Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (20)

Деветнадесета глава
Защото никога не е трябвало

Ентрери се смръщи, когато премести поглед от близкото село към спътника си, нахлупил както винаги нелепата си шапка. Дори тя щеше да е достатъчна, за да им навлече подозрението и вероятно — неприкритото неодобрение на селяните.

Шапката бе широкопола и с огромно перо от диатрима, което израстваше наново всеки път, щом Джарлаксъл го използваше, за да го превърне в истинска диатрима.

А когато към шапката се добавеше и фактът, че онзи, който я носи, е мрачен елф…

— Наистина няма да е зле да помислиш за някаква дегизировка — сухо отбеляза Ентрери и поклати глава.

Нямаше да е никак лошо, ако все още притежаваше магическата маска, която можеше да променя външния вид на всеки, който си я сложи. Дризт До’Урден я бе използвал веднъж, за да прекоси земите от Града на бездънните води до Калимпорт, предрешен като светъл елф.

— Мислил съм по въпроса — отвърна Джарлаксъл и свали шапката от главата си.

Като за начало не беше зле.

Облекчението на Ентрери не трая дълго — само докато наемникът оправи перото й и я нахлупи обратно.

— Ти също носиш шапка — изтъкна Джарлаксъл и посочи малката черна шапка на палача.

Тя се наричаше болеро, по името на мрачния елф, комуто дължеше не само изчистената си форма, но и различните си магически свойства (същите, с които той бе надарил и останалите подобни шапки, които беше направил).

— Не става въпрос за шапката! — раздразнено поясни Ентрери и прокара ръка по лицето си. — Това са обикновени фермери, които надали хранят особено топли чувства към елфите на мрака.

— И ще са прави по отношение на повечето мрачни елфи — бе единственият отговор на Джарлаксъл, след който той продължи да язди, сякаш Ентрери не бе казал нищо.

— Което означава — дегизировка — извика палачът след него.

— Точно така!

Ентрери заби пети в хълбоците на коня си, за да настигне загадъчния си спътник.

— Имах предвид, че ти трябва дегизировка — заяви палачът направо.

— Но аз вече имам такава — отвърна Джарлаксъл. — А ти, Артемис Ентрери, би трябвало да ме разпознаеш по-лесно от всеки друг! Аз съм Дризт До’Урден, твоят най-омразен враг.

— Какво? — не повярва на ушите си Ентрери.

— Дризт До’Урден — каква по-добра дегизировка — нехайно отговори наемникът. — Нима Дризт До’Урден не обикаля от град на град, без да крие расата си дори там, където малцина го познават.

— Обикаля? — лукаво повтори Ентрери.

— Обикаляше — побърза да се поправи Джарлаксъл, припомнил си, че според палача Дризт е мъртъв.

Ентрери го изгледа изпитателно.

— Е, не го ли правеше? — настоя наемникът. — И ще ти кажа, че именно тази дързост е спряла не едно и две села да се организират и да го убият. Понеже не се криеше, на всички им ставаше ясно, че самият той няма какво да крие. Затова аз не само ще постъпя по същия начин, но ще използвам и същото име. Аз съм Дризт До’Урден, героят на Долината на мразовития вятър, приятелят на крал Бруенор Бойния чук от Митрал Хол и с нищо не застрашавам фермерите от това село. Даже напротив — мога да им бъда от полза, ако ги заплашва опасност.

— Разбира се — отвърна Ентрери. — Освен ако някой от тях не те ядоса и не те накара да сринеш селото със земята.

— Е, това никога не е изключено — призна Джарлаксъл, ала не накара коня си да забави крачка и много скоро двамата вече бяха достатъчно близо, за да могат селяните да видят кой се задава… или поне да видят онова, което двамата твърдяха, че са.

Наоколо нямаше войници и те влязоха в селото, без никой да ги обезпокои. Спряха пред двуетажна сграда, на която висеше табелка с изрисувана халба медовина и със стари, очукани от времето букви беше написано:

Х нът на Ст рия Брайър най-добр то м сто за по ка

— „По ка“ — прочете Джарлаксъл и като се почеса по главата, въздъхна драматично. — Тук да не се събират само онези, които страдат от меланхолия?

— Не е за „по въздишка“ — изсумтя Ентрери и скочи от коня. — За почивка. Или почерпка. Не за въздишка.

— Почивка или почерпка, тогава — обяви Джарлаксъл и като прехвърли десния си крак над гърба на коня, се преметна назад и изящно се приземи на крака. — А може би по малко от двете. Ха!

И той се ухили доволно.

Ентрери го изгледа продължително и поклати глава — май беше сбъркал, като не бе оставил Рай’ги и Кимуриел да се оправят с него.

В пивницата имаше около дузина посетители, десетима мъже и две жени. Сърдитата гримаса на смръщения, прошарен съдържател сякаш се бе врязала между бръчките и старите белези по лицето му. Един по един всички забелязаха новодошлите — някои кимнаха едва-едва, други просто отместиха поглед… само за да се сепнат, да се обърнат изумени към двамата на прага и да стиснат първото оръжие, което им попадне. Един от мъжете дори скочи на крака, запращайки стола си на земята.

Ентрери и Джарлаксъл само докоснаха шапките си и се приближиха до бара, с дружелюбно изражение на лицето и без никакви заплашителни движения.

— Що щете? — сопна се съдържателят. — Кои сте и какво дирите тука?

— Пътници сме — отвърна Ентрери. — Уморени пътници, които търсят къде да отдъхнат.

— Е, няма да е тука! — изръмжа съдържателят. — Нахлупвайте си шапките на грозните глави и се пръждосвайте!

Ентрери погледна към Джарлаксъл, който бе останал напълно невъзмутим.

— Аз пък мисля, че ще поостанем — спокойно заяви елфът. — Разбирам колебанието ти, почитаеми господине… почитаеми Рия Брайър — добави той, спомняйки си табелата.

— Рия? — повтори ханджията, видимо озадачен.

— Рия Брайър, нали така пише отвън — невинно обясни наемникът.

— А? — съдържателят пак не разбра, после обаче го осени просветление. — Стария Брайър. Р-то е паднало от времето. Стария Брайър.

— Моите извинения, добри ми господине — поклони се Джарлаксъл с обезоръжаваща любезност и като смигна незабелязано на Ентрери (който, както можеше да се очаква, се бе намръщил), въздъхна дълбоко. — Дошли сме, за да повъздишаме, да си починем и да се почерпим. Не искаме неприятности и не идваме с лошо, уверявам те. Нима не си чувал за мен? Дризт До’Урден от Долината на мразовития вятър, който възвърна Митрал Хол на джуджешкия крал Бруенор Бойния чук?

— Не съм чувал за никакъв Дризит Дуден — заяви Брайър. — Тъй че се омитайте, преди с моите другари да сме ви изхвърлили!

При последните си думи съдържателят повиши глас и неколцина от мъжете в хана се изправиха и извадиха оръжия.

Джарлаксъл хвърли поглед към тях и се усмихна развеселено. Ентрери, който също искрено се забавляваше, дори не си даде труда да се обърне, само се настани по-удобно и загледа как приятелят му ще се измъкне от тази ситуация. Шепата фермери не можеше да разтревожи опитния убиец, още по-малко, когато до него бе опасният Джарлаксъл. Ако трябваше да сравнят селото със земята, така да бъде.

Ето защо Ентрери не обърна особено внимание на гласа на Креншинибон. Ако отломъкът искаше да накара някой от тези глупаци да го открадне, нека само опиташе.

— Не споменах ли току-що, че почти сам извоювах обратно цяло джуджешко кралство — спокойно продължи Джарлаксъл. — Чуй ме добре, стари ми Брайър. Ако ти и приятелите ти се опитате да ни изхвърлите, близките ви ще трябва да копаят не само ниви тази година.

Не бяха толкова самите думи, колкото начинът, по който бяха изречени — небрежно, самонадеяно, с непоколебимата увереност, че шепата фермери изобщо не може да го уплашат. Мъжете, които бяха започнали да се приближават, изведнъж спряха и започнаха да се споглеждат, сякаш търсеха някой, който да ги поведе.

— Повярвай ми, не искам неприятности — увери го наемникът спокойно. — Посветил съм живота си на изкореняването на предразсъдъците (нерядко — напълно основателни), които мнозина хранят към моята раса. Аз не съм просто изнурен пътник, а воин, който брани обикновените хора. Ако гоблини нападнат китното ви селце, ще го защитавам рамо до рамо с вас, докато не ги прогоним — тук гласът на Джарлаксъл се извиси драматично — или докато не издъхна! Ако над селото ви се спусне червен дракон, няма да се уплаша от огнения му дъх, ще извадя оръжие и ще се хвърля…

— Мисля, че те разбраха — намеси се Ентрери, улови го за ръката и го побутна да седне.

Ханджията изсумтя презрително:

— Та ти дори не носиш оръжие, мрачни елфе!

— Стотици казаха същото. Те до един са мъртви — напълно сериозно заяви палачът и Джарлаксъл докосна шапката си в знак на безмълвна благодарност. — Но стига празни приказки — продължи Ентрери, скочи от стола и отметна плаща си, разкривайки изумрудената кама и великолепния си меч. — Ако държите да се бием, да започваме, та да мога да приключа с това и пак да имам време преди падането на нощта да открия хубава храна, още по-хубаво пийване и топло легло. В противен случай се връщайте по масите си и ни оставете на мира, иначе току-виж съм забравил налудничавото желание на приятеля ми паладин да се превърне в герой за тези земи.

Мъжете в кръчмата отново се спогледаха притеснено, неколцина измърмориха нещо под носа си.

— Почитаеми Брайър, всички очакваме твоя знак — рече Ентрери. — Помисли добре, преди да решиш, или измисли начин да използваш кръв в напитките си, защото ако сбъркаш, много скоро ще имаш галони от нея.

Ханджията поклати глава, отпращайки останалите гости обратно по масите, като в същото време издаде нещо средно между сумтене и гневно изръмжаване.

— Отлично! — тупна се по крака Джарлаксъл. — Нетърпеливият ми приятел не успя с прибързаните си действия да опетни репутацията ми. А сега ще бъдеш ли така добър, любезни ми съдържателю, да ни донесеш нещо вкусно за пиене?

При тези думи наемникът извади издутата си кесия, Брайър обаче кръстоса тънки, ала мускулести ръце пред гърдите си и отсече:

— Не обслужвам мрачни елфи в мойта пивница!

— Тогава на драго сърце ще се обслужа сам — изобщо не се смути Джарлаксъл и учтиво докосна ръба на широкополата си шапка. — Разбира се, това ще означава по-малко жълтици за теб.

Брайър го изгледа сурово, елфът обаче не му обърна никакво внимание и като допря изящен пръст до устните си, се обърна към сравнително богатото разнообразие от бутилки на полиците зад бара.

— Някакви предложения? — попита той Ентрери.

— Нещо за пиене — кратко отговори палачът.

Джарлаксъл посочи една от бутилките, промърмори просто заклинание и тя самичка се пъхна в ръката му.

Той я остави на бара и миг по-късно пред него кацнаха и две чаши.

Наемникът посегна към бутилката. Слисан и разгневен, Брайър понечи да го стисне за китката.

Не успя дори да го докосне.

По-бързо, отколкото ханджията можеше да реагира, по-бързо, отколкото изобщо можеше да си представи, че е възможно, Ентрери притисна ръката му върху бара, като в същото време извади изумрудената си кама и я заби на сантиметри от пръстите му. Зачервеното лице на съдържателя пребледня като платно.

— Ако продължаваш в същия дух, от пивницата ти скоро няма да остане почти нищо — обеща Ентрери с най-ледения и заплашителен глас, който Брайър някога бе чувал. — Може би толкова, колкото да ти сковат ковчег.

— Съмнявам се — обади се Джарлаксъл.

Съвършено спокойно, без да обръща почти никакво внимание на спътника си, сякаш през цялото време бе очаквал нещо такова от него, наемникът напълни двете чаши, облегна се на стола си и като помириса питието, отпи малка глътка.

Ентрери пусна ръката на ханджията, огледа се, за да се увери, че никой от останалите не помръдва, след което прибра камата си в ножницата.

— Добри ми господине — проговори Джарлаксъл, — още веднъж те уверявам, че не искаме неприятности. Изминахме дълги мили, изнурителни и сухи, пътят ни занапред надали ще е по-лек. Затова дойдохме в това хубаво селце и влязохме в хубавата ти пивница. Защо държиш да ни пропъдиш?

— Правилният въпрос е защо държи да се прости с живота си! — намеси се Ентрери.

Ханджията погледна първо единия, после другия и най-накрая махна с ръка, в знак, че се предава.

— Дано и двамата се продъните в Деветте пъкъла! — изръмжа той и се обърна на другата страна.

Ентрери погледна Джарлаксъл, който сви рамене и отбеляза:

— Бил съм там. Не си струва второ посещение.

И като си взе бутилката и чашата, отиде да седне на единствената свободна маса в помещението. Ентрери, също с чаша в ръка, го последва.

Естествено, само след няколко секунди двете най-близки маси се опразниха — онези, които седяха край тях, побързаха да вземат питиетата си и да се махнат от мрачния елф.

— Винаги ще е така — отбеляза Ентрери след малко.

— Не е било така за Дризт До’Урден, поне доколкото знаят моите шпиони — отвърна наемникът. — В земите, където го познавали, славата му означавала повече от цвета на кожата, дори в очите на най-дребнавите хора. Много скоро и с мен ще стане така.

— Ще се прочуеш с героичните си дела? — изсмя се Ентрери.

— Или с това, че след мен остават само овъглени останки — отговори Джарлаксъл. — За мен е все едно.

Ентрери се усмихна развеселено. Двамата май щяха да си паснат превъзходно.

 

 

В магическото огледало Рай’ги и Кимуриел наблюдаваха как двайсетината плъхочовеци, всички до един в човешки облик, влизат в селото.

— Обстановката вече е нажежена — отбеляза Кимуриел. — Ако Горд Абрикс си изиграе правилно картите, селяните ще се присъединят към него и хората му. Трийсет срещу двама. Хубаво съотношение на силите.

Рай’ги изсумтя презрително:

— Може и да се окаже достатъчно, за да поизмори Ентрери и Джарлаксъл поне малко, преди да се появим и да довършим започнатото.

Кимуриел го погледна, но като поразмисли малко, сви рамене и се ухили. Нямаше да седне да оплаква Горд Абрикс и шепа въшливи плъхочовеци.

— Ако успеят да влязат и извадят късмет, ще трябва да действаме бързо — рече той. — Кристалният отломък е там.

— Креншинибон не се опитва да привлече Горд Абрикс и мръсните му приятелчета — увери го Рай’ги с пламнали от нетърпение очи. — Усеща, че сме наблизо и знае колко по-могъщ ще бъде, ако аз го владея.

Кимуриел не каза нищо, ала проницателният му поглед дълго изучава магьосника. Хранеше силно подозрение, че ако Рай’ги се сдобие с отломъка, двамата много скоро ще се обърнат срещу него.

 

 

— Колко жители може да има в такова малко село? — учуди се Джарлаксъл, когато вратата се отвори и в пивницата влязоха група мъже.

Ентрери понечи да подхвърли някаква шега, ала бързо се отказа и изпитателно се взря в новодошлите.

— Не чак толкова! — поклати глава той.

Джарлаксъл последва примера му и също се загледа в новопристигналите и в оръжията им, предимно мечове и то много по-хубави от всичко, което можеше да се види по който и да било от останалите селяни.

Ентрери рязко се обърна, забелязал движение край двата неголеми прозореца, и внезапно разбра какво става.

— Не са селяни — съгласи се Джарлаксъл на сложния език на знаците, който Мрачните използваха, макар и пръстите му да се движеха по-бавно заради Ентрери.

— Плъхочовеци — прошепна палачът.

— Чу отломъкът да ги вика ли?

— Надуших ги — отвърна Ентрери и се заслуша, за да разбере дали Креншинибон наистина ги вика, издавайки присъствието му, после обаче се отказа — така и така нямаше особено значение.

— По обувките им още има отходни нечистотии — отбеляза наемникът.

— И мръсотия във вените им — изплю се Ентрери и стана. — Да си вървим! — рече той на висок глас, така че най-близките измежду дузината плъхочовеци, които бяха влезли, да го чуят.

След това направи крачка към вратата, после още една, усещайки погледите на всички в заведението върху себе си и своя живописен спътник, който последва примера му и също стана. Направи трета крачка към вратата и после… внезапно се хвърли на една страна и заби изумрудената си кама в сърцето на най-близкия плъхочовек, преди гнусното същество да успее дори да докосне дръжката на меча си.

— Убийци! — извика някой, ала Ентрери не му обърна никакво внимание и изтегли Нокътя на Шарон.

Шумно дрънчене огласи пивницата, когато мечът му срещна оръжието на следващия плъхочовек с такава сила, че го запрати високо във въздуха. Втори замах на палача и плъхочовекът политна назад, притиснал с ръце посеченото си лице.

Ентрери обаче не го последва, тъй като изведнъж всичко в стаята сякаш изригна. Трима плъхочовеци вече връхлитаха отгоре му с мечове в ръце и той побърза да издигне стена от черна пепел, след което се метна на една страна и се претърколи под най-близката маса. Плъхочовеците понечиха да го последват, ала докато се ориентират, Ентрери вече се бе изправил и се нахвърли върху тях, запращайки масата в лицата им.

След това побърза да приклекне и замахна към колената им — изумрудената кама с лекота отсече един крак и преряза почти докрай втори.

Плъхочовеците продължаваха да прииждат, ала иззад гърба на Ентрери се посипа дъжд от ками и те бяха принудени да отстъпят.

Ентрери трескаво размаха Нокътя на Шарон, наслоявайки пелени от непрогледна пепел между себе си и противника. Успя да хвърли бърз поглед назад и видя как Джарлаксъл запраща поредица от ками срещу врага. На няколко от плъхочовеците обаче им хрумна да последват примера на палача и като вдигнаха една от тежките маси като щит пред себе си, се нахвърлиха върху елфа.

Ентрери нямаше възможност да проследи атаката им, тъй като неговите врагове също се увеличаваха, а сред тях имаше и двама селяни. Мечът му се стрелна надолу, спря оръжието на един от селяните и се престори, че се кани да го отбие нагоре, но когато мъжът се опита да му попречи, той изведнъж натисна надолу, притискайки оръжието до тялото на собственика му. След това стовари дръжката на меча си в лицето му — прекалено бързо, за да може селянинът да реагира.

Човекът се простря на пода, а Нокътя на Шарон се стрелна на другата страна и не само отби оръжието на най-близкия плъхочовек, но и отнесе върха на вилата в ръцете на втория селянин. Ентрери направи крачка напред и съвършено премерените удари на меча му скоро принудиха плъхочовека да започне да отстъпва, разкривайки пролуки в защитата му.

Изумрудената кама също не бездействаше и селянинът със счупената вила едва успяваше да запази равновесие. Ентрери можеше да го довърши с лекота, стига да не бе намислил друго.

— Не виждаш ли какво представляват новите ви съюзници? — извика му палачът и като отби меча на плъхочовека, го удари по главата с тъпата част на острието. Все още не искаше да го убие, само да го разяри достатъчно, за да го накара да се разкрие. Още няколко подобни удара и Ентрери забеляза как лицето на плъхочовека започва да потръпва.

Вече знаеше какво ще последва.

Внезапно, но нарочно скъсено замахване отблъсна плъхочовека назад и Ентрери насочи цялото си внимание към селянина. Камата му се провря над счупената вила и я натисна надолу, а с бърза крачка напред принуди селянина да се облегне върху него. Миг по-късно Ентрери отново отстъпи и мъжът се олюля.

Ентрери го сграбчи в желязна схватка и го обърна към потръпващия, преобразяващ се плъхочовек.

Селянинът с мъка си пое дъх, убеден, че с него е свършено, ала камата, опряна в гърба му, все още не се бе забила, а палачът го държеше прекалено здраво, затова той нямаше друг избор, освен да опита да се успокои и да види какво се случва пред него.

Миг по-късно от гърдите му се откъсна смразяващ кръвта вик и прикова вниманието на всички в помещението към потресаващата гледка пред очите му — ужасяващо разкривено и разтеглено, лицето на плъхочовека бързо изгуби човешкия си облик и на негово място се появи огромна глава на плъх.

Ентрери блъсна селянина към гнусното създание и със задоволство го видя да забива дръжката на счупената си вила в корема на плъхочовека.

Палачът побърза да се обърне — трябваше да се пребори с още много противници. Селяните стояха объркани, чудейки се на чия страна да застанат. Ентрери знаеше достатъчно за подобни превъплътители, за да разбира, че току-що бе предизвикал верижна реакция — разлютени и превъзбудени, останалите плъхочовеци също щяха да приемат другата си, много по-първична форма.

Успя да хвърли бърз поглед към Джарлаксъл и го видя във въздуха — използвайки умението си да левитира, той се обръщаше ту на една, ту на друга страна, а от ръката му се сипеха ками. Пред очите на Ентрери двамина плъхочовеци политнаха назад, пронизани безпогрешно, един от селяните пък беше улучен в крака.

Джарлаксъл нарочно не го беше убил, разбра палачът, макар нищо да не му пречеше.

Ентрери неволно потръпна, виждайки как изведнъж наемникът се оказа засипан от дъжд от собствените си ками, ала елфът очевидно го очакваше, защото развали магията за левитация и меко се спусна на пода. Кръстосвайки ръце, Джарлаксъл извади две ками от ножниците, скрити под плаща му, и се приготви да посрещне връхлитащия неприятел. Докато го правеше, прошепна нещо и двете ками начаса се източиха и се превърнаха в блестящи мечове.

Широко разкрачен, той заразмахва двете оръжия описваше широки кръгове пред, зад и над себе си, сечеше въздуха с оглушително свистене, на няколко пъти вдигна ту единия, ту другия меч пред гърдите си, а после и над главата си, успоредно на пода.

Ентрери се намръщи — очаквал бе нещо по-добро от Джарлаксъл. Неведнъж бе виждал този стил на бой, най-вече сред пиратите, върлуващи из моретата край Калимпорт. Привидно лесен, той залагаше много на заблудата и притежаваше повече празна показност, отколкото истинско съдържание. Онзи, който го използваше, разчиташе най-вече на колебанието и страха на противника, за да успее да нанесе някой точен удар.

Макар да действаше срещу не особено опитни неприятели, стилът бе напълно безполезен срещу всеки малко по-изкусен воин. Ентрери се бе справил с няколко противника, които го използваха (двама от тях в една и съща битка, след като остриетата им се бяха преплели и те не бяха успели да се отделят един от друг) и никога не го бе смятал за кой знае какво предизвикателство.

Групата плъхочовеци, нахвърлили се на Джарлаксъл, очевидно мислеха по същия начин. Те бързо заобиколиха елфа и започнаха да го нападат един по един, принуждавайки го непрестанно да се върти ту на една, ту на друга страна.

Оказа се, че наемникът не може да бъде затруднен толкова лесно и всичките им удари бяха отбити съвършено.

— Рано или късно ще се измори — прошепна си Ентрери, докато се отдръпваше от най-новите си противници.

Искаше да се добере до приятеля си и да му помогне. Докато си проправяше път натам, хвърли още един поглед назад, надявайки се да стигне навреме, макар вече да се питаше струва ли си изобщо да спасява разочаровалия го елф.

Неволно ахна, първо от объркване, после от възхита.

Джарлаксъл се преметна във въздуха, озовавайки се лице в лице с плъхочовека зад себе си. Гнусното създание политна назад, пронизано два пъти, Джарлаксъл обаче си бе набелязал друга цел и като се претърколи на една страна, приклекна и замахна към следващия си противник. Плъхочовекът подскочи високо и замахна с меча си в отчаян опит да отбие вражеското оръжие.

Инстинктивно, без да го е искал, Ентрери изкрещя.

Този път приятелят му наистина беше обречен — двама противници с мечове в ръце се нахвърлиха върху него, един отляво, а другият изотзад и отдясно, отрязвайки всеки път за отстъпление.

 

 

— Разкриват се — изсмя се Кимуриел.

Тримата с Рай’ги и Берг’иньон наблюдаваха случващото се през междупространствен портал, който всъщност ги поставяше в сърцето на битката.

Гледката на преобразяващите се плъхочовеци искрено забавляваше и Берг’иньон. В един миг той скочи напред, сграбчи някакъв селянин, който неволно прекрачваше през портала, прониза го смъртоносно и го запрати обратно в пивницата, където той се свлече на пода.

Покрай портала минаха и други силуети, виковете на битката достигаха до ушите на тримата елфи, които я следяха внимателно. Кимуриел и Берг’иньон стояха отпред, Рай’ги бе зад тях, затворил очи, докато подготвяше заклинанията си — нещо, което му отнемаше повече време от обикновено заради настойчивия зов на нетърпеливия кристален отломък.

Край портала се мерна силуетът на Горд Абрикс.

— Хвани го! — извика Кимуриел и пъргавият Берг’иньон скочи през портала, сграбчи плъхочовека и се върна обратно, влачейки го след себе си.

Горд Абрикс се дърпаше и крещеше нещо на Кимуриел, Берг’иньон обаче го държеше прекалено здраво, а Кимуриел изобщо не го слушаше, напълно погълнат от действията на Рай’ги — трябваше да изчисли всичко до съвършенство и да затвори портала в точния миг.

Джарлаксъл не се и опита да избяга и Ентрери разбра, че от самото начало бе очаквал подобна атака и нарочно бе довел противника до този момент.

Както беше приклекнал, с единия крак малко пред другия и протегнати напред ръце, той успя някак да завърти оръжията си и да се изправи с едно-единствено, съвършено премерено движение. С лявата ръка замахна настрани, а с дясната така обърна дръжката на другия си меч, че когато свали юмрука си надолу, острието се оказа зад гърба му.

Двама от нападателите се заковаха на място, а на гърдите им зейнаха грозни рани.

Джарлаксъл издърпа двете си оръжия и отново замахна, обръщайки се наляво. Докато елфът завърши завъртането си, по тялото на единия плъхочовек се бяха появили още няколко рани, а другият бе останал без глава след още един замах назад.

Ентрери отдавна беше променил мнението си за стила на приятеля си.

Джарлаксъл се хвърли на пътя на първия си противник, пресрещна меча му между двете си остриета и го изби от ръката му. За момент трите оръжия се завъртяха във въздуха, описвайки широки кръгове, макар че вече никой не държеше едното от тях, освен мълниеносните движения на другите две.

Джарлаксъл успя да закачи дръжката му с остриетата на един от своите мечове, извъртя го на една страна и го запрати към гърдите на друг от нападателите си, поваляйки го на земята.

След това се хвърли напред, внезапно и яростно само за миг отсече едната, а после, с добре премерен удар в ключицата, и другата ръка на плъхочовека пред себе си, след което посече лицето му и преряза гърлото му.

Един ритник в гърдите — и гнусното създание се сгромоляса на земята, а Джарлаксъл го прегази и продължи напред.

Ентрери бе възнамерявал да отиде при наемника, ала вместо това елфът се втурна към него и като превърна меча си в кама, която прибра обратно в ножницата й, сграбчи палача за рамото и го дръпна след себе си.

Ентрери го изгледа озадачено. В пивницата още бе пълно с плъхочовеци, през вратата и прозорците нахлуваха още, селяните обаче бавно отстъпваха, заели напълно отбранителна позиция. Въпреки че имаше повече от дузина от отвратителните същества, Ентрери знаеше, че двамата с невероятния Джарлаксъл с лекота ще ги направят на пух и прах.

На всичкото отгоре, елфът тичаше не към вратата, а към най-близката стена. Вярно, когато имаха работа с многочислен противник, нерядко бе от полза да защитят гърбовете си с подобна здрава бариера, ала не и в случая, не и при размаха, с който Джарлаксъл се биеше и който изискваше много повече пространство.

В този миг наемникът го пусна и посегна към шапката си.

Незнайно откъде извади черен диск, изработен от материал, какъвто Ентрери не бе виждал, и го хвърли.

Дискът се удължи, докато летеше към стената, и се извъртя с плоската си страна към нея. Удари се… и се заби дълбоко в дървото.

И ето че изведнъж вече не беше никакъв диск, а дупка — истинска дупка! — в солидната стена.

Джарлаксъл блъсна Ентрери през нея, след което го последва, забавяйки се само колкото да издърпа магическия предмет, оставяйки стената непокътната.

— Бягай! — изкрещя той и се втурна да тича, следван по петите от палача.

Преди Ентрери да успее да го попита какво става, пивницата се взриви, огромно, огнено кълбо, което погълна всичко — цялата сграда, онези плъхочовеци, които още се навъртаха около вратата и прозорците, както и конете (включително тези на Ентрери и Джарлаксъл), спънати наблизо.

Ентрери и Джарлаксъл бяха запратени по очи на земята, ала веднага се изправиха и тичешком напуснаха селото, насочвайки се към покритите с дървета хълмове, които го заобикаляха.

В продължение на дълги минути не си казаха нищо, просто бягаха, колкото ги държат краката, докато най-сетне Джарлаксъл не спря зад един хребет и не се просна на тревата, с мъка поемайки си дъх.

— Бях започнал да се привързвам към коня си — рече той. — Жалко.

— Не видях магьосник — отбеляза Ентрери.

— Защото не беше в стаята. Поне не физически.

— Как тогава го усети? — поиска да узнае палачът, после обаче и сам разбра. — Рай’ги и Кимуриел никога не биха допуснали Горд Абрикс и гнусните му приятелчета да докопат кристалния отломък. А и изобщо не са очаквали те да успеят да ни го отнемат.

— Нали ти обясних, че това е типично за тях — напомни му Джарлаксъл. — Изпращат „плявата“ да отвлече вниманието на неприятеля, след което Кимуриел отваря един от междупространствените си портали, през който Рай’ги запраща някоя от магиите си.

Ентрери погледна назад към селото и стълба черен дим, който се издигаше във въздуха.

— Отлична работа — поздрави той приятеля си. — Спаси живота и на двама ни.

— Твоя — със сигурност — отвърна Джарлаксъл и когато го изгледа заинтригувано, Ентрери го видя да вдига ръка пред лицето си… ръка, върху която носеше червеникавозлатист пръстен, който наемникът не бе забелязал досега. — Беше най-обикновено огнено кълбо — ухили се наемникът.

Ентрери кимна и също се усмихна широко, питайки се дали изобщо има нещо, за което Джарлаксъл да не е подготвен.