Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (22)

Двадесет и първа глава
Маска на божество

— Кой би живял в пустинята, когато толкова наблизо има такава красота? — недоумяваше Джарлаксъл.

В дните след катастрофата в пивницата на Брайър, двамата се бяха движили с възможно най-голямата скорост, на която бяха способни, и дори бяха прибегнали до помощта на магьосника от една усамотена кула, за да ги придвижи по-близо до целта им, катедралата „Възвисяване на вярата“ и свещеника Кадърли.

Не пречеше и това, че Джарлаксъл сякаш разполагаше с неограничени количества злато.

Ето как не след дълго Снежните планини се извисиха пред тях. Лятото си отиваше, подухваше студен вятър, ала дори Ентрери бе принуден да се съгласи с думите на наемника, макар да се учудваше, че един мрачен елф може да открие красота в един толкова типичен за Повърхността пейзаж. Под тях, сгушена в западното подножие на планината, се простираше дълга, широка долина, застлана сякаш с килим от вековни дървета.

Дори Ентрери, който бе прекарал почти целия си живот в отричане на всяка красота, нямаше как да не се съгласи, че планината е величествена — висока и назъбена, и с върхове, покрити със сняг, който искреше ослепително на лъчите на слънцето.

— В Калимпорт си изкарвам хляба — отвърна той след малко, ала Джарлаксъл изсумтя презрително.

— С умения като твоите можеш да си намериш работа, където поискаш. В Града на бездънните води или в Лускан, в Долината на мразовития вятър и дори тук. И в най-големия град, и в най-малкото село знаят колко полезен може да бъде воин като теб. Никой не би прогонил Артемис Ентрери… освен, разбира се, ако не го познава така добре, както го познавам аз.

Палачът заплашително присви очи при тези думи, макар и двамата да знаеха, че са само на шега… или пък не? И в двата случая забележката на Джарлаксъл беше прекалено вярна, за да може Ентрери наистина да се засегне.

— Трябва да заобиколим планината от юг, за да достигнем Карадун и пътеките, отвеждащи до катедралата — обясни Ентрери. — Ако побързаме, само след няколко дни можем да сме при Кадърли.

— Да побързаме тогава — съгласи се Джарлаксъл. — Нека се отървем от отломъка и…

Той не довърши и любопитно се вгледа в приятеля си.

И какво?

Неизреченият въпрос увисна почти осезаемо във въздуха. Откакто бяха избягали от кристалната кула в Далабад, те имаха цел — отиваха във „Възвисяване на вярата“, за да унищожат опасния отломък. Ала какво ги очакваше след това? Дали Джарлаксъл щеше да се запъти към Калимпорт, за да си възвърне властта над Бреган Д’аерте, питаха се и двамата. Ентрери бе сигурен в едно — ако елфът действително имаше такива намерения, той нямаше да го последва. Дори ако Джарлаксъл някак съумееше да изкорени семената на раздора, посети от Рай’ги и Кимуриел, палачът нямаше никакво желание отново да се връща сред Бреган Д’аерте и да преценява всяко свое действие в светлината на неоспоримия факт, че предполагаемите му съюзници почти до един биха искали да го видят мъртъв.

Къде ли щяха да отидат? И дали щяха да го сторят заедно или всеки щеше да поеме по собствен път?

Двамата още мислеха за това, когато чуха силен глас властен, ала мелодичен.

— Спрете и се предайте! — нареди той.

Джарлаксъл и Ентрери като един погледнаха напред и видяха самотна фигура — красива и изящна елфическа девойка.

— Да се предадем? — промърмори Джарлаксъл. — Защо всички очакват да се предадем. А и да сме били спрели, на всичкото отгоре. Та ние и без това бяхме спрели!

Ентрери почти не го чуваше, тъй като всичките му сетива бяха насочени към дърветата наоколо. Държанието на девойката бе достатъчно красноречиво, а подозренията му се потвърдиха миг по-късно, когато сред клоните забеляза първо един, а после и втори стрелец, с лъкове, насочени право срещу него и Джарлаксъл.

— Не е сама — прошепна Ентрери на наемника, като внимаваше да не сваля усмивката от лицето си и да си придаде дружелюбно изражение.

— Елфите рядко са сами — отговори Джарлаксъл също толкова тихо. — Особено когато си имат работа с Мрачните.

Усмивката на Ентрери стана малко по-широка при тази неоспорима истина. Всеки момент очакваше върху тях да се посипе дъжд от стрели.

— Добра среща! — поздрави Джарлаксъл високо и свали шапката си, така че у никого да не остане и капчица съмнение каква е истинската му раса.

Ентрери забеляза, че девойката неволно потръпна и забави крачка — дори от разстоянието, което ги делеше (поне трийсетина метра), беше очевидно, че Джарлаксъл наистина е елф на мрака.

Девойката се приближи още малко, придавайки си спокойно, непроницаемо изражение. Внезапно Ентрери осъзна, че това не е случайна среща. Заслуша се за момент, за да чуе дали Креншинибон не ги бе повикал в отчаяния си опит да избяга от него.

Не долови нищо необикновено, никаква мисловна връзка между отломъка и жената пред него.

— Наоколо има стотина воини — заяви девойката и спря на около двайсет крачки от тях. — Нищо не би им доставило по-голямо удоволствие от това да пронижат черното ти сърце със своите стрели, но не за това сме тук… освен ако вие не ни принудите.

— Каква нелепост! — възкликна Джарлаксъл оживено. — Защо бих искал да сторя нещо такова, прекрасна девойко! Аз съм Дризт До’Урден от Долината на мразовития вятър, а сърцето ми, убеден съм, не се различава много от твоето!

Елфката присви устни.

— Не е чувала за теб, приятелю — предположи Ентрери.

— Шайли от Шилмистката гора е чувала за Дризт До’Урден — увери ги девойката. — Чувала е също така и за Джарлаксъл от Бреган Д’аерте, както и за Артемис Ентрери, най-мерзкия от всички убийци.

Джарлаксъл и Ентрери неволно примигаха при тези неочаквани думи.

— Сигурно кристалният отломък й е казал — прошепна наемникът на приятеля си.

Ентрери не отрече, ала не го и повярва. Затвори очи и отново се опита да долови някаква връзка между девойката пред себе си и Креншинибон. И този път не усети нищо. Абсолютно нищо.

Но откъде можеше да знае?

— Ти ли си Шайли от Шилмистката гора? — учтиво попита Джарлаксъл. — Или говориш за някой друг?

— Аз съм Шайли — потвърди девойката. — С моите приятели бяхме изпратени тук, за да ви открием, Джарлаксъл от Бреган Д’аерте. Със себе си носиш предмет, който е много важен за нас.

— Аз? — престори се на учуден наемникът, доволен, че може да бъде още по-достоверен, тъй като отломъкът наистина не беше у него.

— Кристалният отломък е у Джарлаксъл и Артемис Ентрери — отсече Шайли категорично. — Не ме интересува кой точно го носи, а само това, че е у вас.

— Ще ни нападнат — прошепна Джарлаксъл на Ентрери. — Отломъкът им говори. Боя се, че няма да можем да се измъкнем с приказки.

Палачът обаче не мислеше така. Креншинибон не се опитваше да примами Шайли и останалите елфи, а ако вече се бе опитал да го стори, никой от елфите не го бе допуснал в съзнанието си.

Внезапно забеляза, че Джарлаксъл прави някакви движения (магия, досети се той) и го хвана за ръката, за да го накара да спре.

— Наистина притежаваме предмета, за който говорите — каза той на Шайли и пристъпи напред, уповавайки се единствено на интуицията си. — Искаме да го отнесем на Кадърли от „Възвисяване на вярата“.

— Защо? — попита девойката.

— За да може свещеникът да отърве света от него — дръзко отговори Ентрери. — Казваш, че си чувала за Дризт До’Урден. Ако е вярно и ако познаваш Кадърли също толкова добре (в което не се и съмнявам), значи знаеш, че Дризт също бе тръгнал към него с тази цел.

— Докато един мрачен елф, предрешен като Кадърли, не му открадна отломъка — твърдо заяви Шайли.

Всъщност, това бе всичко, което Кадърли й беше казал за начина, по който тези двамата се бяха сдобили с Креншинибон.

— Зад много постъпки често се крият причини, които един страничен наблюдател няма как да разбере — намеси се Джарлаксъл. — Стига ти да знаеш, че отломъкът е у нас и че го носим на Кадърли, за да може той веднъж завинаги да избави света от заплахата на Креншинибон.

Шайли махна на другарите си и те се показаха измежду дърветата — десетки елфи с мрачни лица, облечени в лъскави доспехи и снабдени с лъкове и прекрасни оръжия.

— Наредено ми бе да ви отведа във „Възвисяване на вярата“ — обясни Шайли. — Не ми беше обяснено дали трябва да сте живи на всяка цена. Вървете бързо и безшумно, без да правите заплашителни движения и може би ще доживеете да видите портите на прекрасния храм… макар да се надявам да не го сторите.

С тези думи девойката се обърна и потъна в гората. Останалите елфи ги заобиколиха, без да свалят лъковете си.

— Нещата се развиват по-добре, отколкото очаквах — сухо отбеляза Джарлаксъл.

— Значи си голям оптимист — отвърна Ентрери със същия тон, опитвайки се да намери пролука в обръча от воини, ала откри единствено обещания за светкавична смърт, отпечатани върху всяко красиво елфическо лице.

Джарлаксъл вече си бе направил съвсем същия извод.

— Хванаха ни натясно — отбеляза той.

— А ако знаят истината за последната ни среща с Дризт До’Урден… — мрачно допълни Ентрери, оставяйки изречението да увисне заплашително във въздуха.

Джарлаксъл задържа кривата си усмивка, докато палачът не се обърна. Нямаше особено желание да разкрива какво се бе случило в действителност при тази последна среща. Никак не му се искаше да каже на Ентрери, че Дризт все още е жив. Макар да вярваше, че приятелят му вече не е обсебен както преди, възможно бе да греши. В такъв случай, ако Ентрери някога научеше истината, нищо чудно да им се наложеше да се бият за живота си с изкусния Дризт.

Джарлаксъл се огледа наоколо и реши, че вече си има достатъчно неприятности.

 

 

Обстановката във „Възвисяване на вярата“ постепенно се нажежаваше и когато Джарлаксъл намекна, че двамата с Ентрери надали биха могли да имат особено доверие на някой, който ги бе докарал под стража от въоръжени до зъби елфи, Кадърли не можа да се въздържи и направи сприхава забележка за отношенията между мрачните и светлите елфи.

— Нали каза, че в случая не става дума за нас? — напомни му Джарлаксъл и се обърна към Ентрери, той обаче не каза нищо.

Всъщност, откакто бяха пристигнали в катедралата, палачът не бе казал нито дума, също както и още някой — самоуверена на вид жена на име Даника. Ентрери и Даника изглеждаха замесени от едно и също тесто, факт, който определено дразнеше и двамата. Почти през цялото време те просто седяха и се взираха един в друг с неприкрита враждебност, сякаш между тях съществуваше отколешна вражда, за която знаеха само те двамата.

— Така е — принуден бе да отстъпи Кадърли. — Ако обстоятелствата бяха различни, щях да имам доста въпроси по отношение на действията ти, Джарлаксъл от Мензоберанзан, и малко от тях щяха да ти се понравят.

— Процес, значи? — изсмя се подигравателно наемникът. — Такава ли е ролята ти, магистрате?

Едно от двете джуджета зад Кадърли (с жълта брада и очевидно по-сериозно от другото) изръмжа и се размърда неспокойно. Зеленобрадият му брат продължи да се усмихва с все същата наивна усмивка. В очите на Джарлаксъл, който винаги търсеше тайни подбуди, скрити под пластове лъжи, тази усмивка правеше зеленобрадото джудже по-опасното от двете.

Кадърли изгледа наемника, без да мига.

— Всички ние трябва да отговаряме за действията си — заяви той.

— Но пред кого? — отвърна Джарлаксъл също толкова непоколебимо — Можеш ли въобще да си представиш живота, който съм водил, самомнителни свещенико? Питам се как ли би се справил ти в мрака на Мензоберанзан?

Наемникът се канеше да продължи, ала в този миг Ентрери и Даника в един глас нарушиха мълчанието си:

— Достатъчно!

— Ооо! — промърмори зеленобрадото джудже, когато в стаята изведнъж се възцари пълна тишина.

Толкова изумени от едновременния си изблик, колкото и останалите, Ентрери и Даника отново се спогледаха така, сякаш се канеха да се нахвърлят един върху друг.

— Да приключваме с това — рече Кадърли. — Дайте ни кристалния отломък и си вървете по пътя. Нека собствената ви съвест бъде ваш съдник за злодеянията, извършени в миналото — мен ще ме вълнува единствено онова, което вършите за в бъдеще. И знайте, че останете ли близо до „Възвисяване на вярата“, ще имам всяко право да ви съдя и ще следя всяка ваша крачка.

— Разтрепервам се само при тази мисъл — каза Ентрери, изпреварвайки Джарлаксъл, който се канеше да направи някоя също толкова ехидна, но не толкова недвусмислена забележка. — За всеобщо съжаление, все още ни предстои да прекараме известно време заедно. Нуждая се от теб, за да унищожиш отломъка, ти пък имаш нужда от мен, за да го нося.

— Дай го! — нареди Даника и го изгледа с леденостуден поглед.

— Как ли пък не! — усмихна се подигравателно Ентрери.

— Дадох ви думата си, че ще го унищожа — намеси се Кадърли.

— И преди съм чувал подобни обещания — отвърна палачът. — До този момент аз съм единственият, успял да пренебрегне примамливия му зов, затова остава у мен, докато не бъде унищожен.

При тези думи Ентрери почувства как нещо сякаш го подръпва — смесица от отчаяна молба, заплахи и ярост, каквато не бе срещал дотогава. Те всички идваха от пленения Креншинибон.

Даника изсумтя, сякаш твърдението на палача беше съвсем нелепо, ала Кадърли не й позволи да каже нищо.

— Подобно геройство не е необходимо — увери той Ентрери. — Не е нужно да го правиш.

— Напротив! — отсече Ентрери и погледна към Джарлаксъл, той обаче като че ли бе на страната на Кадърли.

Не че в това имаше нещо странно. По петите си имаха опасни врагове, а Креншинибон надали щеше да се остави да бъде унищожен без отчаяна съпротива.

Въпреки това Ентрери трябваше да довърши започнатото. Ненавиждаше отломъка от дъното на душата си и искаше с очите си да види как го унищожават. Не бе сигурен защо се чувства по този начин, но знаеше, че не може да се откаже и че за нищо на света няма да даде Креншинибон комуто и да било, нито на Кадърли, нито на Даника, нито на Рай’ги и Кимуриел, не и докато беше жив.

— Аз ще го довърша — рече Кадърли.

— Така казваш — ехидно отвърна Ентрери.

— Аз служа на Денеир! — понечи да възрази Кадърли.

— Малко са създанията, които заслужават по-малко доверие от уж благочестивите свещеници — ледено го прекъсна палачът. — Слагам ги веднага след троглодитите и зелената плесен, най-големите двуличници и лъжци в целия свят.

— Моля те приятелю, не се страхувай да дадеш воля на чувствата си — сухо подхвърли Джарлаксъл.

— Аз пък си мислех, че тази чест се пада на палачите, убийците и крадците — намеси се и Даника с глас, напоен с ненавист.

— Скъпо момиче, Артемис Ентрери не е крадец — ухили се Джарлаксъл в опит да поохлади страстите, преди някой да избухне… и двамата с Ентрери да се окажат изправени срещу прекалено многочислен противник: четиримата в стаята, както и онези, които се намираха отвън — десетки жреци и отрядът елфи, които несъмнено и в този момент разтревожено обсъждаха пристигането им в храма.

Ентрери обаче не го остави да продължи.

— Както и да го увърташ — обърна се той към Кадърли, — истината е, че Креншинибон е у мен и че от всички, опитвали се да го обуздаят, единствен аз показах необходимата сила на волята, за да го сторя. Опитай да ми го отнемеш, ако искаш, но знай, че няма да го отстъпя без бой, дори ако се наложи да прибягна и до неговата помощ. Искам да го унищожа. Казваш, че и ти искаш същото. Значи ще го направим заедно.

Кадърли дълго мълча. На няколко пъти погледна ту към Даника, ту към Джарлаксъл, ала никой от тях не каза нищо. Най-сетне младият свещеник сви рамене и отново се обърна към Ентрери.

— Така да бъде — отстъпи той. — Отломъкът трябва да бъде потопен в магически мрак и погълнат от огнения дъх на прастар червен дракон.

Джарлаксъл закима, после изведнъж се сепна, а очите му се разшириха.

— Дай му го! — рече той на приятеля си.

Ала Артемис Ентрери, който също не изгаряше от желание да се изправя срещу какъвто и да било дракон повече се страхуваше Креншинибон да не се освободи и да се опита да покори някого на волята си. Вече знаеше как да го унищожи — те всички знаеха — и отломъкът никога нямаше да допусне да останат живи… освен като негови покорни роби.

А тази възможност Ентрери ненавиждаше повече от всичко друго на света.

Джарлаксъл се поколеба дали да не спомене, че волята на Дризт До’Урден се бе оказала не по-слаба, ала предпочете да си замълчи. По-добре щеше да е изобщо да не споменава името на Дризт. Ясно бе, че Кадърли знае истината за разигралото се между тях при последната им среща, а на наемника никак не му се искаше Ентрери да научава, че най-омразният му враг е жив… особено сега, когато бездруго си имаха толкова неприятности.

Или пък не? Ами ако научавайки, че Дризт е жив, Ентрери решеше да се откаже, да връчи отломъка на Кадърли и да тръгне да търси елфа?

Джарлаксъл се засмя и не каза нищо, прозрял на какво се дължи това внезапно желание да издаде истината — поредната отчаяна хитрина на пленения отломък.

— Добър опит! — прошепна наемникът и се усмихна още по-широко, когато всички се обърнаха, за да го погледнат.

Малко по-късно, докато Кадърли и приятелите му се стягаха за пътешествието до бърлогата на един червен дракон, за който свещеникът бе чувал, Джарлаксъл и Ентрери излязоха, за да се поразходят около катедралата, осъзнавайки, че ги следят не един и два чифта очи.

— Не можеш да отречеш, че е красиво — отбеляза Джарлаксъл, вдигнал поглед към реещия се храм с високите си кули и прекрасни, цветни прозорци.

— Маската на божество — кисело процеди Ентрери.

— Маската или лицето? — попита пълният с изненади наемник.

Ентрери го изгледа продължително, после отново вдигна очи към катедралата.

— Маска — отсече той. — Или просто илюзия, скалъпена от хора, които искат да се издигнат над всички останали, ала не притежават необходимите умения, за да го сторят.

Ред бе на Джарлаксъл да го изгледа любопитно.

— Дори онзи, който не е нито блестящ воин, нито кой знае какъв мислител, може да се издигне, ако успее да убеди света, че някое божество говори чрез него — рязко обясни палачът. — Това е най-голямата измама в света, прегръщана на драго сърце от крале и благородници, докато дребните мошеници от Калимпорт, пък и в който и да било друг град, губят езиците си, опитват се да докопат чуждото злато по същия начин.

Никога досега Джарлаксъл не бе чувал от устата на приятеля си да излизат думи, които да разкриват толкова много истинската му същност.

До този миг наемникът се бе опитвал да измисли как да изчака на някое сигурно място, докато Ентрери, Кадърли и останалите се изправят срещу дракона, ала сега, след като бе надзърнал в сърцето на палача, Джарлаксъл внезапно осъзна, че на всяка цена трябва да отиде с тях.