Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (12)

Единадесета глава
Полагане на основите

— Нали това искаше от самото начало — телепатично предаде Кимуриел на илитида.

Ихараскрик се престори на изненадан, макар именно той да бе обяснил на Кимуриел как да се предпази от опитите на отломъка да проникне в съзнанието му. Да, илитидът от самото начало се бе надявал ситуацията да вземе точно този обрат.

— Кой ще го владее? — попита той безмълвно. — Кимуриел или Рай’ги?

— Рай’ги — отвърна псионистът. — Двамата с Креншинибон прекрасно ще се допълват, както отломъкът вече му намекна.

— Така си мислите вие — отбеляза Ихараскрик. — А може би Креншинибон вижда в твое лице заплаха (доста вероятно и напълно логично предположение) и се опитва да ви подведе, та и ти, и другарите ти да бъдете унищожени.

— Все още не съм отхвърлил изцяло тази възможност — увери го Кимуриел, без да изглежда ни най-малко разтревожен. — Именно затова съм тук.

Ихараскрик не отговори веднага, обмисляйки чутото.

— Креншинибон не е играчка — отговори той най-сетне. — Да искате от мен да…

— Искаме само да спечелим малко време — не го остави да довърши Кимуриел. — Нямам намерение да противопоставям Ихараскрик на Креншинибон — отлично осъзнавам, че отломъкът може да се окаже прекалено могъщ.

Елфът не се притесняваше, че илитидът може да се засегне от думите му — рационални и здравомислещи, крадците на мисли не страдаха от прекомерна гордост.

Вярно, бяха напълно убедени, че превъзхождат почти всички останали раси (в това число хората и дори елфите на мрака), но в самоувереността им имаше голяма доза трезва преценка, благодарение на която подобни логични забележки не можеха да ги обидят. Ихараскрик отлично разбираше, че единствено някое божество би могло успешно да се противопостави на Креншинибон.

— Може би има начин — рече илитидът и по лицето на Кимуриел се разля усмивка. — Влиянието на някоя Кула от желязна воля може да спре мисловните му атаки и да заглуши заповедите му към кристалните кули, които е издигнал. Временно — натърти Ихараскрик. — Не храня никакви илюзии, че усилията на който и да било псионист (освен ако не става дума за цяла армия от моите събратя), са в състояние да отслабят задълго силите на могъщия Креншинибон.

— Достатъчно, за да свалим Джарлаксъл — съгласи се Кимуриел на глас. — Само толкова ни трябва.

И като кимна, той си тръгна, а последните му думи останаха да кънтят в съзнанието му, докато прекрачваше междупространствения портал, който отвеждаше обратно в Калимпорт.

Да свалим Джарлаксъл! Трудно му бе да повярва, че изобщо е станал част от подобен заговор. Та нали именно Джарлаксъл му бе помогнал да избяга от матрона Облодра, както и от кръвожадните си сестри и му бе дал убежище, където да се скрие от останалите домове в Мензоберанзан, когато матрона Баенре обяви, че дом Облодра трябва да бъде изтребен до крак! А дори да оставеше настрани въпроса с лоялността, която дължеше на Джарлаксъл, не можеше да не се запита какво ще стане, когато Бреган Д’аерте останат без предводител.

Джарлаксъл бе допринесъл повече от когото и да било, за преуспяването на Бреган Д’аерте, беше ги издигнал до сегашното им положение преди повече от столетие и никой от тях, дори самонадеяният Рай’ги, не хранеше никакви съмнения за това колко е важен Джарлаксъл за оцеляването им.

Такива мисли се въртяха в главата на Кимуриел, когато се озова в стаята на Рай’ги и го завари да крои планове за свалянето на Джарлаксъл.

— Новият ти приятел ще може ли да ни осигури това, от което се нуждаем? — нетърпеливо попита магьосникът, щом го видя да влиза.

— Най-вероятно — отвърна Кимуриел.

— Обезвредим ли Креншинибон, нападението ни със сигурност ще успее.

— Не подценявай Джарлаксъл — предупреди го Кимуриел. — Вярно е, че сега притежава кристалния отломък, който трябва да бъде неутрализиран на всяка цена, но Джарлаксъл укрепва властта си над Бреган Д’аерте години наред — надали бих предприел нещо срещу него дори и преди да се бе сдобил с Креншинибон.

— Но именно заради отломъка позициите му са толкова отслабени — отвърна Рай’ги. — Даже обикновените войници се страхуват, че вървим по грешен път.

— Аз пък чух, че са изумени от това колко е нараснало могъществото ни — възрази Кимуриел. — Някои твърдят, че скоро целият свят ще бъде в краката ни, че Джарлаксъл ще подчини жалките човеци, а после ще се завърнем, за да покорим Мензоберанзан.

Рай’ги се разсмя с глас при тези думи:

— Креншинибон притежава огромно могъщество, в това няма никакво съмнение, но и неговите възможности не са неограничени. Нали илитидът ти каза, че се опитвал да разбере докъде може да се простре властта му?

— Дали подобно завоевание е постижимо, или не, за нас е без значение — рече Кимуриел. — Онова, което има значение, е дали войниците на Бреган Д’аерте го смятат за възможно.

На това Рай’ги нямаше какво да възрази, но дори и сега не изглеждаше особено разтревожен.

— Въпреки че Берг’иньон е с нас, нашето участие в битката няма да бъде кой знае колко голямо — обясни той. — Разполагаме с достатъчно хора, както и с хиляди коболди.

— Мнозина от хората са под наша власт именно заради Креншинибон — напомни му Кимуриел. — А да подчини коболдите на волята си изобщо няма да затрудни кристалния отломък, освен ако Ихараскрик не го обезвреди предварително.

— Ами плъхочовеците? — продължи Рай’ги, без да се впечатлява от доводите на псиониста. — Много по-трудно е да се проникне в съзнанието на някого като тях — вътрешната борба, която съпровожда трансформацията им, обезсилва подобни външни влияния.

— Привлякъл си на наша страна Домо?

Рай’ги поклати глава:

— С него е малко по-трудно — призна той. — Но успях да привлека на наша страна неколцина от най-приближените му помощници, които ще ни подкрепят, ако Домо бъде елиминиран. Затова накарах Шарлота Веспърс да подшушне на Джарлаксъл, че Домо се е разприказвал и е издал твърде много за Бреган Д’аерте на Да’Даклан паша. Ще му каже също така, че според нас именно Да’Даклан стои зад съгледваческия отряд, изпратен в Далабад.

Кимуриел кимна, ала изражението му си остана все така притеснено. Опреше ли до подобни игрички, Джарлаксъл беше опасен противник — нищо чудно да прозре опита им да го излъжат и да използва Домо, за да настрои плъхочовеците срещу тях.

— Реакцията му ще ни каже много — призна Рай’ги. — Креншинибон, без съмнение, ще избере да повярва на Шарлота, ала Джарлаксъл ще поиска да действат внимателно, преди да предприемат нещо срещу Домо.

— Смяташ, че Домо ще срещне смъртта си още същия ден — рече Кимуриел и по устните на Рай’ги плъзна зла усмивка.

— Кристалният отломък се превърна в най-голямата сила на Джарлаксъл, и поради това — и най-голямата му слабост.

 

 

— Първо ръкавицата, а сега и това — въздъхна Дуавел Тигъруилис. — Ех, Ентрери, как ли ще изкарвам по някоя и друга допълнителна жълтица, когато теб няма да те има вече!

Ентрери обаче не беше в настроение за шеги.

— Побързай! — нареди той.

— Действията на Шарлота доста са те разтревожили — отбеляза Дуавел, от чието внимание не бе убягнал фактът, че от няколко часа Шарлота беше истински заета, като голяма част от срещите й бяха с агенти на Домо и гилдията му.

В отговор Ентрери само кимна — не беше в настроение да споделя последните новини с Дуавел. Събитията се развиваха бързо, прекалено бързо. Рай’ги и Кимуриел полагаха основите за своя удар, но Джарлаксъл бе надушил поне част от назряващите неприятности и току-що бе повикал палача, нареждайки му да посети един особено противен плъхочовек на име Домо. Ако Домо бе част от заговора, Рай’ги и Кимуриел много скоро щяха да се окажат с един съзаклятник по-малко.

— Ще се върна до два часа — обясни убиецът на Дуавел. — Дотогава да е готово.

— Не разполагаме с подходящ материал, за да изработим това, което искаш! — оплака се полуръстката.

— Важни са само цветът и тежината — отвърна Ентрери. — Материалът няма значение.

Дуавел сви рамене и Ентрери излезе в нощта. Движеше се бързо и безшумно, плътно загърнат в плаща си.

Недалеч от „Медната миза“ свърна в една уличка и като се огледа, за да се увери, че не го следят, хлътна в една дупка, отвеждаща в клоаките.

Няколко минути по-късно вече стоеше пред Джарлаксъл.

— Шарлота ми съобщи, че Домо издавал тайните ни — рече наемникът.

— Него ли чакаме? — попита Ентрери и Джарлаксъл кимна.

— И най-вероятно няма да е сам. Готов ли си за битка?

За първи път от няколко дни насам по лицето на Ентрери плъзна искрена усмивка. Дали е готов за битка с плъхочовеците? Че как иначе! Въпреки това, източникът, от който Джарлаксъл бе почерпил информацията си, го тревожеше. Ясно му бе, че Шарлота играе двойна игра и че макар да бе съучастничка на Рай’ги и Кимуриел, няма намерение открито да се опълчва на Джарлаксъл. Не, Ентрери се съмняваше, че това е същинският опит на заговорниците да се сдобият с властта над Бреган Д’аерте. Нещо подобно със сигурност би отнело повече време, за да се планира, а и клоаката надали бе най-подходящото място за такава битка.

Въпреки това…

— Може би трябваше да останеш в Далабад още малко — подхвърли Ентрери. — Да видиш как ще потръгне новата ни операция.

— Домо не ме плаши — отвърна Джарлаксъл и Ентрери го изгледа изпитателно.

Възможно ли бе да не забелязва назряващия в редиците на Бреган Д’аерте преврат? И ако бе така, можеше ли Креншинибон да стои зад бунтовническите намерения на Рай’ги и Кимуриел? Или пък Ентрери беше прекалено подозрителен и виждаше демони и съзаклятници там, където такива нямаше?

Палачът си пое дълбоко дъх, опитвайки се да проясни мислите си.

— Шарлота може и да греши — рече той все пак. — Може би си има свои причини да иска да се отърве от Домо.

— Много скоро ще разберем — отвърна Джарлаксъл и кимна към един от тунелите, по който предводителят на плъхочовеците, приел формата на човекоподобен плъх, вече се задаваше, придружен от трима от хората си.

— Скъпи ми Домо — поздрави го наемникът и Домо се поклони.

— Добре направи, че дойде при нас — рече Домо. — Във време като това не обичам да излизам на повърхността дори и само за да отида в подземията на дом Басадони. Прекалено е оживено, боя се.

Ентрери изгледа противното същество с присвити очи. Любопитен отговор, но беше по-добре да не се опитва да го тълкува.

— И агентите на останалите гилдии ли идват тук, когато искат да се срещнат с теб? — въпросът на Джарлаксъл хвана Домо напълно неподготвен.

За Ентрери не беше трудно да се досети, че наемникът действа под наставленията на Креншинибон — ако Домо бе част от някакво съзаклятие и мислите му дори за миг се насочеха към него, Джарлаксъл и Креншинибон веднага щяха да ги разчетат. Въпреки това Ентрери смяташе, че Джарлаксъл прибързва — ако първо бе опитал да си поговори с Домо, неангажиращо и с присъщата си дипломатичност, можеше да получи необходимата информация и без да се налага Креншинибон да нахлува в съзнанието на плъхочовека.

— В редките случаи, когато съм принуден да се срещна с представители на някоя друга гилдия, обикновено те идват при мен — отвърна Домо, опитвайки се да изглежда спокоен.

Ентрери обаче го видя да пристъпва от крак на крак и незабелязано постави ръце върху дръжките на двете си оръжия. Привидно небрежна, тази стойка му даваше възможност да ги извади само за миг, ако се наложи.

— И срещал ли си се с някого от тях наскоро? — попита Джарлаксъл.

Домо неволно потрепна и Ентрери внезапно разбра какво става — Креншинибон се опитваше да проникне в мислите му.

Тримата плъхочовеци зад Домо се спогледаха и нервно се размърдаха.

Лицето на Домо се разкриви и той започна да придобива човешката си форма, ала почти незабавно отново си възвърна образа на плъх, а от гърдите му се откъсна гърлено ръмжене.

— Какво става? — обади се един от помощниците му.

Ентрери не пропусна да забележи раздразнението, изписало се по лицето на Джарлаксъл и погледът му се върна върху Домо — дали пък наемникът не беше подценил гнусното същество?

Джарлаксъл и Креншинибон не можеха да доловят мислите на плъхочовека — опитът на отломъка да нахлуе в съзнанието му беше отключил вътрешната му борба, издигайки стена от болка и гняв, която Креншинибон не бе в състояние да преодолее.

Все по-ядосан, Джарлаксъл се взря в Домо.

— Предал ни е — реши Креншинибон неочаквано, ала Джарлаксъл, който не бе усетил нищо такова, изобщо не бе сигурен. — Момент на слабост — убеждаваше го отломъкът. — Проблясък от истината, пробил за миг стената от ярост и болка. Предал ни е… на два пъти.

Джарлаксъл погледна към Ентрери почти неуловим знак, ала напълно достатъчен за палача, който ненавиждаше плъхочовеците от дън душа.

Домо и хората му също го забелязаха и мечовете им начаса изскочиха от ножниците, ала Ентрери вече се бе хвърлил в атака. Струи черна пепел бликнаха от Нокътя на Шарон и изпълниха въздуха, разделяйки бойното поле и пречейки на противника да съгласува действията си.

Палачът се метна наляво, заобикаляйки стената от пепел, като в същото време се приведе, за да избегне дългия, тънък меч на Домо, след което сам замахна.

Отби вражеското острие с Нокътя на Шарон и замахна с изумрудената си кама.

В този момент най-близкият от тримата плъхочовеци се включи в битката и той бе принуден да отстъпи назад и да вдигне меча си, за да се защити. След това се преметна напред, а после обратно назад, подпирайки се на една ръка, така че да се изправи мълниеносно, озовавайки се в почти същата позиция, откъдето бе започнал. Глупавият плъхочовек го последва, оставяйки Домо и двамата си другари от другата страна на стената от пепел.

Три ками, изпратени от Джарлаксъл, изсвистяха на сантиметри от главата на Ентрери и прорязаха пепелта.

Разнесе се силен стон и палачът разбра, че един от двамата придружители на Домо е обезвреден.

Миг по-късно същата участ сполетя и другия, когато Ентрери отби оръжието му с меча си и продължи напред. Плъхочовекът стори същото с намерението да забие зъби в гърлото му.

Колко горчиво се разкая само секунда по-късно, когато камата на убиеца потъна под брадичката му.

Силен замах и главата на човека плъх политна назад. Ентрери издърпа камата си и се обърна. Откъм стената от пепел изскочи още един плъхочовек, а по стъпките, които се разнесоха от другата й страна, палачът разбра, че Домо бързо се отдалечава.

Убиецът се претърколи под пепелта и като дръпна нападателя си за глезените, го повали по очи право пред Джарлаксъл, а после се втурна след Домо. Ентрери бе свикнал с мрака, дори с непрогледната тъмнина на тунелите (някои от най-успешните му схватки се бяха състояли именно тук), ала прекрасно осъзнаваше, че инфрачервеното зрение на плъхочовеците им дава предимство, затова вдигна Нокътя на Шарон пред гърдите си и го накара да освети пътя му. Кой знае, може би като много други магически оръжия и Нокътя на Шарон бе в състояние да излъчва светлина.

Грейналото сияние го изненада — наситено черно, то не приличаше на нищо, което Ентрери бе виждал досега и придаваше на тунелите причудлив, нереален вид.

Палачът сведе поглед към меча, опитвайки се да прецени доколко ще издаде присъствието му, ала тъй като не видя ясно оформена струя светлина, реши, че може и да не привлича твърде много внимание.

Не след дълго стигна до разклонение в тунела и се огледа на всички посоки, наострил сетива.

Отляво долетя едва доловимо ехо от леки стъпки и той се хвърли натам.

Джарлаксъл довърши проснатия на земята плъхочовек, без да се церемони особено, запращайки кама след кама в гърчещото се тяло. После се хвърли през стената от пепел и пъхна ръка в джоба си, където беше Креншинибон.

— Води ме! — нареди той, решен да открие Ентрери.

— Нагоре — долетя неочакваният отговор. — Излезли са на улицата.

Озадачен, Джарлаксъл се закова на място.

— Нагоре! — настоя Креншинибон още по-категорично. — Към Повърхността!

Елфът се втурна в обратната посока, към стълбата, която се изкачваше до малка уличка недалеч от „Медната миза“.

— Води ме! — повтори той.

— Прекалено сме незащитени тук — отвърна отломъкът. — Дръж се в сенките и се върни в дом Басадони — натам тръгнаха Артемис Ентрери и Домо.

Ентрери свърна зад един ъгъл и рязко забави крачка. Там, с мечове в ръце, стояха Домо и двамина негови събратя. Ентрери направи крачка напред, с намерение да се хвърли в атака — несъмнено вече го бяха забелязали, единствената му възможност сега бе да ги изпревари и да не им позволи да организират защитата си.

После обаче се закова на място, чул плъхочовека вляво от Домо да прошепва в ухото му:

— Подушвам го! Трябва да е наблизо.

— Прекалено близо — съгласи се другото скверно създание и присви очи, в които проблесна червена светлина.

Защо изобщо им трябваше да прибягват до инфрачервеното си зрение, почуди се Ентрери. Та нали той ги виждаше в черната светлина на меча си така ясно, сякаш се намираха в слабо осветена стая. Знаеше, че трябва да се хвърли в атака, ала любопитството му беше пробудено, затова се отдели от стената и пристъпи напред, където всички можеха да го видят.

— Миризмата му е силна — съгласи се Домо и тримата неспокойно се огледаха наоколо, размахвайки мечове. — Къде са другите?

— Не дойдоха, макар че трябваше да са тук — отвърна един от помощниците му. — Страхувам се, че сме предадени.

— Проклети да са мрачните елфи! — изруга Домо.

Ентрери не можеше да повярва, че все още не го виждат — поредното забележително умение на прекрасния му меч. Зачуди се дали щяха да го забележат, ако използваха обикновеното си зрение, но това бе въпрос, чийто отговор трябваше да почака. Пристъпвайки съвършено безшумно, той бавно се приближи от дясната страна на Домо.

— Може би трябваше да се вслушаме в думите на магьосника им — все така шепнешком добави плъхочовекът отляво.

— Да се обърнем срещу Джарлаксъл? — не повярва на ушите си Домо. — Това би било равносилно на самоубийство. Ни повече, ни по-малко.

— Ама… — опита се да възрази другият, ала Домо го прекъсна и му зашепна нещо, размахвайки пръст в лицето му.

Ентрери се възползва от това, че вниманието на тези двамата е другаде, и като се промъкна зад последния от малката групичка, допря върха на камата си в гърба му.

Плъхочовекът се вледени, когато чу някой да прошепва в ухото му:

— Бягай!

Гнусното създание не чака втора покана и си плю на петите. Домо престана да се кара на другия си помощник и направи няколко крачки след беглеца, крещейки заплахи.

— Бягай! — рече Ентрери, пристъпвайки към третия плъхочовек, ала вместо да офейка, той изпищя и се обърна, замахвайки високо.

Ентрери приклекна, за да избегне оръжието му, а когато се изправи, изумрудената кама се провря между ребрата на човека плъх и потъна в диафрагмата му.

Гнусното създание отново изпищя и се загърчи в предсмъртни конвулсии.

— Какво има? — попита Домо и се обърна. — Какво?

Плъхочовекът се свлече на земята и се загърчи в агония. Изправен над него, Ентрери накара камата си да засияе.

Домо отскочи назад и вдигна меча пред гърдите си.

— Танцуващо острие? — тихо попита той. — Ти ли си, елфически магьоснико?

— Танцуващо острие? — прошепна Ентрери въпросително и сведе очи към камата си.

В това нямаше никакъв смисъл. Погледна към Домо и видя как блясъкът в очите му изчезва, докато той приема почти човешка форма, а зрението му се настройва към видимата част на спектъра.

Миг по-късно плъхочовекът подскочи почти до тавана, видял Артемис Ентрери на няколко метра от себе си.

— Каква магия е това! — ахна Домо.

На този въпрос и Ентрери нямаше отговор. Представа нямаше какво точно прави Нокътя на Шарон с черната си светлина. Дали по някакъв начин блокираше инфрачервеното зрение, като в същото време сиянието му си оставаше видимо в обикновената част на спектъра? Дали пък не действаше като черен огън, въпреки че палачът не бе усетил никаква топлина? Силните топлинни източници можеха сериозно да затруднят инфрачервеното зрение.

Наистина любопитно — поредната загадка, чийто отговор Ентрери трябваше да открие, ала не и днес.

— Значи си сам? — рече той на Домо. — Само ти и аз.

— Защо Джарлаксъл се страхува от мен? — попита Домо и пристъпи напред.

— Защо се страхува от теб или защо те ненавижда? — рече палачът в отговор и спря. — Това са две различни неща.

— Но нали съм му съюзник! — възрази Домо. — Не го предадох, дори когато подчинените му се обърнаха срещу него.

— Така казваш — отвърна Ентрери и хвърли поглед към плъхочовека, който все още потръпваше и стенеше в краката му. — Какво знаеш? Говори и може би все още има шанс да си тръгнеш оттук жив.

Домо присви ядовито очи.

— Така, както Раситър си тръгна невредим от последната ви среща? — жлъчно подхвърли той. — Раситър бе един от най-великите му предшественици в гилдията на плъхочовеците, служил бе заедно с Ентрери при Пук паша и бе загинал от ръката на Ентрери… нещо, което калимпортските плъхочовеци нямаше скоро да забравят.

— Питам те за последен път — спокойно рече палачът.

Едва доловимо движение наблизо му подсказа, че първият плъхочовек се е върнал и сега се спотайва в сенките, готов да се нахвърли отгоре му. Ентрери не беше нито изненадан, нито обезпокоен.

Широката усмивка, плъзнала по лицето на Домо, разкри острите му, жълтеникави зъби:

— Джарлаксъл и другарчетата му май не са толкова единни, колкото си мислиш — подразни го той.

Ентрери направи крачка напред.

— Ще трябва повечко да се постараеш — каза той, ала преди да успее да довърши, Домо изрева и се нахвърли отгоре му, размахал тънкия си меч.

С едно-единствено, почти незабележимо движение палачът пресрещна връхлитащото оръжие с Нокътя на Шарон и го отби настрани.

Домо отстъпи назад и замахна отново, после още веднъж. Всеки път Ентрери сякаш едва-едва преместваше меча си и всеки път острието на Домо минаваше покрай него, без да го докосне.

Домо за втори път направи крачка назад и се нахвърли отгоре му с удвоена ярост.

Оказа се, че е отстъпил прекалено надалеч — Ентрери трябваше просто да се наведе назад и оръжието изсвистя пред него.

Както можеше да се очаква, нападението на скрития в сенките плъхочовек не закъсня. Самият Домо се включи отлично в атаката, втурвайки се напред с вдигнат меч.

Ала Домо просто не си даваше сметка колко великолепно се бие Артемис Ентрери. Палачът отново отби вражеското оръжие високо нагоре, като в същото време накара меча си да избълва нова струя черна пепел. Все така светкавично Ентрери се завъртя надясно, описвайки пълен кръг, и когато отново се изравни с Домо, свали десницата си, насищайки въздуха с нов слой пепел, а с лявата си ръка замахна настрани. Изумрудената кама потъна в корема на връхлитащия отгоре му плъхочовек.

Нокътя на Шарон описа дъга във въздуха, издигайки широка, кръгла стена от пепел, която Домо проряза, когато замахна за поредния си удар… ала Ентрери не беше от другата страна. Той се бе хвърлил на една страна и след като се претърколи и се изправи, замахна към краката на плъхочовека, който още се бореше с камата в корема си. За изненада и удоволствие на убиеца, мечът посече и двете колена на гнусното същество и то рухна върху каменния под, виейки от болка, докато кръвта му изтичаше.

Без да забавя темпото, Ентрери рязко се обърна и след като отби оръжието на Домо, изви меча си така, че да спре камата, която Домо бе запратил срещу него.

Лицето на плъхочовека се сгърчи — очевидно току-що бе изиграл последната си карта. Ред бе на Ентрери да се хвърли в атака и той стори именно това. Три мълниеносни удара, всеки от които по-нисък от предишния, и Домо бе принуден да отстъпи назад, мъчейки се да запази равновесие.

Ентрери го последва, затруднявайки го още повече. Мечът му не спираше нито за миг, като от време на време обливаше Домо с черна пепел, пречейки му да вижда и допълнително утежнявайки положението му.

Много скоро плъхочовекът щеше да се окаже притиснат до стената, перспектива, която (това Ентрери ясно прочете в очите му) никак не му се нравеше.

В отговор палачът още по-яростно размаха Нокътя на Шарон и с два бързи маха издигна L-образна преграда от пепел, така че освен пред себе си, сега Домо не виждаше и от дясната си страна.

Като ръмжеше ядовито, плъхочовекът се хвърли натам, предполагайки, че Ентрери ще използва стената от пепел, за да се добере до него. Мечът му срещна само въздух. Миг по-късно усети движение зад себе си — предугаждайки, че Домо ще се улови в капана му, палачът бе минал от другата страна.

Домо хвърли оръжието си на земята.

— Ще ти кажа всичко! — извика той. — Ще…

— Вече го направи — увери го Ентрери и Домо се вцепени, когато Нокътя на Шарон потъна в тялото му, посече гръбнака и излезе от гърдите му.

— Б-б-боли — с мъка промълви Домо.

— Така и трябва — отвърна Ентрери и рязко натисна.

Домо простена и издъхна.

Ентрери издърпа меча от тялото му и отиде да си прибере камата, а в главата му препускаха безброй въпроси, пробудени от половинчатото признание на Домо, че в редиците на Бреган Д’аерте наистина се надига бунт. Самият Домо не бе част от съзаклятието и не той бе измамил Джарлаксъл, в това поне Ентрери бе сигурен. И все пак, именно Джарлаксъл бе в основата на днешната разправа с Домо…

Или пък не?

Чудейки се доколко Креншинибон използва интересите на Джарлаксъл срещу него самия, Ентрери напусна калимпортските клоаки.

 

 

— Прекрасно — отбеляза Рай’ги.

Двамата с Кимуриел използваха магическо огледало, за да проследят завръщането на Ентрери в дома на Басадони, ала бързо се отказаха, виждайки изражението, изписало се по лицето на палача — нищо чудно да бе усетил, че го наблюдават магически.

— Без да иска ни направи услуга — добави Рай’ги. — Сега вече плъхочовеците със сигурност ще се обърнат срещу Джарлаксъл.

— Жалко за Домо — изсмя се Кимуриел, ала после стана сериозен. — Но какво ще правим с Ентрери? Той е опасен враг, особено сега, когато притежава меча и ръкавицата, освен това е прекалено умен, за да повярва, че за него ще бъде по-добре да ни подкрепи. Може би ще е по-добре да го елиминираме, преди да се захванем с Джарлаксъл.

Рай’ги се замисли за миг-два и кимна.

— Ала трябва да бъде извършено от някой по-нисш — рече той. — От Шарлота и нейните хора, може би — те и бездруго няма да играят почти никаква роля в същинския преврат.

— Джарлаксъл няма да е доволен, ако научи, че искаме да премахнем Ентрери — съгласи се Кимуриел. — Значи остава Шарлота. И то не по наша заповед. Ще й внуша, че Ентрери замисля да я убие.

— Ако реши, че наистина е така, Шарлота най-вероятно ще побегне — отбеляза Рай’ги.

— Прекалено е горда, за да го стори — възрази Кимуриел. — Пък и ще се погрижа тя да разбере — от другиго, естествено, — че Ентрери не се радва на кой знае каква подкрепа сред Бреган Д’аерте и че прекомерната му независимост започва да омръзва дори на Джарлаксъл. Повярва ли, че Ентрери крои планове да се разправи с нея, но няма никого зад гърба си, докато тя може да разчита на истинска армия, Шарлота няма да избяга, а ще нанесе удар и то какъв!

И като се разсмя, добави:

— Макар че за разлика от теб, Рай’ги, аз съвсем не съм убеден, че Шарлота и всички от дом Басадони ще успеят да се справят с подобна задача.

— Най-малкото ще му създадат работа, за да не ни се пречка — отвърна Рай’ги. — А довършим ли Джарлаксъл…

— Ентрери ще си плюе на петите, също като Морик — довърши Кимуриел вместо него. — Може би трябва да се погрижим за Морик, ако не за друго, то за да знае Ентрери какво го очаква.

Рай’ги обаче поклати глава — имаха далеч по-належащи проблеми, за да си губят времето с някакъв незначителен дезертьор, спотаил се в другия край на света.

— Артемис Ентрери няма да има къде да избяга — отсече магьосникът. — Твърде много ме дразни, за да го забравя или да му простя.

Кимуриел си каза, че думите на приятеля му са малко странни, ала истината бе, че и той се чувстваше по подобен начин. Най-големият грях на Ентрери бяха забележителните му умения. Именно фактът, че толкова превъзхождаше останалите от своята раса, бе „обидата“, която Рай’ги и Кимуриел не можеха да му простят.

А двамата елфи бяха достатъчно трезвомислещи, за да си дават сметка за това.

От което положението на Артемис Ентрери изобщо не ставаше по-леко.