване — подхвърли наемникът.

— По-трудна, отколкото подозираш — увери го Ентрери, който още се задъхваше на всяка дума. — Щом влезем вътре, тя ще се смали до първоначалните си размери.

Джарлаксъл се усмихна:

— Не знаех, че притежаваш толкова полезна вещ.

— Защото до снощи наистина не притежавах.

— Значи си знаел, че ще се стигне дотук — заключи Джарлаксъл, доволен от собственото си лукавство. — Знаел си, че ще ни се наложи да се спасяваме с бягство през пустинята.

Ентрери, който нямаше никакво желание да спори, само сви рамене, докато се изправяше на крака с негова помощ.

— Надявах се, че ще се стигне дотук — уточни той.

Джарлаксъл го изгледа заинтригувано, но не настоя за по-подробно обяснение. Поне засега. Вместо това се обърна към Далабад, чудейки се какво ли бе станало с доскорошните му лейтенанти и как се бе случило всичко това. Не бе обичайно за хитрия Джарлаксъл да се чувства толкова объркан.

 

 

— Нали получихме онова, което искахме — напомни Кимуриел на разярения си другар. — Вече ние ръководим Бреган Д’аерте и можем да се върнем обратно в Подземния мрак и Мензоберанзан, където ни е мястото.

— Това не е Креншинибон! — възнегодува Рай’ги и запрати мнимия отломък на пода.

Кимуриел го изгледа заинтригувано.

— Нима целта ни беше да се сдобием с Креншинибон?

— Все още е у Джарлаксъл! — сопна се Рай’ги. — Колко дълго смяташ, че ще ни позволи да останем начело на Бреган Д’аерте? Джарлаксъл трябва да е мъртъв, а отломъкът — мой!

Изражението на Кимуриел не се промени при този любопитен избор на думи (думи, досети се той, изречени по внушение на Креншинибон и желанието му да пороби Рай’ги). Да, Ихараскрик си бе свършил добре работата, отваряйки му очите за всички нюанси на могъщия и опасен отломък. Все пак, псионистът не можеше да не се съгласи, че докато Джарлаксъл бе жив, положението им си оставаше несигурно.

Кимуриел никога не бе искал да настройва наемника срещу себе си, воден не от дружески чувства, а единствено от страх. Навярно Джарлаксъл вече бе поел обратно към Мензоберанзан, за да поведе останалите войници от Бреган Д’аерте (много повече от тези на Повърхността!) срещу тях с Рай’ги и онези, които изберяха да не им се подчинят. А може би щеше да се обърне към Громф Баенре, архимага на Мензоберанзан, и да го накара да премери магьосническите си умения с тези на Рай’ги.

Неприятна мисъл, наистина, ала Кимуриел разбираше, че Рай’ги се ядосва повече не на бягството на Джарлаксъл, а на това, че не бе успял да сложи ръка на Креншинибон.

— Трябва да ги открием — заяви магьосникът миг по-късно. — Джарлаксъл трябва да умре. Иначе никога няма да имам покой.

— Сега си главатар на група наемници — до един мъже в матриархален Мензоберанзан — отвърна Кимуриел. — Няма покой за теб вече, очакват те само опасности и вечните машинации на матроните. Това е капанът на властта, приятелю.

Погледът, който Рай’ги му хвърли, бе всичко друго, но не и дружески. Магьосникът беше вбесен, по-ядосан, отколкото Кимуриел някога го бе виждал. Явно отчаяно жадуваше за отломъка. Също както Ихараскрик.

Ако успееха да заловят Джарлаксъл и Креншинибон, Кимуриел със сигурност щеше да се погрижи илитидът да го получи. Нека крадецът на мисли и могъщите му приятели да се занимават с него, да го изучават, да го унищожат, ако искат. По-добре, отколкото Рай’ги да го отнесе в Мензоберанзан… ако изобщо Креншинибон допуснеше да го отнесат в Мензоберанзан, при положение че, както Ихараскрик беше обяснил, черпеше голяма част от силата си от светлината на слънцето. А и колко ли по-бдителен от обикновено трябваше да бъде Кимуриел, ако се сдобиеше със съюзник като отломъка? Креншинибон никога нямаше да го приеме, никога нямаше да се примири с факта, че псионистът е в състояние напълно да го изключи от съзнанието си.

Кимуриел се изкушаваше тайно да попречи на Рай’ги да открие Джарлаксъл, ала бе наясно, че със или без отломъка, наемникът си оставаше прекалено опасен неприятел, за да допуснат да се измъкне.

Рязко почукване го извади от мислите му. Вратата се отвори и в стаята влезе Берг’иньон Баенре, следван от неколцина войници, които водеха окованата и пребита Шарлота Веспърс. След тях се появиха още елфи, които придружаваха едър, внушително изглеждащ плъхочовек.

Кимуриел кимна на онези, които пазеха Шарлота, да се дръпнат встрани, така че да се озове лице в лице с плъхочовека.

— Горд Абрикс на твоите услуги, добри ми Кимуриел Облодра — поздрави човекът плъх и се поклони ниско.

Кимуриел го изгледа изпитателно.

— Ти ли си начело на калимпортските плъхочовеци сега? — попита той на езика на Повърхността.

Горд кимна:

— На плъхочовеците, които служат на дом Басадони — отвърна той. — Плъхочовеците, които служат…

— Ако имаш поне малко здрав разум, ще спреш дотук — изръмжа Рай’ги толкова заплашително, че Горд, колкото и внушително да изглеждаше, неволно се сви.

— Махнете го оттук! — нареди Кимуриел на войниците, използвайки собствения си език. — Кажете му, че ще го повикаме, когато решим какъв курс да поемат хората му.

Горд Абрикс успя да се поклони още веднъж, преди да бъде изведен от стаята.

— Ами ти? — обърна се Кимуриел към Шарлота на езика на Мрачните и дори това, че разговаря с нея по този начин, му напомни колко полезна може да им бъде тя.

— С какво съм заслужила подобно отношение? — попита Шарлота, решила да упорства до последно.

— Защо си мислиш, че трябва да направиш нещо, за да го заслужиш? — спокойно отвърна Кимуриел.

Шарлота понечи да отговори, ала бързо осъзна, че всъщност няма как да обори тази простичка логика.

— Изпратихме те да се срещнеш с Да’Даклан паша — напомни й Рай’ги. — Възложихме ти важна задача, а ти не я изпълни.

— Бях измамена и заловена от Ентрери — възрази Шарлота.

— Провалът си е провал — отсече Рай’ги. — И води след себе си наказание… ако не и нещо по-лошо.

— Но аз избягах и ви предупредих, че Ентрери е при Джарлаксъл — настояваше Шарлота.

— Избяга? — невярващо повтори магьосникът. — Ти самата ни каза, че полуръстката е била прекалено уплашена, за да те задържи и те е пуснала да си вървиш.

Последните думи на Рай’ги никак не се понравиха на Кимуриел. Дали и това бе част от плана на Ентрери? Не бяха ли двамата с Рай’ги пристигнали в кулата в най-неподходящия за преврата момент, тъкмо когато противниците им бяха скрили Креншинибон, изваждайки на негово място имитация, която да насочи усилията им в погрешната посока? Да, това бе любопитна мисъл, на която нямаше да е зле да обърне повечко внимание и то заедно с тази полуръстка, Дуавел Тигъруилис.

— Дойдох право при вас! — твърдо заяви Шарлота без повече увъртания, като човек, осъзнал, че няма какво повече да губи.

— Провалът си е провал — повтори Рай’ги, с не по-малко твърдост в тона.

— Но ние не сме безсърдечни — побърза да добави Кимуриел. — Аз дори вярвам, че грешките могат да бъдат изкупени. Казваш, че Артемис Ентрери те е поставил в това неприятно положение, значи трябва да го намериш и да го убиеш. Донеси ми главата му или аз ще взема твоята!

Шарлота вдигна безпомощно ръце.

— Откъде да започна! — възкликна тя. — Какви средства да…

— Ще разполагаш с всички средства и всички възможности на дом Басадони и на Далабад, както и пълното съдействие на онзи плъх и неговите подчинени — отвърна Кимуриел.

Изражението на Шарлота си остана скептично, ала в очите й припламнаха искри, които не убягнаха от вниманието на Кимуриел. Беше бясна на Артемис Ентрери, задето й бе причинил всичко това, поне толкова бясна, колкото те двамата с Рай’ги. Да, Шарлота Веспърс беше коварен и достоен противник. Усилията й да открие и унищожи Ентрери със сигурност щяха да им помогнат да обезвредят Джарлаксъл и опасния кристален отломък.

— Кога да започна? — попита Шарлота.

— Защо си още тук? — рече в отговор псионистът.

Шарлота го разбра и се изправи на крака. Разбраха го и войниците, които побързаха да й помогнат и да свалят оковите й.