Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (24)

Двадесет и трета глава
Пред лицето на опасността

Артемис Ентрери с неприкрито недоверие гледаше как Кадърли се приближава до него и подхваща бавно заклинание. Младият свещеник вече беше направил защитни магии на Даника, Айвън и Пикел, както и на самия себе си, ала палачът изведнъж осъзна каква прекрасна възможност е това да се отърват от него. Какъв по-лесен начин да го унищожат, от това да го оставят да се изправи срещу дъха на дракона, мислейки си (напълно погрешно), че разполага със защита срещу пламъците!

Ентрери погледна към Джарлаксъл, който бе отказал помощта на Кадърли, твърдейки, че може и сам да се погрижи за себе си. Наемникът кимна и на езика на жестовете, използван в Мензоберанзан, безмълвно увери приятеля си, че Кадърли наистина го е обвил със защита против огъня.

Когато свърши, младият свещеник отстъпи назад и огледа малката групичка.

— Все още смятам, че бих се справил по-добре сам — отбеляза той, при което Ентрери и Даника се намръщиха.

— Ако ставаше въпрос просто да се защитиш от огъня и да подхвърлиш отломъка, та драконът да може да го унищожи с дъха си, щеше да си прав — отвърна Джарлаксъл. — Боя се обаче, че преди това ще трябва да намериш начин да го накараш — драконите рядко използват своето най-могъщо оръжие току-така.

— Но когато ни види всичките, сигурно ще се опита да ни изпепели — предположи Даника.

— Пуф! — възкликна Пикел.

— Непредвидени обстоятелства, драги ми Кадърли — обясни Джарлаксъл. — Трябва да сме готови за изненади, да предвидим всеки развой на събитията и да измислим как да го посрещнем. С толкова древен и интелигентен противник всичко е възможно.

Внезапно вниманието им бе привлечено от Пикел, който подскачаше около брат си с причудлива песничка на уста и ръсеше отгоре му с някакъв прах, въпреки яростната съпротива на Айвън. Когато свърши, Пикел се ухили широко и прошепна нещо в ухото на брат си.

— Казва, че и той искал да добави една магия — обясни джуджето с жълта брада. — Вече я направи на себе си и на мен и се чуди дали някой от вас също не иска да опита.

— Каква магия?

— Още една защита против огъня — уточни Айвън. — Твърди, че ду-дадите я умеели.

При тези думи Джарлаксъл се разсмя, не защото се съмняваше в думите на Айвън, а защото мисълта за джудже-друид му се струваше очарователна. Той се поклони на Пикел и на драго сърце го остави да си свърши работата. Останалите последваха примера му.

— Трябва да сме възможно най-бързи — рече Кадърли, когато шестимата застанаха пред прозореца в една от най-високите кули на катедралата. — Целта ни е да унищожим отломъка и нищо повече. Не отиваме, за да се бием с дракона, да събуждаме гнева му, нито пък — при тези думи той погледна към Джарлаксъл и Ентрери, — да се опитаме да откраднем нещо от могъщия Хефестус. И помнете, заклинанията ще отслабят една, най-много две струи от дъха му.

— Една ще ни бъде напълно достатъчна — увери го Ентрери.

— Даже прекалено — промърмори Джарлаксъл.

— Е, всички ли знаят какво да правят, след като проникнем в бърлогата му? — попита Даника, без да обръща внимание на елфа.

Въпроси не последваха и Кадърли направи нова магия, с чиято помощ много скоро вече се носеха на югоизток, към пещерата на Хефестус. Не се приземиха направо в бърлогата му, а в тунелите под нея, откъдето се изкачиха до преддверието й.

В мига, в който Кадърли развали магията, довела ги дотук, шестимата чуха дишането на огромния дракон, шумно вдишване и издишване, от което въздухът се изпълваше с кълба дим.

Джарлаксъл долепи пръст до устните си и предпазливо се запрокрадва напред. Сви зад издатина в стената и се изгуби от погледите им, а когато малко по-късно се върна, се облягаше на скалата, за да не падне. При вида на останалите наемникът кимна мрачно, макар всички да бяха разбрали от изражението на обичайно спокойното му лице, че наистина е видял дракона.

Кадърли и Ентрери тръгнаха начело на малката групичка, следвани от Даника и Джарлаксъл. Накрая идваха двете джуджета. След издатината в скалната стена тунелът продължаваше съвсем малко, преди да се разшири и да отстъпи място на просторна пещера, чийто под бе осеян с дълбоки пукнатини.

Ала шестимата не забелязваха почти нищо, освен страховитото туловище, което се издигаше като планина пред тях, огряно от червеникавозлатисто сияние.

Дори свит на кълбо, драконът беше толкова огромен, че те изведнъж се почувстваха неизмеримо дребни и незначителни и им се прииска да се хвърлят на земята и да му се поклонят.

Това бе една от опасностите, заплашващи всеки, дръзнал да се доближи до истински дракон — усещането за невъобразима мощ, което се излъчваше от тях и което изпълваше всеки, зърнал отблизо ужасяващото им великолепие, с безнадеждност и отчаяние.

Тези шестимата обаче не бяха вчерашни бойци, търсещи бърза и лесна слава. Те не само бяха изключително опитни воини, но всички, с изключение на Артемис Ентрери, и преди се бяха изправяли срещу подобен звяр. А във Фаерун нямаше създание, било то дракон, архидявол и дори най-могъщият демон на Бездната, който да е в състояние да накара Артемис Ентрери да изгуби присъствие на духа.

Окото на дракона (подобно повече на котешко, отколкото на окото на гущер, със зелен ирис и тясна зеница, която бързо се разшири, за да се настрои към сумрака в пещерата) се отвори в мига, в който шестимата пристъпиха в бърлогата му, следейки всяко тяхно движение.

— Да не би да искахте да ме изненадате, докато спя? — тихо попита Хефестус, но дори така в ушите на шестимата гласът му прокънтя.

Кадърли даде предварително уговорения знак на останалите и щракна с пръсти, изпълвайки пещерата с ярка магическа светлина.

Начаса Хефестус вдигна рогатата си глава, а зениците му се превърнаха в тънки, черни резки. Миг по-късно драконът вече се бе изправил и се бе обърнал право към свещеника. Ентрери побърза да извади Креншинибон, готов да го хвърли към чудовището, веднага щом проличеше, че то се кани да даде воля на огнения си дъх. Джарлаксъл също се приготви да изпълни своята роля — нему бе отредена задачата да призове кълбо магически мрак, което да скрие отломъка, докато пламъците го поглъщат.

— Крадци! — изрева Хефестус и пещерата потрепери от мощния му глас, напомняйки на Кадърли колко е нестабилен подът под краката им. — Дошли сте да задигнете съкровището на Хефестус. Идвате със заклинания и носите магически предмети, които смятате за непобедими, но готови ли сте наистина за онова, което ви очаква? Могат ли изобщо шепа простосмъртни да се подготвят за страховитото великолепие на Хефестус?

Кадърли потъна в песента на Денеир, търсейки някое особено могъщо заклинание, магически хаос, например (същия, който бе използвал срещу Файрънтенимар някога), за да излъже Хефестус и да приключи с тежката задача. При предишната си среща с червен дракон бе използвал връщаща времето магия, отслабвайки по този начин силата на звяра, ала сега не можеше да го стори — ако искаха да унищожат кристалния отломък, огненият дъх на Хефестус трябваше да си остане възможно най-поразяващ. За щастие, младият свещеник разполагаше и с други магии, а песента на Денеир звучеше победоносно в главата му. Ала насред тържествуващата мелодия ясно се долавяха фалшиви нотки — гласът на Креншинибон нахлуваше в съзнанието му и му пречеше да се съсредоточи напълно.

— Нещо не е наред — прошепна Джарлаксъл на Ентрери. — Звярът не само ни очакваше, но засега предугажда и всяко наше действие. Би трябвало вече да се е нахвърлил отгоре ни… и то не само с думи!

Палачът премести поглед от приятеля си към дракона, чиято глава се полюшваше напред-назад, напред-назад. После сведе очи към предмета в ръката си, чудейки се дали кристалният отломък не ги бе издал на Хефестус.

В действителност Креншинибон наистина викаше за помощ, ала не той бе предупредил Хефестус, че в леговището му са проникнали натрапници. Не, тази чест се падаше на мрачния елф, който се спотайваше в един тунел наблизо заедно с шепа свои събратя. Малко преди пристигането на Кадърли и останалите, нечий глас магически бе прошепнал на Хефестус да си отваря очите за неканени гости, носещи предмет, който бе в състояние да обърне собствения му огнен дъх срещу него.

И сега Рай’ги търпеливо чакаше момента, в който заедно с Кимуриел и останалите щяха да нанесат своя удар и да изчезнат, сдобили се най-сетне с така жадуваната плячка.

— Да, ние сме крадци, а съкровището ти е наше! — извика Джарлаксъл на езика на червените дракони, който според Хефестус и събратята му, никоя друга раса не бе в състояние да овладее.

Благодарение на малката свирка, висяща около врата му, наемникът обаче го говореше съвършено и Хефестус начаса обърна огромната си глава към него, а очите му се разшириха.

Ентрери се претърколи през глава и светкавично се изправи.

— Какво му каза? — попита той.

— Смята ме за червен дракон — обясни Джарлаксъл на езика на знаците.

После се възцари тишина, заредено с напрежение затишие преди страховитата буря. И тя не закъсня. Първо Кадърли се хвърли напред и протегна ръка към гърдите на чудовището.

— Хефестус! — изрева той. — Изгори ме, ако можеш!

Това бе повече от предизвикателство, повече от заплаха, повече от нечувана дързост. Това бе заповед, напоена с огромна магическа мощ и въпреки загадъчното предупреждение да не го прави, Хефестус не можа да устои и си пое дъх толкова рязко, че косата на Кадърли се развя около лицето му.

Сега бе ред на Ентрери да действа и той светкавично хвърли Креншинибон в краката на свещеника. Хефестус отметна глава назад. Без да губи време, Джарлаксъл се обърна към вродените си магически умения и обгърна отломъка в кълбо от мрак.

— Не! — писъкът на Креншинибон отекна в съзнанието на Ентрери толкова силно и отчаяно, че палачът се олюля и неволно отстъпи назад, притиснал ръце до ушите си.

Внезапно писъкът изчезна.

Мощна огнена струя изригна от гърлото на дракона, толкова поривиста, сякаш щеше да помете и магическия мрак на Джарлаксъл, и Кадърли с всичките му защитни заклинания.

В мига, в който магическата тъмнина се спусна над Креншинибон, Рай’ги го сграбчи с телекинетично заклинание, внезапен порив, който запрати отломъка високо във въздуха, покрай Хефестус (който дори не го забеляза) и право към Кимуриел, чиято задача бе да го улови.

Той обаче не го стори и Рай’ги го изгледа, присвивайки застрашително очи.

— Не бях достатъчно бърз — обясни псионистът на езика на жестовете.

Рай’ги обаче не можеше да бъде излъган толкова лесно — мисловните магии бяха едни от най-бързите.

Без да сваля поглед от своя приятел, той се зае да повтори заклинанието си.

Огнената стихия продължаваше да бушува и насред нея стоеше Кадърли, разперил ръце в молитва към Денеир.

Даника, Айвън и Пикел също се молеха, без да свалят очи от него. Джарлаксъл обаче беше по-загрижен за кълбото мрак. Ентрери пък не откъсваше поглед от Джарлаксъл.

— Не чувам гласа на Креншинибон! — палачът се опита да надвика тътена на пламъците, но Джарлаксъл поклати глава.

— Мракът щеше да се разсее, ако Креншинибон беше изпепелен — извика той, усетил, че нещо ужасно се бе объркало.

Пламъците най-сетне угаснаха и Хефестус, все още кипящ от гняв, се взря в невредимия Кадърли.

Джарлаксъл разпръсна кълбото магически мрак.

Там, където допреди малко се намираше отломъкът, сега имаше само разтопена скала.

— Успяхме! — възкликна Айвън.

— Вкъщи! — умолително се обади Пикел.

— Не! — настоя Джарлаксъл.

Преди обаче елфът да успее да обясни какво го тревожи, нисък, жужащ звук изпълни пещерата. Наемникът и преди го бе чувал и сега никак не му се зарадва, особено в крайно опасното положение, в което се намираха.

— Разсейваща магия! — предупреди Джарлаксъл. — Заклинанията ни всеки момент ще престанат да действат!

Което, осъзнаха шестимата, означаваше, че ще се окажат в бърлогата на огромен, разлютен червен дракон без почти никаква защита.

— Какво ще правим? — изръмжа Айвън и още по-здраво стисна брадвата си.

— Уии! — отвърна Пикел.

— Уии? — озадачено повтори Айвън, сбърчил лице в опит да разбере какво иска да каже брат му.

— Уии! — настоя зеленобрадото джудже и като го сграбчи за яката, се втурна към ръба на една широка пукнатина и скочи в нея.

Хефестус плесна с огромните си крила и горната половина на тялото му се издигна във въздуха, докато ноктите на задните му крака се забиха в пода, вкопавайки дълбоки бразди в камъка.

— Бягайте! — Кадърли очевидно от все сърце одобряваше избора на Пикел. — Бягайте всички!

Джарлаксъл и Даника се хвърлиха напред. Младата жена приклекна и се претърколи през глава току пред чудовището. Огромната паст на звяра щракна съвсем близо до нея, но Даника успя да изпълзи встрани, като остана приклекнала, предизвиквайки дракона да се опита да я улови.

Прекалено ужасен, за да гледа, Кадърли си повтаряше, че трябва да има вяра в Даника. Тя се опитваше да спечели малко време, за да успее той да запрати някоя магия срещу Хефестус. Без да губи и секунда, младият свещеник потъна в песента на Денеир, търсейки подходящото заклинание в нотите, които този път звучаха съвсем ясно в съзнанието му.

Изведнъж Даника изпищя и той с ужас видя огнения дъх на дракона да я гони по петите, обливайки я в дъжд от палещи искри.

Кадърли също изпищя и отчаяно затърси някаква магия, каквато и да е, първата, която му попадне.

Онова, което намери, бе земетръсно заклинание.

В мига, в който свещеникът подхвана магията си и цялата пещера потрепери, а каменният под започна да се издига и да се спуска като развълнувано море, Джарлаксъл отвлече вниманието на Хефестус, като запрати по него порой от ками.

Ентрери също се размърда, изненадвайки и самия себе си, като вместо да побегне, се хвърли напред — натам, където преди малко беше хвърлил Креншинибон и където сега имаше само локвичка разтопена скала.

Кадърли отчаяно извика името на Даника, ала гласът му се изгуби в грохота на камъните, рухнали под краката му.

— Да се махаме оттук! — настояваше Кимуриел. — Да се махаме, преди червеят да е усетил, че в бърлогата му има и други натрапници.

Двамата с Рай’ги вече се бяха поотдалечили от леговището на Хефестус и предложението на Кимуриел да се махнат възможно най-бързо, определено се понрави на Берг’иньон и останалите петима войници, които ги очакваха малко по-навътре в тунела. Те закимаха одобрително, Рай’ги обаче имаше други намерения.

— Не! — отсече той. — Те трябва да умрат, тук и сега.

— Така е — съгласи се Берг’иньон. — Драконът много скоро ще им види сметката.

Рай’ги поклати глава още преди младият Баенре да бе довършил.

Подобно половинчато решение изобщо не му бе по вкуса. Двамата с Креншинибон вече бяха едно цяло и кристалният отломък на всяка цена държеше Кадърли и останалите мерзавци, които знаеха тайната за неговото унищожение, да бъдат погубени незабавно. Нищо свързано с тези шестимата не биваше да бъде оставено на случайността. Освен това, подмамваше Креншинибон новия си партньор, нямаше ли един червен дракон да бъде великолепна добавка към редиците на Бреган Д’аерте!

— Открийте ги и ги избийте до един! — нареди Рай’ги.

Берг’иньон се подчини начаса и като изпрати половината си воини в една посока, сам пое в обратната с останалите.

Кимуриел дълго се взира в Рай’ги, без да крие неодобрението си, но накрая и той тръгна, потъвайки сякаш в земята.

И оставяйки Рай’ги сам с най-новия си и най-скъп съюзник.

В една ниша недалеч оттам, безплътният силует на Ихараскрик се просмука през каменния под и се материализира, стиснал в ръка фенера, който можеше да обезсили кристалния отломък.